America and Americans and Selected Nonfiction Quotes

“New York is an ugly city, a dirty city. Its climate is a scandal, its politics are used to frighten children, its traffic is madness, its competition is murderous.
But there is one thing about it - once you have lived in New York and it has become your home, no place else is good enough.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“I've always been amused by the contention that brain work is harder than manual labor. I've never known a man to leave a desk for a muck-stick if he could avoid it.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“Except for the field organizers of strikes, who were pretty tough monkeys and devoted, most of the so-called Communists I met were middle-class, middle-aged people playing a game of dreams. I remember a woman in easy circumstances saying to another even more affluent: 'After the revolution even we will have more, won't we, dear?' Then there was another lover of proletarians who used to raise hell with Sunday picknickers on her property.

I guess the trouble was that we didn't have any self-admitted proletarians. Everyone was a temporarily embarrassed capitalist. Maybe the Communists so closely questioned by the investigation committees were a danger to America, but the ones I knew—at least they claimed to be Communists—couldn't have disrupted a Sunday-school picnic. Besides they were too busy fighting among themselves.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“Наскоро единадесетгодишният ми син ме запита с тона на търпеливо страдащ човек:
- Колко години още трябва да ходя на училище?
- Петнадесетина - рекох.
- Боже мили - изстена. - Ама наистина ли трябва?
- Боя се, че да. Голям ужас е. Няма какво да те лъжа. Но друго ще ти кажа: ако имаш много голям късмет, ще си намериш учител, а това е нещо прекрасно.
- Ти намирал ли си?
- Трима - отвърнах.
…

Стигнал съм до извода, че великият учител е всъщност един велик човек на изкуството, затова и те са такава рядкост, каквато са великите хора в изкуството. А тяхното е може би най-великото от всички изкуства, тъй като работят с човешкия ум и дух.

Моите трима притежаваха следните общи качества: и тримата обичаха работата си. И тримата не те поучаваха, а катализираха у теб едно изгарящо желание да учиш. Под тяхно влияние хоризонтите се разширяваха неимоверно, страхът изчезваше, а неузнаваемото се превръщаше в опознаваемо. Но най-важното бе, че онова опасно нещо, истината, ставаше нещо красиво и изключително скъпоценно.

Тук ще ви разкажа само за първата ми учителка, понеже в допълнение към всичко останало, тя ме запозна с откривателството.
Докарваше ни до спорове с викове и размахване на томове. Часовете ѝ бяха най-шумните в училището, но тя сякаш не го забелязваше. Редовно се отплесвахме от темата, било то геометрия или хоровото рецитиране на наизустените биологични
типове. Разсъжденията ни обхващаха целия свят. Такова любопитство посади в душите ни, че идвахме с факти и истини, които кътахме в шепите си като уловени светулки.

Уволниха я, вероятно напълно заслужено, за това, че не беше успяла да ни предаде основите. Това са неща, които задължително се учат. Но успя да остави у нас страст към чисто опознаваемия свят, а лично у мен - едно любопитство, което и за миг не ме е напускало оттогава. Не можех да реша и най-простите аритметични задачи, но благодарение на нея усетих колко абстрактната математика наподобява музиката. И когато я махнаха, всички бяхме обзети от мъка, но светлината не угасна. Остави върху ни подписа си - творчеството на учителя, който пише в съзнанията.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“От време на време заминаваме някъде за по няколко месеца, но винаги се връщаме с мисълта "Слава Богу, прибрахме се у дома". Единственото обяснение, което ми идва наум, за да опиша чувствата си спрямо града, е, че щом си живял в Ню Йорк, изключено е да намериш друго равностойно място. Ню Йорк е светът, с всичките му пороци, недостатъци и прелести, плюс тъй важното уединение. Какво друго му трябва на човек?”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“Друга мисъл, която ми минава, е, че на хората им омръзва онова, което работят, независимо какво е то. И никак не ми е трудно да си представя, че човек, принуден да си вади хляба с четене на книга подир книга, като нищо може да развие у себе си омраза към книгите; че театралният критик, принуден да ходи на театър, вместо да прекарва вечерите си в кротки частни общувания, може да развие върла омраза към театъра. И това далеч не е само предположение.

Но да разгледаме и успеха в областта на критиката. А това означава да създадеш голяма читателска аудитория - колкото се може по-голяма. За да постигне тази цел, критикът трябва да привлече внимание, тъй като хората поначало се интересуват повече от насилието, отколкото от спокойствието, от убийства и автопроизшествия повече, отколкото от липсата на събития, от разводите повече, отколкото от браковете, следователно и убийствени атаки биха чели много по-жадно, отколкото похвали. Факт е, че един критик изгради цялата си репутация с това, че отрече Данте, Гьоте и Шекспир като литературни халтураджии. И сума ти години се прехранваше с това. На всичко отгоре минаваше и за оригинален.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“Чувството му за смешното, за хумор, се среща навсякъде в документалната му проза; и дори и в „най-сериозната“ му белетристика читателят открива както комични моменти, така и моменти на остроумие, хумор и пародийност.

Тъкмо заради хумора Марк Твен не бива възприет на сериозно в продължение на цели десетилетия . А при честотата, с която Стайнбек споменава Твен, почти със сигурност може да се твърди, че по-възрастният писател е служел за еталон на по-младия. По същество и двамата са западняци, завършили живота си на Източния бряг, но не загубили и капка от западняшкото си чувство на непочтителност.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“Издателите са склонни да приемат за даденост това, че ако сложиш половинкилограмова книга до килограмова, по-привлекателна ще е по-тежката, по-дебелата. Абсолютно същият инстинкт ръководи детето, което все някога се подлъгва да замени дребната десетцентова монета срещу двойно по-голямата петцентова. Дебелите, тежки книги са винаги по-търсени от леките, тънките, независимо от съдържанието им.

Току-що упоменатият факт ми беше дал повод да предложа две неща на моите издатели, които те от глупост така и не възприеха. Използването на оловни корици би трябвало да реши проблема с теглото. А ако страниците се печатат върху филии ръжен хляб, книгата ще е далеч по-дебела. Да не говорим, че хлебната книга решава и два други проблема. Читателят винаги ще знае докъде е стигнал, тъй като ще изяжда поредната страница, след като я е прочел; освен това книгата няма да може да се преотстъпва другиму, така че и пропусната печалба няма да съществува. Пък и хората обичат да се хранят, докато четат. Само преди няколко години един завеждащ обществена библиотека в английския град Бирмингам отправи най-искрена молба към своите абонати да не отбелязват докъде са стигнали с резен бекон или филе от херинга, тъй като страниците поемали от мазнината, а миризмата можела да отблъсне бъдещите читатели. Според мен тепърва предстои да експлоатираме докрай книгопроизводството: на вътрешната страна на корицата бихме могли да залепваме целофанени пликчета с мармалад или чернодробен пастет, да речем.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“Не знам колко от писателите споделят чувствата ми към книгите. Не обичам книгите заради самите тях. Държа определени книги да са ми под ръка за справка, но това се отнася единствено до текста им. Никога не съм събирал книги заради физическото им присъствие. Никога не съм си измолвал , нито съм желал да имам книга с автограф. Не че не ми става приятно, като видя библиотека, подредена с прекрасните гърбове на луксозно подвързани книги, но за мен това е декорация, а не литература. Най-красивите томове никога не са били разтваряни, най-ценните първи издания не са разрязани. Моите лични предпочитания са да имам хиляди евтини книги с подгънати ъгълчета, подредени като грамофонни плочи в затворени шкафове.
…
Книгата е гол артикул. Книга се чете само когато си сам, в отсъствието на група, която да те подсеща кога да се смееш и кога да плачеш. Взаимоотношението ти с книгата е двустранно и в този смисъл – уникално.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“Аз самият много харесвам цялата теория за двадесет и пет центовата книга. Ако не друго, самата себестойност на едно издание с твърди корици насърчава известен егоизъм. Такава книга се къта и се слага на лавица. Превръща се в имущество, а имуществото трябва да се пази. Длъжен съм да помня кому съм я дал и да настоявам да ми я върнат и много дружби са се разбили на скалите на невърнатата книга. При евтините издания нещата стоят наопаки. Приятелите ви си тръгват, отрупани с книги. Изпращате ги с думите: "Прочети и предай нататък." А това е много хубаво нещо.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“След което, мъчен от махмурлука, но щастлив, се довличаш до тайната си стаичка с тясното легло, твърдия стол, пишещата машина и голата електрическа крушка, около която си закарфичил два листа хартия, че да не ти блести в очите. Тъкмо на такива места овладявахме занаята - или поне се мъчехме да го овладеем. Нямахме друг избор. Работа почти не се намираше. Списанията отхвърляха разказите ни. Издателите гледаха с подозрение на първите ни романи - и то съвсем основателно. Жалко, че не са го проявили в по-голяма степен към някои от моите. Никой така и не ми предложи работа в областта на рекламата или киното. Чудя се дали съм щял да откажа. Така и няма да науча отговора, но вероятно щях да се вкопча в подобна възможност - само временно, естествено, както правят всички. Вярно: овладяхме занаята си, понеже нямахме по-изгодни предложения, но затова пък го изучихме сред магията, струпана върху хълмовете на Сан Франциско. И знаете ли коя е тя? Чифт златни белезници, чийто ключ е изхвърлен.

Попитайте когото и да било за Сан Франциско и бас държа, че той ще вземе да ви говори за себе си, а очите му ще станат топли и ще се обърнат навътре - към спомените.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“Когато разглеждаме съвременните американски критици, трябва да вземем предвид и факта, че много малко критици са си определили тъкмо критиката за кариера. В много случаи тя е само средство за оцеляване, докато практикуващият я успее да стане белетрист, драматург или поет, а ако с течение на годините не успее, е длъжен, въпреки крайното си нежелание, да развие гняв срещу онези, които са успели.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“Книгата е в определен смисъл свещена. Един диктатор може да избива и осакатява хора, да падне до най-низкото ниво на тиранията и да е мразен от абсолютно всички, но вземе ли да гори книги, значи е постигнал върха на тиранството. А това не можем да му простим.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“Не виждам на кой друг град може да се оприличи Ню Йорк. Липсва му характер, какъвто притежават Лос Анджелис и Ню Орлиънс. Но съчетава всички характери - бих казал дори, че съчетава всичко. Може да те разбие, но ако очите ти са отворени - никога няма да ти доскучае.

Ню Йорк е грозен, мръсен град. Климатът му е скандален, с политическите му борби плашат децата, уличното движение е лудост, конкуренцията е убийствена. Но има и още една характеристика - живял ли си веднъж в Ню Йорк, превърнал ли си го в свой дом, никое друго място вече не те задоволява. Тук е съсредоточено всичко от всичко - и население, и театър, и изкуства, и художествено слово, и издателска дейност, и внос, и бизнес, и убийства, и ограбвания, и лукс, и беднота. Ню Йорк е всичко от всичко. И е в постоянно движение. Неуморен е и въздухът му е зареден с енергия. Никъде другаде не мога да работя по-дълго и по-усилено, без да се уморя, отколкото в Ню Йорк.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“Живея в малка къща на Седемдесет и някоя улица в Ийст Сайд. Имам си към нея и градинка с южно изложение. В махалата съм си като на село. Познавам всички магазинери и част от съседите. Понякога не излизам от село по цели седмици. Тук се наблюдават всички селски особености освен любопитството. Никой не навира носа си да гледа какво правим - и никой не се отбива случайно, без да се е обадил предварително по телефона - изключително цивилизована практика. Затворим ли входната си врата, градът и светът остават навън и изпитваме не по-малко уединение от който и да било провинциалист южно от Полярния кръг. Приятелите ни са многобройни - но са добри приятели в града. Понякога минават шест, че и осем месеца, докато пак ги видим, без това да се отразява ни най-малко дружбата ни. Навсякъде другаде подобна пауза би била възприета за признак на охладняване. При нас поканите се приемат или отказват без обяснения и без взаимни обвинения.

Когато правим парти, каним когото си искаме, но никой от непоканените не се чувства смъртно засегнат. Понякога си лягаме в осем вечерта, друг път изобщо не си лягаме. Случва се любими приятели да се обадят и да попитат могат ли да наминат, а ние да им кажем "не", без да ги засегнем. Ходим по ресторанти и на театър точно когато ни се прииска. Обяснението "Имам работа" се приема за чиста монета. Злобни клюки почти липсват, нищо, че обсъжданията са неизбежни. Никой не знае кога влизаме и излизаме, но и никому не влиза в работата. Аз съм що-годе известна личност, но поне сто хиляди са още по-известни. Славата изобщо не е бреме в Ню Йорк. И това вцепенява от ужас някои посетители от Холивуд.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“И понеже нямах работа, продължавах да пиша – книги, есета, разкази. Най-редовно ги пращах на издателствата и най-редовно ми ги връщаха. Но и добри да бяха, пак щяха да ги пратят обратно, тъй като издателствата бяха най-закъсали. Човек като остане без пари, първо се лишава от книги. А аз нямах с какво да купя дори пощенските марки за ръкописите ми.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“Имайки предвид миналото ни, всеки закон за вероятностите би предрекъл появата на страна, съставена от островчета от различни етнически групи, свързани с общ език и с натрапваната от съседите им смиреност. Дори заселниците от една и съща нация би трябвало да са разделени според езика и обичаите им - както хората от Уелс се делят от панкашърци, а шотландците от преселниците от Съмърсет или Кент. Вместо това се проявява един от капризите на човешката природа - макар да е бил всъщност в напълно естествена посока, тъй като няма дете, способно да изтърпи задълго родителите си. Става някак си инстинктивно. Та въпреки натиска на старците, чедата на всяка етническа група се отказват от своето минало и от езика на предците им. Въпреки гнева, презрението, самоналожените гета и сегрегацията, нещо се отприщва в тази земя на име Америка. Хората ѝ стават американци. Новите поколения искат да са американци много повече, ОТКОЛКОТО им се щял да са поляци или немци, унгарци или италианци, или британци. Искат го и го правят. Америка не е била планирана; тя се случва.
Предначертаните планове се разпадат и отиват в забвение. И от нация от полиглоти американците се превръщат в най-лошите лингвисти на света.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“Е, сигурно съществуват и хора, за които не представлява никаква трудност да се преместят в Ню Йорк, но повечето от онези, с които съм разговарял на тази тема, са изживели мъчително изпитание преди приемането. А самото приемане е двустранен процес. Имам чувството, че и градът най-сетне те приема по същия начин, по който и ти най-сетне го приемаш. Родените в Ню Йорк си нямат и понятие за тази работа, но не мога да реша дали са късметлии в това отношение, или не.

...

Докато един ден си идва на мястото, приема града и престава
да води битка с него. Прекалено голям е този град, че да му обръща внимание, но изведнъж фактът, че е незабележим, се превръща в най-възхитителното нещо на света. Стеснителността му се изпарява. Ако е изтупан като от журнал - нима няма още половин милион не по-зле облечени? Ако е опърпан - нима няма още един милион опърпани? Ако е висок - дошъл е в града на снажните. Ако е нисък - градът е пълен с джуджета; ако е грозен - между две преки се разминава с поне десет грозотиляка; ако е красив - конкуренцията няма край. Ако е талантлив - таланти колкото щеш. Реши ли да впечатли някого, като се яви в римска тога - ей го онзи там, надолу по улицата, увит в леопардова кожа. Каквото и да стори или каже, каквото и да облече или помисли - изобщо не е уникален. Възприеме ли веднъж това, сдобива се с пълната свобода да е онова, което е; не го ли възприеме, то го ужасява.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“Представих си колко труд е хвърлен по тържествените приготовления, колко часове са прекарали дамите във фризьорско-козметичните салони и колко стотици хиляди нови, фини бални рокли и сатенени обувки с високи остри токчета ще похаби едно излизане. Какво отчаяние напира в хиляди женски гърди. Вярно е, че встъпването в длъжност се отнася само до един мъж, който с кратката си клетва ще се отрече от познатия му свят и никога няма да може да си го възвърне. Но не по-малко вярно е това, че ако обявят Страшния съд, първата и най-пристойна мисъл на всяка една дама ще е "А аз какво ще облека?" И докато архангелите подготвят съдебната зала, блажените настройват арфите си, а известни други лежат сгушени под огньовете си, дамите ще притичват истерично из пробните.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“Живеещите в сухоземните градове или в затворените и закепенчени промишлени гробища имаха далеч по-сериозни проблеми от моите. Човек трябва да е страшно глупав, че да гладува при наличието на море. Та той разполага с един неизчерпаем запас от храна. Голяма част от белтъчините в диетата ми идваха от океана. Всеки ден той също изхвърляше на брега и дървен материал за отоплението ми, така че имах нужда единствено от трион и брадва. Към вилата имаше и градинка с чернозем. В Северна Калифорния можеш целогодишно да отглеждаш някакъв зеленчук. Щом обелех някой картоф, веднага засаждах обелките му. В градината се редуваха да растат къдраво зеле, маруля, цвекло, ряпа, моркови и кромид лук. В залива приливът оставяше в куп вирчета миди, раци, охлюви и кафяви водорасли, известни и като морска маруля. При наличието на въдица, човек можеше да хване и бодлоперка, златна червена риба, костур, морска пъстърва и главоч.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“Нещо, което сме склонни да забравим, е, че самият критик е най-вече сам писател и се интересува основно от собствената си кариера. В такъв случай защо се изненадваме от склонността му да деформира рецензията си в полза на собственото си умение? Критикът е почти винаги творец-писател или поне има желанието да е такъв. Така че неизменно носи в главата си роман или пиеса, върху която работи или която е замислил, а критичният процес е невъзможно да бъде пренесен в творческия. Затова критик, който мрази сивотата, може съвсем спокойно да се окаже способен да сътвори сива книга. Един театрален критик с непреклонни критерии е в състояние да напише, а и доколкото си спомняме, написа пиеса, която нарушаваше всеки един от заложените от критическото му мислене стандарти. Освен това сме склонни да забравяме, че и критиците са хора с всички човешки слабости и становища. Един критик ми обясни постфактум, че ме бил драл яко само защото бил махмурлия. Друг пък, със славата, че каквото докосне, синини оставя, изведнъж взе да одобрява всичко с огромен ентусиазъм. Не беше никак трудно да се намери обяснението. Бяха му издали три романа - и трите неуспешни, но четвъртият му беше добре приет и това промени целия му подход. Трети критик пък правеше от получената след раждането му в необичайни обстоятелства невроза и от необичайните си родители, жлъчта, в която топеше перото си. Четвърти пък критик на личната нерешителност рецензира роман на хомосексуална тема, атакувайки го истерично за граматичните му грешки.”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction

“I have always fancied myself as a fairly objective looker, but I’m beginning to wonder whether I do not miss whole categories of things. Let me give you an example of what I mean, Alicia. Some years ago the U.S. Information Service paid the expenses of a famous and fine Italian photographer to go to America and to take pictures of our country. It was thought that pictures by an Italian would be valuable to Italians because they would be of things of interest to Italy. I was living in Florence at the time and I saw the portfolio as soon as the pictures were printed. The man had traveled everywhere in America, and do you know what his pictures were? Italy, in every American city he had unconsciously sought and found Italy. The portraits—Italians; the countryside—Tuscany and the Po Valley and the Abruzzi. His eye looked for what was familiar to him and found it. . . . This man did not see the America which is not like Italy, and there is very much that isn’t. And I wonder what I have missed in the wonderful trip to the south that I have just completed. Did I see only America? I confess I caught myself at it. Traveling over those breathtaking mountains and looking down at the shimmering deserts . . . I found myself saying or agreeing—yes, that’s like the Texas panhandle— that could be Nevada, and that might be Death Valley. . . . [B]y identifying them with something I knew, was I not cutting myself off completely from the things I did not know, not seeing, not even recognizing, because I did not have the easy bridge of recognition . . . the shadings, the nuance, how many of those I must not have seen. (Newsday, 2 Apr. 1966)”
― John Steinbeck, America and Americans and Selected Nonfiction