ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО - XVI

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude 3.7 Sonnet Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: I; II; III; IV; V; VI; VII; VIII; IХ; Х; ХI; ХII; XIII; XIV; XV

„ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО“ в „Библиотека на Павел Николов“

XVI.

Нови предателски афери. Войската прави обиски по селата. Положението става непоносимо. Насърдчение от Битоля. Жените във всичко помагат и с караулна служба нощем и денем. Духовете се съживяват. Поведението на руския консул и на австрийския.

29 април

След като така разпръснахме нашите чети в Корещата, писахме и на Ник. Андреев, който беше се загнездил в селото си Мокрени и там прекара почти целата зима, също така да постъпи с четата си, която състоеше от 9 души. Понеже зимата беше настъпила, имаше доста сняг паднал, същевременно и аскерът беше заседнал по селата и правеше чести обиски, положението много тежеше на селяните и дори ставаше мъчително. Един ден на 8 ноемврий в селото Бобища квартируваше четата на Янковия войвода Петър Гайков — всички 6 души. Гайков с четата си се готвеше да замине през Гърция за България и за това е искал пари от селския коджабашия срещу пушките, които щял да остави. Коджабашията, кой знае под каква подбуда, обещава на Гайкова, че ще изпълни желанието му, но пък за това да остане и тоя ден в селото. През нощта коджабашията известил на аскера в Загоричани (3/4 часа до Бобища) и сутринта четниците се намерили заобиколени. Преди още да усетят, аскерът, предвождан от коджабашията и селския аза, се упътва към къщата и даже успява да влезе и в къщата с цел живи да ги залови. Поради тропота, станал един от тях, бивш наш добър четник, увлечен сетне от Янкова, по име Коста Чаушот; беше се събудил, и като вижда, че коджабашията влиза в къщата, гръмва и убива коджабашията и събужда другарите си, които грабват оръжието и се започва стрелба, която трае през деня до пладне. Като видели четниците, че турците напръскали къщата с гас и че вече я подпалили, Гайков с 4-ма души излиза от вратата и ударя на щик, ала през първия ред като минал, при втория ред пада повален заедно с тримата си другари: Демир Кономладски (той беше в най-първата чета, водена първом от Коте, сетне от Марко), Кузо Погончев (брат на Петър Погончев) и още едно момче от Загоричани, Георги. Коста Чаушот беше се изкачил на покрива, от където стрелял, и там, ударен, пада и пламъците го обгръщат. А четникът Фани (Теофан), родом от Бобища, бивш преносвач на пушки, понеже познаваше селото си, успял от къща в къща да се избави. Тогава изгоряха около четири къщи и арестуваха две жени. От аскера паднали около 14 убити.

По тоя случай Янков и С-iе обвиняват учителя Манол Розов, че уж той подстрекавал коджабашията да ги предаде, когато Розов едва що беше излязъл от затвор една седмица преди туй. А и вън от туй положително се знае, че Розов никак не е бил замесен в тая работа.

Същия ден бяха заобиколени от войска селата Дреновени, Руля, Корчища, Косинец и Дъмбени. В Косинец бях и аз с Чакаларова и с четирма четници, но като бяхме скрити в едно скривалище, понеже не обискираха къщата, не ни намериха. Предал ни беше Дине Куцото от същото село, който по-късно се призна. Той после през време на въстанието биде убит от аскера. Той ни беше предал, защото бяха обещани за Чакаларова 200, а за мене 100 лири.

Поради честите обиски, от смътните понятия, които пося Янков със своята агитация, и разцеплението, което предизвика, бе се разклатила у селяните вярата в едно близко въстание. Па и честите обиски докараха народа в една апатия спрямо делото и ръководителите, така че остана да ни прибират и подкрепят само най-добрите ни приятели и роднини и то само в селото Дъмбени, като екзархийско, а сетне и в Косинец.

Ние видяхме, че може всичко да се изгуби, ако върви все тъй, че може и да загинем случайно, та решихме първом да се разделим с Чакаларова: той остана в Дъмбени, аз отидох в Смърдеш, където имаше аскер, за по-сигурно. Попов по това време беше в Жупанища с четирма, а Митре Влашето с петима души беше останал в планината „между мечките". Живееше под една плоча в една стена; там нощували мечки около тях, лошо, никой не им носил хляб. Затова Митре замина в Долнята Преспа, където Коте беше ходил, и там тури здрави основи на организацията в селата Търново, Граждано, Орово и др., където до тогава нищо не беше направено. Там Митре прекара до края на месец януарий. После, по време на въстанието, тия села бидоха съвършено изгорени. За да може да бъде по-последователен, Митре с четата си предприе да унищожи прочутия Селфобег, който имаше чифлици в Долня Преспа (Буковик, Оровник и др.). Митре го пресреща между Буковик и Лък, и след един час бой с другарите и сеймените му, уби двама сеймени, а бега рани тежко, а също и другаря му, пак един бег. Бегът остана жив. С туй Митре се препоръча пред селяните като народен деец.

Между туй аз и Чакаларов преди да се разделим писахме в Битоля, как положението е нетърпимо, и искахме, да ни обяснят, дали ще има някакво движение на пролет и въобще какво да се прави при такова положение. Отговориха ни да изпратим четите към Леринско и Воденско, а ние да заминем през Гърция и да оставим само неколцина легални хора, които да съобщават в Битоля, как стоят работите. Ние на това не се съгласихме, като отговорихме, че ние тук сме родени, тук и ще умрем, като предпочитаме да станем жертва на мъчното положение. Тогава от Битоля се получи едно окръжно до селата, в което за насърчение се казваше, че трябва да имаме още малко търпение, че часът на борбата е наближил и пр. Това се получи пред Божик. Преди туй, през ноември ни писаха да им определим човек за окръжния конгрес, който се проектирал през коледните празници. Ние отговорихме, че само аз и Чакаларов можем да бъдем делегати. На това не ни се отговори дълго време и когато ние пак попитахме по тоя въпрос, отговори ни се, че конгресът се състоял вече и без нас. Конгресът наистина се състоял в Солун, но той не бил окръжен, нито общ македоно-одрински конгрес, както е трябвало, а е бил конгрес на няколко градски ръководители и учители, слабо запознати отблизо със състоянието на работите. От града Кукуш е имало един представител, от цяло Битолско пак един, и пак градски ръководител, Лозанчев.

Вече пред Божик ни се писа от Битоля, с шифър, да заминем само ние, че тая пролет няма да мине без движение. В следствие на това ние с окръжни, понеже лично не можехме да се движим по селата, обяснихме на населението, че това мъчително положение няма дълго да трае и че скоро ще достигнем до крайната цел.

През ноември войската, като обискираше в с. Статица, улови един бивш Котев четник, Коле Славчето, който изказа и предаде селските пушки на брой около 30. Аскерът много зверски изтезава около 12 души селяни, които сетне лежаха в затвора в Костур до амнистията през февруари месец. Пушките бяха складирани в гората, за да не попаднат в турски ръце. Но Геле Търсянски, другар на Коте след Търсянската афера (19 май 1902 г.), за да не бъдат пушките у наши хора, една нощ, като влязъл в селото, уловил нашите хора, на които бяха поверени пушките, взел от гората на сила пушките и ги оставил у Коле Славчето. Сетне Коле Славчето ги предаде на турците. Геле после биде убит, към 25 март 1903 г., от хора, изпратени от Сарафова, понеже селото Арменско беше пропищяло от същия тоя Геле.

Селяните се окуражиха малко. Аскерът, уморен да изтезава и да прави претърсвания, поспря малко. В туй време се пръсна слух през февруарий, че някакви реформи се дават. Турците почнаха сами да говорят, че султанът дава правдини и пр. Чу се, че Австрия и Русия налягали за реформи, че руският цар пратил пари, помощ за бежанците. Всичко туй съживи надеждите.

Тогава много се съживиха и усилиха женските дружества, ръководени от селските учителки, особено в Дъмбени и Косинец. Жените не само че не пречеха на мъжете, но даже в време на обиск прикриваха пушки, припаси и самите четници. Понеже мъжете не можеха да караулят, тъй като аскерът убиваше безцеремонно когото свареше нощно време, ако е мъж, затова жените, организирани с десетници жени начело, редом караулеха нощно време на край село - по 2-3 жени на всеки край, отдето се предполага, че ще дойде аскер, и обаждаха своевременно всичко. И през деня пазеха - мъже и жени смесено.

Така вървя до средата на януари 1903 г. Времето се поправи и ние се събрахме около 12 души пак наедно и почнахме пак да обикаляме по селата. Тогава аз с четата на Митре за пръв път в с. Връбник турих основи на организацията, та поставих управително тяло, членове, десетници; купиха си в течение на един месец 30 пушки - толкова бяха и работниците. Правихме общи събрания, в които четяхме окръжните от Битоля и с песни и "ура" завършвахме събранията. До тогава още "ура" не беше познато и правеше впечатление, като викахме ура и ги карахме и селяните да викат. Сега и жените и децата знаят ура. Заменихме и песните, които дотогава се пееха, песни на арнаутски припев, с български военни и училищни песни. И с това много се съживяваха хората. Така до месец май.

На 23. февруари смърдешкият аскер се дигна от селото и отиде, та се установи в Дъмбени, където имаше един таен предател, та по негови доноси често ставаха обиски. Аскерът най-сетне, изморен да ходи по обиски в Дъмбени, решава трайно да се настани тук. Дъмбенци, подклаждани от нас, не даваха на аскера здравите къщи; аскерът се опита насила да се установи в по-добрите къщи. Поради туй стана на 24. февруарий смут: жените се сбиха с аскерите, като отидоха да ги изгонят от къщата, в която бяха заседнали. Жените именно, като искали войниците да навлязат в къщи, взели да викат жени от цялото село, събрани от десетниците. Искали да се явят при юзбашията, за да му изложат защо не желаели да се установяват войници в сред село, а именно, че не можели свободно да си отиват на вода, по работа и пр., та затова искат аскерът да бъде на края на селото. Войници не ги пускали при юзбашията и взели да тласкат, жените се противили, и една извикала: „Що ги гледате тия кучета, вземете камъне и удрете!" Почнали жените да хвърлят с камъни. И тогава било заповядано на аскера да стреля. Така и стана, а пък на помощ на жените се притичат някои мъже, че захванали и те да хвърлят камъне. Като виждат жените, че от куршумите една жена, Мисовица Влаинката (българка, женена за Мико Влашето) е тежко ранена, и Юмбрукова, жена, леко ранена в главата; едно момче тъй също леко ранено и др., уплашени отстъпиха. На другия ден от цялото село — мъже, жени и деца около 300 души тръгват да се оплакват в Битоля. Тук руският консул ги изруга, като им каза, че докато не изгонят четите, които крият, няма милост за тях. „И нашият цар ще остави турския цар да ви изколе" - казал той. Учителят от с. Дъмбени Киряк Търповски му отговорил: „Ние никога няма да предаваме четите, защото ние всички сме комити". От тук отиват при австрийския консул, който по-любезно ги посрещнал, посъветвал ги да не си предават пушките, защото само с тях щели да могат да се освободят и най-сетне им дал два наполеона за пет".

Аскерът остана в Дъмбени. Дойде комисия в Дъмбени, обвини някои аскери, защото се стреляли, и изпратиха после правителствен доктор, който излекува ранените. Селяните на пук не клаха никакъв добитък, нищо не даваха, и затова аскерът беше принуден всичко да си набавя от Костур.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (ЧАСТ II, ГЛАВА 11)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8; 9; 10; 11; ЧАСТ II, ГЛАВА 7; ЧАСТ II, ГЛАВА 8; ЧАСТ II, ГЛАВА 9; ЧАСТ II, ГЛАВА 10

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 11

Време: Около десет часа вечерта. Място: Първият ред на ирландски означава "На Юг (от Лифи) към Холс отиваме" и именно натам се отправя Блум. Каламбурът във втория абзац "Хорхорн" се отнася до реален човек, ръководителя на Националния родилен дом на улица „Холс“ сър Андрю Хорн. И в следващия абзац чуваме как обобщената акушерка повдига обобщеното новородено: "Хопала, момченце!" Блум идва в родилния дом, за да посети г-жа Пюърфой, която не може да роди (нейното дете се ражда по време на тази глава). Блум не успява да се види с нея, но получава бира и сардини в столовата за медици.

Действащи лица: Сестра Калън, с която Блум разговаря; лекаря стажант Диксън, който веднъж е лекувал Блум от пчелно ужилване. В съответствие с гротескно-епичния тон на главата, пчелата е произведена в свиреп змей. Компания от студенти по медицина: Винцент Линч, когото ние и отец Конми видяхме в три часа с момиче в покрайнините на града, Мадън, Кръдърс, Пестник Костело и доста пийналият Стивън. Всички те седят на една маса и Блум се присъединява към тях. Скоро се появява Бък Мълиган със своя приятел Алек Банън, онзи Банън, до когото в първата глава идва картичка от Мълинджър, че хареса Мили, дъщерята на Блум.

Действие:Диксън напуска компанията и отива при пациентката, госпожа Пюърфой. Останалите седят и пият. "Гледката бе наистина импозантна. Кръдърс седеше в единия край на трапезата, натруфен с невероятните си шотландски доспехи, с лице обветрено от солените пръски на остров Мъл-ъв-Галоуей. Срещу него се бе изтъпанчил Линч, чието изражение вече носеше белезите на преждевременна поквара и преждевременно помъдряване. Точно до шотландеца бе мястото, определено за ексцентрика Костело, а до него в поза на вяла флегматичност се бе отпуснала набитата фигура на Мадън. Пред огнището столът на младия доктор наистина стоеше празен, но от двете му страни стърчаха Банън в пътешественическа екипировка, с туристически къси панталони от туид и алпинки с дебели гьонени подметки, която силно контрастираше с жълтоцветната елегантност и градския етикет на Малахи Ролан Сейнт Джон Мълиган. Най-сетне начело на трапезата се мъдреше младият поет, намерил убежище от педагогическите си мъки и метафизическите си търсения и терзания, тук, във веселата атмосфера на сократовски дискусии, докато вляво и вдясно от него се кумеха лекомисленият предвещател, току-що завърнал се от хиподрума (Ленехан — Вл. Н.), и бдителният скитник (Ленехан — Вл. Н.), покрит с праха на пътя и на много битки, дамгосан от калта на неизличимото безчестие, ала от чието вярно и непоколебимо сърце ни съблазън, ни опасност, ни заплаха, ни позор можеха някога да изтрият образа на онзи чувствен чар, който вдъхновеното перо на Лафайет (фотографа, който е снимал Моли — Вл. Н.) е запечатало за идните поколения."

Ражда се детето на госпожа Пюърфой. Стивън предлага на всички да отидат в питейното заведение на Бърк. Врявата в кръчмата е предадена по начин, предвещаващ гротесковия, високопарен, накъсан, подражателен, каламбурен стил на следващата и последна книга на автора "Бдение над Финеган" (1939), един от най-големите провали в литературата.

Стил: Ето цитат от "Необикновеният пътешественик" (1947) на Ричард М. Кейн: "Тази глава е поредица от пародии на английската проза от англо-саксонските хроники до съвременния сленг. <...> Каквато и да е тяхната стойност, ето списък на най-важните от разпознаваемите стилове, които са пародирани тук: ранната англо-саксонска проза, Мандевил, Малори, елизабетинската проза, Браун, Бънян, Пийпс, Стърн, "готическия роман", Чарлз Лам, Колридж, Маколи, Дикенс (една от най-сполучливите пародии), Нюман, Ръскин, Карлайл, съвремененния сленг, проповедническата реторика.

Когато студентите медици се напиват за сметка на Стивън, прозата се разпада на несвързани звуци, отгласи, отломки от думи и по този начин се изобразява вцепенението на пияните."

(Следва)

ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 18. В ОСВОБОДЕНАТА ЕВРОПА - 1

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ / Глава 15. - ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН / Глава 16. - НАЙ-СТРАШНОТО – 1, НАЙ-СТРАШНОТО - 2 / Глава 17. - „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

В ОСВОБОДЕНАТА ЕВРОПА

След края на войната по разпореждане на командването се връщам заедно с ротата за три месеца от Чехословакия в Силезия, в град Левенберг.

В края на юни 1945 година ме изпращат в армейския резерв за демобилизация, но поради изостряне на международните отношения демобилизацията е отменена и ме назначават в съседния 871-ви отделен зенитно-артилерийски дивизион като помощник на началника на щаба. Част от подразделенията на 31-ва армия са изпратени в Китай, а друга част, включително и моят дивизион, преминава под командването на 1-ви Украински фронт.

Отново, но вече с „Уилис“, заедно с командира на дивизиона майор Крайнов и капитан Самохлебов, преминавам през Карпатите в Чехословакия.

Началото на юни 1945 година (дневник от 1945 година)

Прави като по линия улици, къщички с керемидени покриви.

Чехия. Асфалт, газ, електричество, радиоприемници, моливи „Кохинор“, удобни вагони, в които няма места за легнали, автомобилни и пивоварни заводи, но най-важни са хората – усмихнати и гостоприемни, мили и приветливи.

Пътуваме по асфалтовото трасе със скорост 70 километра в час. Покрай пътя — симетричните корони на цъфтящи череши. Пременени девойки ни махат с кърпички, момчета тичат от спортните площадки, за да постоят до нас. Старци ни изнасят малки чашки с гроздова ракия и разбираме, че не става дума за десет или петнадесет грама ароматна течност, а за това, че душите ни са едни и същи. И чукваме чаши със старците:

– За Чехословакия! За Русия!

Много неща в тази прекрасна страна са ми вече познати и скъпи. Движим се по маршрута Прага – Бърно – Братислава.

Същите хора. Само черешите край пътищата вече са отрупани с яркочервени гроздове едри и узрели плодове. Град Бърно ни посреща с портрети на Сталин и Бенеш. Портрети на входа на града, по площадите, на кръстовищата и във витрините на магазините. Около книжарниците са струпани хора.

Вътре - две нови издания: брошура с речи на Сталин и „Ново ръководство за изучаване на руски език“. Хиляди лица и по всяко – израз на загриженост и вяра. Млад чех пита:

– Нямате ли нужда от услугите ми като екскурзовод по града? Няма да взема никаква такса.

По негова препоръка едно младо чешко семейство – той инженер, тя преподавател – ни кани да останем при тях за два дена. Владеят до известна степен руски език и мечтаят да посетят Русия.

По вечерно време, след работа, жителите организират митинги, работниците искат повишение на заплатите, хора на изкуството и науката, доктори и юристи се радват, че свободата на словото е настъпила, припомнят си историята на своята страна, уверени са, че случилото се няма да се повтори.

Вечерта движението утихва. По улиците има много двойки.

Отговарят на поздравите с усмивки. Чехия е зад нас. Словакия.

Често спираме. Жега е, жадни сме. Но се случва нещо странно. Старците не се усмихват, а се извръщат, една жена затръшва вратата, пуска пердетата, след нея друга.

Още по-необяснимо е, защото езикът се променя видимо. Чешки не разбирахме, обяснявахме се с жестове, а словашкият прилича на украински, корените на думите са като в руските.

Не веднага, но разбираме за какво става дума.

Спираме на едно кръстовище. Излизаме от колата.

Три жени. Три въпроса. Всичко става ясно.

Оттук е минал казашкият корпус на генерал Плиев.

Нашите панталони са с червени кантове. Такива, само че по-широки, носели казаците на Плиев, но е трудно да се разбере разликата.

– По време на поход казакът трябва да е весел – казвал генералът, – а в боя – леко пиян.

Търсейки водка, казаците грабели местното население. Обясняваме, успокояваме, усмихваме се, почти без да спираме, профучаваме през градове и села до Братислава.

Понтонен мост над Дунав. Същата Братислава, но вече унгарска. Пресичаме шосето Виена – Будапеща. За известно време има асфалт, но изведнъж – ситни камъчета, дупки, кал.

Променя се архитектурата на постройките.

Отдясно къщичките напомнят нашите украински: варосани, с покриви от слама, с глинени подове, отляво – венециански сводести лоджии.

Жега е, искаме да пием вода.

Спираме колата.

Желязна ограда, входната врата е заключена. В двора – кокошки, прасета, кучета. Чукаме.

На прага се показва уплашена жена, но веднага затръшва вратата и се скрива. Минават петнадесет минути.

В къщата цари суматоха, плач. Притичва една девойка с вързоп. Още пет минути и настъпва пълна тишина, цялото семейство сякаш се е скрило някъде. Къщата е празна, вратите – залостени.

Ние сме в американския „Уилис“. Моите спътници – майор Крайнов, капитан Самохлебов, старши сержант Лебедев – са объркани и не знаят какво да мислят.

Вечер е. Решаваме да пренощуваме в следващото село. Спираме колата пред първата къща. Чукаме.

Отново суматоха, плач, жени, които бягат. Една влачи ютия, друга спира, пребледняла, и ни гледа изумено. Излиза мъж на около петдесет години, покланя се дълбоко, усмихва се, но когато поглежда към жена си, лицето му става зло.

– Говорите ли руски? – питам аз.

– О, да, руският народ е добър – отговаря той. – Преди тридесет години три години бях пленник в Русия, бях в Одеса, бях на Урал.

Очите му са влюбени, още малко и ще ме целуне.

Отдръпвам се.

– Руснаците са силен, добър народ – казва той, – аз бях...

– Е, щом обичате руснаците, позволете ни да пренощуваме у вас, може би ще ни дадете отделна стая?

Мъжът се превива, усмихва се, прави гримаси.

– Руснаци шок-шок (много-много) – казва ми той – а маджар също шок-шок. Аз беден маджар, пролетарий. При нас има един буржоа, той има голяма къща и за руски офицери ще има легло.

Той се оглежда наоколо и посочва с пръст съседната къща. Къщата наистина е подходяща.

– При буржоата ще е по-добре – убеждава ме капитан Самохлебов.

Решаваме да пренощуваме у буржоата.

Чукаме едновременно по прозореца и вратата, чукаме около десет минути. Най-накрая се появява буржоата с шапка и по долни гащи.

– Руските офицери са много добри – мърмори той, – бях в Русия, в Одеса, там е хубаво.

– Пленник ли сте били? – питам аз.

Унгарецът кимва пет пъти с глава, неочаквано се навежда и се опитва да изтупа прахта от ботушите ми.

– Трябва да спим – казвам аз, – трябва ни стая, легло.

– А! – казва унгарецът. И на лицето му има хиляди бръчици и във всяка – хиляди усмивки. – Да, да, да – тресе се той. И изведнъж ме хваща за рамото, и, пръскайки слюнка, казва шепнешком: – Аз съм другар, не съм буржоа, другар съм също, имам голямо семейство – много-много, а ето там е буржоата, той има къща, легло, момиче...

– Значи буржоата е в онази къща? – питам аз.

– Да, да, палинка, момиче, буржоа – мърмори "другарят".

На прага на буржоазната къща си почива унгарец по бельо.

– Буржоа ли си, другарю? – питам аз.

Унгарецът се кланя, опитва се да обясни нещо, посочва с пръст къщата на съседа си.

– Бур-жоа! – произнася на срички.

– Удивителен народ – казва майор Крайнов. – Те, според мене, изобщо не се обичат, всеки съсед се опитва да натопи съседа си.

Но перспективата да нощуваме на открито не ни харесва, освен това, надделява любопитството – как живее унгарският буржоа? Колко прасета, крави, кучета, палинка и момичета има?

Не пропускаме нито една къща.

Цялото село е на крак.

Мъжете се кланят, жените нареждат, децата реват като луди, кучетата са пресипнали. Учтивите унгарци ни съветват как да намерим най-добре буржоата.

Вече е съвсем тъмно.

Избираме двама от най-солидните "другари" и ги настаняваме почти насила до нас.

– Водете ни при буржоата – казвам аз.

Един, два, три, четири километра. Минаваме през още две села, в тъмнината не се различава нищо. Накрая унгарецът моли да спрем колата. Пред нас се издига огромна тухлена къща.

– Буржоа! – унгарецът вдига пръст. – Добре!

– Ама че мръсници! – казва капитан Самохлебов. – Виж къде ни докараха!

Пред нас е огромна полуразрушена, занемарена и изоставена конюшня.

Гнило сено, тор, вятър, звезди, 28 юни 1945 година. Унгария.

22 юли 1945 година

„Нашият лагер е близо до провинциалното унгарско градче Надканижа. В града има много магазинчета. Жителите продават круши и кайсии.

Когато влезеш в някой магазин, продавачът пише цената на листче. Плодовете са сравнително евтини, но е трудно да се стигне до това единствено сравнително близко градче. Лагерите се намират в гората и отпуските са забранени.

Сега съм на длъжност помощник на началника на щаба на 874-ти зенитно-артилерийски дивизион...

В нито една страна – нито в Полша, нито в Германия, нито в Чехословакия, нито в Унгария – хората не живеят такъв пълноценен живот като в Русия. Обичам Москва..."

1 август 1945 година

„...подполковник. Палел три крушки наведнъж. После заминал и не платил нищо на собственика за електричеството. Затова собственикът е убеден, че на руснаците не може да се вярва. Още първия ден сряза проводниците на тавана".

22 ноември 1945 година

„...Снегът се стопи окончателно, зимата сякаш не е била, грее слънце. Жалко, че започналата демобилизация на офицерския състав е спряна... Унгарците не се скъпят на вино, но виното им е некачествено. Руското е по-добро..."

25 ноември 1945 година

„Един просяк показва партиен билет.

– Аз съм пролетарий, комунист, – казва той. – Преди двадесет години бях в Русия. О! Руският ред е добър, Николай беше добър цар!..“

Столицата на Австрия Виена. Три служебни командировки. Ординарец и преводач ми беше деветнадесетгодишният Саша Курманов.

Той е от Смоленска област, през 1943 година заедно с майка си бил откаран на селскостопанска работа в Силезия, три години работил като ратай при един бауер, научил езика, а след края на войната и освобождението го мобилизирали в моята 31-ва армия, която беше в състава на 1-ви Украински фронт, командван още от маршал Конев, а щабът се намираше във Виена, в съветската окупационна зона.

Та така, още през ноември 1945 година дойдохме за първи път във Виена, за една седмица. В нашия дивизион, в Унгария, в град Надканижа получихме суха храна: сухари, американски консерви, комбинирана мазнина, зърнени храни, фасул, захар. Регистрирахме командировъчните си в комендатурата и ни насочиха към един офицерския хотел, а там имаше легла със спално бельо, но нямаше кухня и печка, за да си варим супа, каша или поне да си кипнем вода.

Затова комендантът на хотела ни препоръча да отседнем в частна къща.

Всичко това са чудеса, но тогава чудесата можеха да бъдат и реалност. Опитай например да позвъниш на произволна врата в Москва или Петербург. Но по това време, след войната, виенчани гладуваха.

По тротоарите предлагаха себе си за един хляб не проститутки, а студентки и актриси, жени от порядъчни семейства, и имаше семейства и в нашата, и в американската, и в английската зона, които даваха под наем за ден, за седмица или за месец стаи в своите жилища на руски офицери срещу няколко консерви или килограм ръжени сухари.

Така че решихме да се настаним за една седмица в някоя австрийска къща в замяна на част от нашите сухи дажби. Около два часа нямахме късмет.

Минахме през центъра на града, излязохме в покрайнините, започна зелена зона, после отново покрайнини, отново град. Преговорите водеше Саша, но вратите се затваряха. Наближаваше вечерта. Вече бяхме готови да се върнем в нашия хотел, когато изведнъж в една от къщите една жена ни каза, че при нея не е хотел, а хотелът е там - и ни посочи съседната дървена къщичка.

Желязна ограда. Звънец. Появява се възрастна жена, усмихва се и казва на руски език:

– Добре дошли!

Вървим след нея. Посреща ни нейният съпруг. Това изобщо не е хотел – къщичка като наша двуетажна московска вила.

За нас две стаи долу, а жената със съпруга си горе.

Оказва се, че без да забележим, сме влезли в английската окупационна зона.

Договаряме се за пет минути. Даваме всичките си сухи дажби, а те в замяна две легла, закуска и вечеря, а сега сядаме заедно на масата. Почерпка – борш с лук. Възрастните се подкачат един друг. На мене ми е добре: нещо домашно, забравено.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: GPT-4.1

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ

Дявол знае защо убитите по време на война жени будят по-голяма жалост от мъжете. Но е някак си така. Може би защото все ние забъркваме кашата, а когато не ни стигат сили, на помощ идват те – идейни или влюбени, или просто екзалтирани, но във всички случаи самоотвержени. Те воюват най-често неумело, не убиват както трябва враговете, а самите те загиват лесно и бързо, като пеперуди, летящи към огъня. И затова ни е непоносимо жално за тях.

Някога написах цяла повест за това – за женските батальони на смъртта, прекрасна и срамна страница от нашата военна история (прекрасна за руските жени и срамна за руските мъже). В повестта влезе малка част от материалите, които събрах по време на подготовката – само за събитията през 1917 година. Но започнал веднъж да чета за руските амазонки, вече не можех да спра. Искаше ми се да разбера какви са били съдбите им по-нататък, през още по-жестоките времена.

Съдбите им били тъжни. Повечето патриотки, които се отзовали на призива на Мария Бочкарьова, трябвало да воюват не срещу германците, а срещу своите – в Гражданската война.

Известно е, че в Червената армия имало много жени: комисарки, комсомолки, картечарки, санитарки, чекистки и обикновени бойци. При болшевиките те се смятали за равноправни другари, а щом си равноправна – никакви облекчения. Мъкни мъжкия товар и не разчитай на джентълменство. И моята баба, родена през 1899 година, също се сражавала на страната на червените. Като дете напипвах с омая осколката от бялоказашки снаряд, заседнал в лакътя ѝ – това беше допир до историята.

Но моята баба, като повечето червеноармейки, имала пролетарски произход. Сираче, израснала „сред чужди“. Такива хора свикват по-лесно с лишенията, мръсотията, въшките и грубия фронтови живот. Баба ми разказваше за простотата на войнишките нрави без никакъв укор, дори със смях.

Много по-тежко било на тургеневските госпожици, озовали се от другата страна. А и съдбата на победените във войната била по-трагична.

Девойки прапоршчици. Москва, ноември 1917 г. На първия ред (от ляво надясно): Виденек, З. Реформатская, Н. Заборская. Отзад: А. Кочергина, З. Свирчевская, З. Готгард

Тях, жените от Бялата армия (да ме прости баба ми, болшевичката), искам да ви покажа. Просто погледнете тези лица.

Помня как започнах да ги издирвам из целия Интернет, докато работех над повестта – и не можех да се спра. Ако името беше известно, опитвах се да разбера биографията. Понякога успявах.

Тогава не записвах откъде вземам снимките, а сега не мога да възстановя източниците. Моля да ме извинят първите, които са ги публикували.

През 1917 година Александровското военно училище завършват 25 девойки прапоршчици (чин, отговарящ на съвременния чин младши лейтенант – бел. П. Н.). Едната загива веднага след като е направена тази снимка – по време на уличните боеве в Москва; почти всички останали отиват при белите. Девет са убити в Гражданската война. Още две се самоубиват скоро след нейния край.

От тези, които виждате на снимката, не открих нищо за прапорщик Виденек (дори името ѝ не зная), освен че е участвала в "Ледения поход" на Корнилов.

Зинаида Реформатская е ранявана няколко пъти. Доживява до старост и умира в САЩ.

Подпоручик Надежда Заборская се самоубива в Парагвай.

Антонина Кочергина воюва при Деникин и Врангел. Емигрира.

Зинаида Свирчевская е командирована от юга в Москва със секретна задача. Заловена и разстреляна.

Подпоручик Зинаида Готгард се самоубива в Югославия.

Две от тях фигурират и на друга снимка:

Врангеловия Крим. 1920 г.

Отдясно седи Зинаида Готгард (същата, която се застреляла в Югославия). Права е Надежда Заборская (и тя се застреляла. В Асунсион, прости господи). Полулегнала е Валентина Лозовская (между другото, в бъдеще – съпруга на прочутия певец Юрий Морфеси).

А как ви се струва това лице – на долната снимка?

Мария Мерсие

Из спомените на А. Г. Невзоров, участник в „Ледения поход“:

„Тревожеше ни въпросът за картечниците и артилерията. Но с картечниците въпросът се реши просто: при нас дойдоха две жени прапоршчици с две картечници „Максим“. Те бяха участвали вече в боеве, а едната беше ранена леко в ръката. Начинът, по който се държаха двете прапоршчици, можеше само да предизвика възхищение: лежаха спокойно зад своите „максими“ и по дадена команда откриваха огън. /…/ Това бяха сестрите Мерсие. Вера и Мария Мерсие завършили през 1917 г. Александровското военно училище и произведени в чин прапоршчик. От ноември 1917 г. бяха в Доброволческата армия и участваха в 1-ия Кубански („Леден“) поход като част от картечната рота на Корниловския ударен полк. Вера загина по време на похода, а Мария продължи да служи в армията и беше убита през 1919 г. край Воронеж.“

Погледнете тази съпружеска двойка (жената е с „Георгиевски кръст“ и орден за „Ледения поход“, мъжът – без награди):

Съпрузите Бузун, 1919 година

Красавицата с кинжала е Ванда Бузун, батальонен адютант (в Алексеевския полк). До нея е мъжът ѝ, щабскапитан Пьотр Бузун, командир на въпросния батальон.

В следващата глава ще разкажа за трите най-известни „бели амазонки“: едната – романтична героиня, другата – вярна приятелка, третата – неистов боец.

Следва

ОРЕЛЪТ, РАКЪТ И ЩУКАТА НА ГРУЗИНСКАТА ПОЛИТИКА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: GPT-4.1

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Грузинският народ се считал за „много важна опора на държавната власт в региона“, но имперското правителство не бързало да удовлетвори неговите искания.

Присъединяване на Грузия

Грузия станала част от Руската империя в края на XVIII – началото на XIX век, като присъединяването е инициирано от самата Грузия. Царят на Картли-Кахетия (иначе казано - на Източна Грузия) Ираклий II търсел подкрепа в борбата си срещу Турция и Персия и тази подкрепа била обещана от Руската империя. За Русия това носело риск от изостряне на разногласията със същата Турция и влошаване на отношенията с Персия. Но Екатерина II и Ираклий II сключили договор – Георгиевския трактат. Според този документ Картли-Кахетинското царство престанало да води самостоятелна външна политика и предоставило войските си на Русия, която от своя страна обещала военна подкрепа и съдействие за запазване на целостта на царството.

Георгиевският трактат

Такова било положението в Източна Грузия до разрива с Руската империя през 1787 година: Ираклий II започнал преговори с Турция, а в отговор Екатерина II изтеглила войските си от територията на Картли-Кахетия. В края на века грузински цар станал Георгий XII, който повдигнал отново въпроса за протекторат на Русия над Картли-Кахетия. В резултат от това Павел I се съгласил да покровителства отново Грузия при условията на Георгиевския трактат. Въпреки това, след смъртта на Георгий XII, Павел подписал манифест за включване на Картли-Кахетинското царство в състава на Руската империя. Скоро след това императорският престол бил зает от Александр I. Той поставил под съмнение присъединяването на Грузия. Въпросът бил обсъждан няколко месеца в Държавния съвет, който заключил, че решението отговаря както на интересите на империята (присъединяването би помогнало да се осигури спокойствие по границите; също така на територията на Картли-Кахетия били открити богати рудници), така и на интересите на Грузия (която след смъртта на царя би могла да потъне в династична вражда и страдала от близостта си с турците и персийците). Така през 1801 година царството Картли-Кахетия влязло окончателно в състава на Руската империя под името Грузия.

Отмяна на наместничеството

През 1882 година постът наместник бил премахнат и заменен с друг – главнокомандващ на Кавказ. Създаването на новата длъжност било насочено към централизация на властта и превръщане на Грузия (и целия Кавказ) в обикновен регион на империята. Правомощията на главнокомандващия били свързани с изпълнението на разпорежданията на централната власт: той изпращал доклади за положението и правел предложения, но решенията вече се вземали на министерско ниво. Поради необходимостта да се съгласува всяка стъпка с центъра, не винаги било възможно да се действа своевременно (през 1895 година главнокомандващият С. А. Шереметев заявил, че след отмяната на наместничеството обемът на властта е станал недостатъчен и трябва да се увеличи), а често взетите мерки не били съобразени с местните обичаи или били специално насочени към „русификация“ на населението (от 1899 година например е забранено да се заселват на Кавказ неруски и неправославни хора).

Н. С. Чхеидзе, лидер на “Месаме-даси”

Този метод на управление бил малко ефективен и породил множество социални противоречия. Именно през този период се появили радикални социалистически организации като „Месаме даси“ (1892 г.), „Даси“ (1901 г.) и други. Освен това основните искания на значимите политически обединения (националдемократи, социалисти-федералисти и др.) били за възстановяване на автономното управление в рамките на империята и за връщане към условията на Георгиевския трактат. Според тези искания Грузия трябвало да управлява всички сфери на живота в страната, с изключение на външната политика и общия с Русия бюджет. Обстановката се нажежавала и след революционните събития през 1905 година на Кавказ бил възстановен институтът на наместничеството. Постът на наместника заел привърженикът на „меката“ национална политика граф И. И. Воронцов-Дашков.

Програма за реформи

Към момента на встъпване в длъжност на Воронцов-Дашков в Грузия съществувала цяла редица от неразрешени въпроси, които се струпали върху плещите на новия наместник. Представители на грузинския народ неведнъж се обръщали към правителството и дори към международната общност с петиции, в които се изреждали проблемите на населението: липсата на земства, на съд със съдебни заседатели, на университет, на обучение по руски език, на разглеждане на въпроса за премахване на остатъците от крепостната зависимост. И. И. Воронцов-Дашков бил съгласен с много от исканията: „наистина, не може да не наречем желанията им законни“. Но либералната политика на наместника довела до разногласия с петербургските чиновници. В резултат от това властта му в Кавказ била ограничена чрез контрол от страна на министрите, които възпрепятствали изпълнението на набелязаните реформи.

Граф И. И. Воронцов-Дашков

Националната политика на Воронцов-Дашков

В същото време не може да се каже, че по време на наместничеството на Воронцов-Дашков е било направено малко относно управлението на Грузия.

Ликвидирани били останките от крепостната зависимост. Освобождението на кавказките селяни било проведено при по-тежки условия в сравнение с освобождението на селяните във вътрешните губернии. Правителството не въвело задължителен откуп на наделните земи и поради това селяните, макар и да имали лична свобода, останали временно задължени (иначе казано - били принудени да плащат на земевладелците за земята). В другите губернии този въпрос бил решен през 80-те години на XIX век, но законът за задължителния откуп подминал Грузия. Селските труженици не можели да скъсат зависимите отношения без помощта на държавните откупни заеми, предоставени на селяните в другите региони, поради което имало селски вълнения. През 1907 г. Воронцов-Дашков предложил този проблем да се реши незабавно, както станало в останалата част на империята, но поради бюрократични протакания съответният закон бил приет едва през 1912 година.

Вълнения в Тифлис, 1905 г.

През 1907 година наместникът предложил да се разграничат съдебната и административната власт, която често се ръководела при издаването на присъди от понятия за целесъобразност и безопасност, а не от ясно определените в закона дефиниции за престъпност. Първа инстанция трябвало да бъде мировият съдия, към когото да има изборни представители от населението (може би дори в качеството на съдебни заседатели), които да се съобразяват с местните обичаи. По гражданските дела също да се въведат изборни представители от населението. Освен това наместникът смятал за целесъобразно да се учредят общи съдебни институции за държавни престъпления и престъпления срещу установения ред на управление. Подробното разработване на проблема за съдебното устройство на Кавказ било възложено на Министерството на правосъдието, но там не получило никакво развитие.

Образование

През 1910 година в Грузия се появили частни висши женски курсове. Наместникът съдействал активно за откриването на Тифлиския политехнически институт и дори направил дарение от личните си средства.

Задкавказкия институт за благородни девици

В църковните училища преподаването на руски език не било задължително. По време на главнокомандващия било изключено напълно преподаването на национални езици в държавните училища, но Воронцов-Дашков възстановил предишния учебен план: през първата година в началното училище обучението да се провежда на родния език, а в средните училища всички желаещи да могат да изучават местните езици.

Планираните от И. И. Воронцов-Дашков реформи трябвало да удовлетворят основните политически изисквания на грузинския народ, почти всички негови идеи били одобрени от Николай II. Но страхът на министерствата от сепаратизъм попречил на изпълнението на плановете на наместника. Полковник Н. А. Бигаев, родом от Осетия и служил при наместника, ще напише в своите спомени: „Населението повярва на графа и той не го измами. Той се бореше с центъра, който не искаше да върви по пътя на реформите... И не е негова вината, че Кавказ не получи това, което графът искаше да даде по своето време.“

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1994 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / АЛФРЕД ГИЛМЪН

Алфред Гилмън (Alfred Gilman)

1 юли 1941 г. - 23 декември 2015 г.

Физиология или медицина (заедно с Мартин Родбъл)

(За откриването на G-протеините и ролята им в сигналната клетъчна трансдукция.)

Алфред Г. Гилмън (Alfred Goodman Gilman) е изключително уважаван американски фармаколог и биохимик, известен най-вече с работата си върху G-протеините – ключови молекули в клетъчната сигнализация. През 1994 г. е удостоен с Нобелова награда за физиология или медицина, споделена с Мартин Родбъл, за откритието им, свързано с "G-протеините и тяхната роля в клетъчната сигнализация".

ОСНОВНИ БИОГРАФИЧНИ ДАННИ

♦ Роден: 1 юли 1941 г., Нюбърипорт, Масачузетс, САЩ

♦ Починал: 23 декември 2015 г., Далас, Тексас, САЩ

ОБРАЗОВАНИЕ И КАРИЕРА

1. Образование:

♦ Бакалавър по физиология от Йейлския университет (Yale University)

♦ Доктор по медицина и доктор по философия (M.D. и Ph.D.) от Университета Case Western Reserve, Кливланд, Охайо

2. Научна кариера:

♦ Преподава и изследва в множество академични институции, включително Йейл, Университета на Вирджиния и Югозападния медицински център към Тексаския университет (UT Southwestern Medical Center), където е декан и завеждащ катедра.

НАУЧЕН ПРИНОС И НОБЕЛОВА НАГРАДА

G-протеини и клетъчна сигнализация

G-протеините (guanine nucleotide-binding proteins) са свързващи гуанинови нуклеотиди гуанозинтрифосфат и гуанозиндифосфат. Те действат като "превключватели" вътре в клетките, които предават сигнали от външната страна на клетъчната мембрана към вътрешността на клетката, посредством т. нар. рецептори, свързани с G-протеините (GPCR).

Същност на откритието:

♦ При изследванията си в края на 60-те и 70-те години, Гилмън идентифицира специфичен протеин, участващ в прехвърлянето на сигнали от хормони и други молекули.

♦ Този протеин се оказва липсващ при пациенти с определени генетични заболявания, което доказва изключителната му важност.

♦ В по-широк биомедицински контекст, G-протеините са от значение за възприемане на хормоните, невротрансмитерите, светлината, миризмата, вкуса и дори фармакологично активните вещества.

♦ Механизмът на G-протеините има огромно значение за медицината – около половината съвременни лекарства въздействат върху клетките чрез GPCR.

Важни публикации и друга дейност

♦ Гилмън е съавтор и редактор на оригиналния "Goodman & Gilman’s The Pharmacological Basis of Therapeutics", един от най-престижните учебници по фармакология.

♦ Участва в редакционни бордове на водещи научни издания.

♦ Член е в научни дружества и е получава множество престижни награди, включително Националния медал за наука на САЩ.

ЛИЧЕН ЖИВОТ

♦ Баща му, Алфред Гудман Гилмън е също известен фармаколог и автор на класическия учебник по фармакология.

♦ Много колеги и студенти описват Гилмън като блестящ, но същевременно скромен и човечен, посветен на науката и обучението.

ЗНАЧЕНИЕ НА ОТКРИТИЕТО МУ

♦ Работата на Гилмън променя разбирането ни за това как клетките комуникират помежду си и как реагират на външни сигнали.

♦ Това отваря нови възможности за създаване на лекарства срещу болести като рак, сърдечни заболявания, астма, психични разстройства и много други.

♦ Принципите, открити и изяснени от него, са фундаментални за съвременната фармакология и биомедицина.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

♦ Алфред Гилмън е сред най-значимите учени на XX век в областта на молекулярната биология, чиито открития имат трайно отражение върху медицината и живота на хората. Той ни показва как една решаваща молекула може да промени хода на цяла научна дисциплина и да спаси милиони животи чрез по-добро разбиране на биологията на клетката.

РАЗКАЗАЛ: GPT-4.1

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ / НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ

Превод: Claude 3.7 Sonnet Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

Глава 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

Глава 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

Глава 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ

НАУМ

Тази кратка книга, състояща се от три глави, се отличава сред пророческите книги на Еврейската библия с това, че по същество не е адресирана нито към Израил, нито към Юдея (вижте също книгата на пророк Авдий). Книгата е посветена на радостта, която обзема пророка от това, че столицата на Асирия, Ниневия, заклет враг както на Израил, така и на Юдея в продължение на толкова много години, била унищожена. Не е нужно да казваме, че тази катастрофа е интерпретирана като деяние на Господа срещу Неговите врагове, като възмездие за греховете. Авторът не посочва кога е работил, но вероятно е било скоро след падането на Ниневия през 612 г. пр. н. е. Той свидетелства, че е родом от Елкос, град, който не е известен от други източници, но вероятно е бил разположен в Южна Юдея.

Подобно на другите пророци Наум разбира Господа на Израил като Бог, преизпълнен с гняв: "Господ е Бог ревнив и отмъщава; отмъстител е Господ и изпълнен с ярост; Господ отмъщава на противниците Си и пази гняв за враговете Си" (1: 2). Никой не може да понесе Неговия пламенен гняв (1: 6). И сега е унищожил това, което създавало толкова проблеми за Юдея, която може да празнува вече своите празници в мир, "защото злият няма да мине отново през тебе" (1: 15).

Обяснява ни се недвусмислено кой е "злият": това е Ниневия (2: 8). Тя е преживяла чудовищни разрушения: "Празнота и изпразване, и запустение! Сърцето се топи и колената се тресат, болки във всички слабини и лицата на всички са побледнели" (2: 10). Там "налита конница и бляскав меч, и святкащо копие! Множество убити и купища мъртви, и няма край на труповете - в труповете им се спъват!" (3: 3). Това е дело на Яхве (2: 13) и причина са отвратителните дела на лошия град: "Това е заради многото блудства на привлекателната блудница, господарка на заклинания, която продава народи с блудствата си и племена - със заклинанията си" (3: 4).

Чистата радост, която пророкът проявява, възвестявайки падането на толкова ненавистната столица на Асирия, намира своя окончателен израз в заключителния стих на книгата: "Няма лек за язвата ти, раната ти е смъртоносна. Всички, които чуят вестта за теб, пляскат с ръце заради теб - защото върху кого не е падало всякога нечестието ти?" (3: 19). Всичко отива на своето място и злото, сътворено от Ниневия, сега се е върнало към нея с пълна мяра. И пророкът не може да не бъде щастлив от това.

Както и пророците преди него, Наум вярва, че Яхве не е просто Бог на народа на Израил. Той е Господ на цялата земя и дори толкова могъща сила като великата Асирия трябва да се преклони в крайна сметка пред безграничната сила на Всевишния над целия свят.

СОФОНИЯ

Малката Книга на пророк Софония излага накратко много от темите, с които вече се срещнахме в произведенията на други пророци. Юдея е съгрешила ужасяващо срещу Господа и наказанието ѝ ще бъде съразмерно. Но Господ няма да е зает само с унищожаването на Ерусалим и неговите жители, Той е съдия на цялата земя и всички народи трябва да изпитат гнева Му.

Въведението към книгата съдържа указания, че Софония е праправнук на Езекия. Ако това е препратка към цар Езекия (което не е сигурно), тогава пророкът произхожда от царския дом на Давид. Както за повечето други пророци, за него не се знае нищо особено, освен датировката на живота му: пророкувал е по времето на управлението на Йосия (приблизително в периода 640-609 г. пр. н. е.).

Неговата пророческа книга започва със сурови бележки, че Господ ще помете всичко живо от лицето на земята (1:3), по-специално Юдея, Ерусалим и неговите жители (1:4). Причината за гнева на Бог е, че народът почитал Ваал и други езически богове.

И така, Софония говори за предстоящ „ден Господен". Този ден, когато Господ ще дойде, няма да бъде щастлив: „Ден на ярост е онзи ден, ден на скръб и утеснение, ден на опустошение и запустение, ден на тъмнина и мрак, ден на облак и гъста мъгла, ден на тръба и на боен вик против укрепените градове и против високите кули" (1:15-16). Нищо няма да спаси хората в този ден, когато кръвта им ще бъде разпръсната като прах (1:17).

Ерусалим се откроява особено като изпълнен с грях в очите на Яхве: „Горко на бунтовния и осквернен град, на потисническия град!“ (3: 1). Неговите длъжностни лица са покварени, неговите пророци нямат вяра, неговите свещеници са осквернили това, което е било свято (3: 3–4). Господ се опита да накара народа да се върне при него чрез наказание, но безуспешно (3: 6–7). И така, краят е близо. И не само за Ерусалим, но и за други народи, включително могъщата Ниневия, която ще бъде хвърлена в запустение (1: 13–15).

Пророческата книга завършва с твърдата надежда, че всичко ще бъде възстановено, когато наказанието се изпълни, когато Ерусалим премине през своето наказание и вече няма да види зло (3: 15). Господ ще бъде в центъра на събитията, но Той няма да унищожава, Той ще спасява, ще лекува и ще носи благоденствие (3: 18–20).

АВАКУМ

Книгата на пророк Авакум – малък брилянт сред произведенията на пророците – започва като своеобразен диалог между пророка и Господ, в който чуваме репликите и на двете страни. По необичаен (за пророците) начин Авакум се оплаква от несправедливостта, която се върши на земята. Господ разказва какво възнамерява да направи по този повод, а пророкът отговаря, че решението е още по-лошо от самия проблем.

Не ни е разказано кой е Авакум (споменато е само името му в стих 1 на глава 1) и кога е пророкувал. Обикновено животът му се датира в края на VII в. или началото на VI в. пр. н. е. – няколко години, но не много преди Вавилонския плен. В такъв случай е бил съвременник на Еремия и, подобно на своя по-известен земляк, не се съмнявал в това, което ще се случи с Юдея заради нейните грехове. Тя ще бъде пометена от вавилонците.

Пророческата книга започва с жалба към Господа за всички несправедливости, които се вършат в Ерусалим: "Докога, Господи, ще викам, а Ти няма да чуваш?... И опустошение и насилие има пред мен, и възниква караница и се надига раздор. Затова законът е безсилен и правосъдието вечно не излиза към победа, защото безбожният обкръжава праведния и правосъдието излиза изкривено" (1: 2–4).

В отговор Господ дава знак за това, което смята да направи заради греховете на Своя народ. Той ще доведе вавилонците, за да го унищожи: "Погледнете между народите и вижте, и се почудете много, защото върша едно дело във вашите дни - няма да повярвате дори да ви се разкаже. Защото, ето, Аз надигам халдейците - жесток и необуздан народ, който ходи по земната шир, за да завладее селища, които не са негови." (1: 5–6). Господ продължава да описва колко ужасяващи и могъщи са вавилонците, колко са склонни към насилие, как презират другите царе и управници на всеки укрепен град, над който се носят като вятър (1:7‑11).

ОТКЛОНЕНИЕ

Теодицея на пророците

Във всичките пророчески книги се отделя специално внимание на обяснението защо страдат народите на Юдея и Израил. Така правят Амос, Исая, Еремия – общо взето, почти всички. Защо хората понякога търпят глад, суша, лоша реколта, епидемии, кланета и войни? Амос се изразява кристално ясно: Господ наказва народа, за да го накара да се върне при Него (4: 6–11). Защо асирийците искат да унищожат царството на Израил? Всички пророци от VIII век са единодушни: причината се крие в греховете на народа. Защо Вавилон иска да унищожи народа на Юдея? Еремия и другите пророци, негови съвременници, са убедени с еднаква сила: това е божествено наказание за непослушанието.

В съвременния свят философите, теолозите и всички мислещи хора се учудват често защо по света съществуват толкова ужасни страдания. От времето на Просвещението тези въпроси продължавали да остават актуални, опитвали се да ги решат мъчително, да им отговорят и ги обсъждали напрегнато. Един от важните въпроси звучал така: как може да съществуват толкова много болка, нещастие и мъка по света, ако Господ обича хората, иска най-доброто за тях и е Всемогъщ, следователно може да предотврати страданията, стига да пожелае това. Този проблем се нарича днес теодицея (гръцка дума, означаваща "оправдание на бога"). Как Господ може да бъде наистина праведен, ако е по силите му да предотврати страданията, но не го прави? Нима това не предизвиква въпроси или за Неговата сила, или за Неговата любов? На въпроса за теодицеята днес има много отговори; много книги, посветени на тази тема, се появяват всяка година.

Пророците в Еврейската библия не поставят въпроса за страданията така, както се прави днес. Те са живели в свой свят и са имали свои религиозни представи, свързани със свои обстоятелства. Но сред тези обстоятелства техните отговори били обосновани и ясни и с тях е изпълнена всяка страница на пророческите книги. Да, Господ може да спре страданията. И да, Той ще го направи, щом народът се покае и се върне в правия път. Наистина, повечето страдания идват от Бога. Той ги причинява. Защо? Защото народът е съгрешил и Той го наказва за това, карайки го да пожелае да промени живота си. Така народните страдания на Израил и Юдея се случват в известен смисъл затова, защото Господ искал да накаже Своя народ. От друга страна, за пророците това е, разбира се, изцяло вина на народа.

Пророкът пита Господа: „Защо гледаш безмълвно злодеите и мълчиш, когато нечестивецът поглъща този, който е по-праведен от него?" (1:13). Юдеите може да са били лоши, но вавилонците са много по-лоши. Има ли смисъл да се наказват злите с още по-големи злодеи? Трябва ли Бог да позволява на вавилонците да свирепстват безнаказано сред народите?

В последвалия отговор Господ разяснява окончателно ситуацията. Вавилонците също ги очаква наказание за всичкото зло, което са сторили: „Понеже ти обра много народи, всички останали от племената ще те оберат заради кръвта на хората и насилието над земята, над града и над всичките му жители" (2: 8).

Това решение, изглежда, удовлетворява пророка, който повече не се оплаква. Напротив, той се моли с ентусиазъм (цялата гл. 3), описва с благоговение чудните дела на Бога и завършва, изразявайки пълно доверие в Бога, дори когато животът е тежък. Това е един от най-красивите пасажи сред малките пророци: „И да не цъфти смокинята, и да няма реколта по лозите, и да пропадне произведението на маслината, и нивите да не произведат храна, и овцете да изчезнат от кошарата, и да няма говеда в оборите, аз пак ще се радвам в Господ, ще се веселя в Бога на спасението си. Господ Бог е силата ми; Той прави краката ми като на елените и ми дава да ходя по височините ми." (3: 17–19).

(Следва)