Ришел Мийд

Ришел Мийд
Вижте също
	Статия в Уикипедия

Ришел Мийд (англ. Richelle Mead, р.1976) е американска авторка на бестселърова фантастика, известна със своите поредици от романи за вампири. Има три научни степени: по история, сравнителна религия и преподаване на английски. След излизането на първия й роман "Тъгата на сукубата" през 2007 г. тя се отдава изцяло на писателска дейност.

Джорджина Кинкейд – книга 1: Тъгата на сукубата (Succubus Blues)

Статистиката сочи, че повечето смъртни продават душите си поради пет причини: секс, пари, власт, отмъщение и любов. В този ред. Предполагам, че излизайки да помогна за "нумеро уно", вее би трябвало да съм се уверила в това, но цялата ситуация просто ме караше да се чувствам някак… долнопробно.

Предградията винаги ме отвращаваха. Еднакви къщи. Съвършени морави. Прекалено голям брой спортни джипове. Някъде в тъмнината едно куче не преставаше да лае.

Хю изсумтя, изразявайки отношението си към моите стандарти.

Хю беше професионален вампир, майстор в съблазняването на смъртните да продават душите си. Беше такъв експерт по договорите и вратичките в закона, че можеше да накара който и да е авокат да позеленее от завист.
Беше също и мой приятел. Някой, който придаваше нов смисъл на поговорката: "С какъвито приятели се събереш…"

Ако си на тази възраст (на тридесет и четири – бел.цит.) и не си бил с жена, си склонен на отчаяни постъпки.

Без съмнение забавях Хю за среща със знойна красавица на половината на годините му. Разбира се имам предвид възрастта, на която изглежда. В действителност Хю наближаваше стоте.

Разбираш ли, той наистина е очарован от злото.

…Гласът му, изпълнен с ласкателство и увещание, стана неустоим. Както споменах, беше добър в работата си. … Простенах, неспособна да устоя на трогателния му поглед.

Що се отнася до облеклото ми… Е, чудесните спортни панталони и блузата, тип "бананова република", се бяха изпарили. На краката ми се появиха високи до бедрата кожени ботуши, съчетани с подходяща блуза с гол гръб и пола, с която никога не бих успяла да се наведа. Криле с шипове, рогца и камшик допълваха картината. … Надявах се, че никоя от местните демонки никога няма да разбере за това. Те наистина бяха от доста висока класа. Извърнах се от присмиващото ми се огледало и се насочих към крайната си цел…

Джорджина Кинкейд – книга 2: Триумфът на сукубата (Succubus on Top)

Демоните са страшни.
Каквато и да е религията ти, с каквото и да се занимаваш, това винаги е така. Да, разбира се, и те имат своите абсурдни моменти – най-вече в кръговете, в които се движа – но като цяло хората съвсем основателно се страхуват от тях и ги избягват. Те са жестоки и безмилостни и изпитват наслада от болката и страданието, и измъчват души в свободното си време. Те лъжат. Крадат. Не си плащат данъците.
Все пак, въпреки всичко не можех да спра да мисля, че щях да стана свидетел на възможно най-ужасното демонично събитие.
Церемонията по награждаване. Моето награждаване.
Хорейшо, вицедемон на едикой си отдел от Пъклените работи, стоеше пред мен и се опитваше да придаде тържественост на момента, проваляйки се безславно. Подозирам, че небесният му полиестерен костюм и шарената папионка в тон с него, до голяма степен бяха виновни за това. И бакенбардите не помагаха особено. Вероятно не беше напускал вътрешните кръгове на ада от около шест века, горе-долу тогава небесносиният полиестер беше на мода.

Нетърпеливото му подмазваческо изражение говореше за изгарящо желание да получи повишение.

Опитвах се със зъби и нокти да изглеждам въодушевена, но безуспешно. Което беше неприемливо, разбира се.

Цялото ми съществувание се основаваше на това да карам хората (и по-специално мъжете) да мечтаят и да виждат у мен всичко, което искат. Мога да се превръщам от стеснителна девица в знойна господарка за един удар на сърцето. Трябва само да променя формата си и да вляза в образ. Първото умение получих, когато продадох човешката си душа; второто придобих с времето. Все пак не можеш векове наред да казваш на мъжете: "Да, скъпи, не съм имала по-добър" и да не се научиш как да се преструваш.

Събрали сме се тук, за да признаем заслугите на една от нас, която показа усърдие и даде всичко от себе си за Великото зло. Такива личности заслужават признание и ние правим всичко възможно да наградим тяхната отдаденост, така че всички да разберат колко е важно да упорстваш, въпреки трудностите, и да се бориш за целите ни в тези тежки времена.

От друга стана онези, които мързелуват, биват хвърлени в огнените бездни н аотчаянието, за да горят там цялавечност и да бъдат разкъсвани от хрътките на ада.

— Това е за теб. В знак на нашата благодарност.
И ми връщи талон за безплатна консумация в ресторант "Епълбийс", както и няколко талона за безплатно вземане на филми под наем. И Джером и аз се втрещихме за момент безмълвни.
— Леле, — казах аз най-накрая. Вторят след мен сигурно щеше да получи талон за намаление за веригата за бързо хранене "Сизлър". Без съмнение второто място е първо място за най-голям загубеняк.

Лесно можеш да блеснеш, като започнеш от нулата.

Отново замълчах. Демонът се приближи, тъмните му очи се впиха в мен. По незнайна причина бе избрал да изглежда като Джон Кюсак, когато беше в света на хората. Това би трябвало а намали страховитото му излъчване, но кълна се, само още повече влошаваше нещата.

— Още нещо. Трябва да те предупредя, че съм ти приготвил изненада. Ще ти хареса.
— Каква изненада? — Джером никога не правеше изненади. Поне не приятни.
— Няма да е изненада, ако ти кажа, нали?

Академия за вампири – книга първа (Vampire Academy)

Усетих страха й, преди да чуя писъците й.
Кошмрът й запулсира в мен, изтръгвайки ме от съня ми, свързан с плаж и някакъв готин тип, който разтриваше плажно масло по кожата ми. Образите – нейните, а не моите – се натрапиха в съзнанието ми: пламъци и кръв, миризма на дим, смачкани ламарини на кола. Картините ме обсебиха, задушиха, докато някаква все още рационално мислеща част от ума ми се опитваше да ми припомни, че това не е е моят сън.

По лицето й се изписа глад, Устните й се разтвориха леко, разкривайки кучешките зъби, които тя обикновено криеше, когато живееше сред хората. Тези кучешки резци контрастираха странно с останалите й черти. С прелестното си лице и с нежната си руса коса тя приличаше повече на ангел, отколкото на вампир.

Академия за вампири – книга втора: Ледено ухапване (Frostbite)

Не бях единствената, която изпитваше затруднение да пренебрегне романтичното напрежение между нас.

— Знаеш ли какво наистина ще ми помогне? — попитах го аз, без да го гледам в очите.
— Хм?
— Ако изключиш тази скапана музика и пуснеш нещо, излязло след падането на Берлинската стена.

Академия за вампири – книга трета: Целуната от сянката (Shadow Kiss)

Вече почти наближаваше обяд, което се равняваше на полунощ за вампирите.

Не исках да изглеждам недоспала, но никак не ми се връщаше в леглото. Не исках да рискувам да заспяо тново. По-скоро се нуждаех нещо да ме събуди, да изтрие от мислите ми онова, което бях видяла.

Лиса често бе споделяла с мен, че копнее да може да прониква в съзнанието ми и да споделя моите преживявания така, както аз усещам нейните. Но честно казано тя намаше представаа колко щастлива беше, че не може. Нямаше представа какво е нечии чужди мисли да проникват в теб, преживяванията на друга личност да се сместват с твоите. И, естествено, не подозираше какво означава да изживяваш нечий съвършен любовен живот, когато твоят изобщо го няма. Нито разбираше, какво е да се чувстваш изпълнена с любов, толкова силна, че чак гърдите те болят – любов, която можеш само да изпитваш, но не и да показваш. Да се държи любовта погребана е все едно да сдържаш гнева си. Поне този горчив житейски урок вече бях научила. Да те изяжда нещо отвътре, докато ти се иска да крещиш или да сриташ нещо.

Прокарах припряно ръка през дългата си коса, макар да знаех, че вече е малко късно да се тревожа за външния си вид. Сигурно в главата приличах на разплетена кошница.

Стригоите, неживите вампири, които дебнеха живите морои като Лиса, не излизаха на слънчева светлина, но учениците често нарушаваха реда – да речем, измъкваха се тайно от спалните помещения (на Академията – бел.цит.) – така че проблеми не липсваха нито денем, нито нощем.

— …Какво всъщност правиш тук?
Използваше интонацията "престани да ме правиш на глупак", затова се постарах да му отговоря колкото се може по-честно.

Академия за вампири – книга четвърта: Кръвно обещание (Blood Promise)

Следяха ме.
В това имаше известна ирония, имайки предвид, че през последните няколко седмици аз следях другите. Поне не беше вампир. Вече щях да го зная. Последният ефект от това да съм целуната от сянката беше способността да усещам неживите – за нещастие посредством пристъпи на прилошаване. При все това бях благодарна на предупредителната система на тялото ми и изпитвах облекчение, че преследвачът ми тази нощ не беше безумно бърз, безумно зъл вампир. Напоследък имах доста схватки с тях и ми се щеше поне за малко да си отдъхна.

Много скоро открих, че скъпите дрехи и щедрите бакшиши отварят доста врати. Сервитьорите ме запомниха и дори и да намираха присъствието ми донякъде за странно, не го показваха и с удоволствие ме настаняваха на уединена маса в ъгъла, каквото бе желанието ми. Навярно си мислеха, че съм дъщерята на някой местен магнат или политик. Каквато и да бях, разполагах с достатъчно пари, което най-вече ги интересуваше.

Но в природата на пазителите беше да са бдителни и затова погледите им постоянно шареха из помещението. Но аз също бях тренирана като тях, затова ги шпионирах без да ме забележат.

Двамата вампири бяха ужасни свалячи, постоянно бройкаха наоколо и сваляха всяка готина жена, която им попадне – дори и от човешката раса. Ни никога не си тръгваха с някоя от тях. Това бе табу, вкоренено в нашия свят. От векове вампирите страняха от хорта, защото се страхуваха да не бъдат разкрити от тази раса, която бе станал твърде многобройна и могъща. Все пак това не означаваше, че мъжет се прибираха сами у дома. По някое време на вечерта обикновено се появяваха жени вампири – всяка нощ различни. Бяха облечени в рокли с дълбоки деколтета, със силен грим, пиеха яко и се смееха шумно на всичко, което казваха мъжете вампири – което вероятно дори и не беше смешно. Жените винаги носеха косите си спуснати, но от време на време, докато обръщаха глави, вратовете им се разкриваха и се виждаха лилавосинкави белези. Те бяха кървави курви, които позволяваха на вампирите да пият от кръвта им по време на секс. Това също беше табу – макар че все още се случваше тайно.

Академия за вампири – книга пета: Духовна връзка (Spirit Bound)

Има голяма разлика между смъртни заплахи и любовните писма – дори когато този, който пише смъртни заплахи твърди, че те обича. Разбира се, имайки предвид, че аз веднъж се опитах да убия някого, когото обичах, нявярно нямах право да съдя.

Пристигането на днешното писмо бе идеално изчислено, не за очаквах нещо друго. Вече го бяхпрочела четири пъти и въпреки че закъснявах не можах да устоя и го прочетох за пети път.
"Моя най-скъпа Роуз,
Един от малкото недостатъци да си пробуден е, че ние не се нуждаем от сън; това означава, че не сънуваме. Жалко, защото ако можех да сънувам, зная, че щях да сънувам теб. Щях да сънувам уханието ти, как тъмната ти коса гали като коприна пръстите ми. Щях да сънувам кадифената мекота на гладката ти кожа, пламтящата страст на устните ти, когато се целуваме.
Без съмнение обаче ще трябва да се задоволя само с въображението си – което е почти толкова добро. Мога да си представя всички тези неща идеално, както и какво ще изпитам, докато отнемам живота ти. това е нещо, което ще сторя със съжаление, но ти направи този избор неизбежен. Отказът ти а се присъединиш с мен във вечността и любовта направиха невъзможно всяко друго действие, а аз не мога да позволя на някой, толкова опасен като теб, да остане жив. Освен това, дори и да те пробудя насила, ти имаш толкова много врагове …, че някой от тях неминуемо ще те убие. Ако трябва да умреш, ще бъде от моята ръка. От никоя друга.
… На тази земя няма място, където можеш да се скриеш от мен. Наблюдавам те.
С обич:Дмитрий

Напоследък разбрах, че мнозина от човешката раса доброволно сътрудничат на вампирите срещу обещанието някой ден да бъдат превърнати в безсмъртни. Тези хора смятаха, че вечният живот оправдава загубата на душите им и убиването на други, за да оцелееш. Подобни хора ме отвращаваха.

— Изглеждаш така, сякаш си готова да се изправш срещу цяла армия. (…)
— Ами аз почти ще се изправя срещу цяла армия, — изтъкнах.

Трябва да съм била много отнесена, за да не я забележа, но мисълта за някой, който иска да те убие, е достатъчна причина да си разсеян.

Кръвни връзки: Книга първа (Bloodlines)

Знаех какво означава "да изглеждаш представително". Не можеше и дума да става да навлека джински и тениска. Вместо това избрах сиви панталони и колосана бяла риза с копчета отпред. Отгоре облякох тъмносива жилетка, кято пристегнах в кръста с черен колан. Малък златен кръст, който винаги висеше на врата ми, бе единственото украшение, което си позволих.
Малко по-голям проблем ми създаваше косата. Дори и след само два часа сън вече стърчеше на всички посоки. Пригладих я колкото се може по-добре, после я напръсках обилно с лак за коса, като се надявах да изглежда достатъчно представителна за това, което ме очакваше. Единственият ми грим беше малко пудра. Нямах време за повече.
Цялото приготовление ми отне само шест минути, което може би беше нов рекорд за мен. … Баща ми ме изгледа от главата до петите и показа одобрението си за външния ми вид по характерняи за него начин: просто се въздържа от критика. … Всички бяха облечени като мен, делово, с обикновени дрехи с непривличащи вниманието цветове.

Алхимицие от векове играеха ролята на "мъже в черно", много преди хората да започнат да мислят за наличието на живот и в други светове.

Отново ме обзе силно безпокойство. Дали това нямаше да е някакъв разпит? Или опит да преценят дали решението ми да помогна на едно момиче – ренегат и наполовина вампир – означаваше, че съм пренасочила лоялността си другаде.

Алхимиците замисляха някаква мисия или задача и някой искаше да изпрати (малката ми сестра – бел.цит.) Зоуи, тъй като тя, за разлика от остналите членове на нашата фамилия, досега с нищо не беше предала алхимиците. … Нашата работа се предаваше от поколение на поколение и аз от много години бях избрана за следващия алхимик във фамилията Сейдж. По-голямата ми сестра Карли беше пропусната и понастоящем учеше в колеж, а и вече се смяташе за твърде стара, за да бъде тепърва обучавана. Баща ми подготвяше Зоуи като резервен вариант, в случай че нещо се случи с мен, като автомобилна катастрофа или ако вампирите ми строшат костите например.