Югоизточна Европа под османско владичество 1354-1804
Югоизточна Европа под османско владичество 1354-1804
Югоизточна Европа под османско владичество 1354-1804
Peter F. Sugar
Southeastem Europe under Ottoman Rule, 1354-1804
Copyright © 1971 by the University of Washington Press
Third Printing, 1996
Югоизточна Европа
под османско владичество
1354-1804
5
ците, белорусите и украинците и бе решено да не се прави опит
те да бъдат представяни системно, въпреки че се появяват в
отделните книги. Задълбочено са разгледани поляците, чехи
те, словаците, унгарците, румънците, народите от бивша Юго
славия, албанците, българите и гърците.
Бе направен опит да се постигне равновесие между регио
ните и периодите. Три тома са посветени на областите северно
от линията Дунав-Сава, три - на областите южно от нея и три
- на целия регион. Три разглеждат историята на предмодерни-
те времена и шест - на Новото време. Първият том представ
лява исторически атлас. Всеки том съдържа библиографски
преглед, като сме се стремили да използваме минимален на
учен апарат, за да направим текста на томовете по-четивен и
достъпен по-широката публика.
Редакторите изказват благодарност на Фондация Форд за
финансовата подкрепа на това начинание, както и на Институ
та за международни проучвания Хенри Джаксън (бившия Ин
ститут за Далечния Изток и Русия) и на петимата му последни
директори Джордж Е. Тейлър, Джордж М. Бекмън, Хърбърт
Дж. Елисън, Кенет Пайл и Никълас Ларди. Насърчението, кое
то получавахме от тях, ускори реализирането на проекта.
Осъществяването на цялото начинание погълна повече
време, отколкото бе предвидено. Двама от първоначално пока
нените автори починаха, преди да успеят да завършат своите
томове, и бяха заместени от други. Отделните томове бяха пуб
ликувани в реда, в който се получаваха ръкописите. Надяваме
се, че ползата от поредицата компенсира дългата агония на
нейното зачеване и раждане, че поредицата ще увеличи знани
ето за и интереса към богатото минало и многостранното на
стояще на Източна Централна Европа у читателите по света и
ще подтикне към понататъшни проучвания по различни аспекти
от историята на този регион, които още чакат своите изследо
ватели.
Питьр Ф. Шугър
Доналд У. Тредголд
6
Въведение
7
множество различни езици. Освен в случаите, когато на анг
лийски [и български] съществува тяхна форма, която на прак
тика е станала част от езика (например везир, султан), или вече
са известни под някоя форма (например Виена, Белград) [при
българския превод този принцип е приложен и към популярни
при нас имена като Солун, Одрин и др.], тези имена и изрази
са дадени според съвременния правопис на езика, от който са
взети. Градовете са наричани с имената, с които са били изве
стни в разглеждания период (например Константинопол пре
ди 1453 и Истанбул след това), но при първото им споменава
не всички варианти са дадени в скоби. Речниците на чужди
изрази и географски названия, приложени в края на тома, ще
помогнат на читателя лесно да ги идентифицира.
С голямо удоволствие преминавам от техническите уточ
нения към много по-приятната задача да благодаря за помощ
та на мнозина, без която не бих могъл да подготвя това изслед
ване. Фондация Гугенхайм и Институтът за сравнителни и чуж
дестранни проучвания към Вашингтонския университет ми
предоставиха щедра финансова подкрепа за изследването. Сти
пендията на Американския съвет на научните дружества ми
осигури необходимото време да подготвя първия вариант на
тази книга. Изказвам най-сърдечна благодарност на тези орга
низации.
Списъкът на лицата, които ми помагаха в архиви и библи
отеки е прекалено дълъг и не ми позволява да спомена кон
кретните хора. Бих искал да благодаря на всички, които щедро
ми предложиха своето време и знания в следните места: Бри
танския музей и библиотеката на Училището за славянски и
източноевропейски изследвания към Лондонския университет;
Националната библиотека в Париж; Националната библиоте
ка, Университетската библиотека, Държавните архиви, Исто
рическия институт и Института за източно- и югоизточно ев
ропейски изследвания във Виена; Националния архив, Нацио
налната библиотека "Сечени" и Историческия институт към
Академията на науките в Будапеща; Националния архив, На
ционалната библиотека и Историческия институт "Н. Йорга"
8
и Института за югоизточно европейски изследвания в Буку
рещ; Института за история към БАН, Народната библиотека
"Кирил и Методий" и библиотеката на БАН в София; библио
теката на Историческия институт към Сръбската академия на
науките, Обществената библиотека и Архива на Република
Сърбия в Белград; библиотеката на Югославската академия на
науките в Загреб; Обществената библиотека, Архива на Репуб
лика Босна и Херцеговина и библиотеките на Университета и
на Музея в Сараево.
Бих искал този списък да бъде продължен, но за съжале
ние неспособността ми да чета гръцки и отказа на турските
власти да ми позволят да работя в Истанбул възпрепятстваха
продължаването на моите изследвания.
Накрая, но не на последно място по значение, бих искал
да благодаря на двама души, без чиято помощ и разбиране този
том никога нямаше да бъде написан. Жена ми Сали прояви го
лямо разбиране към неизброимите ми отсъствия и за дългите
часове, прекарани у дома, които биха могли да преминат някъ
де на стотици мили, ако трябваше да бъдат взети предвид ней
ните нужди. Моят колега и приятел проф. Доналд У. Тредголд
ми помогна много със своето разбиране, внимание и с вдъхно
вение, което поражда сътрудничеството с него.
Питър Ф. Шугър
9
Част първа
Османците
Глава 1
Ранна история и установяване
на османците в Европа
10
вия до източна Мада Азия. Тази държава, известна на Запад
като Османска империя, е наречена "Закриляното от Бога
процъфтяващо абсолю тно владение на дома на Осман"
(Memalik-i mahruseh-i ma’ mureh-i ‘osmaniyeh). В това любо
питно название присъстват двата основни елемента на импе
рията - ислямският и турският. Въпреки че не може да бъде
разгледана изчерпателно в този том, все пак ще бъдат споме
нати някои важни аспекти на системата, която определя съдба
та на европейците под османско владичество. Династията на
Осман се появява сравнително късно в Близкия Изток и създа
ва държава на основата на вече съществуващи принципи, кои
то дават основание на властта й. По време на шестте века на
своето управление османците остават верни на тези принци
пи, за които вярват, че представляват божественото и светско
оправдание на всичко, което те и империята предприемат. По
тази причина разбирането на тези принципи е изключително
важно.
Представянето на тези особености на исляма, които опре
делят мисленето на османците, предполага известни предва
рителни бележки за възникването на самия ислям. Мюсюлман
ският лунен календар започва с годината на Хиджра (преселе
ние) през 622 г. сл. Хр., когато Пророкът Мохамед се премест
ва от Мека в Ятриб (Медина). Строго монотеистичната рели
гия, проповядвана от Пророка, обединява юдейски, християн
ски и традиционни арабски елементи и някои оригинални
допълнения. Колкото и да е високопарен в морално и етическо
отношение, в теоретично отношение ислямът е много по-оп-
ростен от другите монотеистични вери. По тази причина той
се оказва изключително подходящ за хората, към които отпра
вя своето послание Пророкът. И тогава, и в наши дни той е
подходящ за народи, достигнали до такава степен на цивили
зацията, при което се нуждаят от по-висши религиозни и ме-
тафизически вярвания, както и от морален кодекс, който регу
лира обществения живот, но които не са още готови да възпри
емат теологическите трудности и усложнения на юдаизма или
на християнството. Турците са били такъв народ.
11
Мохамед признава монотеистичните връзки между про
повядваната от него религия и християнството и юдаизма. Стих
62 от глава (сура) 2 от Корана открито свързва всички моноте-
исти в една обща съдба до (и включително) деня на Страшния
съд:
12
В този пасаж откриваме първия ислямски елемент, който
става основополагащ за живота на хората в Югоизточна Европа
под османско владичество. Всеки монотеист, който признава
политическото върховенство на исляма и желае да живее в мю
сюлманска държава при определени условия става зиммия, за
щитено лице. Тази защита надхвърля религиозната свобода, пре
доставена от цитирания пасаж. Тя включва известно самоуправ
ление, което при османците бива институционализирано и ста
ва известно като система на миллетите, която е преди всичко
политика на самоуправление на малцинствата, основана на ре
лигиозната принадлежност. Произходът на тази система може
да бъде открит в следните редове от цитирания договор:
3 Watt, р. 360.
13
ством гласовете на пророците. Според мюсюлманите Адам е
първият, а Мохамед - последният пророк. Грешниците винаги
изкривяват Божието слово в своя изгода, като по този начин
заставят Бог да праща нови и нови пророци. Тъй като Бог е
вечен, съвършен и неизменен, неговите заповеди винаги са едни
и същи; следователно всички "хора на книгата" са получили
едно и също послание. Разликата между мюсюлманите и оста
налите монотеисти е само в това, че мюсюлманите са получи
ли последното и следователно неизкривено послание, докато
останалите се придържат към своите погрешни версии на Бо
жественото откровение. Съвършеното разбиране на Божиите
заповеди прави от мюсюлманите богоизбрани люде, чийто дълг
е да разпространят истинското слово сред цялото човечество.
Тук няма възможност да се разглеждат основните мюсюл
мански вярвания за Корана, но трябва да се посочи убеждени
ето, че книгата съдържа не думите на Пророка, а на Аллах. По
тази причина тя не подлежи на тълкуване или превод, защото
преводът изкривява Божията мисъл. Коранът съдържа всич
ко, което човек трябва да знае, за да живее праведно и да си
спаси душата.
Когато малката мюсюлмано-арабска общност се разраст
ва до световна империя, става ясно, че все пак е необходимо
допълнително законодателство. Общността се обръща първо
към пазените от традицията думи на Пророка, след това - на
неговите непосредствени наследници, и накрая - към казано
то от първите халифи. Тези изказвания, които се приемат за
автентични, са събрани и кодифицирани в хадисите (тради
ции). Хадисите, заедно с консенсуса, съгласието на учените
(иджма) и техните разпоредби, опиращи се на аналогията
(къйяс), и естествено Коранът, образуват мюсюлманския за
конодателен кодекс - шариата. Разделенията, които се появя
ват в мюсюлманската общност, произтичат от противоречиви
те разбирания за приемливостта на някои хадиси, но голямото
мнозинство от мюсюлманите се придържат към четирите така
наречени ортодоксални правни школи и са известни с общото
наименование сунити. Османците са сунити и се придържат
14
към шариата. Тъй като този закон важи само за мюсюлмани,
се налага да се въведе система за немюсюлмани, и тя трябва да
следва религиозните различия, тъй като само те са разбираеми
за мюсюлманите. Това е споменатата по-горе система на мил-
летите.
Правото е нещо изключително важно за всички мюсюл
мански държави (включително и за османската), защото рели
гия, право, административна структура и, следователно, пред
ното поведение и спасението, са тясно свързани помежду си.
Мюсюлманите не разграничават светско и свещено или рели
гиозно право; за тях право означава шариат. Все пак, на прак
тика разграничение съществува и шариатът в никакъв слу
чай не е единственото право. Вторият цитат от договора с Над-
жран показва съвсем ясно, че местните закони и обичаи са ува
жавани и дори препотвърждавани. По-късно местните закони
са потвърдени в управляваните от османците части на Югоиз
точна Европа при завладяването им. Освен това те често биват
включвани в по-късните османски закони, кануните, издавани
от султаните за нуждите на провинциите.
Кануните са светски закон, при условие, че разглеждаме
шариата като свещено или религиозно право, нещо, което не
е съвсем точно, но е най-близкото до западните представи
същността му. Очевидно е, че подобни закони са необходими
както в ранната ислямска, така и в по-късната Османска импе
рия, за да се справят с голямото разнообразие от проблеми,
които излизат извън рамките на шариата. Все пак в една ре
лигиозно-правна общност, чийто основен закон на теория от
говаря на всички човешки нужди, трябва да се намери оправ
дание за издаването на допълнителни закони.
По определение по-нисши от шариата, тези допълнител
ни закони се основават на урф (адат, йорф), термин, чийто
най-точен превод е обичайно право. Според ранните правни
ци това е закон, чиито правила трябва да се следват при регу-
ппрането на държавните дела. Най-тясно свързано с урф е амме,
общо или гражданско право, което регулира междудържавни
те отношения и взаимоотношенията на гражданите с държава
15
та. Когато през XI в. турският елемент започва да доминира, е
добавен старият турски принцип тьорю, който признава пра
вото на владетеля да издава закони. Тъй като е тясно свързан с
ислямската представа за урф, той лесно бива възприет от мю
сюлманската правна традиция. Тези принципи са правната ос
нова за издаването на многобройни кануни, които стават мно
го важни за европейските народи под османска власт. Повече-
то кануни не са нищо друго освен старите закони на отделните
региони, потвърдени от османците при завладяването им.
Кадиите (съдиите), които прилагат разпоредбите както на
шариата, така и на кануните, и мюфтиите (прависти, които ги
тълкуват) също са стари мюсюлмански служебни лица. Осман
ците ги възприемат от предишните ислямски държави и ги пре
насят непроменени в Европа. Те принадлежат към улемата (мно
жествено число от алим), класата на учените мъже, ръководещи
просветата, правораздаването, духовния, а често дори научния и
културния живот на мюсюлманската общност. Както ще се види,
те играят важна роля в живота на османците.
От този кратък преглед на мюсюлманско-османското пра
во трябва да е станало ясно, че османското право не е центра
лизирано в териториално отношение, а подчертано регионал
но, тъй като за всяка конкретна област, професия, местожител
ство, социална позиция и пол има и закони, на които те се под
чиняват. Това води до важни различия, които ще бъдат разгле
дани по-късно.
Трябва да се спомене още една ислямска особеност, тъй
като тя е жизнено важна за османската държава и нейното на
селение - "Петте стълба на вярата", основните задължения на
мюсюлманина. Те са съвсем прости: молитва, даване на мило
стиня, пост, поклонение на светите места и изповядване на
вярата. Естествено османците следват тези основни правила.
Всеки османец се опитва да им бъде верен, множество обще
ствени сгради, болници, пътища и пр., построени в Югоизточ
на Езропа, са резултат от тези усилия. По-важни за правилно
то осмисляне на мисията на османската държава са стихове
190-93 от втората глава на Корана·.
16
И се сражавайте по пътя на Аллах с онези, които се сражават с
вас, и не престъпвайте! Аллах не обича престъпващите.
И ги убивайте там, където ги сварите, и ги прогонете оттам, откь-
дето и те ви прогониха! Да заблуждаваш е по-тежко, отколкото да
убиваш. И не се сражавайте с тях при Свещената джамия, докато не
започнат там да се сражават с вас! А ако се сражават с вас, убийте ги!
Такова е възмездието за неверниците.
А престанат ли - Аллах е опрощаващ, милосърден.
И се сражавайте с тях, докато не ще има заблуда и религията ще
е на Аллах! И престанат ли, тогава да не се враждува, освен против
угнетителите!
2 Югоизточна Европа 17
перията престава да се разраства и особено когато започва да
се свива, османците започват да чувстват, че са се провалили в
своята мисия, възложена им от Бога.
Споменатите ислямски аспекти на Османската империя
представят най-важните особености, засягащи живота на хо
рата от Югоизточна Европа. Въпреки че списъкът може да бъде
продължен, те са достатъчни за да обяснят мюсюлманската
същност на държавата, която е "пазена от Бога". Тя е още и
"владение на дома на Осман". В различните държави от Евро
па, Далечния Изток и дори в арабско-мюсюлманските владе
ния смяната на династиите е често срещано явление, но в една
тюркско-турска държава тя е невъзможна. Съществуването на
Османската империя е тясно свързано с управлението на една
единствена династия - османската. Това е първата важна тур
ска особеност, която трябва да бъде отбелязана и тя може да
бъде обяснена чрез развитието на по-ранните турски държави.
Прародината на турския (тюркския) народ са равнините
на южен Сибир и безкрайните простори между Каспийско море
и Алтайските планини. Ранните турски "държави" в най-доб
рия случай представляват племенни съюзи, създадени от могъ
щи мъже, чиято смърт обикновено означава и край на "държа
вата". Обществото е доминирано от военната аристокрация,
бейовете; то не само е разслоено, но и притежава зачатъци на
известна правна система. Всеки има своето място, но цялата
структура се крепи на общата преданост към върховен глава
тар и, може би, към неговото семейство. В началото на VIII в.
населените с турци райони, граничещи с Иран, са подчинени
от Абасидите и им осигуряват безкраен приток на роби, много
от които заемат важни постове в Багдад.
Към края на X в. край Аралско море възниква съюз между
племената гуз и огуз. Известни след приемането на исляма като
тюркмени, тези народи са предвождани от някой си Селджук.
До средата на следващия век неговите наследници разпрости
рат владенията си на юг и на запад чак до Исфахан. През 1055
слабият халиф Ал-Каим (1031-75) иска да се освободи от ти
раничното опекунство на друг тюрк, водача на личната му гвар-
18
дия ал-Басасири. Той се обръща за помощ към владетеля на
Селджукската държава Тугрил и го определя за свой най-висш
служител. През следващите сто години, до 1157, когато хали-
фите си връщат властта, Селджуците са истинските владетели
на държавата на Абасидите. Тяхната титла е султан.
Когато най-накрая са изгонени от Багдад, Селджуците вече
са установили властта си на други места. Едно от тях е Мала
Азия (Анатолия, Анадолу, Анадол). За това си има причини.
Турските воини винаги са търсили силни водачи, и когато Сел
джуците се установяват трайно в Багдад, те имат повече по
следователи, отколкото могат да се възползват. Тъй като ново
дошлите са добри воини и имат желание да воюват, Великите
Селджуци, както са наричани владетелите на Багдад, ги изпра
щат в пограничните райони да се бият за вярата, за честта, за
кариера и за плячка. От друга страна те се стремят да се осво
бодят от някои членове на собственото си семейство, които
имат възможност или желание, или и двете, да се домогват до
султанската титла. Границите с Византия са идеалното място
за нежелани роднини.
Мюсюлманските газии и техния християнски еквивалент
- гръцките трити, създават сурово погранично общество. То
е резултат от вековни непрекъснати въоръжени сблъсъци, по
време на които граничната линия никога не е твърдо установе
на, а властта на централното правителство е в най-добрия слу
чай номинална. Тази ничия земя привлича авантюристи с не
покорен дух и от двете страни, които се изхранват, като се пляч-
косват едни други, и оправдават действията си със "защита на
своята вяра". Но дори и този необикновен начин на живот се
нуждае от правила; появява се суров кодекс на рицарско пове
дение, възприет и от двете страни.
Скоро след като става господар на Багдад, Тугрил праща
племенника си Алп Арслан да пази границите на владенията.
През 1071 г. при Манцикерт (Малазгирит), северно от езерото
Ван, Алп Арслан печели една от решаващите исторически бит
ки, разгромява Византия и пленява император Роман Диоген.
Византия никога не се съвзема от това поражение. Източна
19
Анатолия е освободена от византийското управление и скоро
там възникват няколко независими, главно арменски държави.
Никоя от тях не е силна и нестабилността на района примамва
газиите, които събират лесна плячка. Още през 1072 г. Сюлей
ман, амбициозен млад роднина на Алп Арслан, е изпратен в
Анатолия, начело на голяма армия тюркменски номади. Той
завладява голяма част от Мала Азия и през 1082 достига до
Никея. Първият кръстоносен поход завладява отново голяма
част от Анатолия, но Кълъч Арслан, синът на Сюлейман, се
връща в района и установява държавата на румските селджу-
ците в Рум (Рим, Византион). От 1107 до 1307 г., когато тази
държава е разгромена от монголите, Румският султаната със
столица Коня (Икониум), придобива чертите на погранична
държава на газии, както и някои културни белези, които лягат
в основата и на османската държава.
Воювайки постоянно не само с Византия и кръстоносци
те, но и с други турски държави - между които най-важна е
тази на Данишмендите - селджукска Анатолия непрекъснато
се променя и привлича все повече тюркменски воини. След
като битките преминат, тези воини се заселват и земята е най-
голямата награда, която могат да получат. Въпреки че същест
вуват персийски и византийски модел за създаване на подобни
военни феодални владения, известни като икта, селджуците
разгръщат тази практика и постепенно тя еволюира до осман
ската тимарска система. В нейната селджукско-османска фор
ма тази система на земевладение, обвързана с военната служ
ба, може да бъде разглеждана като много важна турска особе
ност, пренесена в Европа. По-нататък тимарската система ще
бъде разгледана подробно, но тук трябва да се отбележи, че тя
е институционалната основа на армията, селскостопанското
производство, събирането на данъци и установяването на пра
вораздаване. Тази система е типично турско явление, което се
основава наличната преданост и васална зависимост, която, за
разлика от европейската феодална система, се дължи директ
но на владетеля. Между най-нисшия феодал и върховният вла
детел не съществуват никакви посредници.
20
Най-типичното, но същевременно и най-усложненото раз
витие, през което преминават селджуците от Анатолия и по-късно
османците, е резултат не само на постоянните военни конфлик
ти, но и на факта, че се появяват малко нови големи центрове
като Коня. Провинцията продължава да предпочита начина на
живот, характерен за пограничното общество на газии и акрити.
В резултат не се изгражда икономическата база за организирана
държава. Няколко са причините за това развитие.
От битката при Манцикерт до края на XIII в. Анатолия
непрекъснато е бойно поле. С изключение на относително крат
ките периоди, когато селджукските владетели са силни, лип
сва власт, способна да осигури сигурността извън главните
градове на Мала Азия. Дори и отделни мюсюлмански или хри
стиянски владетели да са били способни да поддържат реда,
те са безсилни през социално-етническите фактори, които по
това време превръщат Анатолия в турска земя.
Повечето тюрки, които пристигат тук, са тюркменски нома-
ди, воини-пастири. Тяхната миграция се засилва през XIII в.,
когато монголите завладяват първо Централна Азия, след това
Персия и накрая Багдад през 1258 г. Тези новопристигнали тюр
ки се бият за различни княжества и фракции на една територия,
която бързо се превръща в предимно селска. Двете големи вълни
на тюркското нашествие и миграции разрушават повечето гра
дове.4Подобно на Западна Европа, която трябва да намери ново
решение на сходен проблем след Преселението на народите и
разпадането на Западната Римска империя, Анатолия също тряб
ва да се справи с тази ситуация. Необходима е нова система на
производство, търговия и обществен ред.
21
И газите, и акритите се обявяват за "воини на вярата", но
и двете групи не са достатъчно образовани и изтънчени, за да
разберат истинския смисъл на религията, в името на която во
юват. Те са фанатични защитници на своите вярвания, които
обаче имат малко общо с онова, което мюсюлманската улема
или християнските теолози биха приели за правилно разбира
не и тълкуване на съответната религия. Религиите от погра
ничните райони - с тази християнско-мюсюлманска смесица
от предразсъдъци, мистицизъм, традиционни, а в някои слу
чаи дори езически вярвания - са много по-близки помежду си
от официалните им варианти. Тези народни религии започват
да се смесват и постепенно придобиват мюсюлмански особе
ности.
Точно както средновековният западен рицар се нуждае от
кодекс за поведение по време на локалните войни на Ранното
средновековие, и воинът от Анатолия трябва да изработи свои
норми за поведение в съгласие с религиозните си убеждения.
Доминиращият турски елемент диктува този кодекс на анато-
лийското рицарство да се съсредоточи около личността (или
семейството) на водача. Тъй като военните и религиозните еле
менти доминират в пограничното общество, този водач може
да бъде или религиозна, или военна фигура, а в идеалния слу
чай - и двете. Когато това не е възможно, се търси тясна връзка
между религиозния водач - шейх, и военния водач, чиято тит
ла може да бъде султан, бей или гази.
Съчетанието на икономически нужди, бързи етнически
промени, неустановени условия, рустификация, религиозно
водачество и неизменното желание за съсредоточаване около
личната преданост води до възникването на нова система. Все
още не знаем как и кога точно е станало това, процесът е по
степенен, разгръща се по време на селджукския период и се
налага окончателно по време на шеметния път на Осман към
властта.
Това объркване е отразено и в названията на социалните
позиции. Съществуват по няколко наименования на един и
същи феномен, а други променят значението си. Достатъчни
22
са няколко примера. През XIII XIV в. ахия означава водач или
член на мистично братство, а по-късно - член на търговска
или занаятчийска гилдия. Шейх означава водач на религиозно
братство (синоним на ранното значение на ахия), а също и на
някои племена; по-късно титлата е отнесена към придворния
духовен служител на султана, както и към главния религиозен
служител на гилдията. Думата футува може да означава цяло
мистично братство, но и неговия етичен или рицарски кодекс.
Разликата между суфия, мюсюлмански мистик, и дервиш е само
малко по-ясна и в най-добрия случай разкрива определено ниво
на мистично извисяване.
Ако се оставят настрани тези трудности, крайният резул
тат в общи линии може да бъде сведен до възникване на брат
ства на народно-религиозно-мистична основа, които имат еле
менти от християнството и исляма, както и от народни вярва
ния, но като цяло са мюсюлмански. Те са оглавявани от "свят
човек", шейх, а членовете им (суфия или дервиши) се грижат
за духовните нужди на онези, които са избрали да следват етич
ния кодекс, футува, на братството.5
Дейността на братствата и нормите на техните кодекси
далеч надхвърлят границите на религията и навлизат в соци
алната и икономическата сфера. Братствата организират или
установяват тесни връзки със занаятчиите и футува се превръ
ща в регулатор на всички социални и икономически дейности
на развиващите се гилдии. Рицарският кодекс също е свързан
с тези футува, тъй като много от воините стават членове на
различни братства.6Тези организации се разпространяват и по-
23
големите си изграждат текета (домове за своите членове) и
поддържат завиета (страноприемници за светски лица) из ця
лата страна. Тъй като пътуват много и изпълняват не само ре
лигиозни задължения, но и участват в дейността на гилдиите,
с които са свързани, членовете на братствата изпълняват и други
задължения, включително и много важното разпространяване
на вести. За управниците и за онези, които се стремят към върха
на социалната пирамида, става изключително важно да
поддържат възможно най-тесни взаимоотношения с братства
та, тъй като тези организации биха могли да разнасят тяхната
слава, да им набират воини и да им осигуряват икономически
предимства чрез занаятчийските сдружения.
Както видяхме Осман започва да се издига, като се свързва
с шейх Едебали, чиято футува възприема и за чиято дъщеря се
жени. Той се научава да се представя за член на братството,
като по този начин установява прецедент, следван от всичките
му наследници. Така Осман заема идеалната позиция, той ста
ва едновременно военен и духовен водач, на когото се дължи
лична преданост. По тази причина последователите на Осман,
османските турци не са членове на племе или клан, а просто
смес от всякакви турци и турцизирани хора с друг произход,
които следват Осман и по-късно - неговото семейство. Съще
ствената традиционно турска роля на водача и неговото семей
ство в обществото и държавата става очевидна, тъй като нищо
друго не обединява "османците", извън тяхната преданост към
управляващата династия.
Османското нашествие пренася системата на братствата в
Европа. Нейното религиозно значение намалява, защото, за
разлика от Анатолия, тук не се наблюдава масово ислямизира-
не. От друга страна ролята й в занаятчийските и търговските
гилдии и в благотворителните институции нараства.
Естествено никоя държава не може да набира необходи
мите й образовани администратори измежду членовете на по
добни братства или измежду газиите, нито пък народният ис
лям може да служи за идеологическа основа на една голяма
политическа цялост. В мюсюлманските държави администра
24
торите винаги са набирани сред учените мюсюлмани и специ
ално подготвени роби. За щастие на турските държави в Ана-
толия учените мъже се придвижват на Запад с воините. Когато
е на върха на своята мощ, селджукска Коня разполага с добри
администратори и е важен център на мюсюлманското образо
вание и култура. Когато Коня запада, а други княжества, вклю
чително и османското, се издигат, те разполагат с образовани
и подготвени хора. Към тях се прибавят и високо образовани
роби.
От незапомнени времена робството е стара и установена
институция в целия Близък Изток и тя е възприета от мюсюл
маните. Ислямът внася някои промени. Мюсюлманите не мо
гат да бъдат заробвани, но робите, които приемат исляма, ос
тават роби, въпреки че освобождаването им се насърчава. Де
цата на роби мюсюлмани са свободни хора. Тъй като повечето
роби възприемат религията на своите господари, непрекъсна
то съществува нужда от нови роби. Тя е задоволявана чрез во
еннопленници и чрез търговия на роби. Робите се използват
ме само в стопанството, но, в по-ограничен размер, и като уче
ни, администратори и воини - с една дума, във всички възможни
дейности. Робите, които заемат високи военни или админист
ративни постове, са изключително могъщи мъже. По правило
тяхната съдба зависи от положението на господаря им, него
вият престиж се разпростира и върху тях. В известен смисъл
робите на някоя важна личност могат да бъдат сравнени с кли
ентите на виден римски патриций.
Турците, които са доведени от Централна Азия до среди
щата на мюсюлманска власт, често са роби и са използвани
главно като воини. Техните свободни мюсюлмански потомци
се превръщат в могъщи администратори. Тези, които идват
доброволно или по покана, както видяхме, такъв е случаят с
Гугрил , заемат подобни постове и също служат на "господар"
- халифа. Тази служба на отделна личност се съгласува добре
с тяхната традиция на лична преданост. Когато възникват тур
ските княжества, те запазват тази традиция и робите са използ
вани като воини и администратори, чиито функции и чувство
25
за преданост наистина се различават, но не особено съществе
но, от тези на родените свободни служители на същия госпо
дар. Важната османска система кул (турската дума за роб), се
основава на тази традиция. Да бъдеш кул на султана до такава
степен отваря вратите към най-важните длъжности в държава
та, че почти се превръща в почетна титла. Дори държавни слу
жители, родени свободни, се самоопределят като кул на султа
на. Въпреки че този тип робство не се отличава съществено от
арабско-ислямските представи за робството, чрез изтъкването
на личната преданост, то получава известна специфична тур
ска окраска.
Разгледаните ислямски и турски особености са достатъчни
за да оправдаят не само името, което османците дават на своя
та държава, но също и мнението на изследователите, че Ос
манската империя е ислямско-турска военна държава,, повли
яна донякъде от византийските институции и живота във Ви
зантия. Последната особеност ще бъде разгледана по-нататък,
когато тя започва да се проявява в османската държава. Какви-
то и да са византийските влияния, те не променят същността
на Османската империя. В това кратко представяйе бяха раз
гледани само онези аспекти на ислямско-турската традиция,
на които се основава предлаганият тук анализ.
26
1908) започва с управлението на Селим III и завършва с рево
люцията на младотурците, това е време на опити за реформи.
И накрая-управлението на младотурците, включително Първа
та световна война, което завършва с разпадането на империята
и изграждането на модерна Турция.
Тази обща периодизация може да е полезна на османисти-
ге, но не отговаря на нуждите на нашите читатели. За тях тряб
ва да разграничим четири периода: годините на първото ос
манско нашествие (1352-1402), второто нашествие и консоли
дирането на властта (1413-1481), време на стабилност (1453-
1595), което донякъде се припокрива с втория период, период
на упадък, нестабилност и дори анархия по време на послед
ните два века, с които се занимава този том. В тази глава ще
бъдат разгледани произходът на Османската империя и първи
ят от нашите четири периода.
Въпреки усилените изследвания, произходът на рода на
Осман все още не е изяснен. Знаем, че неговият баща, Ертуг-
рул, е газия с малко феодално владение край град Сьогют. То
не е богато, така че можем да заключим, че Ертугрул има скром
ни успехи като воин. През 1277 г. монголите, които вече трай
но владеят Персия, Ирак и източна Анатолия, разбиват селд-
жуците, които остават номинални владетели само още триде
сет години. През това време силни местни водачи успяват да
изградят независими княжества. Дори и по-дребни фигури се
осмеляват да си опитат късмета. Един от тях е Осман, който
наследява баща си в Сьогют четири години след голямата по
беда на монголите.
Мъж с необикновени способности, Осман се оказва в много
благоприятно положение. С изключение на останките от
гръцката държава около Требизонд (Трапезунд, Травзон, Траб-
зон, Трапезус) на югоизточните брегове на Черно море и на
арменската държава в южните части на централна Мала Азия
по бреговете на Средиземно море, единствените анатолийски
земи в християнски ръце са византийските владения по азиат
ския бряг на Мраморно море. Техните граници следват линия
та от устието на река Сакария (Сангариус) на Черно море, на
27
юг източно от важните градове Никея и Бурса (Пруса, Бруса),
на шестдесетина мили южно от този град тръгват на запад и
достигат близо до мястото, където Дарданелите достигат Егей
ско море край античния град Абидос (днешен Чанаккале).
Въпреки че е относително малък, този район е плодороден,
включва някои важни градове и е разположен близо до Кон
стантинопол. За газии, които по религиозни причини и заради
нормите на кодекса футува, не могат да воюват помежду си, и
които нямат възможност да се обърнат на изток, където мон
голската власт е силна, тези византийски владения предлагат
най-добрите възможности за наемане, слава и богатство. Вла
дението на Осман граничи с тези територии и той е достатъчно
интелигентен и способен да се възползва от тази възможност.
Докато другите турски предводители атакуват южните части
на византийската провинция, Осман се придвижва към по-го-
лямата и по-богата северна половина и, както вече бе дума,
печели първата си победа през 1301, а на смъртното си ложе
научава, че синът му Орхан е завладял големия град Бурса,
който става първата османска столица.
Със завладяването на византийските земи владението на
Осман става княжество, равностойно по значение с другите,
но, за да се превърне то във водеща турска сила, се налага да
се разшири по посока на същинска Анатолия. Тук обаче ос
манците се изправят пред други мюсюлманско-турски-гази
държави и това затруднява военните действия. Османците рядко
завоюват други турски земи, ако изобщо го правят. Когато са
нападнати, те имат право да се защитят. В повечето случаи те
завладяват нови земи или след като са повикани на помощ от
друго княжество, или като защитници или съюзници на отно
сително слаби съседи. Те предпочитат да придават законна
форма на претенциите си, като превръщат победите в съюзи,
скрепени с бракове. Някои бивши владетелски родове стават
водещи фигури в най-висшите османски управленски кръго
ве; добра илюстрация на тази практика са династия Чандарлъ
(Джандарлъ) - бъдещите везири.
Когато османците се прехвърлят на западните брегове на
28
Мраморно море, те установяват подобни съюзи и с християни.
Сред съпругите на Орхан са Теодора, дъщеря на Стефан IV
Урош, владетеля на Сърбия, и Мария, дъщеря на византийския
император Йоан VI Кантакузин; една от жените на Мурад I е
дъщеря на император Йоан V Палеолог, а друга - Тамара - е
българска княгиня, чийто баща Йоан Александър II Шишман
управлява в Търново. Сред жените на Баязид I са дъщерята на
Ян Хуниади (Мария), на Лазар I Сръбски (Деспина), Луи, граф
на Салона (Мария) и друга, неназована дъщеря на император
Йоан V.7За загубите на баща си Мехмед I вини християнското
влияние и се отказва от брачни съюзи с християни. Все пак
една от жените на Мурад II, Мара, е християнска княгиня, дъще
ря на сърбина Джурадж Бранкович; между многобройните
жени на Мехмед II се откриват няколко благородни християн
ски дами, включително от родовете на Палеолозите и Комни-
ни. Тези бракове не биха били важни, ако не разкриваха някак
ви политически сделки с отношението към европейските про
винции през целия първи и част от втория от нашите периоди.
Когато османците завладяват първия си опорен пункт на
европейския бряг на Дарданелите при Чимпе (Цимпе) през 1352
г, Византийската империя, разкъсвана от гражданска война,
владее областта грубо казано южно от линията, която на запад
тръгва от черноморското пристанище Бургас (Пиргос) и до
стига до река Струма (Стримон). Освен това Византия владее
малка територия около град Солун (Тесалоники, Селяник),
както и Евбея, Атика и малък анклав в Морея (Пелопонес). По-
юлямата част от Морея принадлежи на Венеция, докато българ
ската държава заема северните територии, които се простират
до Дунав. Останалата част от Балканския полуостров принад
лежи на сърбите.
Три години по-късно, през 1355 умира Стефан Душан, ве
ликият сръбски владетел, и неговата държава, както и Бълга
29
рия, се превръща в арена на продължителен вътрешен кон
фликт. Така че в Европа османците се натъкват на анархия,
подобна на тази, която улеснява първите им завоевания в Ана-
толия. Тук те отново могат да се намесват в граждански войни
по молба на единия или другия лагер; отново могат да предла
гат защита, съюзи и договори.
Трябва да се изтъкне държавническото изкуство на осман
ците. В Европа турците действат на християнска територия и
биха могли да следват линията, към която са се придържали
във византийски провинции в Анатолия. Но те не го правят. Би
било грешка умереното им поведение да се обясни с просто
следване на ранномюсюлманската политика, която препоръчва
"хората на книгата", ако се предадат без бой, да бъдат оставе
ни да се оправят сами. В края на краищата всяко напредване
на османците в Европа е резултат от военни победи и те биха
могли да смятат завладените земи за свои, независимо от пре
тенциите на християнските князе, които се бият на тяхна стра
на. Османците обаче си дават сметка, че не разполагат с до
статъчно военна сила и население, които да им позволят едно
временно да разширяват владенията им в Анатолия, където те
се стремят да възобновят под свое водачество Селджукската
империя, да поддържат значителни сили в Европа и да турци-
зират тези земи с помощта на многобройни заселници. Пора
ди това те предпочитат споразумения, които осигуряват не само
териториално разширяване, но и допълнителни войски чрез
съюзи или васални договори с европейските князе. Многоброй-
ните бракове трябва да скрепят тези съглашения. Докато не се
изправят пред предателство или опити на своите клиенти да
си възвърнат пълната независимост, османците се придържат
към договореностите.
От гледна точка на населението на тези обвързани държа
ви такова решение не е особено благоприятно. Въпреки че граж
данските войни между съперничещите си князе някак си са
обуздани, злощастното вътрешно положение, описано във вто
рия том на тази поредица, не се променя. Слабите князе не са
способни да попречат на благородниците и висшите духовни
30
ци да воюват помежду си, като по този начин потискат селяни
те и ги подлагат на религиозно преследване; нито могат да
удържат постоянното нарастване на данъците - законни и не
законни. Търговията замира, занаятите и производство запа
дат, животът в градовете и селата става все по-труден. Недо
волството нараства и във Византия, и в Сърбия, и в .
Доколкото това положение не засяга техните интереси,
османците не му обръщат внимание. Интересите им надхвърлят
предаността на съюзниците и васалите, както и плячката и данъ
ците. Идеята за газа и самоналоженият дълг да разширяват дар
ал-ислям не само кара османците да смятат всички подчинени
им територии за окончателно попаднали в ръцете на богоизб
рания народ, но изисква и налагането на някои османски ин
ституции. По този начин те не само следват основните религи
озни предписания, но и задоволяват някои много специфични
нужди на държавата и онези елементи от населението, на кои
то се крепи властта й.
Трите основни социални елемента, които представляват
устоите на османската сила през първия период на нахлуване
» Европа, са водещите турски родове, които заемат повечето
важни постове в държавата, газиите и ахийските братства.
Г1ървите две групи са заинтересувани от придобиване на земя,
за да увеличат богатствата си и да повишат социалния си ста
тус. Водещите родове често получават права върху земи, при
надлежали на князе и благородници, които са се противопос
тавили на османското нашествие. Това прехвърляне на собст
веността естествено засяга хората, които живеят в тези земи,
но като цяло за тях смяната на господарите е нещо положител
но и те стават "верни поданици" на султана.
Случаят с газиите е по-сложен. Предимно необвързани
представители на тюркменски племена, те представляват и
мощно оръжие, и голям проблем за първите султани. Те при
надлежат към "класата на воините" и поради това са освободе
ни от данъци и имат правото да се издигат в рамките на своята
класа, както и на доход от поземлена собственост. За тези от
тях, които отдавна са в турските княжества в западна Анато-
31
лия, желанието да подобрят съдбата си често е основният мо
тив за участие в бойните действия. Тъй като разширяването в
Анатолия засяга предимно други турски княжества, чиито до
бре организирани военни и поземлени собственици само
прехвърлят лоялността си от старите си господари към осман
ците, малко газии могат да бъдат компенсирани за службата
им. Това засилва натиска върху султаните да завоюват нови
земи, населени с християни.
Най-големият проблем представляват тюркмените, които
в началото на XIV в. прииждат от изток в османските земи. Те
бягат от монголите и са привлечени от нарастващата репута
ция на османската държава, но са прекалено многобройни, за
да се влеят безболезнено в "класата на воините". Дори ако по
добна трансформация би била възможна, тя би нарушила рав
новесието между военния и производителния елемент в държа
вата, така че приходите биха изостанали безнадеждно от раз
ходите. Османците се стремят да заселят този човешки поток,
както са правили и селджуците през вековете, последвали бит
ката при Манцикерт.
От първите османски набези в Европа докъм завладяването
на Едирне (Адрианополис, Адрианопол, Одрин) през 1365 ня
колко фактора, в добавка към споменатия демографски натиск,
правят възможно екстензивното заселване на турци в Европа.
Османците осъзнават необходимостта да контролират твърдо
Дарданелите по военни и икономически причини. Те се стремят
да си осигурят възможността да се прехвърлят от Анатолия към
Балканите и да събират мито от стоките, които преминават през
протоците. Следователно те имат интерес да създадат нова по
гранична зона в Европа и заселването й с професионални вой
ни, охраняващи граници, е изгодно както за управниците, така и
за газиите. Турските набези плашат местното население, което
в тези ранни години все още има възможност да бяга в други
територии и държави. Тюркмените не само заемат изоставените
от бежанците християни земи, но и, както ще видим по-долу,
създават нови села и градове. По този начин при Орхан (1324-
1360) и особено при Мурад 1(1360-1389), земите, които в общи
32
линии съвпадат с днешните турски провинции в Европа, стават
преобладаващо турски. Тези етнографски промени оказват сил
но въздействие върху християнските държави, които са сериоз
но затруднени от потоците бежанци. Не разполагаме със статис
тически данни за движението на населението, но то вероятно е
значително, ако се има предвид плодородието на източна Тра
кия и близостта й с Дарданелите и Константинопол. Масирани
ят приток на турци намалява през следващите периоди, но нико
га не престава. Основните военни пътища и опорни пунктове
трябва да бъдат в сигурни ръце и край тях се заселват турци,
наистина сравнително малобройни.
Ахийските братства играят важна роля навсякъде. Султа
ните ги подкрепят по политически, религиозни и икономичес
ки причини. Там, където османците налагат своята власт, сеси
ите ги следват, като изграждат текета и завиета, а те често
стават средища, около които се заселват турци. Няколко нови
села дължат възникването си на ахиите. Поради народно-ре
лигиозния характер и еклектизма на братствата, те често съу
мяват да намерят място за местни светци и светилища в своите
футува. Това облекчава съвместния живот на стари и нови за
селници. Нещо повече, установяват се норми, които скоро за
почват да определят отношенията между селяните и земевла
делците, тъй като служат за комуникационни канали и
поддържат обичайните социални връзки.
В градовете ролята на ахийските братства е още по-зна
чима, тъй като старите гилдии нямат друг избор, освен да се
слеят с тези занаятчии и търговци, чиито икономически функ
ции са твърдо установени и защитавани от османската държа
ва. Въпреки че това сливане запазва препитанието на христи
янското население, управлението на градските райони бързо
им се изплъзва и преминава в ръцете на водачите на братства
та. Докато тази система работи успешно - някъде до към края
на XVI в. - тази промяна, започнала от първия период на завла
дяването, представлява подобрение спрямо условията, харак
терни за градовете в навечерието на османското нахлуване.
За поддържането на текетата и завиетата са необходи-
3 Югоизточна Европа 33
ми приходи и те също идват от земевладение. Когато братство
то си изграждат ново средище, неговият шейх се обръща към
властите с молба за земя. С удовлетворяването на молбата се
ляните се сдобиват с нов господар в точния смисъл на думата,
тъй като даренията, правени на религиозните фондации или
вакъфите, са за вечни времена. Както ще стане ясно, когато
разглеждаме системата на земевладение, правата на земевла
делците в Османската империя са строго регулирани и поради
това смяната на върховния господар обикновено допада на се
ляните. Даренията в полза на вакъфите са най-добрите от бла
гочестивите дела, включени в задължението на всеки мюсюл
манин да върши благодеяния. Това доста широко формулира
но задължение надхвърля чисто благочестивите цели и пред
полага подпомагане на другите хора по всеки възможен начин.
Вакъфите поддържат страноприемници, бани, болници, чеш
ми и дори пазари, където хората могат да си изкарват прехра
ната. Колкото по-високо в социалната йерархия стои даден
човек, толкова по-многобройни и разнообразни са вакъфите,
които се очаква той да подпомага.
Тези фондации също са поддържани главно от приходите
от големи земеделски имоти. От самото начало за тях са отде
ляни земи и това е още една промяна във формата на земевла
дение и задълженията на селяните в териториите, които попа
дат под непосредствена османска власт през периода на първите
завоевания. По-късно фондациите получават допълнителни
източници на приходи. В средата на XVI в. учредяването на
подобни фондации превръща Сараево от практически неизве
стно село в град и води до възникването на град Узункьопрю
(близо до Одрин) на място, където не е имало дори село. Въпре
ки че не разполагаме с подобни драстични примери от време
то на първите завоевания, още тогава учредяването на вакъфи
в Европа води до дълбоки промени в градовете и селата, къде
то те са разположени, и в селските райони, приходите от които
се заделят за поддържането им.
Тези промени се извършват в територии, владени преди
това от византийците. Завоеванията са толкова значителни, че
34
тревожат не само балканските държави, но и западноевропей
ските сили. Когато през 1366 г. османците пресичат границата
между Византия и България, за да бъдат победени при Видин,
папата се опитва да организира кръстоносен поход срещу тях.
Той не е успешен, но през същата година християнската флота
успява да върне Галиполи на Византия. Въпреки че това по
ставя османците в трудно положение, тъй като те все още не
разполагат с флота и тежка артилерия, за да щурмуват крепос
ти, Мурад I продължава военните операции в централните об
ласти на Балканите.
Положението на Балканите е объркано. И Сърбия, и Бълга
рия са обхванати от разложение. Тъй като са по-близо до ос
манците, българите усещат новите влияния. Българите вече са
загубили македонските земи, завладени от силната сръбска
държава на Стефан Душан. След това, в средата на XIV в. се
отцепват североизточните територии (днес Добруджа), които
стават известни с името на втория си владетел Добротица. През
1365 г. Иван Александър разделя владенията си между двама
та си сина. След смъртта му през 1371 г. се появяват две отдел
ни царства - Търновското и Видинското. Подобно деление спо
летява и Сърбия след смъртта на Стефан Душан през 1355 г.
Около градовете Велбъжд на горното течение на Струма и
Прилеп (Перлепе) се оформят две македонски държави, а Ал
бания започва да си възвръща независимостта.
Владетелите на тези държави непрекъснато воюват помеж
ду си за да осигурят границите си и да възстановят по-големи-
те политически цялости. Мурад I се възползва от това разеди
нение. Когато македонските князе го нападат при Чирмен (Чер-
номен, Черманон), малко село на долното течение на Марица
(Мерич, Еврос, Хеброс), той ги разбива, а водачите им загиват
в битката. Това отваря пътя за нови завоевания на север и на
запад, а българският цар в Търново е принуден да стане васал
на османците. Движението на север поставя Византия под ог
ромен натиск и гя купува мира, като връща Галиполи на ос
манците през 1376 г.
През следващите няколко години османците разширяват
35
своите владения в Мала Азия и непрекъснато се намесват в
династическите боричкания във Византия, като по този начин
дават на балканските народи няколко години отдих. Към 1380
г. отново се обръщат към Европа и териториите на разгроме
ните по-рано македонски държави, достигат до река Вардар
(Аксиос) и продължават по нея на север и на юг. На север те се
предвижват през земите на македонските държави, които не
ги задоволяват, и тръгват да завладеят София, която принадле
жи на техния български васал, и Ниш, който е в ръцете на Ви
динското българско царство. На юг отново навлизат във визан
тийски територии и превземат Солун през 1387 г.
Тези походи плашат балканските князе, които изоставят
междуособиците и се обединяват срещу общата заплаха. Въпре
ки че през 1387 г. византийският император и балканските ва
сали и съюзници изпълняват своите задължения и подпомагат
османците с важни военни сили за победата им над караман-
ците, основния им съперник в Анатолия, заплашителните дви
жения на сюзерена ги заставя да променят поведението си.
Сръбският крал Лазар I, босненският Твръдко I и видинският
Иван Страцимир се обединяват срещу Мурад I и заедно спе
челват битката при Плочник, малко село западно от Ниш. Сул
танът обаче се обръща, навлиза във Видинска България и я
заставя да признае неговото върховенство. С помощта на хри
стиянски васални сили на 15 юни 1389 г. той се сблъсква с
последните по-значителни балкански владетели, които още му
се противопоставят, в първата Косовска битка и разбива
сръбските и босненските войски. Въпреки че Мурад е убит от
сърбин в нощта на тази изклю чително кървава битка,
обезсмъртена в прочутия Косовски епос, тази решителна побе
да поставя началото на османското владичество над Балкани
те, което продължава през следващите 500 години.
Фактът, че е абсолютен господар на Балканите, не убягва
от вниманието на следващия султан, Баязид I (1389-1402),
въпреки че той не успява незабавно да се насочи към този рай
он. Смъртта на баща му дава нови надежди на анатолийските
турски князе, които отхвърлят съюзите и васалните си задълже
36
ния и през следващите три години Баязид, внук, син и съпруг
на християнски княгини, трябва да воюва с тях, разчитайки на
васалните християнски войски от Европа, тъй като неговите
газии нямат желание да воюват със събратя мюсюлмани. През
тези години той си извоюва пълен контрол над Анатолия и за
меня управляващите турски родове, които до смъртта на Му-
рад I запазват позициите си на васали, съюзници или осман
ски управители, с управители - негови роби, почти всичките с
християнски произход. Въпреки че накрая тази политика му
коства трона и живота, новата система за управление се нала
га и е въведена в европейските провинции, когато те са преоб
разувани в преки османски владени.
Баязид открито мисли за себе си, като за инструмент, из
ползван от бог, чиято задача е да завладее света в името на
божията слава. Неговата амбиция е да стане световен владе
тел. Все пак, подобно на всички мюсюлмански князе, той е
принуден да действа "според закона", особено след като има
повече врагове, отколкото приятели сред мюсюлманската тур
ска аристокрация и не може просто да се обърне и да обяви
"свещена война" срещу тези, чиито войски са му помогнали в
Анатолия. "Законна" възможност възниква, когато унгарците
и техният приятел и съюзник влашкия княз Мирчо Стари (1386-
1418) навлизат в слабите български държави. Власите окупи
рат Добруджа и град Силистра (Доросторум, Силистре) на река
Дунав, а унгарците се опитват да завладеят Видинското царст
во. Посегателството срещу васалните му земи дава на Баязид
правото да се намеси.
"Помощта" му носи страдания по-скоро на васалите, от
колкото на враговете му. Завръщайки се от Мала Азия на Бал
каните през 1393 г. султанът прогонва власите от Силистра и
Добруджа и обявява за османска провинция Дунавска Бълга
рия (или Търновското царство), която вече не е способна сама
да се брани. Последният владетел Иван Шишман е обвинен в
сътрудничество с врага и е екзекутиран по заповед на султана.
Въпреки че бърза да даде нова клетва за вярност, сръбският
владетел Стефан Лазаревич вероятно би имал същата участ,
37
ако пред султана не изникват нови и по-важни проблеми.
Докато султанът е зает в Анатолия, в стремежа си да запа
зят своята държава Палеолозите дават известното си обеща
ние да обединят двете християнски църкви. С помощта на Ве
неция те успяват да укрепят значително Морея. Тъй като сул
танът все още не разполага с флота, това е обединение, с което
той не може да се справи. Затова се обръща към дипломацията
и призовава в Серес всичките си васали, включително и визан
тийския император, за да ги застави да признаят неговото върхо
венство. Тъй като императорът не се отзовава, Баязид обсажда
Константинопол и праща войски в Морея по покана на Карло
Токо, един от господарите, които воюват в този район. Тази
кампания носи на турците важни предимства. Докато Констан
тинопол е под обсада, а гърбът му е предпазен от византийско-
венециански атаки, Баязид може отново да се насочи на север.
Там унгаро-влашкият съюз все още съществува и сега Ба
язид се насочва срещу Мирчо. И отново много християни, глав
но сърби, се бият в неговата армия, включително и Марко Кра-
левич (син на крал), героят на друг прочут епически цикъл,
който умира не в тази битка, а в битката при Арджеш, в която
Баязид се сблъсква с власите на 17 май 1395 г. Мирчо като че
ли печели на бойното поле, но силите и ресурсите му са толко
ва изчерпани, че той е принуден да признае загубата на Добру
джа, където Баязид настанява турски гарнизони. Мирчо е при
нуден и да се признае за турски васал и да плаща редовно данък.
Това споразумение трае, докато Дунавските княжества не
възстановяват независимостта си. Въпреки че поражда про
блеми за румънците, то ги спасява от много по-суровото отно
шение, което следва от прякото османско управление, особено
през вековете на упадък.
Положението в Константинопол и Морея тревожи силно
европейските владетели, особено крал Сигизмунд (Жигмонд)
Люксембургски. Този прочут император на Свещената римска
империя и крал на Унгария ( 1387-1437) търси помощ и я полу
чава от френските рицари и Венеция. Той повежда своята ар
мия към Балканите, но губи битката при Никополис (Никопол,
38
Нийболу) на 25 септември 1396 г. Тъй като Видин е отворил
вратите си за християнската армия, Баязид завладява и Видин
ското царство и го превръща в османска провинция. През след
ващите няколко години османските армии се насочват към ви
зантийските владения и множеството малки гръцки държави в
Морея, където завладяват и опустошават много земи.
Към 1400 г. почти целите Балкани, освен далматинското
крайбрежие и някои градове в Морея, са под османска власт.
Сърбия, Босна и Влашко са васални държави, а Византийската
империя е сведена до големия град и най-близките му околно
сти. Останалата част от полуострова е разделена на османски
провинции.
Не може да има никакво съмнение, че Баязид би завършил
завладяването на Балканите, ако нова монголска атака не го бе
заставила да се върне в Анадола. Тук той губи битката при
Анкара през 1402 г., заловен е и след няколко години умира
като пленник. Победоносният Тимур връща различни турски
земи на владетелските родове, които османците са изместили,
като оставя на рода на Осман само онези владения, които смя
та, че са техни по законите на шариата. Синовете на Баязид
воюват за надмощие помежду си, като по този начин дават
възможност на балканските държави да се появят отново, за
да се наложи повторно да бъдат завладявани. Фактът, че не
всички държави се възползват от тази възможност, както и че
европейските сили играят важна роля в прекратяването на вой
ните между османските князе, е забележителен, както е забе
лежителен и фактът, че онези, които използват периода на от
дих, за да реформират своите владения, не са научили нищо от
преживяното и падат отново под османска власт дори по-бързо
и по-лесно, отколкото при първото нашествие. Тези два факто
ра имат голямо значение за установяването на втората Осман
ска империя.
39
3. Гражданската война и установяването
на втората Османска империя
40
някаква степен по-толерантен към други религии, отколкото
позволяват строгите норми на високия ислям. В същото време
той има желание да намали религиозното противопоставяне.
Тача че някои елементи от неговото поведение са основателно
неприемливи за газиите, за турската аристокрация и за обра
зованите мъже - главните турско-мюсюлмански крепители на
неговата държава.
Въпреки че две от тези недоволни групи в турското обще
ство са съгласни за необходимостта от промяна в политиката
на Баязид, те се различават във вижданията си за това какво
трябва да се промени. Газиите биха предпочели завръщане към
времето на Осман и Орхан, към непрекъснатата експанзия, го
лямото влияние на братствата и народната религия и към ро
лята на почти племенни вождове, която играят първите султа
ни. Въпреки че водещите родове без съмнение не възразяват
срещу продължаването на гази войните, те желаят държавно
устройство по модела на най-славните дни на селджукската
държава, когато доминира не народният, а високият ислям и
когато старите тюркски традиции гарантират върховенството
на тяхната класа.
Към тези две групи трябва да се прибави и трета, която не
може да бъде наречена християнска, но може да бъде смятана
за европейска, въпреки че има поддръжници и в Анатолия. За
по-голяма яснота тук ще бъдат споменати само два главни еле
мента, които я оформят. Във високите нива на обществото това
са важните търговски интереси. Техните носители се стремят
да възстановят "нормалните" условия. Те не са враждебно на
строени към онези "византийски" особености, които не само
благоприятстват производството и търговията, но и правят
възможни международните делови връзки. За тях възстановя
ването на единството на западна Анатолия, през която минават
многобройни важни търговски пътища, е от първостепенно
значение, дори ако то предполага ново включване на техните
собствени земи и турските княжества в османската държава.
Малоброен и без особена религиозна ревност, този елемент се
нуждае от масова подкрепа. И я намира предимно в Европа,
41
сред тези, които са недоволни от вековните религиозни борби
и преследвания, и сред онези, които наистина предпочитат ос
манските действия пред тези на предходниците им, но желаят
да се продължи напред към една елементарна протодемокра-
ция, която включва религиозно равенство и свобода. Този еле
мент играе важна роля в гражданската война, която възстано
вява Османската империя. Значението на този факт е огромно.
Изключително елитарната и йерархизирана османска държава
държи своето ново раждане на подкрепата на обикновени хора
от народа. Въпреки че е оглавена от мюсюлмански родове, че
сто от европейски и най-вече гръцки произход, тази група не
се опитва да укрепи Византия или да възстанови различните
балкански държави. Тя по-скоро се стреми да изгради отново
традиционните османски владения.
Религиозният еклектизъм на Баязид I може да бъде видян
в имената на четиримата му сина, които участват в граждан
ската война. Най-старият, Сюлейман, има старозаветно име
(Соломон), както и един от братята му - Муса (Мойсей). Името
на Иса е турски еквивалент на Иисус, докато Мехмед е турци-
зирана форма на любимото мюсюлманско име Мохамед.
Гражданската война става възможна по няколко причини.
Когато Тимур в ролята на защитник на мюсюлманския закон
оставя на османците част от техните владения, той обявява Иса
за емир на Бурса, а Мехмед - за управител на Маниса (Магне
зия ад Маендрум), пост, който той е заемал и при баща си. По
този начин Тимур създава две силни анатолийски бази на ос
манците на територии, които твърдо пазят верността си към
рода на Осман. Освен това той никога не отива лично в запад
на Анатолия, нито праща свои представители да наложат власт
та му. След неговата смърт през 1405 г. местните князе са оста
вени сами да решат политическото бъдеще на Мала Азия. И
накрая, споменатата раздробеност позволява на князете да на
бират последователи сред различни групи от населението, ко
ито търсят султан, който да представлява техните интереси.
Сюлейман, който успява да се измъкне от Анкара, се до
бира до Одрин, където с помощта на великия везир Али Чан-
42
дарлъ се обявява за султан. Но той не успява да принуди два
мата си братя да го признаят. Когато Баязид I умира в плен
през 1403, Муса получава разрешение да отнесе тялото на баща
си в Бурса. След като изпълнява тази задача, той напуска града
и отива при Мехмед.
По това време родът Чандарлъ има важни търговски инте
реси и е свързан с няколко други родове, които принадлежат
или към най-висшата бюрокрация, или към общността на
търговците, или и към двете, подобно на семейство Евренос,
което има гръцки произход, и на самите Чандарлъ. Предводи
телят на еничарският корпус, създаден от Мурад I, също идва
в Одрин. Следователно позицията на Сюлейман е много силна
- военните предводители и водещите висши служители са в
неговия лагер, който е в икономически най-богатия район на
държавата. Мехмед, умело съветван от предишни си настав
ник и опитен генерал Баязид, разчита за подкрепа предимно
на газите, докато Иса е в най-слаба позиция, тъй като зад него
не стои никоя ясно очертана фракция.
В съответствие на интересите, които представлява, Сю
лейман сключва съюзи с византийския император Мануил II и
с венецианския дож Михаел Стено. За да укрепи главния си
съюз, през 1403 г. Сюлейман се жени за дъщерята на Мануил и
връща Солун на своя тъст. Тези му действия не се радват на
одобрението на газиите, които са многобройни в източна Тра
кия. Неговите връзки със Сърбия, Влашко и Албания - три
държави, които се възползват от османските междуособици и
възстановяват независимостта си - също не са особено добри.
Според достигналите до нас сведения Сюлейман е много
интелигентен и образован, но и много амбициозен, изключи
телно арогантен и надменен. Той се нуждае от поддръжката на
бившите васали на баща си, за да застави братята си да го при
знаят за султан, но поведението му ги настройва срещу него.
По-късно дори най-приближените му го изоставят, а незачита
нето, което проявява към силното народно движение в негови
те земи, го отчуждава както от мюсюлманите, така и от нисши
те класи християни.
43
Борбата започва, когато Муса, по това време на служба при
брат си Мехмед, напада Иса в Бурса. Муса има успех, а Иса
намира убежище при Сюлейман, който го използва по същия
начин, по който и Мехмед използва Муса, и го връща в Анато-
лия да завладее отново Бурса. Иса не успява и загива. През
1404 г. сам Сюлейман навлиза в Анатолия, заставя Муса да
избяга в Константинопол, а след това и във Влашко и през 1405
г. достига чак до Анкара. В този момент, когато е поставил
Мехмед в изключително затруднено положение, се налага спеш
но да се върне в Европа, защото Муса, който се възползва от
непопулярността на Сюлейман сред балканските князе и от
византийския обичай да се подкрепя слабия срещу силния,
напада европейските му владения с помощта на влашкия княз
Мирчо, сръбския княз Стефан Лазаревич и синовете на послед
ните двама български владетели. След началните поражения,
през 1410 Муса отново взима инициативата и побеждава Сю
лейман, чийто лош нрав го е оставил без истински поддръжни
ци. По време на бягството му към Константинопол Сюлейман
е убит от недоволни селяни. Муса става господар на европей
ските провинции и отказва да признае върховенството на Мех
мед. Така европейската и азиатската половина на някогашната
османска империя се изправят една срещу друга в предстоя
щото последно действие на драмата.
От гледна точка на европейските князе Муса несъмнено е
най-интересната личност в гражданската война. Той налага
своето господство над европейската половина от империята с
тяхна помощ, но въпреки това започва управлението си с
настъпление срещу техните земи. В началото атакува сърбите,
като използва за повод тяхното "предателство" при първото си
поражение от Сюлейман, след това възобновява обсадата на
Константинопол и изпраща отряди по целия Гръцки полуост
ров и на запад чак до Австрия. Изглежда не обръща сериозно
внимание на Мехмед, на газите и на засилващата се бюрокра
тична подкрепа, която получава брат му, и сякаш се стреми да
изгради нова държавна структура, основана на силна народна
подкрепа. Военните му походи изглежда са насочени срещу
44
владетелите на балканските държави, и той сякаш се отчужда
ва от висшите турски кръгове и техните бюрократични и търгов
ски интереси, като постоянно отдава предпочитание на нис
шите класи. Естествено Мехмед прави храбри опити да спече
ли предаността на недоволните търговци, благородници и об
разовани мъже, с която да допълни подкрепата на газиите. След
като е обсаден от Муса, Мануил II също се насочва към съюз с
Мехмед, примерът му е последван и от европейските князе.
Революционният подход на Муса към установяването на
това, което смята за най-подходящата държавна структура,
проличава най-ясно в назначаването на шейх Бедредин на най-
висшия юридически пост в своите владения. Прочут алим и
мистик, превърнал се в учен, този човек, който през 1416 г. ще
поведе опасен народен бунт срещу Мехмед I, е не само един от
изявените защитници на идеята за религиозен мир и обедине
ние на юдаизма, християнството и исляма в една вяра, но и
нещо като ранен социалист. Той е много популярен сред сел
ските маси и тесните му връзки с Муса донасят на този княз
значителна народна подкрепа. Някъде около 1410 или 1411 г.
Мехмед оглавява тази част от турците, които, заедно със свои
те еврейски и християнски съюзници, отдават предпочитания
на търговските си интереси и се радват на подкрепата на раз
лични европейски владетели. Муса става водач на "популист
ка партия", чиято цел е да изгради държава, основана на соци
ален и религиозен егалитаризъм. Доколкото засяга жителите
на Балканите, това деление означава, че аристокрацията и ед
рите търговци подкрепят Мехмед, докато масите следват Муса.
Първият опит на Мехмед да разгроми Муса се проваля през
1410 г. През следващите две години братята не се занимават
един с друг. Докато Муса враждува с византийския император
и експериментира с новия си подход към управлението, Мех
мед е зает в Мала Азия, където емирите на Измир (Смирна) и
Анкара (Ангора) оспорват властта му. Едва след като побежда
ва тези сановници Мехмед може отново да се обърне на запад
и през 1412 г. започва решителната битка. Докато Муса обсаж
да Константинопол Мехмед превежда своите войски южно от
45
позициите на брат си, навлиза в София и достига до Ниш, къде-
то към него се присъединяват сърби. Тогава той се обръща и
през 1413 г. среща армията на Муса край София. Мехмед пече
ли битката, Муса загива. Под върховенството на султан Мех
мед I (1413-1421) Османската империя най-накрая отново е
обединена и реорганизацията на държавата може да започне.
Поставя се началото на окончателното консолидиране на ос
манското управление на Балканите.
Това консолидиране е трудно. Пред Мехмед все още стоят
предизвикателствата не само на турските князе в Анадола, на
балканските владетели и на мощната унгарска държава, но и
на недоволното население, което охотно откликва на призиви
те за бунт, отправяни от шейх Бедредин. Освен това той трябва
да обедини под своята власт различните фракции. Мехмед I и
неговият наследник Мурад II (1421-1444) успяват да се спра
вят с всички тези предизвикателства. Те полагат основите на
държавното устройство, което Мурад I е започнал да изгражда
и което достига завършения си вид по времето на Мехмед II
(1444-1446; 1451-1458). Тези двама султани фактически уста
новяват османската социална и държавната структура, която
ще се запази през следващите векове от съществуването на
империята. По тази причина останалата част от настоящата
глава е посветена на кратък преглед на разнообразните, пре
димно военни действия на Мехмед I и Мурад II в Европа, а
следващата глава ще разгледа "османското държавно устрой
ство", като ще акцентува върху онези негови страни, които са
особено съществени за целия регион.
Когато през 1413 г. Мехмед I става неоспорим султан на
османската държава, Мануил II все още управлява в Констан
тинопол, Мирчо Стари все още е княз на Влашко, а Стефан
Лазаревич владее Сърбия. Босна е независима, а Албания е в
процес на формиране. Унгария, с която османците все още ня
мат обща граница, е силна държава, управлявана от Сигизмунд
Люксембургски, и има свои цели на Балканите, а Венеция
държи територии по бреговете на Балканския полуостров. Така
46
че окончателното решение на въпроса кой ще бъде господар
на Балканите съвсем не е решен.
Съществуват многобройни възможности за комбинации и
съюзи. Мехмед осъзнава колко крехък е баланса на силите в
Европа и колко несигурно е положението в собствените му
земи, известно му е и че наследниците на Тимур все всеки
момент могат да поставят под въпрос властта му в Анадола.
Затова след 1413 г. той се превръща в миролюбец и се съсредо
точава върху вътрешните проблеми на държавата. Участието
му във военни действия е само по принуда. Налага се да спра
ви с брат си Мустафа, поддържан от византийците, който от
ново се появява, вероятно от изток, след като гражданската
война е приключила. В тази война Венеция разрушава флота
та му близо до Галиполи през 1416 г., но той успява да разбие
Мустафа, който намира убежище във Византия. При последва
лия мир султанът обещава да не напада Византия в замяна на
съгласието на Мануил да държи Мустафа в затвора.
Мехмед трябва да се справи и с бунта на шейх Бедредин,
разгърнал се предимно в Добруджа и поддържан от Мирчо,
който окупира тези богати земи, след разгрома на бунта. През
1419 Мехмед напада и завладяването на Гюргево (Йергьорд-
жю, Джурджу), единствената му териториална придобивка в
Европа е резултат от тази война. Така че политическата ситуа
ция на Балканите при смъртта на Мехмед през 1421 г. до голя
ма степен повтаря положението от времето, когато той възста
новява единството на империята.
Първите години от управлението на Мурад II са трудни.
Византийците освобождават чичо му Мустафа, който го напа
да; много анадолски князе се възправят срещу султана и под
крепят брат му, който също носи името Мустафа. Все пак към
1423 г. младият владетел възстановява реда и властта си над
всички земи, които са принадлежали на османците, когато баща
му умира. Докато той е зает с бунтовете, унгарците разширя
ват своите владения на Балканите, а венецианците, съюзници
на Византия, укрепват присъствието си в Морея и получават
47
Солун от императора. Византия всъщност не е сериозен про
тивник, но войната с Венеция продължава до 1430 г., когато
османците завладяват окончателно Солун.
Най-голямата заплаха за Мурад се оказва Унгария. През
1428 г., по време на венецианската война унгарците и осман
ците се договарят да създадат една буферна държава и еднов
ременно признават Джурадж (Георги) Бранкович за легитимен
независим владетел на Сърбия. Очевидно това е временна мяр
ка. След приключването на венецианската война Мурад се
връща към политиката на Мурад I и Баязид I за включване на
всички земи южно от линията Дунав-Сава към своята държа
ва. Налага се да се отстрани унгарското влияние в Босна,
Сърбия и Влашко; а ако това се окаже невъзможно, то поне
земите, които вече принадлежат на османците, трябва да бъдат
напълно сигурни. За тази цел Венеция трябва да бъде изтлас
кана от балканските й опорни пунктове. Мурад непрекъснато
се опитва да разшири владенията си чрез нападения над бал
канските държави и наистина успява трайно да отвоюва някои
територии в същинска Гърция, в Морея и в южна Албания.
Различни княжества се обръщат към Унгария с молба за защи
та. След 1432 г. Мурад съсредоточава вниманието си върху
Унгария, като продължава набезите в Трансилвания през тази
година и продължава да заплашва страната и нейните съюзни
ци винаги, когато това се окаже възможно. След смъртта на
Сигизмунд през 1437 г. той засилва натиска и отново напада
Трансилвания. През 1439 г. окупира Сърбия и я превръща в
османска провинция. На следващата година атакува Белград
(Београд, Нандорфехервар), по това време главна унгарска гра
нична крепост, но този път щурмът му е неуспешен.
След нападението на Белград Мурад е принуден да се
завърне в Мала Азия, за да се справи с нападение на Караманско
княжество. Унгарците, водени от своя най-прочут военоначал-
ник Янош Хуниади, се възползват от създалото се положение и
нападат османските сили в Европа. През 1441 и 1442 г. те про
никват дълбоко в Балканите и принуждават Мурад да приеме
48
споразумение. Договорът от Одрин от 1444, който е продължен
от договора от Сегед от същата година, възстановява Сърбия като
буферна държава. Унгарците се съгласяват да напуснат добро
волно българските земи и да не преминават Дунава. След като
през същата година постига мир с караманците, Мурад абдики
ра, смятайки, че владенията му са стабилни.
Мехмед II, дванадесет годишният син на Мурад, се възкачва
на трона. Започва яростна битка за власт между великия везир
Халил Чандарлъ, възпитател на новия владетел, Заганос и бей-
пербея на европейските провинции Шехабеддин. Възползвай
ки се от това положение унгаро-влашката армия, насърчавана
от папата и от византийците и поддържана от различни бал
кански князе, сред които се откроява албанецът Скендербег
(Георги Кастриоти), прекосяват Дунава и през България се на
сочват към Одрин. В решителния момент този град е опусто
шен от голям пожар. Венецианската флота се присъединява
към новия кръстоносен поход и затваря Дарданелите, като по
този начин пресича пътя на османските войски от Мала Азия
към Европа. Мурад II се връща, за да поеме командването на
османската войска и на 10 ноември 1444 г. печели голяма по
беда при Варна. Варна окончателно подпечатва съдбата на Бал
каните и Константинопол. В този решителен момент разпрата
между тримата могъщи мъже се съсредоточава около въпроса
как да се постъпи с имперския град. Великият везир се проти
вопоставя на щурмуването му, останалите двама защитават
подобно действие. През 1446 г. великият везир, подкрепян от
еничарите, извършва преврат и заставя Мурад отново да се качи
на трона и да управлява още пет години. Старият султан
продължава предишната си политика и разширява османските
владения в Морея, организира поход срещу Скендербег и ста
билизира властта си над Сърбия. Успехът на неговата полити
ка е осигурен с победата над Хуниади във втората Косовска
битка през 1448 г.
Управлението на Мурад бележи важна граница в история
та на Османската империя. Брокелман твърди, че "в много от
ношения с управлението на Мурад завършва старата култура
4 Югоизточна Европа 49
на османците"®. Иналджък подчертава, че когато Мурад се качва
на трона, той смята да продължи политиката на баща си, но
скоро разбира, че са необходими промени; като пример на ре
формите, проведени от този владетел, той посочва въвеждане
то на ново въоръжение.89 И двете твърдения са верни и се позо
вават на реорганизацията на империята, която е в много на
преднал стадий, когато през 1451 г. умира Мурад, но завършва
едва по време на второто управление на Мехмед II и засяга в
еднаква степен всеки поданик на империята. Ражда се осман
ският синтез на различни турски, мюсюлмански, византийски
и дори западни елементи в една забележително единна държав
на структура.
50
Глава 2
Османското социално и държавно устройство
1. Основни положения
51
нието - като рая (стадо). Тази социална структура се основава
на следните общи положения.
Когато родът на Осман започва своя бърз и неудържим
възход, теологическите, философските, научните и админист
ративните структури на сунитския ислям са напълно развити.
Иджма (консенсусът, съгласието на учените мъже) все още се
изисква при взимането на всички важни решения по въпроси
те на вярата и правото, а иджтихад, правото на тълкуване, е
ограничено до последователите на четирите правни школи.
Въпреки някои несъгласия всяка от тях приема, че останалите
са изградени на основата на еднакво валидни принципи.1 Ос
манците възприемат най-либералната от тях - ханифитската,
но следват един много строг и почти неизменен модел.
Султан Професионални
османци
Професионалисти,
Търговци,
Занаятчии,
Членове на гилдии
Селяни S
eu
52
В умовете на османците съжителстват равноправно някои
практики, установени в мюсюлманско-арабските империи, и
тюркските обичаи, донесени от Централна Азия. Традициите
и строго установените принципи определят границите, в кои
то османците могат да организират своите владения. Още в
началото трябва да се подчертае, че организацията, която те
развиват, покрива до най-малкия детайл всеки аспект на общ-
ностния живот и дейността на държавата, както и на всеки
индивид, от султана до най-нисшия му поданик; правата и
задълженията на всеки в обществото са строго регламентира
ни. Различните привилегии и задължения не само са стриктно
прокарвани, поне докато държавата има силата и властта да го
прави, те създават и нещо, което прилича на балансираност и
взаимен контрол и ограничава дори и най-овластените лица.
Ясни граници (хад) определя мястото на всеки индивид в об
ществото. Не само че никой не може да наруши общоприетите
граници, но и всеки има правото, дори задължението да се
съпротивлява срещу онези, които нарушават неговия хад по
какъвто и да е начин. Докато системата функционира правил
но, този принцип пази по-нисшите в социалната йерархия и
кара балканските селяни да предпочитат османския владетел
пред безпринципните благородници.
Османската империя е "владение на дома на Осман". До-
колкото властващият член на този дом не страда от физическа
или умствена неспособност, която, според шариата, го прави
неспособен за управление, и доколкото е "добър мюсюлманин",
на теория неговата власт е неограничена. Той притежава всеки
сантиметър от своите владения и е абсолютен господар на все
ки, който живее в неговите земи. В този смисъл султанът има
правата на старите тюркски племенни вождове и на водачите
на газиите. Той може да назначава и да уволнява всеки и дори
да заповядва да бъде екзекутиран и най-висшият служител, а
имуществото му да бъде конфискувано. Нищо не може да бъде
предприето без неговото одобрение. За щастие на османците
първите десет владетели са били способни мъже.
Абсолютната власт е съчетана със задължения, които са
53
част от владетелския хад. Той трябва да се отнася към своите
поданици и последователи благо, справедливо и според съще
ствуващите традиции. Мюсюлманският закон и някои обичаи,
установени първо в Персия и в арабските халифати, му поста
вят допълнителни ограничения.
Подчинените на султана, османското общество като цяло
е диференцирано по два начина. Първият следва религиозните
линии, разделящи мюсюлмани и зиммии и, грубо казано, раз
граничава пълноправните от непълноправните граждани. Това
определя големите различия във възможностите, мястото в
държавата и облагането с данъци.
Второто разграничение е между тези, които са свързани с
държавата и нейните институции, и останалите, които не са.
Първата група включва членовете на султанския дом, всички
военни длъжности, централната и местната бюрокрация, как-
то и улемата, която излъчва служителите на правната систе
ма, образователните институции и учените професии. От глед
ната точка на централното правителство тази група включва
още васалите и съюзниците, от които се очаква да следват за
поведите на султана. С изключение на васалите и съюзниците,
които винаги се опитват да бъдат колкото се може по-незави-
сими, тези хора са наричани от модерните изследователи "про
фесионални османци". Това название е напълно основателно,
не само защото държавното устройство и неговите механизми
лягат на техните плещи, но и защото тези хора споделят обща
ценностна система и образование и сами се смятат за отделна
социална група. С много малко изключения професионалните
османци са родени мюсюлмани или са приели исляма. Те мо
гат да бъдат както свободни, така и роби.
Втората група обхваща останалото население и надхвърля
90 процента. Те са рая (членове от стадото), султанът е техен
пастир. Тези овце, били те мюсюлмани или зиммии, са стрига
ни, тъй като те са селскостопанските и занаятчийските произ
водители и търговци, чийто труд осигурява благата и данъци
те, които поддържат държавата и професионалните османци,
включително султана и неговия дом. С пренебрежимо малко
54
изключения всички европейски поданици на султана са рая.
Тази строга система с нейните привидно безкрайни пра
вила и норми има големи предимства, при условие че може да
бъде наложена и при условие че враговете на Османската им
перия не предлагат по-добри икономически и технологически
алтернативи. Когато обаче промените стават наложителни, тя
се превръща в непреодолимо препятствие. Всеки елемент от
тази система е така тясно обвързан с многобройни други, че
дори и най-малката промяна засяга и застрашава цялата струк
тура. Въпреки консерватизма и дори известна степен фана
тизъм, промените все пак може би биха били осъществени про
тив волята на определени хора със специфични интереси, ако
не бяха два факта: османците просто не познават и дори не
могат да си представят друга форма на държавно управление,
при това те вярват, че дори и най-малката промяна би запла
шила цялостното функциониране на държавата и обществото.
От XIV до XVI век османското държавно устройство е най-
големият капитал на империята, а през XVII се превръща в
нейната най-уязвима точка.
Предлаганото по-долу описание на османското държавно
устройство ще се докосне до всеки аспект от живота, тъй като
пропускането на който и да е от тях би изкривил общата кар
тина. Някои от тях обаче само ще бъдат споменати, тъй като не
влияят пряко върху живота на хората, населяващи европейските
провинции на империята, други просто ще бъдат включени в
цялостната картина, а ще бъдат разгледани по-подробно по-
късно, поради значението им за хората от Югоизточна Европа.
2. Професионалните османци
55
ни с дейностите, които се осъществяват в императорския дво
рец. Броят им се изчислява в хиляди, а влиянието им е огром
но. Според ранга, до който е достигнал, членът на тази група
може да бъде изпратен на съответна длъжност извън двореца,
където да му бъдат възложени задължения, свързани с адми
нистрацията или армията. Възможните назначения са ясно
показани в таблицата, поместена в труда на Иналджък.2
Групата на мюлкие се разделя на две- ендерун (вътрешна
служба) и бирун (външна служба). Това разграничение се ос
новава на териториалното деление на императорския дворец,
изграден около два големи двора, разделени със стена, която
може да бъде премината единствено през Портата на щастието
(.Bab-i sa 'adet), която води към личните помещения на султа
на. Тези, които преминат през портата прекарват целия си жи
вот затворени във вътрешния дворец или периодично биват
изпращани на друга длъжност навън. Когато напуснат дворе
ца, най-висшите ендерун служители обикновено са назначава
ни на най-важните постове в провинциите. Оттам те могат да
бъдат върнати в столицата за служба в централното правител
ство, което е част от бирун. Всички, които принадлежат към
ендерун, са капъ купу (капъ е друга дума за порта), роби на
Портата. След въвеждането на девширмето (вж. раздел 5), по
правило те произхождат от европейските провинции. Образо
ванието им започва в двореца, където преминават от училище
то за пажове към по-висшите образователни средища и
задълженията във вътрешния двор. Най-добрите достигат най-
висшите постове в рамките на ендерун. Когато, въз основа на
постиженията им във вътрешния, дворец са преназначавани,
те заемат най-важните постове във външната служба и в про
винциите.
Бирун включва най-различни занаятчии, прислуга, учили
ща за тях и множество държавни канцеларии, училищата за
еничари, военните подразделения на капъ кулу, службите в цен
56
тралното правителство и различни аги (офицери, началници),
които отговарят за всички тези институции. Служителите в
бирун могат да бъдат роби или да са родени свободни, но всич
ки те са възприемани като роби на султана. Най-важният дял
от външната служба е самото централно правителство, което
се осъществява чрез имперския съвет (диван-и хюмаюн). Не
говите членове "стълбовете на царството" (еркян-и девлет)
носят титлата везир и са ръководени от великия везир. Най-
важните сановници в империята служат в този съвет: кадиас-
керите, най-висшите съдебни функционер (първоначално е
един, по-късно стават двама - един за Азия и един за Европа),
бешербеиовете, главните провинциални администратори на
Европа и Азия; дефтердарите, главните имперски ковчежни
ци (отначало те са двама, по-късно е добавен трети, който от
говаря за Африка), агата на еничарите; капудан-и дерая, ко
мандващият флотата; нишанджията, секретарят на съвета,
който легализира решенията, които получат одобрението на
султана, и поставя официалния султански печат (тугра) на
всички документи. Докато тази организация функционира
пълноценно, голямата част от членовете на съвета наистина са
капъ кулу, обучени в училищата ендерун.
Важно е да се осъзнае, че в Османската империя всички,
включително и членовете на имперския съвет, имат строго оп
ределено място в специална таблица на ранговете. Нещо пове
че, когато има няколко служби, европейската винаги стои по-
горе от азиатската, която от своя страна е по-висша спрямо
африканската. Не е трудно да се изредят главните сановници
на централното управление според техния ранг, престиж и гра
дация:
велик везир,
кадиаскер на Румелия,
кадиаскер на Анадола,
бейлербей на Румелия,
бейлербей на Анадола,
дефтердар на Румелия,
дефтердар на Анадола,
дефтердар на Африка,
57
ага на еничарите,
капудан-и дерия,
нишанджия.
Всички тези сановници принадлежат на бирун подразде
лението на професионалните османци мюлкие. От друга стра
на техните професии ясно определят подгрупата, към която
принадлежат. Бейлербейовете са едновременно важни военни
и провинциални сановници; агата на еничарите и капудан-и
дерия са важни представители на висшите военни; дефтерда-
рите и нишанджията са част от бюрокрацията в тесния смисъл
на думата, въпреки че нишанджията никога не се разделя от
султана.
Двамата главни дефтердари са най-високопоставените слу
жители в рамките на втората група професионални османци -
калемие (писарите). Те отговарят за изплащането на средства от
държавната съкровищница и косвено - за събирането на данъ
ците. До времето на Мехмед II провинциалните дефтердари
пряко отговарят за тази задача; след това те са подпомагани от
мюлтезими (откупвачи на данъци). По тази причина провинци
алните дефтердари и мюлтезими имат пряко отношение към
живота на хората и ние ще се върнем към тях, когато разглежда
ме провинциалната администрация. Финансовите въпроси са
главно задължение на калемие, но представители на тази група
служат в различни други институции, които се занимават с ми
лиони документи - от обикновени жалби, до междудържавни
договори. Те се подготвят в специални училища и имат своя йе
рархия. Поради специфичните умения и знания, от които се нуж
даят, за да изпълняват задълженията си, те стават първата група
сред професионалните османци, принадлежността към която на
практика се предава по наследство.
Третата категория професионални османци е сейфие, воен
ните. Строго погледнато към нея принадлежат само два типа
воини: свободните феодални воини тимариотите и платените
войници от султанската армия от роби маашлъ. В следващите
глави ще стане дума и за третата категория, към която спадат
най-различни нередовни войници, които са много важни за раз
58
глеждания регион. Съюзническите армии или специалните час
ти, например сапьорите, не са толкова важни за този труд, тъй
като те почти нямат отношение към живота на хората.
Тгшариотите принадлежат към старата "група на воини
те", обикновено са родени свободни и са се присъединили до
броволно към някой военен предводител, както правят и тех
ните потомци. Набирани са сред бейовете и изтъкнатите се
мейства, както и сред газиите, които са се отличили и са били
удостоени с феодално владение, като по този начин са влезли в
"редовната" войска. Представителите на тази група служат глав
но и на първо място като спахии (кавалеристи) в армията, но
изпълняват и фискални и административни функции. Тези
задължения, както и фактът, че получават доходите си от труда
на селячеството, ги поставя в пряк контакт с мнозинството от
населението.
Както и всички останали в османската държава, и тима-
риотите имат своя йерархия. Техният ранг, задължения и при
ходи са тясно свързани с миналите им дела и със земята, която
са получили като награда за тях. Основната поземлена едини
ца е наричана чифт, тя варира като размер, но винаги трябва
да е достатъчно голяма, за да осигури доход, достатъчен за
издръжката на нейния държател и на семейството му. Един
чифт е най-малкият тимар, чийто държател трябва да
поддържа готов кон и екипировка. Държателите на по-големи
тимари са задължени да се явяват с брони, когато войската е
свиквана; когато владението осигурява доход, по-голям от оп
ределен минимум, държателят трябва да доведе и свои подчи
нени. За Европа най-малкият тимар трябва да осигурява 3000
акчета3 - сума, за която се приема, че може да поддържа един
59
бро) до малко повече от половината на първоначалната. На това нис
ко ниво то остава стабилно до 1575 г. През следващите девет години
цената му отново намалява наполовина. Най-точна представа за це
ната на акчето може да се получи от курса му от 1684 г. спрямо дру
гите валути (османски и чужди), които са в обръщение в Османската
империя.
80 акчета = I кара куруш (османското наименование на авст
рийския сребърен грош)
100 акчета = 1 златен австрийски дукат
120 акчета = I златен венециански дукат
120 акчета = 1 шерифи (османска златна монета, сечена в Ис
танбул по модел на мамелюшките ашрафи, основан на венецианския
дукат
Постепенно акчето отслабва. Цената му варира, но обменният
курс пада до 220 акчета за 1 шерифи. По времето на Сюлейман II
(1687-1691), след относително стабилизиране на курса при 150 за 1,
цената на акчето официално е определена на 1/220 шерифи, но в
практиката на златната монета съответстват 300 акчета.
Когато акчето практически изгубва цената си, са въведени нови
османски парични единици, въпреки че старата все още продължава
да се използва за нуждите на счетоводството. През XVII в., най-веро
ятно по време на управлението на Осман II (1618-1622) се появява
новата парична единица пара. Първоначално тя струва 4 акчета, но
постепенно намалява до 3 акчета. В началото на XVII в. се използ
ват и по-големи парични единици. Сюлейман II и Ахмед II (1691-
1695) пускат в обръщение трети тип парична единица, османския
куруш. В началото той има две различни цени, но скоро започва да се
разменя за 160 акчета.
Налага се сеченето на златни монети също да бъде променено,
тъй като монетните дворове в Египет и Африка пускат в обръщение
монети с по-малка стойност. През 1696-1697 г. Мустафа II (1695-1703)
изтегля шерифи и го заменя с тугралъ, който има стойността на ста
рия шерифи. Следващият султан Ахмед III (1703-1730) запазва тази
монета, но през 1711 г. пуска в обръщение малко по-тежка и по-фино
изработена монета, наричана зинджирли или фундуки (около 3.3 г) и
по-малка монета (2.5 г) - зер-и махбуб.
От 1725 г. съществува официална таблица на цените на следни
те златни монети в акче/пара:
зинджирли = 400 акчета = 133.3 пари
венециански дукат = 375 акчета = 125 пари
60
спахия. Най-големият тимар носи доход от 19 999 акче\ за всеки
3000 над базовия минимум държателят е задължен да поддържа
един войник, наричан джебелю, чиято главна цел е да придо
бие свой тимар.
Владения, които носят приход между 20000 и 99999 акче-
та, се наричат зеамет, а държателите им - заими. Те имат по-
големи военни отговорности и бюрократични задължения от
обикновените тимариоти, въпреки че трябва да осигуряват
един джебелю за всеки 5000 акчета от дохода си. Владения,
които осигуряват повече от 100000 акчета, са наричани хас и
са давани на най-висшите провинциални длъжностни лица,
пенсионирани сановници, главните служители от групата на
мюлкие, членове на имперското семейство и дами от дома на
султана. Някои са използвани за поддържане на султанското
домакинство.
Ако си припомним, че вакъфите също са поддържани от
земевладение, става ясно, че почти всеки човек, който обра
ботва земя, е подчинен на земевладелец от средите на профе
сионалните османци. Все пак тези, които са в пряка връзка със
земеделците, са спахиите, мюлтезимите или представители
на вакъфите. Спахиите от дадена провинция се подчиняват
на управителя (санджакбей) на провинцията, в която живеят.
Обикновено той носи почетната титла паша, държи хас и е
подчинен само на бейлербея. Командирите на полкове, алай-
бейове, се подчиняват на санджакбейовете. Те са държатели
на зеамети, както и техните непосредствено подчинени, суб-
61
ашиите. Субашията е главен полицейски служител в една
каза*, подразделение на санджака. Най-нисшият по ранг офи
цер, нещо като военен полицай, е черисюрюджия. Той държи
голям тимар, а в мирно време служи като местен полицай.
Приема се, че различните видове земеделски владения
следват точно определен модел. Доходът от "типичния" санд-
жак е резултат от различни селскостопански дейности и би
трябвало да се разпределя по следния начин:45
62
грима или четирима служи, а останалите се грижат и за него
вото парче земя. Доходите им стигат само за препитание.
Извън тези помощни мюсюлмански войски съществуват и
İUMMUU, които изпълняват редовни военни задължения и имат
същите права като мюселемите. Те са известни под различни
имена - например ускоци, власи и мартолоси - и поради
задълженията им са смятани за част от класата на воините.
Произходът им не е напълно ясен. Може би са наследници на
християни, които са воювали като съюзници и васали на Му-
рад I и Баязид I. Въпреки че по-късно се превръщат в плячкад-
жии и разбойници, през първите 250 години от османското
управление на Балканите те са част от военната институция.
Една статия в Енциклопедия на исляма твърди, че те са органи
зирани като военна сила в началото на управлението на Мурад
II и че от 3500 воини, които Сюлейман I оставя като гарнизон
на Буда, 1000 са мартолоси.6Това изглежда възможно, тъй като
през 1527 г. те наброяват повече от 80000.7 Възможно е някои
християни тимариоти да са се издигнали до този ранг.
Понякога войнуците са споменавани като военна сила,
същото важи и за власите, народ, който живее в Сърбия и Ма
кедония. Първоначално са получавали известни данъчни об
лекчения в замяна на задължения по границите. Власите губят
този статут към началото на XVII в., но запазват своя роман
ски диалект в славянска среда и до наши дни. Цервенджиите,
около 2000 семейства в Румелия, действат като охрана на пла
нински проходи, мостове и други стратегически места в замя
на на данъчни облекчения и представляват нещо средно меж
ду истински бойци и спомагателни подразделения. От тях не
се изисква да напускат своите селища по време на война и те
63
могат да се разглеждат като специализирана местна милиция
със строго определени задължения.
Войнуците и доганджиите са принадлежали към спома
гателните подразделения в най-тесния смисъл на думата. Всич
ки войнуци са българи, с много малко изключения това важи и
за доганджиите. Войнуците отглеждат коне за двореца и дру
ги висши сановници, като в замяна на това получават земя и
данъчни облекчения. Цоганджиите имат сходни привилегии,
а задължението им е да отглеждат ловни соколи. И двете групи
са смятани за част от войската и получават приходите си от
земята, която остава, след като са задоволени претенциите на
по-висшестоящите. И накрая, юруците също са определяни като
войници. Тези представители на номадски тюркменски пле
мена не притежават земя, а плащат налог за правото да използ
ват различни пасища.
Първоначално воините мааслъ са принадлежали към сул
танската армия от роби, еничарската пехота и робите конници,
наричани спахии. През по-късните периоди сапьорите, арти
леристите и др. също са подготвяни сред младежите, попадна
ли в армията като еничари. Всички мааслъ са капъ кулу.
Истинската група на воините са сейфие, но всичките три
групи професионални османци, изброени по-горе, принадле
жат към това, което от времето на тюркските племена, се нари
ча "класата на воините". Четвъртата група, илмие и диние, не
са смятани за воини. Въпреки че отделни семейства от тази
група може да са били по-рано роби, повечето обикновено са
мюсюлмани, родени свободни. Двойното име означава група
на културни и религиозни функционери, и задължението на
тази четвърта класа, чиито членове са улемата, се огранича
ват до тези дейности. Значението й става съвсем ясно, когато
си припомним, че правната професия част от религиозната
институция.
Представителите на илмие и диние са подготвяни в учили
ща, наричани медресета и поддържани от вакъфи. Тези учи
лища имат различен ранг, а най-престижни са основаните от
64
Мехмед II и Сюлейман I. Рангът на училището определя ста
тута на учителите и на учениците, които са го завършили. Вся
ко училище има само един официален учител, мюдерис, но
могат да бъдат назначавани и негови помощници. Това, което
учителят преподава, и това, в което той вярва, оказва трайно
влияние върху учениците, които от своя страна, когато бъдат
преместени на друг пост, действат според принципите, които
са овладели в медресето.
Въпреки че народите от Югоизточна Европа познават само
една от функциите на улемата - съдийската, трябва да се от
бележи, че представителите на тази класа имат голямо влия
ние върху централната администрация и често са назначавани
на важни постове, както и това, че след упадъка на държавната
машина те изпълняват задачи, първоначално предопределени
за представителите на споменатите първи три групи. В нача
лото най-висшият представител на улемата е кадиаскерът, но
той трябва да разделя властта си с шейхюлисляма, след като
мюфтията на Истанбул получава тази титла и постепенно се
издига до тази най-висша позиция. В най-общи линии може да
се твърди, че шейхюлислямът се превръща в авторитет по
въпросите на шариата. Въпреки че е назначаван и всеки мо
мент може да бъде свален, неговите фетви (писмени мнения)
могат да доведат дори до детрониране на самия султан. Кади-
аскерите продължават да наблюдават съдебната система. Мюф
тиите, по-нисшите прависти, също могат да издават фетви
по проблеми, възникнали на тяхна територия. Обикновено те
постъпват така, когато султанът или кадиите на юридическите
райони (кази), които са под тяхна юрисдикция, им поставят
въпрос за правилното тълкувание на закона. В юридическата
професия също съществува йерархия, най-високо стоят кадии
те на Истанбул, Мека, Медина, Кайро, Бурса, Одрин, Дамаск,
Ерусалим, Измир и Алепо. За хората от всички провинции е
особено важно, че навсякъде има кадии и съд, който правораз-
дава както според шариата, така и според кануните. Тъй като
даден кадия трудно може да се справи с всички дела в неговата
5 Югоизточна Европа 65
каза, юридическите райони са разделени на нахии*, за които
кадиите назначават наиби (помощник съдии).
След като разгледахме общата картина на четирите групи
професионални османци и техните различни функции и
задължения, да се насочим към администрацията на провин
циите. Професионалните османци, които принадлежат към
групите на сейфие и илмие-диние, управляват провинциите, но
не трябва да се забравя, че много от тях произхождат от класа
та на мюлкие или се връщат в нея. Представителите на кале-
мие също не са ограничени до столицата. Те също имат важни
задължения в администрацията на провинциите.
Почти невъзможно е да се представи ясна картина на броя
и точните граници на различните провинциални администра
тивни единици, тъй като те са в постоянно движение. Самите
администрации непрекъснато се променят и това личи от
объркващата номенклатура на висшите й представители. Ви
дяхме например, че в централното правителство има двама
бейлербейове - един за Румелия и един за Анадола. Към края
на XV в. общо четиридесет длъжностни лица носят тази по
четна титла, въпреки че само първоначални берлейбейове
изпълняват функциите, на главни управители. Административ
ните райони на главните управители първоначално са нарича
ни санджаци. По-късно те са наричани бейлербейлици, а след
това - еялети и се разделят на санджаци, наричани по-късно
лива. Нещо повече, не всички провинции имат една и съща
администрация. Преобладават тези, които са под прякото уп
равление на централното правителство и в които има изграде
ни тимари, но все още съществуват и други, които са подчи
нени на традиционни водачи (племенни вождове, васални кня
зе). Последните са известни като наследствени провинции,
хюкюмет санджаци, и единственото им задължение, извън
66
васалната преданост, е плащането на годишен данък (салияне)
на централното правителство.
Според Иналджък в началото на последната четвърт на XVI
в. в Европа има четири хюкюмет санджака: Молдова, Влаш
ко, Трансилвания и Дубровник (Рагуза). Освен това съществу
ват и шест тимариотски: Румелия (провинция около Одрин,
да не се бърка с Румели), Босна, Цжезар-и бахр-и сефид (Егей
ските острови), Буда, Темешвар и Кипър.9 По-късно се доба
вят Нагиварад (Варад, Орадея), Егер (Егри), Канижа (Каниша),
Силистра, Морея, Крит и Белград, а за кратко - и Янов и Кам-
ниче (Каменец Подолски) в Полша. В резултат на деление и
обединяване на провинциите се появяват още няколко. От по-
късно появилите се в Крит, Нагиварад и Морея не са въведени
тимари. Към края на XVIII в., заради загуба на територии,
броят на еялетите намалява и се установява на 25, разделени
на 290 санджака.
Повечето хюкюмет санджаци в Европа или са сравнител
но малки (Крит, Кипър, Морея), или съществуват за кратко като
Нагиварад и двете полски провинции. Някои (Молдова, Влаш
ко, Трансилвания, Рагуза) са достатъчно независими, за да си
извоюват специално отношение. Те са "периферни" владения
в истинския смисъл на думата, задълженията им, извън вер
ността и плащането на данък, се ограничават до допускането
на кадии в главните градове и османски гарнизони в големите
укрепления. Тяхната независимост обяснява и защо девшир-
мето засяга предимно православните провинции и не обхва
ща румънците, а само частично - гърците.
Истинските "вътрешни" провинции са тези, в които спа
хиите живеят от тимари. Върховната власт в тези провинции
ляга върху плещите на управител. Всеки управител поддържа
умален вариант на централното правителство там, където се е
установил, и трябва да разделя властта и привилегиите си със
служителите от съвета на провинцията. Управителите са пре
67
ди всичко военни предводители, отговорни за контрола над
спахиите, воюват в малки конфликти, например гранични
сблъсъци и осигуряват войска за големи военни кампании. В
единични случаи, в съответствие с традицията те решават от
делни съдебни спорове. Тези длъжностни лица пряко управ
ляват територията, която обгражда техните столици и образу
ва по-малка териториална единица в рамките на голямата. Дру
гите териториални подразделения се управляват от бейове.
Всички тези сановници отговарят за военнослужещите, чиито
главни функции вече бяха споменати.
Само малка част от провинциалните съвети са "попълне
ни", но всички включват поне най-важните служители и отра
зяват разделянето на функциите в централната администрация
и споменатата вече османска система на баланс и взаимен кон
трол. На първо място стоят дефтер емини (пазителите на ар
хивите), които се поддържат реда в регистрацията на феодал
ните владения. Те, както и техните висшестоящи - мал деф-
тердари (регистраторите на имуществото), са част от калемие.
Мал дефтердарят е провинциален ковчежник. Той получава
всички данъци, плаща разходите на провинцията и препраща
остатъка в централната хазна. Цефтердарите, както и упра
вителите, се назначават от централното правителство. Те дей
стват независимо един от друг и дори могат да се проверяват и
да докладват за дейността на другите. И накрая кехаята на
чаушите (началника на изпълнителите на заповеди) е важен
служител в провинциалния съвет. Задължение на чаушите е
да изпълняват заповеди, главно свързани с наказания, които
произтичат от постановление на управителя или на различни
те кадийски съдилища. Друг подчинен на мал дефтердаря е
мевкуфчшта. Въпреки че вероятно не е член на местния съвет,
той събира данъка върху недвижимата собственост в провин
цията и администрира в полза на провинциалната хазна онези
владения, които са временно свободни.
Освен на сейфие и калемие, във всяка провинция има и пред
ставители на илмие-диние. Това са мюдерисите и техните уче
ници в провинциалните медресета, и преди всичко мюфтиите,
68
кадиите и наибите, които служат в съдилищата. В тези съдили
ща се правораздава както според шариата, така и според кану-
ните, които са много различни в отделните провинции.
Кануните, които се основават на султанският урф, са ва
лидни, само докато той е жив. Въпреки че трябва да "съответ
стват" на принципите на шариата, те се състоят главно от ме
стни закони и норми, които са били в сила преди османците да
завоюват територията, и са препотнвърдени от султайа. Ако
той пропусне да го стори, областта няма канун. Преди устано
вяването на същинска власт в централна Унгария например,
назначените кадии са карали тъжителите зиммии да пътуват
надалече до техните традиционни съдии, техните феодални
господари, които са напуснали окупираните от османците земи,
за да получат съдебно решение, просто защото канунът на
областта или не е прокламиран, или още не им е известен. Всеки
султан бързо препотвърждава кануните на своите предходни
ци и законите издавани по няколко пъти в пълни сборници за
всяка провинция - канунанаме. Все пак те са твърде разнород
ни и усложнени за който и да е правист. По тази причина пове-
чето съдии изкарват целия си професионален стаж в Румели,
Анадола или Африка и, ако приемат сериозно задълженията
си и са честни мъже, те стават истински познавачи на местни
те закони. Добрият и опитен кадия е капитал за всяка провин
ция и нейните жители.
3. Раята
69
кой да произвежда и да плаща данъци. Османците наследяват
арабското решение, включително и хараджа- поземления данък,
плащан от всички, независимо от религията. Проблемът обаче
се появява под нова форма, най-добрата му илюстрация сатюрк-
менските племена. Представители на "войнската класа" и по
тенциален източници на газии, те са прекалено многобройни за
да бъдат погълнати от професионалните османци и твърде не
продуктивни, ако се разглеждат като рая. Както видяхме, про
блемът се разрешава чрез преобразуването на тези мюсюлмани
в мюселеми или юруци. По този начин те не са понижени в ста
тус, остават в класата на воините и се превръщат производите
ли. Юруците дори плащат някои данъци.
Πο-досаден е фактът, че до завоеванията на Селим 1(1512-
1520) повечето османски поданици не са мюсюлмани, някои от
които, особено в Анадола, проявяват желание да приемат исля
ма. По принцип налагането на правата вяра е висшата цел за
добрата мюсюлманска държава, но осъществена масово тя би
довела до икономически хаос и разруха. Изключителната сниз
ходителност, непривична дори за мюсюлманска държава, с коя
то първите османски владетели се отнасят към поданиците си
зиммии, и голямото значение, което се придава на кануните, и
двете съвместими с отношението към "хората на Писанието"
според шариата - имат ясната цел да накарат раята да се чув
ства доволна от положението си на производител. Това допри
нася и за лекотата, с която европейските селяни посрещат ос
манската власт, и оказва влияние върху механизмите за смяна на
религията, които ще бъдат разгледани в следващия раздел. След
завоеванията на Селим I, когато мюсюлманите в империята ста
ват мнозинство, османците вече далеч не са толкова великодуш
ни към зиммиите. Но моделите все пак вече са установени и
османската сила е достатъчна за поддържането им.
Раята е разделена на миллети, първоначално неофициал
но, а след 1453 - и официално. И думата, и социалната органи
зация според религията имат своите прецеденти. В ранната
средновековна мюсюлманска книжнина думата миллет (мил-
ла) е отнасяна единствено към мюсюлманите, за да ги отгра
70
ничи от зиммиите. Съществуват и други прецеденти за подоб
но отношение към малцинствата. Религиозните водачи на мал
цинствените групи в Иран на Сасанидите заемат позиция, сход
на с позицията на водачите на османските миллети; някои от
едиктите на Юстиниан засягащи евреите са подобни на осман
ската система на миллетите. Любопитно е, че османците из
ползват думата преди всичко за немюсюлмани, въпреки че от
време на време се появява и изразът "мюсюлмански миллет".
Официално в началото - това ще рече от появата на съответни
те закони на Мехмед II през 1453 г. - съществуват само два
миллета - православен и арменски. Въпреки че еврейският
миллет не е "официално признат" до 1839 г., той има свой пред
водител (миллет баши) и от 1453 г. и фактически функциони
ра пълноправно.
В тази връзка може да се каже съвсем малко за мюсюлма
ните, въпреки че много от жителите на европейските провин
ции изповядват исляма, тъй като отношенията им с властите
зависят или от следването на нормите на шариата по морални
въпроси и в частния им живот, или от професията им. Вече
стана дума за правната система и за основните религиозни
задължения на мюсюлманите. Шариатът регулира и брако
вете, разводите, наследяването - с една дума всички взаимоот
ношения в семейството и в общността - и доколкото мюсюл
маните ги спазват и плащат изискваните такси, животът им
следва ясно очертани и регулирани правила.
Най-големият миллет е на православните. Няма никакво
съмнение, че Мехмед II има няколко сериозни причини да
създаде християнски миллет, ограничен до последователите
на източната му форма. След като завладява Константинопол
и го преименува на Истанбул, той започва да се смята за зако
нен наследник на императора и желае да запази позицията и
прерогативите му в отношенията си с православната църква.
Той напълно разбира, че голямото мнозинство от поданиците
му християни са православни и че повечето православни се
противопоставят на възстановяването на единството на църкви
те, на което се е съгласил император Йоан VII на Събора във
71
Флоренция през 1439 г., а това ги прави потенциално предани
на владетел, чиито основни противници са римокатолиците.
Нещо повече, той е твърдо решен да възстанови своята нова
столица и да я превърне в предишното голямо търговско и про
изводствено средище. За да изпълни тази цел му трябват лоял
ни християни, а той се доверява само на православните. Зато
ва той трябва да им даде специална организация
Той не само създава православен миллет, но избира за не
гов пръв глава (миллет баши) монаха Генадий, отявлен враг на
Флорентинския събор, и го издига за патриарх. Генадий (със
светско име Георги Схолариос) е известен теолог, чиято уче-
ност и враждебност към католицизма го правят подходящ за
най-висшия пост на отново обединената православна църква.
Тъй като това ново обединени поражда сериозни проблеми през
XVII и особено през XVIII в., налага се да се кажат няколко
думи за него, преди да се обърнем към правата на православ
ния миллет.
Когато Мехмед създава православния миллет две други
епархии действат като квазипатриаршии, едната в Охрид (Лих-
нида), другата в Печ (Ипек). Съществувала е и трета в Търно
во, но след като градът е завладян от османците през 1394 г.,
тукашният епископ признава върховенството на патриарха в
Константинопол.10 Тези центрове са начело на православните
72
църкви, които използват в богослужението черковнославянски,
а не гръцки език. За българите и сърбите те са знак за нацио
н алн ата идентичност, но в теологическо отнош ение нямат раз
личия с К онстантинопол. За М ехмед И, който е добър мю сю л
манин и признава единствено теологическите различия, е много
по-разумно да създаде само един православен милпет, оглавя
ван от един патриарх като миллет баши. За християнските общ
ности на Балканите обаче това реш ение по-късно пораж да се
риозни проблеми.
М ехм ед сам обявява новия патриарх, следвайки церем о
нията, установена от императорите. Единственото същ естве
но нововъведение е това, че той връчва на Генадий берат, сул
тан ски документ, потвърж даващ новото му достойнство. Из
д аването му напълно съответства на осм анската практика, но
по-късно това прави възможно продаването на берати, а от
там и на патриарш еския пост.*11 С берата на М ехм ед II Гена-
73
дий става патриарх, миллет баши на рум (православния) мил
лет, висш паша с право на три туга (конски опашки), неоспо
рим господар на обединената отново църква и служител, кой
то отговаря за поведението и лоялността на православните
поданици на султана.
Освен пълната църковна власт и юрисдикция, патриархът
има юридически правомощия по отношение на браковете, раз
водите и наследствата, които са регламентирани от канонично
то право. Тази юридическа власт е съпроводена с известни по
лицейски права, които включват дори съществуването на затвор
към Патриаршията в Истанбул. Разбира се, на църквата е позво
лено да събира обичайните църковни даждия, но тя е натоваре
на и често е консултирана и по въпроси, свързани с разпределя
нето и събирането на данъците към държавата. И накрая, църков
ните съдилища имат правото да изслушват и решават случаи, в
които и двете страни са християни, при условие че те добровол
но са се обърнали към тях, а не към кадиите. '
По този начин традиционната йерархия, от патриарха до
последния енорийски свещеник, е натоварена с множество ад
министративни и правни функции, извън традиционните църков
ни задължения. Тази бюрокрация има по-нисък статут и по-ог-
раничени функции, но все пак дублира официалната. Църквата
се превръща в единствената "национална" институция, с която
православните могат да се идентифицират. Фактът че, за разли
ка от османците, които се смятат за членове на един миллет,
православните християни не се чувстват членове на една "на
ция", превръща подчиняването на църквите, придържащи се към
славянски обред, на вселенския патриарх в значим акт, който
поражда сериозни трудности за него, за централното правител
ство и за балканските народи, особено през XVIII в.
74
На практика дадените й от Мехмед II нови правомощия по
всички практически въпроси превръщат църквата в държава в
държавата. С времето йерархията започва да се мисли като
фактически управител и защитник на християните и като един
ствена институция, упълномощена да контактува с централна
та власт. Тя изпълнява тези двойни задължения с голямо уме
ние и животът на балканските християни зависи от успешното
управление както на османците, така и на църковните власти.
Това обяснява защо търканията между тях, за които стана дума,
когато говорихме за митрополиите в Охрид и Печ, се разгръ
щат до голяма степен в църковната сфера. Църквата, която оце
лява сред разрушаването на държавата, трябва да се превърне
в институцията, на чиято основа могат да бъдат изградени
възродените национални държави.
Преди да завършим разглеждането на православния мил-
лет се налага да се кажат няколко думи и за Кипър, въпреки че
този остров е завладян от османците едва през 1570-1573 г.
След завоюването му населението е включено в православния
миллет, а настаняването на турски гарнизони променя напълно
етническата и църковната ситуация на острова. Тук се крият
корените на днешните проблеми на Кипър.
След Ефеския събор от 431 г. Кипър има своя автокефална
църква. Тя се състои от двадесет епископии, подчинени на един
архиепископ. След голямата схизма островът остава изцяло
гръцки и православен. По време на Третия кръстоносен поход
английският крал Ричард I завладява Кипър през 1191 г. и го
продава на Ги дьо Лузинян, чиито наследници го управляват
до 1475 г., когато той става венецианско владение. Така за око
ло четиристотин години преди завладяването му от османците
Кипър е управляван от римокатолици. През този период архи
епископията става католическа заедно с шестнадесет от два
десетте епископии. Част от хората приемат католицизма, но
мнозинството остава православно. Когато османците идват
католическият клир и част ог паството му напуска острова.
Турците, които се настаняват на острова като окупационни
сили, постепенно стават заселници. Останалото население се
75
присъединява към православния миллет, епископиите остават
четири, а архиепископията е възстановена. По ирония на съдба
та, ако се държи сметка за днешното положение, турското за
воевание се оказва и възстановяване на православието в Кипър,
станало възможно благодарение на системата на миплетите.
Миллет баишите на другите два миллета - еврейският
хахам баши (главният равин) на Истанбул и грегорианският
патриарх на Истанбул имат същите права, привилегии и
задължения, на които се радва и православният патриарх. По
тази причина тук ще бъдат споменати само тези страни на тех
ните канцеларии и подчинени организации, които значително
ги отличават от тези на рум миллет.
Въпреки че евреите (яхуди миллет), както бе дума, са офи
циално признати едва през XIX в., Мехмед II назначава първия
хахам баши, Моше Капсали, през 1453 г. По същото време той
обявява, че на евреите се позволява да се заселват в Истанбул.
Капсали получава протоколно предимство пред патриарха и
от началото на управлението на Сюлейман I еврейската общ
ност първа получава привилегията да посочва свой предста
вител (нехая), който да я представлява пред централната власт.
И докато хахамбашията трябва да получи султански берат за
да встъпи в длъжност, наследниците на Моше Капсали са из
бирани свободно от техните едноверци.
Специалното отношение към евреите се дължи на няколко
причини. Мехмед II разглежда православните като потенци
ално най-лоялните му християнски поданици, но е сигурен във
верността на евреите. През XV в. никоя друга страна в Европа
не се отнасяла по-добре към тях от Османската империя. От
времето на Мурад II те служат добре на султана, главно като
дворцови лекари. Нещо повече, те притежават някои ценни
умения, включително знаене на езици (освен турски, арабски
и персийски), които са необходими в определени случаи. При
това евреите са първите "хората на книгата".
За османските управници евреите, както и православните,
са един миллет. И наистина, евреите са единни спрямо мю
сюлманите и неевреите, но в никакъв случай не и в собствена
76
та си общност. Първо, съществува ясна разлика между евреи
те, които са живели по тези земи по време на османското заво
евание, и имигрантите, които, бидейки преследвани навсякъде
на други места, пристигат масово през XV и XVI в., когато
научават за толерантността на османците. Освен това и двете
групи се делят на две подгрупи. "Истинските" османски евреи
принадлежат към последователите на талмуда (ортодоксални
евреи) или към тези, които не го признават (караити). Втората
група възниква по време на управлението на Абасидите в Баг
дад, появява се първо в Палестина и се разпространява във
всички земи, подчинени на халифите. Съвсем малко караити
достигат до европейските владения на Византия. Тук преобла
дават гръкоезичните евреи, последователи на талмуда, нари
чани романьоти или грегоси.
Имигрантите са сефаради или ашкенази, в зависимост от
страната, от която произхождат и от майчиния им език. По две
причини сефарадите са по-важни. Първо, те са най-многоброй-
ните еврейски заселници в Истанбул и на Балканите; второ, те
стават най-влиятелната група и доминират живота на общност
та и избора на хахам баши в течение на векове. Освен Истан
бул, където те стават най-известните производители на оръ
жия и изпълняват изредените вече функции за централното
управление, Солун, Одрин, Никопол и в малко по-малка сте
пен София и Сараево стават важни центрове на сефаридите на
Балканите, по време на османското управление в тези градове
протичат важни за евреите културни процеси.
Една част от имигрантите ашкенази се установяват в ев
ропейските владения на османците и в Истанбул, но повечето
се насочват към Палестина. Те идват от Германия, Австрия,
Унгария и румънските княжества. В свещената земя те бързо
се смесват с ортодоксалните евреи и стават част от традицион
ното еврейско население на Палестина.
Евреите почти никога не са се занимавали със земеделие,
но данъчните им задължения не са по-леки отколкото на оста
налата рая, тъй като са свързани с професиите им. За да осигу
ри единството на този миллет, когато завладява Кайро през
77
1517 г., Селим I премахва длъжността нагид, заемана от най-
високопоставения евреин в Близкия изток. Тъй като в начало
то на Новото време религия и "националност" при евреите
съвпадат, системата на миллетите се оказва много подходяща
за тях. При нея те получават възможност в продължение на
векове да живеят по-добре отколкото навсякъде другаде.
Ако еврейският миллет представлява илюстрация за съвпа
дение между теория и практика, арменският миллет, при кой
то липсва етническо и религиозно единство, е големият при
мер за разминаването им. Въпреки че някои арменци поддържат
връзки с Рим, голямото мнозинство принадлежи към църквата
на монофизитите, изградена още през III в. от Григорий Про
светител. Някога силно вероизповедание, което се разпрост
ранява и извън териториите, населени с арменци, то губи част
от своето влияние по времето, когато се появяват османците.
Неговите твърдини са извън владенията на Мехмед II, във Ве
лика и Малка Армения, седалището на неговия водач, наречен
католикос, също е извън османските територии, в Ереван (Еч-
миадзин). Все пак в Османската империя има хора, които се
оказват извън който и да е от миллетите на Мехмед II и това
са не само арменците, но и арменският епископ в Бурса.
Несъмнено той е най-висшият религиозен водач, който не при
надлежи към нито един от двата други миллета в земите, вла
дени от османците. Трзи епископ, неговото име е Хорагим, е
определен от султана за арменски патриарх на Истанбул и през
1461 г.неговият миллет е признат.
Този миллет е много особен, тъй като неговият предводи
тел, който има всички права, почести, привилегии и задълже
ния на останалите миллет баши, официално оглавява всички
поданици на султана, които не могат да бъдат подчинени на
водачите на другите два миллета. Той не отговаря за малцина
та католици, които са разглеждани като представители на пра
вославния миллет, но оглавява отцепническите секти и ерети
ците, които живеят в Османската империя. Сред тях в евро
пейските провинции най-важни са павликяните и богомилите,
въпреки че по времето на Мехмед II техният брой и значение
78
намаляват. Само малка група павликяни край София доживява
модерната епоха. От тези еретици в европейските провинции
произлизат първите по-големи групи, които приемат исляма.
79
Вече стана дума за проблема с тюркмените и за опитите
на османската власт да ги засели. Тяхното навлизане в осман
ските земи е особено интензивно през XIV и началото на XV
в., но, подобно на имигрантите в Съединените щати, повечето
от тези номади се установяват в източните провинции на им
перията. През XIV в. османците преселват някои от тях в Ев
ропа, по-специално - в земите на днешна Европейска Турция,
където те се установяват като мюселеми или остават номади за
дълго, подобно на споменатите юруци. Както знаем, след първо
то масирано заселване на турци, по-голямата част от които
идват от Мала Азия, те се установяват по главните военни пъти
ща, в укрепените пунктове или в главните градове. Единстве
ните мюсюлмани извън тях са спахиите и малко държавни
служители, чиито наследници още могат да бъдат открити в
тези предимно християнски райони.
През 1478 г. османците провеждат преброяване в Истан
бул, а през 1520-1530 - в провинциите. Те отчитат данъчно
задължените огнища (домакинства), а не отделните лица. Мю
сюлманите и зиммиите имат различни данъчни задължения и
затова са броени отделно. Данните са анализирани и публику
вани от отличния турски историк Иомер Лутфи Баркан. Него
вите наблюдения потвърждават в детайли общата картина. В
Европа 18.8 % (194 958) от огнищата са мюсюлмански, 80.7 %
(832 707) са християнски и 0.5 % (4 134) - еврейски. От мю
сюлманските 85 % - голямото мнозинство - са концентрирани
в 10 от тогавашните 28 европейски кази. Само в четири от тях
- Визе (в днешна Европейска Турция), Силистра и Чирмен (и
двете в днешна България), и в Галиполи мюсюлманите са мно
зинство. Извън източните Балкани също има значими концен
трации мюсюлмани в Македония, Босна и Херцеговина и Те
салия, райони, които представляват самостоятелен проблем.
Не по-малко важен е и фактът, че дори в тези региони, къде
то мюсюлманите са многобройни, те са концентрирани в глав
ните градове. Данните за дванадесет главни градове, дадени
от Баркан и анализирани по-късно от Врионис, са много пока
зателни. Градският характер на мюсюлманското население ясно
80
проличава от числата, посочени в Таблица 1, и той е напълно
разбираем. Заселването на номадите и раздаването на ф еодал
ни владения се извърш ва в селата, но главните центрове на
провинциалната администрация и, което е особено важно, глав
ните обекти, от които се интересуват търговски те гилдии,
свързани с ахиите, са градовете, които при това контролират
главните пътищ а, които осм анците искат д а бъдат в сигурни
ръце.
Таблица 1
Разпределение по религии на населението
в главните европейски градове
(според преброяването от 1520-1530)
6 Югоизточна Европа 81
огнища са мюсюлмански в резултат на приемане на исляма.13
Запазените примери на насилствено конвертиране са от вре
мето, когато империята става по-консервативна, отколкото през
по-ранните векове, по-малко толерантна и дори фанатична.
Най-известният пример е помюсюлманчването в Родопите,
започнало около 1666 г. За периода преди преброяването, на
което се основават тези данни, единствено девширмето може
да бъде разглеждано като насилствено конвертиране. Но тъй
като събираните по този начин момчета са премествани от род
ните им места, тази форма на промяна на религията не оказва
влияние върху религиозния състав на населението на Балка
ните, изразен в цитираните проценти. Конвертирането на ал
банците също се извършва през XVII в., по-рано дори мнозин
ството тимариоти са християни. Така че тези по-ранни кон
вертирания трябва да са били "доброволни".
Като основни причини за ранното приемане на исляма
Врионис посочва: икономическите и правните предимства,
влиянието на медресетата и други мюсюлмански институции,
страха и адаптивността на народната религия. Той е прав, но
според мен и според други изследователи четвъртата причина
е най-важна. В първата глава стана дума за народния ислям и
ролята на ахиите. Ролята на шейх Бедредин, както по времето
на Муса, така и по-късно, като водач на народния бунт от 1416
г. показва, че подобни вярвания трябва да са били разпростра
нени сред мнозинството негови последователи - балканските
християни. Според антропологическите и социологическите
изследвания сред гърците и православните славяни на Балка
ните, съществува явление, което е успоредно на обсъжданото
при исляма. Липсата на сериозна религиозна подготовка и про
изтичащото от това неразбиране на фундаменталните догми,
оцеляването на езически ритуали, свързани с плодородието,
здравето и пр. в една среда, която не се променя с приемането
на християнството, готовността на клира да се нагоди към па
82
ството, пропастта между висшия и нисшия клир, недоволство
то от властите, които са отъждествявани с "установената"
църква, също водят до включване на доста езически ритуали,
обичаи, предразсъдъци и вярвания в изграждането на народна
култура и народна религия, чиито останки още могат да се за
бележат в обичаите на днешните балкански народи.
Много от тези ритуали и вярвания са универсални. На
всякъде хората имат нужда от дъжд в подходящия сезон, от
плодородие и от други основни за примитивния селски живот
фактори и постоянно се стремят да осигурят правилното раз
витие на нещата, като създават духове, демони и пр., които,
ако се отнасят добре с тях, ще се държат по начин, благопри
ятен за хората, които зависят от тяхната добронамереност. Ако
си дадем сметка, че обичаите, свързани с тези основни вярва
ния, страхове и навици, са само отчасти турски и ислямски, и
ако помним, че част от тях са възприети от гръцкото население
на Мала Азия по време на дългите векове на живот в общи
гранични райони, сходствата между някои аспекти на народ
ните религии, практикувани от мюсюлмани и християни, няма
да ни изненадват.
Християните, разбира се, имат някои ритуали и вярвания,
които мюсюлманите нямат или, по-точно казано, не се очаква
да имат. Сред тях най-важни са вярата в светци, използването
на икони, кръщаването. Както знаем, ахиите са способни с
лекота да се приспособяват към всекиго в граничните райони.
По времето, когато османците започват да печелят сериозни
победи в Европа, ахиите са се "урбанизирали", почти са ста
нали част от "установения ред" и по същество вече не са нещо
повече от гилдийни организации с народнорелигиозни кодек
си, които им позволяват да се установяват в европейските гра
дове, да организират и оглавяват различни гилдии и да доми
нират в градските администрации. Заедно с медресетата и с
други благотворителни религиозни институции те вероятно са
отговорни за актовете на помюсюлманчване в градовете, може
би предимно на семейна основа.
Ролята на ахиите, играна някога в Анатолия, е поета от
83
дервишките ордени, които са отговорни за по-значимите ак
тове на конвертиране, които се извършват преди преброяване
то от 1520-1530 в Македония и Босна, както и за по-късните в
Албания. Въпреки че някои от тези дервтики ордени вървят
по пътя на ахиите - стават градски и установени - най-важни
те сред тях бекташите и мевлеви - остават предимно селски и
запазват народния си характер. Не е напълно ясно точно колко
дервишки "ордени" и техни подразделения съществуват в да
ден момент и действат в европейските провинции, където две
те споменати групи имат трайно и ранно влияние. Знаем само,
че техният брой е значителен.
Подобно на ахиите и дервишите имат своите текета и
свои кодекс или път {тарикат), който чертае праведния жи
вот, водещ до мистично разбиране на Аллах. И отново подоб
но на ахиите, дервишите се опират на древната традиция на
суфизма и на независимото търсене на праведен живот. Все
пак има и определени различия. Веднага след смъртта на ос
нователя на някой дервишки орден, около дома или гроба на
който обикновено се намира главното теке, той започва да се
почита подобно на християнски светец и често му се припис
ват чудодейни сили. Тези "светци" са наричани приятели (ве
лия) на Бога и могат да бъдат както живи, така и мъртви. Леко
тата, с която светецът покровител на някое европейско село
може да бъде признат от някой дервишки орден за евлия, изи
сква известни обяснения.
За да се осъществи една подобна идентификация, дерви
шите трябва да се придвижват и да достигат до различни мес
та в Османската империя. За разлика от ахиите дервишите
почти непрекъснато обикалят, като проповядват и следват своя
тарикат и многобройните ритуали, свързани с него. Те са баба
- своеобразна комбинация от свят човек, чудотворец, лечител
и пр., и често са възприемани като живи светци. Техният ек
лектизъм и прагматизъм са безгранични. Поради многоброй
ните сходства между народното християнство и народния ис
лям, те не срещат особени трудности при пригаждането на
местните обичаи към техните тарикати. Нещо повече, това,
84
което те проповядват, има някои несъмнени предимства. Ста
рите формули, които осигуряват "благополучие", се допълват
от обичаите, които те донасят, и от не незначителната подроб
ност, че тези, които следват техния път, преминават от групата
на зиммиите към групата на мюсюлманите. В резултат се раж
да любопитната разновидност на европейския, по-точно бал
кански "народен ислям", който включва икони, кръщение за
предпазване от душевни болести и много други по същество
немюсюлмански черти.
За християните, чиято вяра представлява вариант на на
родните предразсъдъци, не е трудно да преминат към сходния,
но по-сигурен народен вариант на исляма. Убеден съм, че това
обяснение на ранните масови актове на конвертиране, предло
жено от някои изследователи, е по-убедително от също толко
ва популярното разбиране, което го свързва със стремежа на
населението да запази поземлените си имоти или с желанието
на доскоро преследваните (главно павликяни и богомили) да
станат господари на своите потисници.
По целите Балкани още в ранните периоди има хора като
християните тгшариоти в Албания. Нещо повече, християн
ските семейства могат да притежават един чифт, въпреки че
той не може да нараства по размер или да се дели. Към тези
съображения трябва да се прибави примерът на Босна, където
богомилите са многобройни в селските райони по време на
османското нашествие.
Таблица 1 показва, че към 1520-1530 г. населението на
Сараево е 100 процента мюсюлманско. Наистина този град е
построен от османците на мястото на малко село, но делът на
мюсюлманите и в другите градове също е впечатляващ. Съща
та таблица показва, че по това време Босненската каза има 46
% мюсюлманско население. За тази каза са запазени данни от
преброяване, осъществено тридесет години по-рано, през 1489
г., които показват, че тогава мюсюлманите са едва 18.4 % от
населението на областта. Очевидно през тридесетте години
между двете преброявания е имало масово преминаване към
исляма, което е било най-интензивно в градските средища,
85
където богомилите са най-малко. Този проблем още не е ре-
шен, подобни случаи не са подробно изследвани и по отноше
ние на други райони. Може да е напълно вярно, че по това
време голямото мнозинство богомили, павликяни и други "ере
тици" приемат исляма, но не изглежда много вероятно те да са
челният отряд на ислямизацията.
Един последен аргумент в полза на тезата, че конвертира
нето е било в действителност само лесен преход от едно ниво
на народната култура към друго. Религиозните социални дви
жения, които с времето придобиват нови форми, не само оста
ват едно постоянно явление, което води до сериозни вълнения,
които ще бъдат разгледани по-долу, но и са толкова силни, че
засягат дори еврейския миллет. Много са причините приема
нето на исляма да е много по-слабо в европейските, отколкото
в анадолските провинции на Османската империя, но тяхното
разглеждане не е наложително в контекста на този труд. Това,
което изглежда важно, е че наистина съществуват многоброй-
ните социално-икономически фактори, които правят приема
нето на исляма да изглежда желано, но в същото време бързо
то регулиране на ситуацията в различните европейски провин
ции от османците намалява въздействието на тези фактори, в
сравнение с постоянно обхванатия от смутове Анадол. В Ев
ропа ислямизирането се ограничава главно до онези елемен
ти, които всъщност никога не са разбирали или практикували
своята вяра правилно и за които, следователно, отстъпничест-
вото е въпрос не толкова на вяра, колкото на удобство.
5. Девширме
86
или като набиране. От гледната точка на родителите, чиито деца
периодично са взимани, девширмето несъмнено представля
ва много специален налог или повинност. За османците то е
включване на нови попълнения в едни добре изградени инсти
туции. Важно е да се разбере, че робските институции на сул
тана, включително и еничарският корпус (йени чери) предхож
дат въвеждането на девширмето. Вече стана дума не само че
робството е институция, която съществува в мюсюлманския
свят много преди издигането на дома Осман, споменати бяха и
особеностите на мюсюлманското робство, както и личната гвар
дия от роби на халифите от династията на Абасидите в Багдад,
набирана най-вече сред турци.
Мюсюлманският владетел, както и всяко друго лице, кое
то разполага с достатъчно средства, може да купува роби, но
от най-ранни мюсюлмански времена той има правото, нарича
но от турците пенджик, да притежава една пета от всички во
еннопленници, които биват поробени, защото са се съпротив
лявали. По традиция се приема и може би е вярно, че Мурад I
(1360-1389) формира от своите роби първите еничарски под
разделения. Не се знае точно кога е въведено девширмето и
кога то става главен източник за набиране на войници, но тра
дицията приписва на Мурад и това нововъведение. Най-ран
ното известно писмено свидетелство е една християнска про
повед от 1395 г. Че робите са използвани не само като пушеч
но месо свидетелства фактът, че когато в началото на своето
управление Баязид 1 покорява различни турски княжества в
Анатолия, той назначава роби за управители. Така че в начало
то на 90-те години на XIV в. робството присъства в двора на
османците. Набраните чрез девширмето също имат различни
функции. Въпреки неизяснените моменти девширмето веро
ятно е въведено някъде през последната четвърт на XIV в.14
87
Също толкова несигурни са периодичността, с която се
събира налогът, броят на набираните младежи и датата на от
менянето на девширмето. По всяка вероятност между отдел
ните набори не е съществувал фиксиран период, нито предва
рително определена бройка, която да трябва да се осигури.
Вероятно разпореждане за набиране на нови попълнения е да
вано, когато е имало нужда от тях, първоначално не много че
сто, след това - по-редовно и накрая - рядко, като във всеки
отделен случай властите определят броя на младежите според
нуждите си. Аз съм един от тези, които вярват, че през около
двестагодишното съществуване на девширмето общият брой
на християнските младежи, които "официално" са взети от тех
ните домове, е приблизително 200 000. По традиция се смята,
че Ахмед II (1691-1695) го е отменил окончателно. Това не е
сигурно, но като редовна мярка то спира към края на управле
нието на Мурад IV ( 1623-1640) и продължава да се извършва в
отделни случаи до към края на XVII в.
Дори когато е основен източник за набиране на капъ кулу,
девширмето никога не е прилагано спрямо всички зиммии,
които живеят в Османската империя. Но и в това отношение
много подробности остават без задоволително обяснение. При
добиването на роби от султана без съмнение е не само допус
тимо, но и напълно "законно" според шариата при обстоятел
ствата, определени отпенджик, или чрез закупуване. Тъй като
засяга "защитените хора", девширмето изглежда е било "неза
конно", въпреки че Пол Витек твърди, че според правната школа
на шафиитите само онези, които са били "хора на книгата"
преди 622 г. имат статута на зиммии.'* Подобно тълкувание би
могло да обясни защо са набирани сравнително малко гърци и
арменци, ако османците бяха следвали доктрината на шафии-
те, но те не я следват. Каквото и да е обяснението, на практика
девширмето не обхваща младежите в градовете, женените,15
88
войнуците, доганджиите и хората с други специални занятия,
например рударство или младежите от селата, натоварени с
поддържането на проходите и пътищата. Съществували са и
други временни освобождавания, на практика голямата част
от обхванатите от тегобата са славяни от православния мил-
пет. Все пак изключенията са твърде много, за да може да се
изведе ясен модел.
От гледна точка на султаните системата на капъ кулу е
напълно разумна. Тя следва установената традиция на лична
гвардия от роби, намира добро приложение на различните роби
и създава група хора, които изцяло зависят от владетеля. Назна
чаването на роби за управители, извършено от Баязид I, не е
безпрецедентно в мюсюлманския свят. Това, което е ново, извън
девширмето, е все по-широката употреба на робите. Когато
Мехмед II назначава един капъ кулу - Махмуд Адени - за велик
везир, осем месеца след завладяването на Истанбул, подмяната
на родените свободни турци в администрацията завършва, въпре
ки че от време на време някои от тях успяват да се доберат до
високи постове, дори преди системата капъ кулу да се разпадне
около два века по-късно. Причините за насочването към роби би
трябвало да са станали ясни дори от малкото факти от осман
ската история, които бяха разгледани тук.
Многобройните князе от съюзническите турски държави
през цялото време се опитват да си върнат независимостта.
Дори когато те стават част от водещите родове на османската
висша класа, те се придържат към бейската традиция и оста
ват сила, която може да оспори властта на владетеля. Най-за-
бележителният пример за подобно поведение, представен тук,
е детронирането на Мехмед II и връщането на престола на
Мурад II, организирано от Халил Чандарлъ през 1446 г. Затова
не е чудно, че именно Мехмед II довежда докрай трайната тен
денция владетелите да разчитат единствено на своите роби и
че пак той придава на училищата за подготовка роби вида, в
който те съществуват по-късно.
Причините за въвеждане на администрация, оглавявана от
роби, не обясняват въвеждането на девширмето. Няма факти,
89
но има три много смислени аргумента за този акт. Първият е
прост и очевиден: докато купуването на роби е скъпо, набира
ните чрез девишрме младежи не струват нищо, въпреки това
доставянето на известно количество роби от Крим и Кавказ
продължава. Нещо повече, ако се приеме, че девширмето е въве
дено през последните десетилетия на XIV в., то това нововъве
дение съвпада с един период, през който робите не само са мно
го скъпи, но и трудно се намират. В Европа по правило новоза-
владените земи са присъединявани към Османската империя като
васални княжества и не могат да осигуряват достатъчно човеш
ки ресурси по линията на пенджика. В Централна Азия, Персия
и Ирак изгряващата Монголска империя пресича пътищата, по
които тече търговията с роби, и ги запазва за себе си, докато в
Анадола дори прякото завладяване не може да осигури до
статъчно роби, тъй като покорените са турци мюсюлмани. Имен
но в това време на дефицит на роби Мурад I и Баязид I, които
имат много проблеми с бейовете, все повече разширяват използ
ването на роби в османската администрация и войската, като по
този начин увеличават търсенето на роби. Съвпадането на тези
фактори може би може да обясни въвеждането на девширмето
като начин за набавяне на кул.
Причината за разширяването на робството в империята
чрез девширмето служи не само в това, че осигурява пушечно
месо - еничари, cunaxït към Портата, а по-късно и на сапьори,
артилеристи и други воини от специализирани подразделения.
Войниците роби са мнозинство и са разпределяни към изяве
ни личности или към подготвителните училища за службите
бирун като аджеми оглани (чужди синове), а най-обещаващи-
те са изпращани в различни ендерун училища като ичоглани
(вътрешни синове, пажове) и, както бе дума, при завършване
то стават господари на държавата.
Фактът, че двеста години повечето господари на държава
та имат балканско-славянски-християнски произход поставя
последния възел от проблеми, който трябва да бъде разгледан
в края на този раздел и във въвеждащата част на този том като
цяло. Какво означава девширмето за тези хора, чиито синове
90
са засегнати от него? Дали те се възползват от високопоставе
ните приятелства и роднински връзки или преживяванията им
са изцяло негативни?
Извън нехуманните черти на една система, която завинаги
разделя деца от техните родители, отрицателните страни на
девширмето са очевидни, ако си припомним, че наборната гру
па е относително ограничена (главно православни славяни),
че са набирани най-способните младежи, че броят на обхвана
тите надхвърля предложената по-горе "официална" оценка за
набраните чрез девширме, тъй като яя башиите (еничарските
офицери, натоварени с подбирането на младежите) влизат в
съдружие с местните кадии и спахии и извличат печалби от
незаконно набиране на допълнителни момчета и продажбата
им като роби. Етнографските и икономическите поражения,
причинени от тази практика, никога не са били установявани
точно или оценявани научно, но трябва да са били значителни.
Въпреки че тези хора са заставяни да приемат исляма и често
стават фанатични поддръжници на османската система и на
новата си вяра, малко вероятно е те да са забравяли напълно
своя произход и език. Някои от примерите за много добри вза
имоотношения, които отделни представители на властта по
места поддържат със своите подопечни, както и бързото уста
новяване на modus vivendi между някои спахии и селяните,
които живеят в техните владения, може би могат да се обяснят
с тези спомени.
Има и по-категорични доказателства, че набираните чрез
девширме представители на османската власт наистина помнят
своето детство. Ибрахим паша, който има гръцки произход и
който тринадесет години е велик везир при Сюлейман I, преди
да бъде екзекутиран през 1536 г., е обвиняван за много прегре
шения, извършени докато е на власт, включително и в това, че
е облагодетелствал свои роднини. Мехмед Соколлу, велик ве
зир от 1564 до 1579, не само установява връзки със своето се
мейство, но и съдейства за успеха на общосръбсхото движе
ние за възстановяване на митрополията в Печ, където брат му
става архиепископ, още преди той да достигне най-висшия пост
91
в държавата. Делата на прочутите мъже са добре документи
рани, повече от вероятно е, че и по-малките властници са дей
ствали по същия начин. Ако не е така, то защо тогава яя баши-
ите често са подкупвани, не само да прескочат нечие дете, но
и за да вземат друго, което не отговаря на изискванията? И
накрая, поразителният пример с босненските мюсюлмани, ко
ито настояват техните деца да бъдат отвеждани в Истанбул.16
Още през 1515 г. по молба на мюсюлманската общност хиляда
млади босненци са приети в ендерун училищата без обичай
ния процес на подбор, който разделя аджеми от ичоглани и
това се повтаря неколкократно през XVI в. Както родителите
християни, които дават подкупи, за да бъдат взети техните деца,
така и мюсюлманите в Босна и другаде, които се опитват да
разширят действието на девширмето до своите деца, вероятно
са очаквали определени предимства, не само за своите младе
жи, но и за себе си. В противен случай тяхното поведение е
напълно лишено от смисъл.
Въпреки тези възможни предимства, пораженията в човеш
ки, етнографски и икономически аспект натежават и са много
по-значими от ползите от девширмето. Заедно с използването
на роби, което е много пО-широко, отколкото в ранните ислям
ски държави, девширмето, което прави използването на роби
възможно, е уникално османско нововъведение. То е и най.ма
совият пример за насилствено помюсюлманчване в периода,
предхождащ XVII в.
92
Част втора
Животът във "вътрешните" европейски
провинции на Османската империя,
1413-1574
Глава 3
Окончателното установяване на османската власт,
1451-1566
1. Въвеждащи бележки
93
тите, някъде към средата на XVII в., преди империята да ги
загуби, това са европейските земи, които са под пряко османско
управление.1Различията се дължат не само на кануните, но и на
основаното на здравия разум делнично поведение на политиче
ско-военните и правните представители на властта. Чисто мест
ните проблеми в санждака, който обхваща островите в Егейско
море (Цжезар-и бахр-и сефид) се отличават чувствително от тези
в санджака Темешвар.
И накрая, не трябва да се забравя, че османската държава
започва своя възход като погранично общество. Точно както
при Съединените щати и Русия, нейните граници се местят с
нарастването на държавата. Въпреки че броят на газиите, кои
то могат да се предвижват с нея, постепенно се стопява, владе
телите продължават да имат специално отношение към погра
ничните райони. Големи части от еялета Буда, както и север
ните области на провинция Босна, са управлявани като "по
гранични", въпреки че всъщност са част от "вътрешните" про
винции.12 От другата страна на границата възникват сходни
институции и въпреки че не се забелязва възраждане на кон
94
фронтацията и симбиозата между газии и акрити, се очерта
ват особени институции и поведенчески модели, които ясно се
осъзнават и от двете страни. Граничните укрепления, гранич
ните предводители, граничните стражи и необявените гранич
ни войни по тези места оформят нови "погранични" райони,
където животът е много по-различен, отколкото във вътреш
ността на страната. Тези различия не трябва да се забравят.
Няколко думи трябва да се кажат и за периода, разглеждан
във Втора част. До управлението на Баязид I повечето евро
пейски земи са свързани с Османската империя чрез васални и
съюзнически договори. Баязид започва да трансформира зе
мите на своите клиенти в пълноправни османски провинции,
но това начинание е прекъснато през 1402 г. Едва в началото
на управлението на Мехмед 1 (1413) земите на Югоизточна
Европа стават трайно османски провинции. По тази причина
не е трудно да се определи долната граница на периода.
Горната граница изисква повече пояснения. Историците
са избрали 1566 г., края на управлението на Сюлейман I, за
край на "Златния век", защото по това време вече се забелязват
белези на безпокойство. От османска гледна точка това твърде
ние е основателно. Селим II, чието управление приключва през
1574 г., е смятан за много слаб владетел. По негово време мощта
и организираността на държавата бързо западат. Няма никак
во съмнение, че още при управлението на неговия велик баща,
Сюлейман I, ясно се забелязват белези на безпокойство.
От гледна точка на населението на провинциите обаче и
управлението на Селим II може да бъде причислено към "Злат
ния век", тъй като провинциите почти не усещат безпокойст
вото, което обхваща централната администрация. Мехмед Со-
коллу, който остава велик везир до 1579 г., успява да поддържа
работата на държавната машина. Военната експанзия в Унга
рия и другаде продължава. Въпреки че акчето губи стойност
та си, обезценката му е постепенна и не засяга прекалено дра
стично икономическия живот в провинциите. Едва по времето
на Мурад III (1574-1579) икономическите проблеми излизат
от контрол; инфлацията галопира, а корупцията на централна
95
та администрация се разраства и засяга сериозно провинциал
ната административна машина. Животът в провинциите види
мо започва да се влошава. Към края на управлението на Мурад
III дори ходът на военните събития като че ли се обръща в
ущърб на османците. Всички тези фактори показват, че, грубо
казано, около 1574-1579 провинциите започват да усещат ре
зултатите от отслабването и корумпирането на централното
правителство.
Военната експанзия при Селим II съвпада с края на пери
ода, на който е посветен този раздел от труда. Във времето
между управлението на Мурад II и Селим II се осъществяват
много важни териториални промени. Завоеванията при Селим
I ни интересуват само косвено, тъй като се осъществяват глав
но в източен Анадол и в арабските земи, но те са много важни.
При Селим в османската държава за пръв път мюсюлманите
стават мнозинство. Под влияние на новоопридобитите земи и
техните религиозни водачи, сигурни в ислямския характер на
своята държава, султаните стават по-правоверни и дори реак
ционни в религиозните дела. Същата тенденция се забелязва и
сред улемата и тя води първо до строго разграничаване меж
ду мюсюлманската и християнската рая, а накрая - през XVII
в. - и до споменатите опити за насилствено ислямизиране.
Териториалните завоевания на Мехмед II, Баязид II и Сю
лейман I обхващат земите, които ще станат европейски
"вътрешни" провинции на Османската империя. По тази при
чина те ще бъдат разгледани по-долу.
96
рици, нуждата да се разширява дар ул- исляма и, при Мехмед
II, появата на един "империалистически манталитет" за завла
дяване заради самото завладяване. Всяко от тези обяснения
съдържа частица истина, но те без съмнение не я изчерпват.
Завладяването на Константинопол от Мехмед II наистина
отговаря на всички тези цели, но то има и своята политическа
и стратегическа мотивировка. Съществуването на християн
ска цитадела- не само за християнските поданици на импери
ята, но и за цяла Европа - в центъра на султанските земи и на
много стратегическо място, представлява заплаха както за
вътрешната, така и за външната сигурност на империята. До-
като съществуват християнски император и патриарх, незави
сими от османската власт, християнските поданици на султа
на, които по това време са мнозинството от населението, тряб
ва да бъдат разглеждани като потенциални бунтовно настрое
ни елементи. Завладяването на великия град би намалило, ако
не и премахнало заплахата от подновяване на кръстоносните
походи, особено след Събора във Флоренция. Освен това градът
е източник на интриги, които достигат до най-висшите осман
ски кръгове, може би дори до великия везир Халил Чандарлъ,
когото Мехмед II екзекутира за предателство след падането на
Константинопол. Мехмед II е принуден да обсади града, който
пада на 29 май 1453 г.
Съществуват и други обяснения за военните действия в Ев
ропа, предприети от Мехмед II и неговите наследници, след като
те стават господари на тяхната нова столица Истанбул. В насто
ящото изложение ще бъдат разглеждани само проблемите, коя
то има отношение към Европа, и ще бъдат пропуснати пробле
мите, свързани с Мала Азия, Персия и Ирак. На Балканите все
още съществуват сръбска, босненска и албанска държава, а атин
ското херцогство и някои части на Море# са независими. Вене
ция държи някои опорни пунктове на далматинското крайбре
жие и в Морея, а северно от линията Дунав-Сава две румънски
княжества са винаги готови "да се притекат на помощ" на оста
налите християнски държави на Балканите, особено в съюз със
силната по това време унгарска държава.
7 Югоизточна Европа 97
Мехмед II е по-заинтересуван от самото завладяване, от-
колкото от удържането на противниците. Той се връща към
политиката на Мурад II и се стреми да премахне независимите
държави, а след това да изтласка венецианците и генуезците
от крайбрежните райони и островите. По времето, когато уми
ра - 1481 г. - той почти е успял да осъществи първата си цел и
дори да продължи напред и да нападне не само Унгария, но и
Италия, където войските му дебаркират в Отранто през 1480 г.
Влашкото княжество е обвързано с васален договор и плащане
на годишен данък.
Събитията в Унгария, единствената държава, която по това
време би могла да организира опасна коалиция срещу Мех
мед, облекчават тази задача и отчасти обясняват покоряването
на румънските държави. След смъртта на Янош Хуниади през
1452 г. едрите феодали се възползват от младостта на тринаде-
сетгодишния крал Лаело (Ладислас) V, разпалват размирици и
не обръщат много внимание на събитията на Балканите. Меж
ду 1458 и 1490 Унгария има много силен крал в лицето на
Матиаш, сина на Янош Хуниади. Въпреки че Матиаш органи
зира постоянна армия по южната граница и успява да отблъсне
нападенията на турската армия, той също не проявява особено
внимание към събитията на Балканите. Неговите интереси са
насочени на север, където първо се опитва да спечели трона на
Бохемия, а след това да завладее Виена, с надеждата да стане
император на Германия. Така че Мехмед няма особени про
блеми с потенциално най-опасния сред враговете си.
Вместо това най-големия противник на султана се оказва
албанският герой Скендербег (Георги Кастриоти). През 1444
г. Скендербег и съратниците му сключват Лигата от Леше (Леш,
Алесио), основа на албанската държава. В резултат на няколко
предишни албански бунтове, бъдещият командир на силите на
лигата прекарва известно време в Одрин като пленник. Като
син на васален главатар той се сражава в османската армия и
проявява качества, които му носят почетната титла санджак-
бей. През 1436 г. султанът го праща да управлява албанската
област Дибра. Оттук той взима триста конници за султанската
98
армия, която се събира за да посрещне нападението на Хуниа-
ди през 1443, но всъщност се възползва се от случая и провеж
да собствена операция, която в крайна сметка води до голямо
албанско въстание и учредяването на лигата. Той се сражава
до 1460 г., когато подписва примирие с Мехмед II. След кратко
затишие враждебните действия са подновени през 1462 г., но
решителната кампания започва през 1464 г., когато силите на
Мехмед атакуват. Когато Скендербег умира през януари 1468
г., изходът на войната още не е ясен И след неговата смърт
съпротивата продължава, а Албания е напълно подчинена на
османците едва през 1479 г.
Баязид II, който е миролюбив по природа, всъщност само
довършва това, което Мехмед II почти е извел до успешен край.
Той оттегля войските си от Отранто, но продължава да разши
рява османските владения в западните Балкани и успява да
прогони венецианците от Морея. Осигурява важната област
Добруджа и заставя Молдова да подпише васално споразуме
ние с империята. Колкото и важни да са тези действия, те мо
гат да бъдат разглеждани като довършителни операции след
големите победи на Мехмед II или като закръгляне на държа
вата южно от линията Дунав-Сава, която по това време пред
ставлява добра естествена граница и гарантира относителната
стабилност на османските владения в Европа.
Много по-трудно е да се оценят действията на Сюлейман
1. В Европа той е известен като Сюлейман Великолепни. Точно
при неговото управление Османската империя достига своя
зенит. Въпреки че османците разглеждат законотворческите му
дела като най-забележителни сред разнообразните му начина
ния и го назовават кануни, законодателя, той несъмнено е сул
тан воин, който повежда армиите си почти всяка година от сво
ето четиридесет и шест годишно управление. Много специа
листи отдават на почти постоянното му отсъствие от Истанбул
възхода на кликите в централното управление, изключителна
та власт, с която се ползват великите везири, особено Ибра-
хим, и за оформянето на вътрешния дворец, дамите и евнуси-
те, като политическа сила, което води до бързо покваряване и
корумпиране на управляващите институции.
99
Завоеванията на Сюлейман в Азия и Европа са големи и
значими. Според повечето изследователи на османската исто
рия те достигат толкова далече, че изтласкват северната ос из
ток-запад на османската държава до максималните й граници
- от вратите на Виена до Иран и Персийския залив. По-нататъ
шните трайни завоевания биха били невъзможни, поради се
зонните ограничения на военните кампании и необходимостта
спахиите да се връщат всяка година в своите владения, за да
събират приходите. Заради лошите условия по пътищата се
зонът на военните кампании започва през късната пролет и
завършва с развалянето на времето. Нещо повече, спахиите
трябва да се връщат в своите владения скоро след жетва, за да
се погрижат за своите домакинства и да изпълнят невоенните
си местни задължения. Тези обстоятелства изглежда обясня
ват недоволствата сред армията и, което е по-важно, упадъка
на тимарската система на при следващите владетели.
Колкото и да са верни тези наблюдения, те не обясняват в
достатъчна степен действията на великия султан, дори ако се
приеме, че Сюлейман, като някои от предците му, приема се
риозно своя дълг да разширява владенията на исляма и мисли
за себе си като за потенциален повелител на света. Добре изве
стният му съюз с френския крал Франсоа I (1515-1547) и осо
бено политиката му в Унгария не се връзват с образа на бъдещ
покорител на света. Неговото управление съвпада с управле
нието на най-великия Хабсбург - Карл V ( 1519-1556), който в
много по-голяма степен се приближава до световно господст
во от Сюлейман. Въпреки вътрешните проблеми в Германия,
породени от началото на Реформацията, Карл V представлява
сериозна заплаха не само за Франсоа I, но и за Сюлейман. Това
обяснява съюза между тези двама владетели. Това обяснява и
контактите между върховния господар на великата османска
мюсюлманска държава и протестантските князе в Германия.3
100
Хабсбургският проблем засяга и Унгария. За да се осмислят
възможните неимпериалистически обяснения на европейски
те завоевания на Сюлейман трябва да се разгледат унгарските
събития, особено онези от тях, които имат отношение към
бързото нарастване на силата на Хабсбургите.
Първият Хабсбург, коронясан като унгарски крал, е Ал
берт, който става крал на Унгария през 1437 г., крал на Бохе
мия през 1438 и император Алберт II през същата година. Ко-
гато той умира млад през 1440 г. унгарските магнати, които не
желаят да бъдат обвързани със силна династия, избират за свой
владетел краля на Полша Владислав III Ягело и го коронясват
като Уласло I (1440-1444). Хабсбургите не се отказват от пре
тенциите си към унгарския трон и се обръщат към сина на
Алберт, детето крал Лаело V. Когато умира Матиаш, сина на
Хуниади, унгарските благородници отново търсят слаб владе
тел и се обръщат към друг Ягело, който е крал на Бохемия, и
той, Уласло II ( 1490-1516), е наследен на трона от сина му Лай-
ош (Луи) 11 (1516-1526).
По това време Хабсбургите изграждат своя партия сред
многобройните фракции на магнатите в Унгария. Те укрепват
претенциите си към унгарския престол чрез една добре обмис
лена двойна сватба. Мария, сестрата на Карл V, става съпруга
на Лайош II, а неговият брат Фердинанд, бъдещият император
на Германия, се оженва за Ана, сестрата на унгарския владе
тел. По този начин, ако Лаело II няма синове, Хабсбургите си
осигуряват унгарския престол.
Тъй като законните претенции за троновете са изключи
телно важни, тук трябва да се споменат още две, които също
засягат историята на Югоизточна Европа. Две дъщери на пол
ския крал Сигизмунд I (1506-1548) се омъжват за унгарци.
Изабела взима за съпруг един от най-богатите и най-могъщите
унгарски магнати, управителят на Трансилвания Ян (Янош)
Заполяй, а Ана - друг голям господар от същата провинция -
Стефан (Ищван) Батори. И двете сватби са важни не само за
полската и унгарската, но и за османската история. Политика
та на Сюлейман I може да бъде осмислена по-добре, когато се
имат предвид тези династически съображения.
101
Първите ходове на Сюлейман са завладяването на Белград
през 1521 и Родос и Оршова през 1522 г. Тези действия все
още могат да се обяснят с нуждата от закръгляне на владения
та до техните "естествени" граници и със съображения за си
гурност. Разположен южно от Дунав, Белград е последната
голяма крепост на Балканите, която не е в ръцете на османци
те. Оршова контролира изключително важната за корабопла
ването по Дунав теснина Железни врата. Родос представлява
сериозна опасност не само за османските военноморски опе
рации, но и за търговията.
Сюлейман предприема решителния ход през 1526 г., кога-
то пресича Дунав, напада унгарците и на 29 август печели
съдбоносната битка при Мохач. По това време Унгария не пред
ставлява заплаха за османците и още не е в ръцете на Хабсбур-
гите. Страната не се е излекувала от последиците от големия
селски бунт през 1514 г., разделена е на фракции и има млад
крал, доста надарен в производството на деца. Така че нападе
нието на Сюлейман може да се тълкува като агресивно дейст
вие, насочено към бъдещо завладяване, но то може да се раз
глежда и като стремеж да се използва несигурността в страна
та, за да бъде нанесен удар, който да я обезсили за дълго. Една
слаба Унгария би позволила на османците да се съсредоточат
върху границите си с Персия, където те наистина изпитват се
риозни затруднения. Никога няма да узнаем какво е мислил
Сюлейман, когато навлиза в Унгария, но политиката, към коя
то се придържа след победата, чието величие трябва да го е
изненадало, подсказва, че той не планира трайно завладяване.
Фердинанд Хабсбургски, двоен зет на крал Лайош II, кой
то загива при Мохач, има по-основател ни претенции за трона
от своя опонент. Но мнозинството от благородниците, особено
по-нисшите и по-многобройни групи, са настроени против
него. Техният кандидат е Ян Заполяй, чиято армия е непокътна
та. Заполяй е най-богатият човек в страната и също е свързан
чрез бракове с покойния крал. През ноември той е избран за
крал на Унгария и неговите войски окупират по-голямата част
от страната след оттеглянето на османците. Месец по-късно
102
другата фракция благородници избират Фердинанд и между
двамата крале избухва гражданска война, която продължава до
1538 г. Тогава е постигнато споразумение, което осигурява на
Фердинанд трона след смъртта на крал Ян, който продължава
да е бездетен.
Подробностите на гражданската война и преговорите из
лизат от обхвата на настоящото изследване, но не и действията
на Сюлейман. Разбираема е неговата подкрепа за крал Запо-
ляй, който не е Хабсбург, особено след като Ян, който няма
особени успехи в първите години на гражданската война, се
обръща към него за помощ и го признава за сюзерен. Нищо не
разкрива по-добре целите на Сюлейман от този тип споразу
мения, които са характерни за първите европейски завоевания
на османците, и от които те се отказват през 1413 в полза на
оформяне на османски провинции от завоюваните територии.
Многобройните военни кампании на Сюлейман в Унгария меж
ду 1528 и смъртта на крал Ян през 1540 имат две цели: да се
държи Унгария извън обсега на Хабсбургите и да бъде
превърната в буферна васална държава. Няколко месеца преди
да умре Ян Заполяй, той и неговата полска съпруга Изабела се
сдобиват със син, Ян-Сигизмунд (Янош Жигмонд). Ян ведна
га излиза от договора с Хабсбургите. Когато той умира, жена
му не успява да запази трона за невръстния си син и да възпи
ра Хабсбургите. В страната няма други войски, които да се
противопоставят успешно на Хабсбургската мощ; през 1540
Сюлейман се връща в Унгария, учредява еялета Буда и при
знава детето за свой васал и крал на Унгария. На него и на
Изабела като регент той възлага управлението на източните
провинции на страната. Това решение разделя Унгария на три
части. Западните се държат от Фердинанд, централните са тур
ски еяпет, а източните бързо се превръщат в нова васална на
османците държава - княжество Трансилвания. Когато Фер
динанд, който се интересува повече от германските, отколкото
от унгарските дела, признава през 1547 г. турските завоевания
и се съгласява да плаща годишен данък на Сюлейман - нещо,
което в очите на османците означава приемане на васален ста-
103
ту г - султанът решава, че властта му се разпростира над цяла
Унгария, която се състои ог една турска и две васални провин
ции. След тази дата неговите действия наподобяват на дейст
вията на предшествениците му, които предприемат военни
походи срещу всеки балкански или румънски владетел, който
не се държи като васал.
Дори само от току-що описаните събития изглежда оче
видно, че след забележителната победа при Мохач Сюлейман
би предпочел да преобразува цяла Унгария във васална държа
ва по модела на Молдова и Влашко и че той разглежда постиг
натото разрешение - разделението на Унгария на три - като не
напълно съответстващо на желанията му. В края на краищата,
ако пълното завладяване е било неговата цел, той лесно би
могъл да сложи ръка върху източните провинции, вместо да ги
предоставя на Изабела и нейния син. Избраното решение по
казва, че той разглежда земите северно от линията Дунав-Сава
за твърде отдалечени, за да бъдат държани без особени затруд
нения. Нешо повече, той осъзнава, че не разполага с човешки
ресурси, за да превърне тези земи в османски провинции, като
засели турци, раздаде тимари и предприеме другите мерки,
които са преобразували Балканите.
Еялетът Буда има своите мюсюлмански господари,
държавни чиновници, тимариоти и пр., но едва ли някои от
тях са турци. По-голямата част са наскоро приели исляма бос
ненски благородници. А и техният брой не е наистина значи
телен. В Буда също се наблюдава оттегляне на населението,
подобно на описаните вече процеси при ранното османско за
владяване на Балканите, но тук то е заместено от сърби, които
идват от Балканите, а не от бивши номади, ахии и тимариоти.
Непокорството на племенните групи в източен Анадол
създава много проблеми на Баязид II, Селим I и Сюлейман I.
Безмилостното им унищожаване от Селим I и последвалото
прехвърляне на тяхната привързаност към набиращата мощ
персийска държава на Сафавидите, която едновременно при
ема и трябва да воюва срещу нови турски преселници от Цен
трална Азия, заедно с намаляването на прираста на мюсюл-
104
майското население в резултат на постоянните войни, в край
на сметка лишават османците от човешките ресурси, които са
направили възможни не само предишните завоевания, но и
изграждането на "турски" провинции в Европа. Сюлейман е
принуден да се върне към по-старата османска практика на
васалните държави, дори в един регион като Унгария, където
трябва да се издигне бастион срещу главния му противник в
Европа - Хабсбургите.
В тези обстановка създаването на еялета Буда е решение,
наложено му от обстоятелствата и от слабостта на неговите
васали Заполяй. Въпреки че през следващите 150 години Буда
се превръща във втората по значение "вътрешна" османска
провинция след Румелия, това обяснява защо историите на тези
два най-важни еялета се различават толкова съществено.
С учредяването на еялета Буда завършва създаването на
османски провинции в Европа. Краткотрайното съществуване
на подобни образувания на полска територия през последната
четвърт на XVII в. може да не се има предвид, тъй като
всъщност те съществуват само на хартия. Военните походи на
Селим II също не са от особено значение, тъй като те само
променят границите на еялета Буда, но не водят до важни про
мени. "Вътрешните" провинции са установени от успехите на
Сюлейман.
105
Глава 4
Градска организация и администрация
106
от османския опит и техните разбирания за държавата. Въпре
ки че по времето, когато османците излизат на историческата
сцена, Византия е отслабена, тя все още разполага с финансо
ви ресурси да се откупува от врагове и да подкрепя съюзници,
включително и ранните османци. Малкото занаятчийски сто
ки, от които се нуждаят жителите на западна Анатолия, до го
ляма степен са доставяни от търговци, свързани с имперския
град, а различните пътища на керваните и натоварените със
стоки кораби, които се насочват към Византия, минават покрай,
а по-късно и през владенията на османците. Не е трудно да се
свърже тази оживена търговия с изглеждащите неизчерпаеми
източници на пари, с които Византия сякаш разполага. Ако,
както изглежда, османците са имали желание да се бият за пляч
ка, колко по-изкусителен трябва да е бил по-лесният, визан
тийският начин.
Не трябва да се забравя, че Османската империя е владе
ние на дома на Осман и че официалното й име включва опре
делението "процъфтяващ". Почти по определение владенията
на Аллах трябва да процъфтяват, а османците са задължени
като поданици да допринасят за мощта и просперитета на уп
равляващата династия. Следователно производителният труд
се разглежда не само като религиозен и граждански дълг, но и
като обет за вярност пред владетеля. От друга страна част от
султанския хад е да създава условия, които съдействат за бла
годенствието на неговите поданици. По този начин житейски
ят опит, основополагащата философия и задълженията и на
владетеля, и на поданиците, се съчетават с нарастващите нуж
ди на разширяващата се държава, на двора и бюрокрацията да
създават благоприятен за икономическите дейности климат.
Още при падането на Бурса през 1326 г. османците не само
потвърждават привилегиите на занаятчиите и търговците във
всеки град, който завладяват, но и полагат специални усилия
да изграждат процъфтяващи производствени и търговски цен
трове. Тези градове са свързвани с пътища и зиммиите, които
са освобождавани от различни данъци за да ги поддържат, ра
ботят не само по главните военни пътища, но и по пътищата,
107
които имат предимно търговско значение. Привилегиите на
тези, които служат в търговския флот, попадат в същата кате
гория на специално отношение, отредено на хората, които
поддържат пътищата.
Главните пътища в Османската империя, както военните,
така и търговските, често следват старите римски iters и се
използват още от времето на Римската империя. Главният път
тръгва от Истанбул, крайна точка на многобройни пътища,
идващи от Азия, Мала Азия и арабските страни, и води към
Одрин. Тук той се разделя и поема в четири посоки. Северната
линия минава през Добруджа до устието на Дунав и следва
Прут до северната граница на Молдова, където навлиза в пол
ски територии. Южният страничен път, койтоъоди до Галипо-
ли, е къс, но много важен в стратегическо отношение. Основ
ният, централният път тръгва от Одрин и минава през Плов
див, София, Ниш, Белград и Буда. Много важен в търговско
отношение, гой е и главната военна магистрала. Четвъртата
основна линия върви южно от основната военна магистрала,
преминава през Серес, Солун, Монастир и Охрид, достига до
адриатическото крайбрежие при Дуръс (Дърач, Драч, Дурацо)
и има предимно търговско значение. Основната военна магис
трала има икономическо значение, не само защото свързва
Истанбул-Одрин с Ниш-Белград-Буда, но и защото представ
лява първата половина на един изключително важен търгов
ски път, петата основна артерия, която при Пазарджик (Татар-
пазарджик), недалеч от София, се отклонява и минава през
Скопие (Юскюп, Юскюб, Скупи), Прищина, Сараево и Мос-
тар, преди да стигне морето при Дубровник (Рагуза). Второ
степенните пътища се разклоняват от основните. Друга важна
търговска "магистрала" е разбира се Дунав, а реките, които се
вливат в него или водят към Егейско море, също са важни
търговски пътища.1
108
Най-важните градове са разположени край основните и
второстепенните сухоземни и водни пътища. Както вече бе дума
някои от тях са основани от османците, но повечето дължат
съществуването си на своето географското положение и са град
ски средища от векове, от римско или византийско време. Малка
част са основани от славяните.2 Въпреки че в градовете живее
само незначителна част от населението, те се превръщат в
икономическото сърце на Османската империя. През разглеж
дания тук период населението на повечето от тях се увеличава
отчасти благодарение на турските заселници, отчасти - на при
тока на хора от околностите, които търсят убежище по време
на война, отчасти благодарение на възможностите, които град
ският живот предлага. Градовете поддържат империята не само
чрез своето производство и търговия, но и чрез значителните
данъчни приходи, които тези дейности осигуряват. Анализи
рането им от различни гледни точки може да обясни много от
особеностите на живота в Югоизточна Европа по време на най-
добрите години на Османската империя. Тази задача е облек
чена от факта, че повечето градове във "вътрешните" еялети
Румелия и Босна са организирани по сходен начин. Съществу
ват и разлики, които се дължат на местоположението, главната
им икономическа дейност и други обстоятелства, но основна
та организация и начинът на живот са почти идентични. Гра
довете в Унгария и в района на Егейско море имат много по-
различен характер и изискват специално разглеждане.
109
2. П огл ед към гр адовете от "въ тр еш н и те" п р ов и н ц и и
110
Всъщност градовете са само конгломерации от повече или
по-малко самостоятелни квартали, групирани около общо ядро.
Всеки квартал е отделен от другите с естествени прегради като
дерета или със стени. Тези стени често са лишените от прозор
ци задни фасади на къщите, чиито врати се затварят през нощ
та. Въз основата на сведения за няколко града Стоянович из
числява, че средният квартал (махала) има между двадесет и
пет и петдесет къщи; в наистина големите градове като Истан
бул, Одрин и Атина, махалите са значително по-големи.3 Мои
те наблюдения, потвърждават изводите на Стоянович. В санд-
жаците, където данъкът се определя според броя на вратите
към улицата, махалите са разделени вътрешно с допълнител
ни стени, които ограждат няколко жилища, но имат само една
врата към улицата. Не само мюсюлмани, християни и евреи
живеят в отделни махали, но и представителите на различните
занаяти, спадащи към трите миллета, обитават няколко отдел
ни квартала, в зависимост от броя им в дадения град. Разстоя
нието от махалата до градския център се определя от религия
та и професията на тези, които живеят в нея.
Всяка махала си има собствена нощна стража и се адми
нистрира от свой предводител, който обикновено се нарича
мухтар, а понякога - шейх. Ако е достатъчно голяма, тя има
собствен култов център и духовници, кафене, обществена баня
и малък пазар. В днешните балкански градове стените са из
чезнали, но имената на районите остават, за да напомнят за
старите махали.
Планът на градът се очертава най-добре от птичи поглед.
Центърът се откроява благодарение на основните джамии, го
лемите здания на главните пазари, крепостта (ако има такава)
и дори голям открит площад. Размерът и височината на сгра
дите във всяка махала ясно посочва към кой миллет се числят
жителите й. Обществените сгради не само са по-масивни от
111
частните жилища, но тяхната форма също разкрива функции
те им. Така например християнските черкви не могат да бъдат
високи и да имат кули, а градежът и размерите им се различа
ват от по-рядко срещаните синагоги и посочват дали дадената
махала е населена от християни или евреи. Не само липсата на
минарета, но и височината на къщите отличава населената с
немюсюлмани махала. Всеки град има собствена регулация,
но къщите на мюсюлманите по закон са по-високи от къщите
на зиммиите, а магазините и работилниците извън района на
централния пазар са ограничени до още по-малка височина.
Различните строителни норми и закони за райониране са на
лагани строго и това придава на османските градове специ
фичния им изглед и особености. В повечето случаи жилищни
те сгради са много малки и се състоят от една стая, която се
използва за всичко, включително и за приготвяне на храна,
въпреки че във всеки град има и по-големи сгради на няколко
етажа и с по няколко стаи.4 Въпреки доста ограничените квар
тали и тесните и криви улици, градовете са чисти и това е от
белязвано от всички европейци, които минават през европей
ските провинции на Турция.
Голямото мнозинство от хората, които живеят в махалите,
работят в центъра на града. Оформянето на този район зависи
от произхода на селището, от точното му разположение в гра
ниците на града и от главните му сгради. Но каквито и да са
изгледът и разположението му, центърът почти винаги включ
ва главната джамия и най-големия пазар, а, в зависимост от
благочестивите дарения, направени от различни сановници -
и няколко чешми, медресета, обществени бани, различни ви
дове страноприемници, поне един голям площад, а по края му
112
- най-изисканите къщи на сановниците и богатите търговци.
Колкото по-голям е градът, толкова повече са джамиите и дру
гите обществени сгради и е по-голяма вероятността от нали
чието на крепост или гарнизон.
Османците винаги добавят към съществуващите по време
на тяхното пристигане различни обществени сгради с религи
озно, търговско или друго обществено предназначение, вклю
чително, в някои случаи, и болници. Те обикновено са част от
по-малък или по-голям имарет, друга стара мюсюлманска тра
диция, възприета от османците, която се основава на един от
"Петте стълба на вярата" - даването на милостиня. По прави
ло дарителят заделя някаква доходоносна собственост, най-
често земеделска земя, нерядко достатъчно голяма, за да бъде
самостоятелна административна единица (вж. Глава 3, бел. 1),
или доходите от такси, ренти и пр., за да се поддържа опреде
лено благотворително начинание. Той съставя документ за да
рение (вакфие) и след като той бъде надлежно регистриран от
компетентен кадия и утвърден от султана, доходоносната соб
ственост става вакъф, неотчуждаема собственост на бога. До
ходът може да се използва само за първоначално посочената
цел. Сградите, които са издигани за славата на бога, са камен
ни или тухлени и трябва да бъдат вечни. Те доминират силуета
на града. Текетата и завиетата на ахиите и дервишите, как-
то и някои големи складове на най-богатите търговци, допълват
картината на центъра на всеки малък или голям град.
Училищата, баните, чешмите, страноприемниците и дру
гите обществени сгради задоволяват делничните нужди на хо
рата, джамиите задоволят духовните им нужди, а болниците
се грижат за здравето им, а пазарът (чаршията) определя по
минъка им и просперитета на града. Сърцето на пазара е беде-
станът, наричан базар от европейските пътешественици. Че
сто той е най-впечатляващата сграда в града след голямата
джамия и е масивна постройка, истинска икономическа кре
пост с дебели стени, тежки порти и собствена охрана. В нея
има магазини, които търгуват с най-ценните стоки, а също и
подземен трезор, в която търговците и богатите граждани
114
търговия. Всички те, освен селяните, живеят и работят в гра
довете. Най-висшите три класи работят в или около градските
бедестани и, заедно със скитниците, с гражданските, военни
те и религиозните служители и войниците от гарнизона, ако
има такъв, съставят градското население. Въпреки че съотно
шението между мюсюлмани и зиммии варира от град на град и
въпреки че мюсюлманите се радват на някои данъчни предим
ства и живеят в по-добри квартали, ежедневието и трудът на
всички тези хора се подчиняват на сходни модели. Дейността
им е регулирана от гилдиите, различните техните длъжностни
лица, заедно с многобройни правителствени чиновници, кои
то трябва да осъществяват контрол, образуват "градската уп
рава". Официално общинско управление със собствени слу
жители не съществува. Всички еснафи и занаятчии са органи
зирани в гилдии, подчинени на строги правила, високопоста
вената група на туджарите практически е оставена да дейст
ва на своя глава и това й позволява да получи обществена те
жест, която далеч надхвърля професиите на нейните членове.
Разглеждането на гилдиите и техните дейности дава пред
става не само за градския живот, но и, чрез споменаването на
различните назначени от държавата служители, които контро
лират тези дейности или с които водачите им трябва да прего
варят, може да се опишат и механизмите на градското управ
ление. За да бъде разбираемо това описание трябва първо да
се обяснят принципите, които регулират както вътрешните,
доброволните, така и външните, наложените от държавата нор
ми, засягащи гилдиите.
Въпреки че още преди османското завладяване в градове
те съществуват многобройни гилдии, организациите на ахии-
те, които следват армиите на султана, бързо ги поглъщат. Те
донасят своята организация и футува, но са достатъчно толе
рантни да възприемат съществуващите норми и дори религи
озни практики. Хората обикновено стават членове на една и
съща гилдия, произвеждат или продават своите стоки на една
улица на чаршията и се подчиняват на едни и същи правила,
независимо от миллета, към който принадлежат, въпреки че
115
живеят в различни махали. Повечето са заето в икономическа
дейност, която има доста ограничено приложение, оползотво
ряването на местни или вносни суровини за занаятчийско про
изводство и последваща продажба на стоките, от които се нуж
дае градът или околностите му. Както ще стане ясно след мал
ко, тази ограниченост на дейността, заедно с правилата на гил
дията, поставят граници пред дейността и броя на хората, кои
то може да приеме една гилдия. Встъпването в гилдиите включ
ва мистична религиозна церемония, която зависи от религия
та, изповядвана от новоприетите. Техният брой е строго огра
ничен, както и самата им дейност, в съответствие със спомена
тите два фактора, освен ако гилдията не произвежда стоки,
които се използват в цялата империя или се изнасят.
Освен икономическите, гилдиите имат и социално-морал
ни функции. Те действат като благодетелни организации, кои
то се грижат за онези свои членове, които са изпаднали в нуж
да, особено за вдовиците и сираците. Моралната, религиозна
та и благотворителната дейност на всяка гилдия се контроли
ра от старейшината на братството, шейхът, който се разглеж
да като най-високопоставения й член, въпреки че икономичес
ката власт е предоставена на кетхюда5, когото майсторите из
бират помежду си. Той управлява деловите начинания на гил
дията, преговаря с други гилдии и с държавните служители и
представя своите събратя в случаите, когато трябва да се вземе
някое важно решение, което засяга целия град. Тогава той
116
става член на "градската управа". Когато възникне въпрос, кой
то засяга всички гилдии, друг служител, който носи същата
титла, става особено важен. Този втори кетхюда е представи
тел на града, а не на гилдия. Той отнася въпроса до столицата,
когато населението пожелае да отправи някакво оплакване. За
да се учреди някаква гилдия, първо трябва да бъдат избрани
двамата главни нейни представители. Тогава те отиват при ка
дията и регистрират организацията и нейните правила, ако
съществуващите гилдии не са отправили някакво възражение.
Когато се избират нови представители, те също трябва да
бъдат регистрирани от кадията, който в този случай изпълня
ва функциите и на нотариус, и на пазител на градския архив.
Освен шейха и кетхюдата трябва да бъдат регистрирани и
йигитбашия и негов заместник, както и още двама представи
тели, наречени ехл-и хибре. И тях майсторите {уста) избират
от своите редици. Йигитбашията действа като доставчик на
гилдията и снабдява със суровини всички майстори. Той отго
варя и за събирането на стоката и доставянето й, в зависимост
от нейния характер, на други гилдии, на магазините по чарши-
ята или на други купувачи. Ехл-и хибре контролира качеството
и цената и урежда споровете относно работниците.
Майсторите {уста) са пълноправни членове на гилдията.
В големите магазини и работилници под контрола на майстор
работят калфи. Те също са пълноправни членове на гилдията и
са доказали правото си да бъдат майстори, но по различни при
чини не могат да работят за себе си, тъй като броят на работил
ниците в града е ограничен. Те са истинските майстори зана
ятчии. По-долу в йерархията стоят гедиците, надничарите, и
чираците, учениците. Въпреки че през този първи, по-добре
организиран период мюсюлманите и зиммиите са равноправ
ни в гилдиите, съществуването на калфи показва, че гилдиите
са производствени и дистрибуторски организации, но могат
да осъществяват икономическо потисничество.
В много отношения дейността на османските гилдии е
сходна с дейността на гилдиите в средновековна Европа. Как-
117
то и при западните им съответствия, тяхната цел е двустранна:
да произвеждат достатъчно, за да покриват местните нужди,
да осигурят приличен живот на своите членове и да попречат
на "външни лица" да нарушават техния монопол. И западните,
и османските гилдии постигат тези цели чрез строго регули
ране на производството, качеството, цената и членството. Все
пак има и значителни разлики. В големите западни градски
средища гилдиите откликват на икономическите стимули и се
разширяват, когато търговията, производството и урбанизаци
ята се разрастват, докато достигнат до определена граница,
която не могат да се надхвърлят. Това води до техния упадък и
окончателно разпадане. В Османската империя, където всичко
е регулирано, предполага се за вечни времена, след като веднъж
броят на майсторите в дадена гилдия на дадено място е опре
делен, той остава постоянен. Тази уредба пази интересите на
членовете на гилдиите, но спъва растежа на много производ
ства, а оттам - на града и на икономиката. Това води до много-
бройни проблеми, включително несъобразяване с нормите,
независимо от постоянното издаване на нов имперски едикти,
създаване на нови гилдии и дори на незаконни организации.
Най-малко болезнен е първият, тъй като той отговаря на реал
ните икономически нужди; все пак, поради своята незаконност,
той влече след себе си подкупи и други прояви на корупция.
Създаването на нови гилдии предизвиква по-големи затрудне
ния. През този ранен период се достига до такова ниво на спе
циализация, при което цените трайно нарастват и се създават
нови монополи. Добър пример за тази тенденция е производ
ството на вълнени тъкани след установяването на евреите се-
фаради в Солун. Тяхната гилдия бързо получава монополно
положение, като възпрепятства разпространението на нови
умения и налага продължителен широкомащабен внос на
вълнени артикули. Рестриктивните практики на гилдиите по
раждат и много други проблеми, но те се проявяват през по-
късния период и ще бъдат разгледани по-долу.
Ограниченията се отнасят и до вътрешните дела на гилди
118
ите и задушават нововъведенията и стимулите. Закони, които
съответстват на дял от свещения закон, хисба, регулират цени
те, теглилките и качеството и предвиждат наказания за всички
мошеници. Всяка работилница получава достатъчно сурови
ни и опитна работна ръка, за да осигури съществуванието на
своя собственик, на семейството му и на работниците. Закони
те хисба се основават на стария ислямски ихтисаб, т. е. на част
та от задълженията на владетеля, които изискват от него да
следи дали към поданиците му се отнасят справедливо, и тях
ната цел е да се гарантира правдата както за производителите,
така и за потребителите.
За нещастие контролът върху качеството е толкова строг,
че буквално възпрепятства въвеждането на нови и по-добри
методи и идеи. В съчетание с вярата на мюсюлманите, че зем
ният живот е само подготовка за рая и следователно показният
добър живот е не само излишен, но и греховен, този контрол
регулира много строго печалбата, без да се съобразява с нуж
дите и измененията на пазарните условия. При повечето про
фесии нормата на печалба е ограничена до 10 процента.
Ако регулацията бе осъществила мюсюлманския идеал за
егалитарно общество, тя би имала своите основания. Законът
обаче фаворизира посредника за сметка на производителя, тъй
като той не важи за класата на туджарите, които водят своите
дела в съответствие с принципа на търсенето и предлагането и
извличат огромни печалби. Нещо повече, той не предотвратя
ва появата на поразително неравенство в рамките на всяка гил
дия. Гой не може да попречи на туджарите да изграждат нещо
като разпръсната манифактура и така да понижават статуса на
част от майсторите, нито пък възпрепятства, тях и други капи
талисти, които извличат значителни средства от големи тима-
ри, да използват влиянието си, за да отменят някои норми в
изгода на отделни майстори - членове на гилдиите, в чиито
предприятия са станали негласни партньори. Тодоров дава до
бри примери за това неравенство в едно изследване за цената
на работилниците, които са регистрирани като наследства при
119
кадиите. На теория всяка от тях би трябвало да принадлежи
на един майстор. На практика той открива следното разпреде
ление:6
120
на задоволително служат на едни цели, но не предпазват от зло
употреби и са вредни за икономическото развитие. Това отчасти
може да обясни защо населението на някои от градовете от
"вътрешните" провинции нараства и просперира в началото на
османския период, а през следващите векове се свиват.
Различните професии не само произвеждат стоки, но и
допринасят за увеличаването на държавните приходи. Всички
плащат данъци за своите домове и работилници, допълнител
ни такси за всеки документ, от който се нуждаят - разрешение
за брак, данък наследство, ергенски данък след определена
възраст - с една дума при почти всяко възможно събитие в
частния живот. Ако са зиммии, плащат още джизие, а всички
плащат многобройни глоби на кадиите за невероятен брой
прегрешения, например нелюбезно отношение към съгражда
ни. Към всичко това се добавят извънредни данъци като по
даръкът, дължим на султана по повод неговото възкачване на
трона и специални военни задължения. Професионалните за
нимания също са щедро обложени. Такси се дължат за сурови
ните, донесени в града. При транспортирането многократно
се събира мито за преминаване през река или друго важно мя
сто по пътя. Когато накрая суровините пристигнат в града, те
биват проверявани от специален градски чиновник, мухтесиб,
който определя справедлива цена и събира такса, преди те да
могат да бъдат продадени, отново под негово наблюдение, от
регистриран посредник на гилдиите, които ги разпределят по
работилниците. Същият служител отговаря за пазарите, тег
лилките, контрола върху качеството, извън представителите на
гилдиите и събирача на различните пазарни такси. Той опре
деля цените с помощта на кадията и на представителите на
гилдиите. С една дума той е назначеният от държавата госпо
дар на градския стопански живот, а едно от основните му
задължения е събирането на многобройни данъци и такси. Раз
мерът на събираните суми става ясен от достъпните данни за
1553 г., когато империята е з своя военен и икономически зе
нит. Приходът на държавното съкровище за тази година до
стига до около 12 750 000 златни дукати. От тях джизието
121
възлиза на 1 000 000, поземленият данък - на 800 000, а прихо
дите от търговски такси и мита - на I 200 000 дуката.9
Споменатият кетхюда и различните кетхюди на гилдии
те, мухтесибът, особено важният кадия, или в по-малките ме
ста неговият наиб, а в махалите - мухтарите, всички те обра
зуват нещо, което може да бъде оприличено на "градска упра
ва". Мухтарите са дублирани от трета разновидност кетхю
да, назначаваният от града надзорник на махала. С изключе
ние на кадията, който има съдебни, религиозни и нотариални
функции, всички чиновници работят по двойки. Те се състоят
от изборен и назначен член: кетхюди на гилдиите - градски
кетхюда, мухтесиб - ехл-и хибре, мухтар - кетхюда на маха
ла, като назначените чиновници разполагат с по-голяма власт.
Освен това навсякъде има и събирач на данъци, чийто ранг
може да бъде най-различен. Той може да бъде назначен чинов
ник, местен първенец или откупвач на данъци. Също толкова
вездесъщи са и "полицейските" служители. Те могат да бъдат
субашии, чаушбашии, които обикновено командват чауши и
чието основно задължение е да осъществява решенията и на
казанията, определени от различните власти. Въпреки че не са
разглеждани като част от градската администрация, в селища
та, които са център на санджак или каза, присъстват всички
видове османски провинциални служители и те имат голяма
тежест, особено ако градът е част от санджака на някой бей
или от императорски или друг тип хас. Други неформални уча
стници в процеса на взимане на решения на местно ниво са
служителите на поддържаните от вакъфи учреждения (обще
ствени бани, страноприемници и пр.), тъй като управляваните
от тях учреждения играят важна роля в живота на града, а те
често разполагат със значителни парични средства. Ако
вакъфската институция е медресе, ролята на учителя и него
вите ученици в градския живот трудно може да бъде прене
122
брегната. Още по-малко официална, но в някои случаи важна е
и ролята на християнските и еврейските духовници и учители,
особено в онези градове, където представителите на техния
миллет образуват важна част от основните гилдии.
Една последна група, градските първенци, оказва влияние
върху живота във всяко населено място. Тези хора винаги имат
голямо значение и участват в обсъжданията, водещи до взимане
на решения, които засягат целия град или отношенията му с по-
висши представители на властта. В гази група влизат туджари-
те и хора, които по-късно ще бъдат известни под името аяни.
Първите ще бъдат разгледани след малко. Последните са имот
ни и лични хора, те са богати тимариоти, които живеят в най-
близкия до своите владения град, или са пенсионирани служи
тели и техни наследници, които донасят престижа, а често и
богатството си в града, в който са се оттеглили. Зад кулисите те
често контролират значителна част от градската икономика, рад
ват се на голямо влияние, което се дължи на социалното им по
ложение, и обикновено имат отлични връзки в столицата. Към
тях се обръщат за съвет по повечето важни въпроси.
Това, което възниква, не е градска управа във формалния,
общоприетия смисъл на думата, а по-скоро "градска управа",
която се състои от група хора, "избирани" от своите равни, на
значавани или радващи се на местен престиж, които образуват
нещо като градска олигархия. Тази "управа" е задължена да про
вежда различните закони и правила, но тя пази и градските ин
тереси, съветва, взима решения и в много случаи изпраща пети
ции или оплаквания, които биват отнасяни от градския кетхюда
или от някой влиятелен аянин до беилербея, до санджа бея, а в
някои случаи - и до централното правителство.
Аяните не принадлежат към класата на раята, въпреки че
живеят сред нея и участват в нейния живот, те са част от мало
бройната "висша класа" на всеки град; туджарите обаче са
част от "стадото". Независимо от това дали са мюсюлмани или
зиммии, тяхното положение се отличава чувствително от по
ложението на професионалните османци и на раята, което бе
разгледано по-горе, и показва значението, отдавано от управ
123
ляващите на широкомащабната икономическа дейност. Без тях
османската икономика едва ли би могла да функционира. Как-
то вече бе дума, те са хора, свързани с търговията с по-далечни
места в империята и с вноса и износа. В европейските провин
ции те включват в своите редици турци, гърци, сърби, евреи, а
в отделни случаи - и арменци. За разлика от всички останали в
османското общество, тази група по начало е поставена извън
правилата. Въпреки че техните действия, включително и от
ношенията помежду им, са контролирани, различните прави
ла и норми, които се прилагат спрямо тях, могат най-точно да
бъдат сравнени със западното търговско и фирмено право, без
което не би могло да се функционира никаква нормална търго
вия. Нещо повече, въпреки че туджарите са организирани в
гилдии, за тях не важи мюсюлманското презрение към тези,
които трупат богатства. Напротив, от тях се очаква да натру
пат богатство (мал) и по тази причина правилата на хисба не
се прилагат спрямо тях.
Подобно на по-ниско стоящите търговци и занаятчии, ко
ито спомагат за благоденствието на държавата както чрез своя
труд, така и чрез данъците и налозите, които плащат, и туд
жарите изпълняват и много други функции. Най-важната е
доставянето на суровини, храни и готови продукти по цялата
империя. Втора по значение е тяхната дейност в сферата на
вноса и износа, а накрая, от гледна точка на централното пра
вителство, големият им принос под формата на митата и даж-
дия. Това в повечето случаи са все широкомащабни дейности
или, както е при луксозните стоки, начинания, изискващи го
леми средства. Малко са онези туджари, които разполагат с
достатъчно капитал за тях, и всички се нуждаят от партньори.
В резултат възниква голямо разнообразие от съдружия и връзки,
както и вериги от агенции, регулирани от закона. Но каквато и
да е структурата на тези делови образувания, те винаги са под
контрола на един човек или на група партньори, които извли
чат и най-големите печалби. Туджарите се концентрират в
главните търговски центрове - Истанбул, Одрин, Атина, Со
лун, Сараево, Белград и още няколко по-малки средища, вклю
124
чително в главните пристанищни градове по Дунава или по
егейския бряг, които също приютяват някои важни търговски
предприемачи. Дори в най-малките градове живеят поне ня
колко агенти на големите предприятия. Тези хора, които са във
връзка с други из цялата страна, са основен източник на вътреш
ни и външни новини.
Естествено именно туджарите се възползват от държав
ната подкрепа и натрупват значителни ликвидни богатства;
много рядко те придобиват недвижими имоти освен собстве
ните си домове и вили. Благодарение на това натрупване те се
заемат с нещо като разпръсната манифактура, когато се появя
ва търсене на някои стоки, които не се произвеждат в до
статъчно количество от гилдиите. Това производство не само
подрива автономията на гилдиите, но дори обхваща и селата
под формата на надомно производство. Но, за разлика от За
падна Европа, този процес не довежда до възникване на ис
тински индустриални предприятия.
Две са вероятно главните причини за нежеланието на туд
жарите да надхвърлят разпръснатата манифактура. Първо, те
са организирани като търговски дружества. Разпръснатата ма
нифактура може да бъде оправдана като източник на стоки, кои
то се очаква те да продават, индустриалните предприятия обаче
биха въвлекли тези капиталисти в дейности, за които те нямат
лиценз, а това крие много рискове. Второ, малкото производст
вени предприятия, които наистина съществуват, главно свърза
ните с войската, са държавни и в тях работят роби. Те представ
ляват образец, който туджарите не могат да копират.
Туджарите са сред най-важните и най-влиятелните жите
ли на всеки град, но те са и сред най-непопулярните. При тях
ната професия и познаване на пазарната икономика не е чуд
но, че те винаги се стремят да извлекат максимални печалби,
като прибягват до най-простите спекулативни начинания от
типа на това да купуват евтино и да продават скъпо. Тъй като
тези спекулации засягат храните и суровините, туджарите са
обвинявани за всяко изчезване на стока от пазара, нещо което
се случва от време на време. Тяхната репутация пада дори още
125
по-ниско през следващия период, когато богатството им поз
волява да се заемат с откупуване на данъци, една крайно непо
пулярна сред цялото население професия. Тази тяхна дейност,
както и възможността им да отпускат заеми на централното
правителство, прави тези хора единствените представители на
раята, извън незначителен брой преводачи, писари или отдел
ни професионалисти - например лекари, които съумяват да
станат част от административно-политическата върхушка на
Османската империя още по времето, когато тя функционира
добре.
Единствената сериозна конкуренция на туджарите са
онези търговци, които изпълняват същите задължения и живе
ят в същите градове, но се радват на екстериториален статут,
тъй като не са поданици на султана. Те не само имат принос в
икономическия живот на градовете от "вътрешните" провин
ции, а и на империята като цяло, но и са източноевропейци.
Повечето са граждани на града-република Рагуза, но някои
идват от други далматински градове. Техните махали са градо
ве в градовете, понеже не са подчинени на местните власти и
имат привилегията да организират и ръководят своите общно
сти според законите на родните си градове. Подобно на туд
жарите те са част от големи и често доста сложни делови пред
приятия, но техните основни кантори, банки и други кредитни
източници са извън владенията на султана. Учудващо е, че дал
матински колонии се откриват в практически всеки важен град
в европейските провинции на Османската империя. Човек ос
тава с впечатлението, че поне половината граждани на града-
република живеят извън неговите граници.
Далматинските колонии са важни за историята на югоиз-
точноевропейските народи не само в търговско, но и в религи
озно и културно отношение. Животът в далматинските градо
ве е тясно свързан с живота в Италия и поради това, както ще
видим в Трета част, повтаря различните културни, политичес
ки и други промени, които се извършват там. Колонистите,
които идват от тези градове във вътрешността на Балканите,
носят със себе си западната култура. Въпреки че живеят в изо
126
лирани, затворени части на градовете, както по собствен из
бор, така и според османските правила те не могат да избегнат
всички контакти със съседите си. Ако не друго, то поне архи
тектурата, облеклото и организацията на общността са неща,
които местните жители не могат да не забелязват. Не трябва да
се забравя и това, че тези хора са католици. Като довеждат със
себе си своите свещеници, те предлагат алтернатива на право
славния миллет, въпреки че им е строго забранено да се зани
мават с мисионерска дейност. Въпреки всичко тяхното присъ
ствие съдейства за появата на католици на изток чак до Бълга
рия, къдетоте са подложени на жестоко преследване през XVII
в. Далматинците са не само проспериращи като туджарите и
културтрегери на Балканите през дългите векове на османска
власт над славяните, но и, за разлика от едрите търговци гърци
и славяни, те предлагат на населението в европейските осман
ски провинции единствения пример за различен начин на жи
вот. Тяхното влияние, поне в градовете, не трябва да бъде под
ценявано.
Във всеки град има още една категория население, което
принадлежи към най-нисшата социална прослойка - скитни
ците и циганите. Те са "нежелани", но необходими като носачи
и изпълнители на най-непривлекателния труд. Тъй като са извън
границите на "общоприемливото", за тях се знае много малко,
освен в случаите, когато кадийските архиви свидетелстват за
наказателни действия срещу тях като отделни индивиди или
като група, или когато архивите разкриват опити за пълно ос
вобождаване от тях. Единственото, което може да се твърди
със сигурност, е че те не са разглеждани като част от градското
население и нямат собствени махали. Всяка вечер те се приби
рат към всевъзможните подслони, които са успели да си издиг
нат извън очертанията на града. Те представляват градски ек
вивалент на номадите и юруците.
Въпреки че е обобщен, предложеният тук образ на градо
вете от "вътрешните" провинции представлява доста точно
описание, което с известни модификации може да бъде отне
сено към повечето османски градове. Истанбул е едно от голе
127
мите изключения, въпреки че той също има гилдии, махали и
различните служители, описани по-горе. Столицата на импе
рията трябва да има особености, които не се срещат в остана
лите градове, но понеже тя не попада напълно в обекта на на
стоящия труд и понеже на този град и на неговите особени
институции са посветени множество отлични изследвания, тя
няма да бъде разглеждана тук. Съществуват обаче други осо
бени градове, които заслужават специално внимание.
128
та власт не се утвърди, и отделните военни походи причиняват
големи щети. Опустошенията по правило биват последвани от
бързо възстановяване на щетите. Тимариотите се нуждаят от
селяни, които да обработват земята, и когато местното населе
ние не се завръща, османците заселват турци и/или насилстве
но преселват други хора там, където те са необходими. Ак
центът, който османците поставят върху търговията и занаяти
те, вече бе разгледан, както и заселването им в градове, които
просперират през първия период от тяхното управление.
След като османците преминават линията Дунав-Сава,
положението се променя. Най-важните промени обхващат ун-
гаро-славянската граница и същинските унгарски земи. Две
явления заслужават специално разглеждане, особено от глед
на точка на модерната историография. Първо, както бе дума,
османците се опитват да създават васални държави, а по-късно,
когато изграждат свои вплети в тези земи, на тях не им дости
гат заселници. Дори и да разполага с подобно население, мал
ко вероятно е централното правителство да финансира голямо
преселение.
Ситуацията при османското навлизане в Хърватия-Славо-
ния-Унгария прилича много на положението от времето на
първото трайно османско преминаване през Дарданелите. На
близо има християнски държави - Хабсбургска Унгария и Тран
силвания - където населението може да избяга. В този случай
бягствата са насърчавани от благородниците, които също се
изтеглят и подтикват своите подчинени да ги последват. За раз
лика от XIV в. османците не разполагат с човешки ресурси,
които да запълнят вакуума. Нещо повече, поради особености
те на тези земи заселването на номади не би било успешно.
Просторната равнина между Дунав и Тиса, Голямата ун
гарска низина, е доста бедна земя. Преди пристигането на ос
манците тя осигурява живота на сравнително многобройно
население (оценките варират от 3 до 5 милиона) и ражда голя
мо разнообразие от зърнени култури. Постоянното изсичане
на горите обаче достига до точката, от която започва да заплаш
ва водните ресурси, необходими за реколтата. Земеделците
трябва да знаят точно как да действат в тези специфични усло-
130
Тези движения могат лесно да бъдат обяснени. Много от
"турските" чиновници в Унгария са босненци, които говорят
сръбски и от векове поддържат връзки със сръбски търговци и
занаятчии. Въпреки че религията ги разделя, тези две групи
имат много общи неща, които улесняват сътрудничеството им
не само в градовете, но и в селата западно от Дунав и северно
от Драва, където сръбски селяни заместват избягалите унгар
ци. Източно от Тиса, приблизително в границите на днешната
румънска провинция Кришана, се наблюдава същото явление.
Унгарците бягат или на север, или в Трансилвания. За румънци
те, които са най-многобройното и най-бедното население в
Трансилвания, е напълно естествено да се заселят в тези оп
разнени земи. Въпреки че при османските господари в Темеш-
вар, а след това в Нагиварад, те не се радват на повече свободи,
отколкото в Трансилвания, поне могат да се заселят и да ста
нат земеделци - нещо, което е невъзможно в Трансилвания,
където малкото добра земя е вече пренаселена. По този начин
етнографският характер на градовете се променя не само за
падно от Дунав, но и източно от Тиса.
Най-интересното развитие се наблюдава в опустошената
централна низина, която не е подходяща за тимари и остава
част от личните владения на султана. През втората половина
на XV в. унгарските селяни започват да се надигат срещу кре-
постничеството. В равнината няколко села постепенно се
превръщат в селскостопански градове, които са и пазарни сре
дища. Те не са свободни, а са владения на различни господари.
И все пак тяхното население не е крепостно, то има известни
права и недвусмислено се насочват към пълно освобождаване,
поне до степента, до която "свободните градове" са свободни.
В правно отношение тези градове (латински oppida, ун
гарски mezövârosok [градове в пустата]), губят много от свои
те права и привилегии след голямото селско въстание от 1514
г., когато унгарските диети прокарват множество антиселски
закони и правила. Въпреки законите тези градове продължа
ват да се придържат към своя начин на живот, когато османци
те пристигат, само дванадесет години по-късно, след битката
131
при Мохач. Регионът е разположен между две реки и попада в
центъра на първите турски атаки, така че за населението му е
трудно избяга. Нещо повече, тъй като не са в добри отношения
с благородниците, селяните не се изкушават да ги последват.
Така около тези любопитни градове възниква нов начин на
живот. От около дузината градове в пустата най-важни са На-
гикьорьош, Кечкемет и Цеглед. Днес те са сред водещите ун
гарски градове.
Благодарение на османската окупация на централна Унга
рия в тези градове в пустата протичат уникални процеси. От
една страна градовете се опитват да оцелеят, да се съживят и
дори да разширят привилегиите си. От друга страна османци
те се стремят по някакъв начин да оползотворят изоставената
равнина; при даденото изтощаване на почвата единственият
начин е пастирското скотовъдство, което напълно подхожда на
огромните територии нововъзникнала пустош. Когато осман
ците достигат Нагикьорьош, най-важния от трите големи onu
da, градът владее законно около 92500 акра, главно пасища."
Към средата на XVII в. владенията на града достигат около
466000 акра за сметка на запустелите села около него. Важно е
да се разбере, че тези земи са разглеждани от османците като
мири, което ще рече държавна собственост. Те са придадени
или на различни хавас-и хюмаюн, или на хасовете на бейпер-
бейовете на Буда, но са свързвани с градовете и са разглежда
ни като част от тях.
Естествено тези градове плащат поземлен данък, харадж,
джизие и десятък върху животните, които отглеждат. Послед
ният данък достига до около 8 000 - 10 000 глави едър рогат
добитък годишно за всички градове. Като се има предвид,че
само митницата във Вац отбелязва около 2000 главй добитък 1
132
да преминават от османските владения към територията на
Хабсбургите всеки месец и че целият износ от Унгария на за
пад достига до около 100 000 глави годишно, това е съвсем
реален десятък.12 Митниците, както и бродовете и мостовете
на Дунав, са давани под наем и носят добри приходи на осман
ското правителство. Митницата и пристанището на остров
Чепел (южно от Буда) например плащат поне 600 000 акчета
за тригодишния период между 1543 и 1546 г. Големите суми
свидетелстват и за значението на животновъдството и търго
вията в мезьоварош.'3 Onuda просперират. Преди завладяване
то му от турците населението на типичния град Нагикьорьош
наброява 1500-2000 души, то е същото и 150 години по-късно.
За да се получи достоверна картина на икономическия живот в
тези градове, разрастващото се земевладение и скотовъдство в
тях трябва да се съпоставят с техните задължения. През 1631 г.
Нагикьорьош има четири вида задължения в пари и натура,
които възлизат на:
Харадж около 46000 акчета
Цжизие около 24000 акчета
"Говежди данък" около 48000 акчета
Стойността на 200
коли дърва за бейлербея
на Буда около 1700 акчета
Общо около 13500 акчета
133
е, че когато задълженията му остават постоянни, а доходите
му нарастват, градът живее добре.
Градовете в пустата имат и други непривични особенос
ти. В тях няма мюсюлмански заселници, следователно липсват
османски ахии или чиновници. Тези градове се управляват са
мостоятелно; представителите на властите пристигат само за
да съберат данъците. Тук няма кадии, а правораздаването е
много ограничено. Някои тъжители са принудени да измина
ват големи разстояния, за да достигнат до "правното началст
во" - старите феодални господари, които да издадат съответ
ното решение.
Това, както и фактът, че данъците са изчислявани в авст
рийска валута, насочва към друга особеност, която е обхваща
не само тези градове, но и някои гранични села - двойният
сюзеренитет. Унгарските благородници не се отказват от свои
те права върху териториите под османско управление и дори
настояват за правото си на свободно пътуване и временен пре
стой, не облаган с данъци, в "своите" земи, завладени от ос
манците. Те дори имат претенции върху доходите и данъците.
От своя страна османците отправят претенции и облагат с данъ
ци селища, които официално са от другата страна на граница
та, но лесно могат да бъдат достигнати от техните гранични
войски. Тези взаимни претенции присъстват във всички пре
говори между османците и Хабсбургите, както на държавно
ниво, така и между местните власти в пограничните райони.
Вследствие на това, в някои случаи de facto има двойно данъчно
облагане, въпреки че тези, които искат да събират данъци в
земи, държани от другите, обикновено събират само симво
лични суми. Ако тази любопитна система засягаше само наис
тина "пограничните" райони, в които войските и без това мо
гат да нахлуват и да "събират данък", тя не би била толкова
забележителна. Но тя достига и до отдалечени от границата
селища, каквито са мезьоварош (въпреки че те обикновено
игнорират своите най-често отсъстващи господари), и пред
ставлява уникално явление във "вътрешните" османски про
винции.
134
Казусът onuda е резултат както от икономически интере
си, така и от близостта на врага. В известен смисъл сходна си
туация се наблюдава и в егейските острови, най-добрият при
мер са Хиос и Родос. След завладяването им повечето от тях
получават османски управители, но запазват своите институ
ции и в общи линии се управляват сами. Те не са облагани с
обичайните османски данъци, но те са натоварени с точно фик
сирани годишни задължения. Те не са леки. По време на Сю
лейман I задълженията на остров Хиос (10000 дуката) са кол-
кото и на Рагуза, която е много по-богата, както и на Влашко и
Трансилвания, които също са по-големи и по-богати.15 Като
цяло островите страдат от постоянните османско-венециански
войни и от "отмъщенията" на победителите, но в мирно време
техните градове и села в общи линии не са притеснявани и са
в по-благоприятно положение от гръцките селища на конти
нента.
В континентална Гърция също има някои "самоуправля
ващи" се области. Там, където географските и местните усло
вия правят прякото управление твърде скъпо, османците се
задоволяват с данък, някои допълнителни облаги и признава
не на тяхната върховна власт. Това положение не създава осо
бени проблеми през първия, славен период на османската власт,
но се превръща в опасен прецедент, който поражда значител
ни трудности през следващите векове. Няколко са фактически
самоуправляващите се области в континентална Гърция, най-
известни са районът в планината Сули в западен Епир около
град Йоанина (Янина, Яния), в планината Меналон северно и
източно от днешния град Триполица в централна Морея, къде
то на практика "царува" родът Мавромихалис, както и в цент
ралния масив на планината Пинд. Някои от тези местни власт
ници се обвързват толкова тясно с управляващата върхушка,
че им се разрешава да прескачат провинциалните власти и да
135
пращ ат свои представители ( векили ) в Истанбул, за д а се дого
варят пряко с централната администрация. В А лбания и Черна
гора някои малки области същ о се радват на подобни "свобо
ди". Само онези, които успяват да налож ат своя местна власт,
имат подобни привилегии. В тези случаи селяните вероятно
ж ивеят по-зле, отколкото онези, които са пряко подчинени на
османското управление.
О т разглеж дането на подбраните примери става ясно, че
строго централизираната и регулирана О сманска империя про
явява достатъчно гъвкавост д а допусне подобни отклонения в
някои градове от своите "вътреш ни" провинции. О т своя стра
на тази гъвкавост улеснява поддърж ането на реда в един го
лям регион, чиито ж ители имат различни обичаи и нужди.
136
Глава 5
Селата
1. Системата на земевладение
137
задълж ения, свързани с търговията, рударството и зем еделие
то. О т цялата сума, събрана в Румелия, 48 % отива в държ ав
ното съкровищ е, а 46 % представляват доходите на тимарио-
тите. Само 6 % принадлеж ат на вакъфите и на собственици
те на мюлк и това показва относително малкия дял на тези ви
д ове со б ствен о ст.1 С п ом ощ та на дан ни те, предлож ени от
И налдж ък и И нан и косвено от Баркан, може да се направи
опит д а се конкретизират отделните пера в цялата сума, посо
чена от И налдж ък, и д а се попосочи точния източник на дохо
ди и тяхното разпределение според градския или селския им
произход. Първото изчисление дава следния резултат:
138
21.2 % от приходите идват от рударство,
митници, търговия 41 976 000 акчет а
10.0 % от приходите от д ж и зи е
в размер на 83 754 000 акч ет а 8 375 400 акч ет а
25.44 % от всички приходи
са генерирани в градовете 50 351 400 акчет а
139
Когато разбивах данните за д ж и з и е т о , имах предвид раз
мера на градовете през 1527 г. Най-големият град, Истанбул, не
е включен в приходите от Румелия; Одрин е сравнително голям,
но от останалите градове само два, Солун и Атина, имат повече
от 2000 облагани с данък семейства. През тази година Румелия
има 1111 799 облагани с данък единици (броени според огни
щата или къщите), така че поне 90 % от тях би трябвало да са в
села или в малки градове, където основните им занимания са
свързани със земеделие. Грешки, разбира се, са възможни, но
числата, произтичащи от тези допускания, които се основават
на точни данни, изглеждат доста точни, според сведенията, с
които разполагаме за Румелия от началото на XVI в.
Всички видове земевладение са обвързани със задълже
ния. За военната повинност на т и м а р и о т и т е , и както и за
местните им функции на полицаи и събирачи на данъци, вече
няколко пъти стана дума. Също толкова строги са изисквания
та към в а к ъ ф и т е . Те могат да бъдат учредявани само със спе
циално разрешение на султана и със строго определено пред
назначение. Не само учредяването на в а к ъ ф и т е е строго рег
ламентирано, но и кадията на района, в който се намира
в а к ъ ф ъ т , трябва редовно да контролира неговата дейност, а в
случай че се открие злоупотреби, може да препоръчва уволне
ние на в а к ъ ф с к а т а управа или, ако цялостното функционира
не на благочестивото заведение е съвсем занемарено или из
лишно, може да предложи прехвърлянето на собствеността към
държавата. И Мехмед II, и Сюлейман I разпускат много в а к ъ -
ф и , но истинските трудности се проявяват през XVII и XVIII
в., когато султаните не са достатъчно силни да предприемат
ефикасни мерки. Като в а к ъ ф и са определяни не само мюсюл
140
мански, но и християнски благочестиви фондации. Те също
много често са поддържани от земи, специално заделени за
тази цел. Въпреки че много от църковните земи наистина са
конфискувани след османското завоевание, някои манастири
и епископи запазват владенията си. Те са подложени на същия
контрол, както и мюсюлманските в а к ъ ф и . С времето, от глед
на точка на земеделците обработването на в а к ъ ф с к и или сул
тански х а с о в и земи предлага все повече предимства, тъй като
тези два типа собственост са неотчуждаеми. Първоначално те
са защитени от злоупотребите на амбициозни феодали, а по-
късно - и от последиците на разпадането на цялата система.
Важно е да се разбере, че редом с османските съществуват
и християнски в а к ъ ф и и т и м а р и , наистина много по-малоброй-
ни. Ако към това се прибавят и владенията на християните от
"военните" и "спомагателните" подразделения, както и малки
те ч и ф т о в е , които отделни семейства от р а я т а си запазват,
става ясно, че старото и често повтаряно твърдение, че хрис
тияните губят земите си с идването на османците, е погрешно.
Взети заедно тези основни типове земевладение, заедно с ун
гарските м е з ъ о в а р о ш и специфичните с а л и я н е режими в раз
лични части на Европейска Турция определят значителния дял
на земите, владени от немюсюлмани.
Независимо от съществуващата форма на земевладение в
региона земеделецът или скотовъдецът произвежда предимно
зърнени храни, зеленчуци, плодове или продукти на живот
новъдството и е задължен да плаща многобройни данъци. За
съжаление селскостопанските райони не са така задълбочено
проучени като градовете и все още не разполагаме със сигур
ни сведения за видовете и количеството земеделски продукти.
Все пак може да се приеме, че се произвеждат много малко
индустриални суровини с изключение на вълна, кожи и други
вторични продукти.
Типът на предприемчивия земевладелец, който следи па
зара, появил се на други места през XVI в., не съществува в
Османската империя. Администраторите на в а к ъ ф и не са сел
скостопански специалисти, а управители на различни инсти
141
туции, те са доволни, ако получаваният доход стига за покри
ване на нуждите на техните благотворителни заведения. Мюл-
ковете са малобройни и твърде малки, за да позволяват експе
рименти. Тимариотите и управителите на султанските хасове
не са земевладелци, те само временно получават определени
доходи или владеят имота.
Това положение има и друга страна, която е изгодна за зе
меделеца - отсъствието на власт, която притежава земята и
контролира всеки аспект от живота му. В Османската империя
няма крепостничество. Всяко лице е поданик пряко на султана
и зависи от неговите закони и чиновници. По тази причина
видовете данъци и други задължения на селяните, ако не и тех
ният размер, се различават сравнително малко в отделните рай
они и при различните форми на земевладение. Задълженията
на селяните към този, който получава приходите от земята,
могат да варират в зависимост от местоположението на земята
и от това, което се отглежда на нея. По принцип селяните пла
щат различни видове десятъци, а данъците към държавата на
теория са доста унифицирани, а и на практика остават такива,
поне докогато османската държавна машина функционира глад
ко. Тази добре регулирана система обяснява защо толкова много
източноевропейци подпомагат османците по време на завое
ванието, както и защо е за предпочитане да се живеб под пря
ката власт на османците, отколкото на местния господар. Въпре
ки че се приема, че при османците данъците са по-леки откол
кото при предишните владетели, те може и да не са били по-
леки, но поне са фиксирани и регулирани. През определени
интервали навсякъде се появяват преброители, които отчитат
данъчно обложените лица (глави на семейства), инспектират
стопанството и определят данъчната тежест на всяко лице, ко
ято остава в сила до следващото преброяване, което обикнове
но се провежда след десет години. Следователно всеки селя
нин знае какво дължи на своя "господар" и на държавата и може
да си прави сметката. Това е много важно, тъй като османската
данъчна система поставя много по-голям акцент на паричните
данъци, в сравнение с предишните режими, нещо, което би
142
могло да направи техните данъци по-тежки от предходните,
ако хората не знаят предварително какво се очаква от тях.
Османците имат много причини да настояват за събиране
на данъците в пари. Тъй като в империята има много роби, а
класовото разделение следва професионалното и верското, ос
манците отбягват да узаконяват трудова повинност, извършва
на от едни нероби за други. Тази неохота произтича от стреме
жа към централизиране и от основната правна догма, според
която цялата земя и всички хора принадлежат на султана. Тру
довата повинност подчинява едни хора на други, а не на султа
на, а това не е може да бъде прието според османското право.
Към тези теоретични - може да се каже дори конституционни
- съображения се прибавят и особено важни икономически
съображения. Разходите на поддържаните от държавата инсти
туции, билите бируи или ендеруи, в Истанбул през 1527 г. възли
зат на 3.5 милиона акчета.3 Извън тази сума държавата се нуж
дае от пари, за да плаща на маашлъ военните, на военната флота
и за някои вносни стоки, необходими за държавните фабрики.
Тъй като икономиките на търговските й партньори в Италия и
Франция ускорено се насочват към парични разплащания,
държавата се нуждае от постоянен приток на пари, извън до
ставките за пазарите в селата и градовете. Следователно
данъчните постъпления в натура и в пари са еднакво важни.
Тези в натура отиват предимно в лицата, които държат феодал
ните владения и управителите на вакъфи, а паричните - преди
всичко в държавното съкровище.
Селяните плащат изискваните данъци на лицата, които
имат право да се ползват от плодовете на техния труд. Те от
своя страна задържат това, от което имат нужда, и продават
остатъка, като задържат парите, които са им останали, след
3 Ömer Lütfi Barkan, "H. 933-934 (M. 1527-28) Malı yılına âit bütçe
örneği [Схема на бюджета за фискалната година Н. 933-934 (1527-
28)] İstanbul Üniversitesi iktisat Fakültesi Mecmuası 15 (1953-54): 251-
329.
143
като са платили собствените си парични данъци. Точно от този
резерв държавата черпи с глоби и, когато се нуждае от допълни
телни приходи, въвежда извънредни данъци (авариз).
В съгласие с желанието на османската държава да контро
лира и регулира всичко и да бъде сигурна, че системата няма
да се разпадне, не само се очаква поданиците да не променят
своите групи и професии, но се вземат и мерки никой да не ги
изважда от тях против волята им. Естествено всеки държател
на тимар, всеки собственик на мюлков имот и всеки вакъф
притежава документ, който потвърждава правото му да полу
чава дохода от определена собственост. Тези документи биват
подновявани периодично и когато се открият злоупотреби, те
се отстраняват, доколкото държавата разполага с власт да на
лага своята воля.
Правото на собственост или на ползване е основно право
и трудно може да бъде поставено под въпрос при вакъфите,
освен ако са учредени незаконно или не служат на "полезна"
цел, и при мюлковите владения. Тяхното регулиране е особе
но важно не само за тимариотите, но и за селяните. Именно
при правото на собственост особено значение придобиват прин
ципите на урф и на имперското законодателство, изложено в
кануните. Кануните позволяват на османците да въвеждат
някои права върху собствеността, които не се съгласуват (Гьс
свещения закон и дори му противоречат. Подходящ пример е
разделянето на поземленото владение при смъртта на собстве
ника. Според шариата земята трябва да се подели между на
следниците, но това е забранено в Османската империя, къде-
то владетелите си дават сметка, че подобна практика е в ущърб
на производителността.
Тимарите, първоначално предоставяни от управителите
на провинциите, а малко по-късно от централното правителст
во по тяхна препоръка, са основната икономическа единица и
опора на феодалния компонент от армията. Всеки държател на
феодално владение има права върху него, докато изпълнява
точно определените му задължения. Това, което е важно от глед
на точка на имущественото право, е че въпреки че тимарите
144
са мирийски земи и би трябвало да се връщат на султана при
смъртта на спахията, на практика са въведени известни
отстъпки, според които се признава нещо като право на насле
дяване, ако не по отношение на земята, то поне спрямо полу
чавания от нея доход. Това се прави с цел да се осигури ста
билност както на военната институция, така и на икономичес
ката система.
Всеки тимар има отделен дял, наречен хасса чифт, спе
циална земя, обработвана пряко от тимариота или от специа
лен наемател, който го представлява. Както при целия тимар,
размерът му зависи от плодородието на почвата, но по прави
ло е между 14 и 35 акра.4 Това основно владение е наричано
още кълъч и след смъртта на спахията почти винаги се предо
ставя на най-големия му син и му осигурява минимален доход
(дирлик). Ако тимарът е достатъчно голям, всички други си
нове също получават известни права върху останалата част, но
само до размера на основния дирлик. Ако няма синове, най-
изявеният джебелю на покойния тимариот взима неговия
кълъч. Допълнителната земя трябва да се спечели на бойното
поле. Тези правила, които до голяма степен са унифицирани за
цялата държава със законодателните кодекси (кануннаме) на
Мехмед II и Сюлейман I, не следват шариата или основните
принципи, на които стъпва цялата система на тимарите, но
постигат някои много важни резултати. Те задържат членовете
на "класата на воините" в нея, предотвратяват появата на "вой
ници", които нямат доходи и които биха могли да се превърнат
в реална заплаха за държавата, и осигуряват законова прием
ственост върху поземлената собственост, приемственост в не
военните функции на тимариотите и неизменен модел на аг
рарно производство. Осигурена е и връзка между спахиите,
които познават своя регион и обичаите му, и селяните.
146
тгшариот, мютевелия (управител на вакьфски имот) или уп
равител на хас - той трябва да предложи имота първо на съсе
ляните на покойника. Едва когато сред тях не се открият жела
ещи, той може да се обърне към външни лица.
По този начин правата на селяните са защитени. Селяните
не могат да бъдат прогонвани от земята, която обработват, а
имотът им е по-сигурен, отколкото в повечето западни държа
ви. От друга страна те не могат да напускат земята, освен ако
не намерят някой, който да поеме техния тасарруф; той тряб
ва да бъде приемлив както за съселяните, така и за всеки, кой
то се ползва от неговия труд. Всичко това отговаря напълно на
убеждението на османците, че хората трябва да не напускат
своята класа и професия, за да не се наруши равновесието в
държавата. Това обаче затруднява разрастването на градовете
и е преграда пред технологическия прогрес в селското стопан
ство. Докато селянинът може да се изхранва, а този, който полз
ва неговия труд, е доволен, липсват стимули за промяна на си
стемата.
2. Селски данъци
147
Облагаемо имущество Вид собственост
мюлк мири/вакъф
1. Селскостопански земи
а. Орна земя X
б. Пасища X
2. Горски земи X
3. Овощни градини и лозя
а. Земя X
б. Дървета и лози X
4. Къщи и селскостопански постройки,
вкл. парцелите им X
5. Градински парцели
от Ά дюнюм (0.673 декара) X
6. Общински селски ливади X
7. Други ливади X
Освен юруците (за тях вж. гл. 2, разд. 2), които наброяват
37000 домакинства в Румелия в края на първата четвърт на XVI
в., съществуват и други групи, наречени Перли (броят им е не
известен), които са другата група традиционни пастири и жи
вотновъди в европейските провинции на Османската империя.
Те плащат пасищни такси (отлакресми), както за зимните, така
и за летните пасища. Въпреки че не е ясно дали този налог се
дължи в пари или в натура, размерът му е фиксиран и зависи
от големината на стадото, като минималната ставка е 10, а мак
сималната - 25 акчета. И номадите, и уседналите плащат още
данък за зимуване на стада (агълресми). Единственото споме
наване, което намерих в архивите, говори за минимално
задължение за най-малките стада от една овца и 50 акчета.
Всички, които отглеждат животни, били те номади или усед-
нали, плащат и овчи данък (адет-и агнам). Най-ниската став
ка, която открих, е за 1550 г., тя изключва първите 100 живот
ни и облага с половин акче останалите. Седемдесет години по-
късно ставката е 1 акче за всяко животно, включително и първи
те сто. Въпреки че този данък е "овчи", той се налага и върху
другите малки четириноги животни като кози и прасета. Не
намерих данък върху говедата и конете, нито за домашните
148
птици, въпреки че тези животни се споменават в наследствени
описи, в принудителните доставки за спахии и при други юри
дически казуси, документирани от кадиите. При onuda в цен
трална Унгария, както стана дума, десятъкът, който се дължи
за животните, е точно 10 % от говедата, съществуват и сведе
ния, че продавачите плащат и такса продажба за тях, както и за
конете. Не е ясно дали това са редовни или извънредни такси,
или просто взимане, на което скотовъдците не са можели да се
противопоставят. Те плащат и някои лични данъци.
Много повече сведения има за плащанията в земеделието.
Тук основният данък е десятъкът (ашар). Той се определя вся
ка година непосредствено преди жътвата, а селяните са
задължени да ожьнат и да овършеят една десета от реколтата и
да я предадат или на склад, или на изрично посочен пазар.
Ашарът е различен в различните райони, като най-ниският му
размер може да бъде една десета, а най-високият може да до
стигне до половината от реколтата, в зависимост от областта,
посевите и обичаите. Той се дължи за всички зърнени храни,
сено, слама, плодове, зеленчуци и за произвеждания от гроз
дов сок петмез. Въпреки че варира много, според архивите
специалният данък върху ширата се събира винаги в размер на
15 %. Този данък се нарича саларие. Същото наименование се
използва и за друг данък, с който се облагат, извън основния
ашар, ечемикът, просото, овесът и ръжта и който достига до
25 % от реколтата. Второто саларие представлява пари за фу
раж, с които спахията да поддържа бойния си кон в добра
форма. И накрая, един данък, наречен ресм-и кован, се дължи
за пчелните кошери. Той може да се плаща или в натура - един
от всеки десет кошера, или в пари при ставка, която варира от
половин до две акчета на кошер. Всички тези десятъци могат
да бъдат превърнати в парични плащания (рюсум)и това се
прави при повечето лозя и овощни градини.
Парични плащания се дължат за всички сгради и за из
ползване на мелници, ковачници и други съоръжения. И в тези
случаи размерът варира много в зависимост от района и вре
мето. Докато не се проведе детайлно изследване е практичес
149
ки невъзможно да се придобие реална представа за данъчното
бреме на жителите на европейските провинции. Все пак би било
справедливо да се отбележи, че, в резултат на инфлацията и на
нарастващата нужда на държавното съкровище от данъчни
постъпления, задълженията като цяло нарастват, какъвто е слу
чаят с някои от данъците, споменати по-горе.
При разглеждането на личните данъци се налага да се раз
граничат задълженията на мюсюлманите и на з и м м и и т е . Ос
новният данък, плащан от мюсюлманите, р а й е т р у с м у , обеди
нява два или три лични налога. Най-важният е ч и ф т р е с м и ,
който заменя старите феодални задължения. Мехмед II го оп
ределя на 22 а к ч е т а , което отговаря на следната разбивка:5
150
ски данъци, той обикновено се превежда като поголовен данък,
какъвто е и в действителност. Тези, които са го наложили, оба
че го разглеждат като пари за защита, плащани за привилегия
та да се живее в "добре защитената" държава, чиято отбрана
лежи на плещите на други. На теория размерът на джизието
зависи от имотното състояние на мъжа, който го плаща, и би
трябвало да има три ставки - висока, средна и ниска. В ранни
те мюсюлмански държави тази теория се прилага на практика
и османците също започват от това положение. По-късно су
мите, събирани по различно време, се различават, наблюдават
се и значителни отклонения от основните принципи.
Лесно може да се изчисли сумата, плащана от едно дома
кинство, ако се върнем към данните за приходите, представе
ни в началото на тази глава. През 1537 г. от европейските про
винции са събрани като джизие 83754000 акчета от 916841
домакинства на зиммии, което прави приблизително 91.5 ак
чета на домакинство. Ако се приеме, че повечето домакинст
ва плащат "средната" данъчна ставка и имат по двама мъже,
сумата от 45-46 акчета на мъж се оказва средната ставка джи
зие. Това поставя ставката от 70 акчета, посочена в протоко
лите на софийския кадия през 1550 г., преди голямата инфла
ция, в по-високата категория.6 От друга страна същите кадий
ски архиви показват, че този данък расте, по-бързо от инфла
цията, до 200 акчета. Освен това заповедта до кадията, в коя
то този размер е посочен, уточнява, че "тази сума трябва да
бъде събирана от всички". Очевидно към 1610 г. разграниче
нието между трите данъчни нива вече се е заличило.7 И това
не е единственото нарушение. През същата година кадията на
София получава друг берат (султанска заповед), която изиск
ва от него да помогне на посочено в документа лице да събере
151
джизие от циганите. Тези хора не са много богати, но размерът
на данъка им е определен на 250 акчета, с изключение на ци
ганите мюсюлмани, които трябва да платят само 180.8 Въпре
ки че тези суми са обобщени и включват други малки данъци
извън джизието, те показват, че мюсюлмани също плащат
джизие, само защото са цигани. Единственото друго възмож
но обяснение за тази процедура, която нарушава правилата, би
била, че разликата от 70 акчета показва, че мюсюлманите не
са обложени с този данък; но това обяснение следва да се
отхвърли, тъй като през 1610 в Софийския санджак "всеки" е
трябвало да плати 200 акчета джизие, от което презрените
цигани със сигурност не са били освободени. Всички тези числа
биха могли да означават, че като цяло циганите са поставяни
толкова ниско, че дори мюсюлманите сред тях са облагани с
данък незаконно, и все пак религията им има значение, щом
носи отстъпка от 70 акчета.
Тези примери са взети от само един санджак, но едва ли е
възможно рязкото увеличаване на този данък, отпадането на
диференцираните ставки и облагането на циганите мюсюлма
ни да е характерно само за един регион. По-вероятно е, че в
резултат на големия дефицит в държавното съкровище във все
ки санджак се наблюдават нарушения на правилата, може би
не едни и същи навсякъде.
Един друг личен данък е "редовен" и се прилага както към
мюсюлмани, така и към зиммии - брачният данък {арус рес-
ми). Когато булката е мюсюлманка той е 60 акчета, но когато
тя е вдовица или разведена, сумата е само 40 акчета. Когато се
омъжва жена от зиммиите, се събира половината налог, а ако
някой се ожени за девойка робиня, той не плаща нищо. Докол-
кото ми е известно това е единственият случай, когато мюсюл
маните плащат за нещо повече, отколкото зиммии. Според до
ходите си бащата на булката плаща друг данък от 9, 6 или 3
акчета·, а ако е юрук той дължи 5 акчета. Не е ясно каква е*
152
връзката на този налог със сватбите и как е бил въведен, а име
то му - пушачески или тютюнев данък (ресм-и духан) не обяс
нява нищо.9
Заедно, всички тези данъци образуват една значителна
сума. Жителите на градовете също плащат джизие и брачни
такси, но останалите техни данъци и задължения са свързани с
професиите им и могат да бъдат включени в цената на произ
вежданите от тях стоки, които осигуряват минимум 10 % пе
чалба. От друга страна селското население плаща ашар върху
това, което произвежда, а печалбата му зависи от времето, па
зарната конюнктура и други променливи величини. Когато се
събере всичко, се оказва, че в сравнение с жителите на градо
вете селяните очевидно са натоварени с по-големи данъчни
задължения, в пари или в натура, или и двете, върху произвеж
даните от тях продукти. Съществуват само три причини, кои
то биха могли да ги накарат да чувстват, че съдбата им е по
лека, отколкото е била преди пристигането на османците: 1.
Вместо капризни и неконтролируеми благородници, които че
сто взимат от селяните много повече, отколкото имат право,
сега имат "господари", които действат в рамките на закона или
могат да бъдат осъдени, ако го нарушават. 2. Поне във времето
между преброяванията те знаят точно какво дължат и на кого.
3. Постоянните войни, които унищожават посевите им, са пре
кратени.
Колкото и да са тежки селските данъци, те не са непоноси
мо бреме за земеделците и скотовъдците, ако задълженията им
се изчерпват с редовните данъци. Но нещата не стоят така. И
селското, и градското население трябва да плаща и извънред
153
ни данъци, както при празнични събития, например възкачва
нето на трона на нов султан, или при бедствия, например дълга
и скъпа война. Докато тези данъци се налагат само при кон
кретни причини, те все още могат да бъдат понесени, но към
края на XVI в. някои от тях стават "редовни" под името бедел.
Когато много други допълнителни извънредни данъци се при
бавят към бедела, бремето става прекадено тежко, а когато то
се допълни и от неспособността на държавата през следва
щите два века да принуждава "господарите" да бъдат честни,
редът на село се разпада. Четвъртата част от настоящия труд
ще разгледа този процес. Доколкото и преди края на XVI в. от
време на време се наблюдават белези на недоволство, те из
глежда са породени не от икономическо потисничество, а от
други фактори.
3. Граничните области
154
разширяват и свиват през дългите години на постоянни войни
с Хабсбургите, и никога не е ясно прокарана. Всъщност труд
но може да се говори за граница в съвременния смисъл на ду
мата. Това, което реално съществува, е граничен район, нещо
като ничия земя, въпреки че мирните договори и примирията
винаги определят границата.
Няколко века по-рано постоянно променящата се ивица
земя, която разделя мюсюлманите от Византия в Мала Азия,
ражда типично погранично общество, същият процес се на
блюдава и в този район. Тези, които живеят по новата граница,
вече не се наричат акрии и газии и в много отношения се раз
личават от предишните погранични воини, но се забелязват и
многобройни сходства. В ключовите точки от двете страни на
"границата" се издигат укрепления, които обикновено са раз
положени в градове; в османските територии те са седалища
на санджакбейове или на по-нисши представители на държав
ната администрация, които отговарят за казите, или просто на
командири на гарнизони. Многобройни малки опорни пункто
ве, паланките, са разположени между укрепленията и в тях са
настанени по-малки военни части. От двете страни на грани
цата всяка паланка има специално ядро, вегвар, дума, чието
точно значение - замък в края - описва функциите и значени
ето на този обект по-точно от буквалния превод - гранична
крепост. Видени и от двете страни на границата, тези опорни
пунктове изглеждат разположени на края на света. И от двете
страни се предполага, че те са част от организирана военна
структура, подчинена на върховен командир, но на практика
местните офицери до голяма степен действат на своя глава и
почти нямат власт над въоръжените отряди, които живеят в
паланките.
Пограничното общество, което населява паланките, при
лича на предишните общности на газии и акити по това, че е
съставено преди всичко от необвързани воини, а не от редовни
военни части. Сравнително голям брой приели исляма дезер
тьори от християнските армии или райони живеят от страната
на османците, но истинска симбиоза, каквато съществува в
155
Анатолия, не се наблюдава. Все пак някакъв "пограничен по
веденчески кодекс" е изработен. Той се основава на традиции
те не само на газиите, но и на местните хора. По време на
дългото противопоставяне между унгарци и османци, което
предшества окончателната победа на Сюлейман I, сред бос
ненците, сърбите, унгарците, румънците и хърватите, които
живеят по линията Дунав-Сава, възниква нещо като мантали
тет на пазителите на границите. Прочутата "черна армия" на
крал Матиаш, която извоюва няколко победи над османците, е
резултат от опит да бъдат организирани и използвани тези по
гранични воини. Същата идея хрумва и на Хабсбургите, които
още през 1522 г. започват да организират "военна граница",
която се превръща в институция първо в Хърватия, а по-късно
в Славония и Банат, и съществува чак до 1881 г.10 Успешната
"черна армия" се разпада след смъртта на Матиаш, а австрий
ската институция всъщност остава не е напълно изградена и
ефективна преди края на XVII в.
Междувременно мъжете от пограничните райони живеят
свой собствен живот и следват свои правила. Повечето от "вой
ниците" в паланките се стремят най-вече да си осигурят пре
храната и, ако е възможно, да се отличат, за да бъдат прехвърле
ни в редовната войска. Когато през районите, в които живеят,
преминават армии, те се включват в големите военни походи,
но в ежедневието си не се съобразяват с официалния "мир"
между османското правителство и европейските сили. И не
биха могли. По-голямата част от тях живеят в разорени от вой
ната области, в които малобройното население едва произвеж
да колкото да покрие собствените си нужди, камо ли тези на
местните военни, които рядко получават заплащане. Нападе
нията са необходими за оцеляването. Хиляди писма докумен
156
тират постоянните взаимни оплаквания на бейлербея на Буда
и коменданта на хабсбургските погранични сили от наруше
ния на границата. Дори хабсбургското и османското прави
телство си кореспондират по този проблем, но най-интересни
са писмата, разменяни между комендантите на разположени
те една срещу друга погранични крепости и дори паланки."
Тази кореспонденция съхранява картината на живота около
границата.
Очевидно войниците не се интересуват толкова от унищо
жаването на врага, колкото от залавянето на плячка и пленни
ци, въпреки че прояви на жестокост наистина се наблюдават.
Те ценят основните неща, необходими за всекидневния живот,
и всичко или всеки, включително пленниците, може да бъде
превърнато в пари. Мъртвият селянин не произвежда, за
мъртвия войник не може да бъде поискан откуп, напълно опу
стошената нива не може да бъде обработвана с години. По тази
логика животът получава по-висока цена в пограничните рай
они, отколкото при сблъсъците между редовни армии, и това
уважение към живота, заедно с икономическата цена, която му
се отдава, както и на всички преносими стоки, поражда погра
ничния кодекс, уважаван и от двете страни на границата.
Откупът се превръща в основен източник на доходи и на
средства за препитание по границата. Преди да бъдат върнати
срещу откуп пленниците са използвани като работна сила, но
са пазени в доста добро състояние, за да си струва другата стра
на да плати за тяхното освобождаване. Исканата сума естест
вено зависи от важността на пленника, от това дали той е вой-1
157
ник или селянин, а документите, които описват различните
преговори, ясно показват какви стоки се търсят, според но-
вовъзникналата ценностна система. Към края на XVI в. се по
явяват дори "брокери на откупи", които на друго място съм
описал като "професионални затворници". Техните преговори
и постигнатите договорки с командирите, които държат плен
ниците, дават най-добрите сведения за това какво притежават
селяните, които живеят в пограничните райони, за стопанст
вото и живота в тях.12
Откупът за селяни, особено за сърби в южна Унгария, къде-
то те се заселват по това време, често е по-висок, отколкото за
пограничен воин. Малобройността на земеделското население
обяснява тази любопитна ценностна градация, както и факта,
че някои селяни продължават да живеят и дори да мигрират в
пограничните райони. Тази ценностна йерархия определя от
ношението към тях. Пленниците се оценяват само според от
купа, който може да се получи за тях, тъй като девширмето и
наличието на старите пазари за роби след походите на Селим I
правят транспортирането на роби от отдалечените погранич
ни региони до центровете за търговия с роби неизгодно, а и
пограничните воини не разполагат с необходимата за тази
търговия организация. Тези, които се оказват роби, а те не са
малко, са пленени от редовната армия по време на войните
между османците и Хабсбургите.
Въпреки че е доминиран от войската, животът в погранич
ните райони е преди всичко селски. Границата се състои глав
но от откъснати села, чиито жители се занимават със земеде
лие и скотовъдство и са едновременно защитавани и заплаш
вани от тогавашните погранични воини, съсредоточени в мал
ки крепости и дори в паланките. Този необикновен начин на
живот е важен, въпреки че не обхваща много хора. С изключе
158
ние на Босна и някои части на Албания единствено в погра
ничните райони мюсюлманите и немюсюлманите успяват да
постигнат известно взаимно разбиране на обичаите и начина
на живот, като по този начин суровият живот и на двете общ
ности е донякъде облекчен. Нещо повече, без това разбиране и
взаимно опознаване унищожаването на човешкия живот и на
природните ресурси би било още по-голямо и би направило
практически невъзможно възстановяването, което е много труд
но и отнема векове. И накрая, именно в районите около грани
цата враговете имат възможност да изградят известно взаимно
уважение, единствено тук се откриват следи, наистина едва
забележими, от хуманни действия.
4. Заключителна оценка
159
дувания. Дори когато зиммиите са склонни да се примирят с
ниския си статут, на тях непрекъснато им се напомня къде им е
мястото. Те биват глобявани, че не носят предписаните дрехи,
че яздят коне, че не показват достатъчно уважение към мю
сюлманите и поради безброй други "нарушения на етикета".
Когато хората са сравнително защитени от военни похо
ди или разбойници, те са заплашени от старите здравни про
блеми - маларията и заразни болести като чумата, вилнеят из
цяла Европа през XVI в. Забележително е, че въпреки тежкия
данък, платен на чумата, в средата на XVI в. населението на
Румелия бързо нараства. От друга страна населението на ея-
петите Буда и Темешвар намалява много бързо, особено през
втората половина на столетието. Голямата унгарска низина с
многобройните й нови блата и полупустинни области е завла
дяна от насекоми, преносители на болести, които превръщат
земите между Дунав и Тиса в може би най-нездравословния
регион в Европа по това време. В многобройните войни, кои
то Хабсбургите водят с османците между 1526 и 1699 г., те
губят повече хора от различни епидемии, отколкото на бойно
то поле. В Германия, откъдето идват повечето войници, хора
та започват да говорят за "унгарската болест" и дори през 1866
г. Бисмарк се позовава на нездравословните условия в низи
ната, когато иска да убеди Молтке, че трябва да се сключи
мир след битката при 1^ьонигрец, преди противниковите вой
ски да се отгеглят в Унгария.
Животът е доста монотонен. Хората изпълняват ежеднев
ните си задължения, прибират се в малките си къщи и вечер се
заключват. Старите развлечения - лова, риболова, надбягвани
ята, религиозните шествия и другите празници, са забранени
или са запазени за мюсюлманите. Възможностите да се излезе
от утъпканите коловози са минимални, ако въобще ги има, и с
изключение на някои проспериращи майстори и туджари хо
рата са лишени от удобства или лукс.
Османците не се тревожат от сивотата и мизерията на жи
вота. Те се придвижват свободно, макар и само като войници,
ловуват, надпрепускат се с коне и, което е най-важно, управля-
160
ват една държава, която функционира точно според техните
очаквания. Докато това положение се съхранява и зиммиите
си знаят мястото, те не се интересуват от тях. Покорените на
роди се ползват от чешмите, баните, страноприемниците и
другите обществени заведения, които османците строят, но не
съществува никаква социална политика, още по-малко поли
тика, насочена към благоденствието на населението, която да
помогне хората не само да са външно покорни, но и да се по
чувстват реално доволни от своите владетели. Всъщност Рах
Ottomanica позволява на господарите да обръщат възможно
най-малко внимание на управляваните и така към края на "Злат
ния век"пропастта между двата сегмента на обществото става
по-голяма, отколкото в началото, когато Мехмед II за втори път
се възкачва на трона на своите предци.
Тази пропаст прави почти невъзможно общуването между
мюсюлмани и зиммии, между професионални османци и рая и
изключва всякаква възможност за сътрудничество между тях,
когато държавата се изправя пред трудности и се нуждае от
разбирането и добрата воля на всеки, за да се справи с тях.
Вместо това тези, които са на власт, още по-упорито се стре
мят да поддържат стария ред, като увеличават непопулярните
мерки от типа на различни извънредни данъци, а в същото вре
ме нарушават правилата на доброто поведение. Пропастта не
прекъснато се разрастват и османците с изненада констатират,
че управляват милиони недоволни свои врагове.
Народите на Югоизточна Европа не са причина за това
разцепление, но, колкото и да е парадоксално, и османците не
са. По времето на османския "Златен век" идеята за изгражда
нето на нацията едва започва да придобива една все още доста
мъглява форма в най-напредналите западни държави. Тази кон
цепция е напълно чужда на управляващия елит, който дори не
мисли за себе си като за част от някаква етническа общност и
използва думата "турци" като пейоративно означение за ана-
долските селяни. Единствените различия, което те познават,
са свързани с религията и социалното положение. Себе си те
се смятат за предопределени от бога да владеят света. Нищо в1
162
влече след себе си глоби и по-сериозни наказания. Тези мерки
отчуждават навъсените селяни и жителите на градовете, още
повече, че те виждат как тези, които ги наказват, все по-често
сами нарушават законите. Когато закононарушителите са и
управници и наказват другите за всевъзможни простъпки, на
казаните започват да търсят отмъщение.
Убеден съм, че по-малко закони, по-малко норми, по-мал
ко правила и специални предписания не само биха улеснили
съвместния живот на управници и управлявани, но и биха из
бегнали задушаващата атмосфера и взаимното неразбиране на
социалните групи, които в крайна сметка пораждат повечето
от вътрешните трудности, проявили се през XVI и XVII в. Тези
многобройни норми са създадени и наложени от ефикасната
бюрокрация от времето на "Златния век". В този факт аз от
кривам най-малко славния отблясък на великите векове и не
съм съгласен с повечето изследователи, които виждат осман
ския дух в умението да се управляват ефикасно милиони хора,
с които управляващите нямат нищо общо. В същината си най-
големият капитал на империята е и най-голямата й слабост.
163
164
Част трета
Васални страни
и страни, които плащат данък
Глава 6
Молдова и Влашко
165
провинция Дакия. От езика на даките едва ли са останали ня
какви следи, а румънците говорят романски език, който може
да е възникнал по времето на римската провинция Дакия, а
може и да не е. Каквито и да са били причините за възприема
нето на латинския език по времето на първите князе на двете
Дунавски княжества, Басараб във Влашко (ок. 1310) и Драгош
в Молдова (ок. 1352), предците на днешните румънци са гово
рели този език. Няколко града са били столица на северната
държава и накрая тя е преместена от Сучава в Яш; във Влашко
столицата се мести от Арджеш в Търговище и през 1659 - в
Букурещ.
Мирчо Стари е първият румънски владетел, който приема
(1391 г.) да плаща данък на османците, но след две години от
ново воюва с тях. Поражението на Баязид I при Анкара през
1402 г. временно премахва османския натиск, но през 1417 г.
Мирчо е принуден да признае върховенството на османците и
да плаща 3000 дуката годишен данък. Тази договорка не е трай
на и няколко следващи владетели на Влашко успяват да се про
тивопоставят на османците. Васалният статут се налага твърдо
след смъртта на Влад Цепеш през 1476 г. Молдова, която се
намира по-далече от Балканите, по-дълго запазва пълна неза
висимост и започва да плаща годишен данък едва през 1512 г.
Тази васална система остава непроменена почти точно двеста
години, след които през 1714 г.османците едностранно проме
нят договорите с княжествата и им отнемат правото сами да си
избират владетели. Тя е последвана от така наречения фанари-
отски период, който трае от 1714 до около 1830 г., когато връзки
те с османците практически са прекъснати и започва история
та на независима Румъния.
До 1512 г някои румънски князе, от Мирчо Стари до Ще-
фан Велики в Молдова се възползват от всяка възможност да
действат независимо от своя сюзерен и да възстановяват неза
висимостта си. Сред тези князе е Влад Цепеш, който си спе
челва историческа "слава" като легендарния Дракула заради
несравнимия размах на своята жестокост. Наистина, той мно
гократно воюва с османците като съюзник на Ян Хуниади и
крал Матиаш, но не особено успешно.
166
Много по-впечатляваща фигура е Щефан Велики, който
си заслужава прозвището. Той става владетел на Молдова през
1457 г. при трудни обстоятелства. Константинопол е паднал и
Мехмед II бързо превръща Балканите в османски провинции.
Унгарският крал Матиаш е обърнат на запад, очите на полския
крал Казимир IV (1447-1492) гледат на север. Влад Цепеш по
мага на Щефан да спечели трона, но е всичко друго, само не и
благонадежден приятел. След като Влад бяга от армията на
Мехмед в Унгария през 1462 г., където остава четиринадесет
години, неговите слаби приемници не могат да подкрепят мол-
довския княз, който се оказва практически изолиран.
Щефан започва управлението си с организирането на ар
мия. Първоначално поземлената аристокрация, болярите, му
се противопоставят, но той успява да събере армия от свобод
ни селяни, чиято свобода е обвързана с военната служба. Точ
ният размер на тази военна сила не се знае, но той е значите
лен, вероятно между 45 и 75000 мъже. Тя е много лошо въоръ
жена и трудно може да си позволи да излезе на решителна бит
ка с една добре организирана сила, каквато е османската. Един
ственият и шанс за успех може да дойде от първокласен пред
водител. В лицето на Щефан молдовците имат военен вожд,
който знае точно какво може и какво не може неговата войска.
За първи път той доказва военния си талант през 1467 г., кога-
то го нападат унгарците, които искат да превърнат Молдова в
свой васал. Щефан отстъпва пред по-силната унгарска армия
чак до Бая, на около шестдесет километра от Сучава, където
унгарците, които не срещат никаква съпротива, установяват
своя лагер. През нощта на 14 декември селската армия на Ще
фан нахлува в унгарския лагер подобно на днешните партиза
ни и печели решителна победа.
Истинската заплаха за Щефан са турците, а не Матиаш,
чиято авантюра е просто отклонение от неговата прозападна
политика. Раду Красиви, който управлява Влашко след бягст
вото на Влад Цепеш през 1462 г., е напълно покорен пред ос
манците и позволява армиите им да минават свободно през
земите му. Щефан, който се нуждае от по-сигурен човек на
167
южната си граница, нахлува във Влашко през 1471 г. и заменя
Раду е Басараб-Лайота, който охотно му сътрудничи. Под во
дачеството на Щефан армиите на двете княжества успяват да
отблъснат османците през 1473 г. На следващата година Мех
мед отвръща с ултиматум и изисква покорство от Молдова.
Преди да му отговори Щефан замисля план за отбрана на база
та на "изгорената земя" и си осигурява подкрепата както на
болярите, така и на селяните. След като отхвърля исканията на
Мехмед, османски сили, предвождани от великия везир, са
изпратени срещу него. Щефан действа според плана - оттегля
се, като не оставя на нашественика никакви източници на про
доволствие. Зимата също допринася за неудобствата на врага
и в края на краищата на 10 януари 1475 г. на около седемдесет
километра южно от Яш, близо до Въслуй, Щефан атакува глад
ната и обезверена османска войска. Планът, приложен няколко
години по-рано върху унгарците, отново носи успех.
Въпреки победата Щефан продължава да се намира в за
труднено положение, тъй като е изолиран. В отговор на своите
призиви за помощ той получава единствено хвалебствени пис
ма от папата. Така през 1476 г. той е отново сам, когато се из
правя срещу ново нападение на турците, предвождани от Мех
мед. Този път османците побеждават и Щефан е принуден да
се оттегли в най-северните области на страната. Спасява се
благодарение на избухването на холера в лагера на османците
и на навреме пристигналите трансилвански войски. Султанът
е принуден да се оттегли. Нападенията на турците прекъсват
до 1484 г., когато войските на Баязид II окупират Килия (Кили)
и Акерман (Белгород, Четатеа Алба, Монкастро) и откъсват
Молдова от Черно море. Османските войски напредват и за
владяват столицата Сучава, но през 1486 г. са победени от во
енното умение на Щефан. Тогава те се оттеглят от цяла Мол
дова, като запазват само двата укрепени града на Дунав. През
останалите осем години от своето управление Щефан трябва
да се защитава от Полша, която се опитва да наложи своя сю-
зеренитет над Молдова. Въпреки че има успех, той е напълно
и справедливо отвратен от политиката на християнските си
168
съседи и предлага, ако условията са достойни, неговият син и
наследник да се подчини на османците, а не на унгарците и
поляците. Наследникът му се вслушва в този съвет.
Щефан не е само воин, той строи черкви и манастири и е
отличен администратор. Умело балансира между различните
сили вътре в страната и има подкрепата на духовенството, бо
лярите и селяните. За негово и на народа му нещастие силните
му съседи не си дават сметка за мащаба на турската опасност и
не му предоставят помощта, която заслужава.
По време на неговото забележително управление вътреш
ното положение е стабилно и все още се основава на старите
обичаи в двете Дунавски княжества. На теория князете са аб
солютни владетели, въпреки че "официално" те се избират от
събрание на благородниците и духовенството, а решението се
приема от масите, които се събират около мястото, където се
провеждат изборите. Князете управляват със съгласието на
благороднически съвет, в който влизат най-висшите сановни-
ци, които винаги са избирани измежду водещите благородни
чески родове. Даването на благородническа титла е изключи
телно право на князете, единствено те могат да предоставят
земя на винаги алчните боляри и църквата. Само отделни мно
го силни владетели успяват да се задържат по-дълго на пре
стола (вж. Приложение 4), тъй като наследяването никога не е
ясно регулирано и дворцовите бунтове и детронациите са мно-
гобройни. Всеки, който се стреми към власт, трябва да "купу
ва" приятели. Затова броят на свободните селяни (кълъраши)
непрекъснато намалява, а селяните, които работят имоти на
господари или на църквата (доробапци) - се увеличава. По
следните не са крепостни в строгия смисъл на думата, тъй като
запазват известни имуществени права и дори могат да се мес
тят от едно място на друго.
Основният източник на доходи за държавата и благород
ниците е десятъкът и с времето съдбата на селяните става все
по-тежка. Тя става наистина трудна едва с упадъка на осман
ците, който влече след себе си увеличения на изискваните до
ставки и плащания от страна на васалите, които от своя страна
169
повишават задълженията на селяните. Социалните формиро
вания, подчинени на княза - духовенството, благородниците и
двата вида селяни, към които по-късно се прибавя и класата на
търговците - оцеляват по време на турското влияние, а някои
от най-важните длъжности и институции, както и княжеският
съвет дори получават турски имена.
Въпреки че като цяло институциите остават непроменени,
последният век преди появата на фанариотите е почти изцяло
доминиран от болярите, тъй като, с едно или две изключения,
след смъртта на Щефан Велики няма силни владетели. Избо
рите на князе, които продължават да се провеждат по не много
ясни правила, трябва да бъдат потвърждавани от султана сре
щу съответен подходящ подарък, а необходимостта от сътруд
ничество със турската светска и гръцката духовна власт създа
ва възможности за интриги. Болярите допринасят за нараства
щата бедност на населението поне толкова, колкото и осман
ската корупция и алчността на духовенството, въпреки че
съхраняват непроменени румънските институции и дори до
принасят за някои полезни нововъведения. Властта им се ко
рени във възможностите да влияят върху избора на князете и в
постоянно увеличаващите се техни богатства.
Преди да разгледа по-късния период настоящият разказ
трябва да бъде продължен от смъртта на Щефан Велики и да
се насочи към двама други князе, които заслужават да бъдат
споменати: Петру Рареш (1527-1546) в Молдова и Михай Хра
бри (1593-1601) във Влашко. Те са много различни като лич
ности и са разглеждани в различна светлина от румънските
историци. Михай има по-благороден характер и забележител
ни качества на пълководец, но е съмнително дали той би се
превърнал във велик герой на своя народ, ако не беше фактът,
че за известен кратък период обединява под свое управление
двете Дунавски княжества и Трансилвания, което го прави ро
доначалник на съвременна Румъния.
И двамата са майстори на интригите, качество, което е не
обходимо предварително условие за успешно управление в
Румъния през XVI в. По силата на васални договори земите им
170
са свързани с Османската империя и това възпира Хабсбурги-
те или Ягелоните, а по-късно и владетелите на Полша от дина
стията Baca, все строители на империи. Румънските князе не
само трябва да задоволяват своите господари в Истанбул, на
лага се и да маневрират между амбициите на силните си съсе
ди християни, включително и князете на Трансилвания. Из
гряващата Московска държава, силните кримски татари, а от
време на време и казаците, трябва да бъдат взимани предвид в
тази много трудна игра на отблъскване на претенции, интер
венции, претенденти, подкрепяни от една или друга чужда сила,
и открити военни набези.
Това положение има и някои предимства. Румънските князе
поддържат "международни връзки", които по-скоро ги излагат
на опасности, отколкото да им предлага някаква помощ, както
и някакви, наистина строго регламентирани, търговски отно
шения със своите съседи. И най-важното -културните контак
ти, на първо място с Полша, не са прекъснати и княжествата
имат възможност да участват в европейските културни проце
си по-пълноценно от "вътрешните" провинции. От друга стра
на румънците плащат висока цена за тези предимства. Осман
ците защитават своите провинции, но рядко си мърдат пръста
заради своите васали, често ги нападат и "наказват" заради
връзки с "врага", без да си дават сметка, че при дадените об
стоятелства тези връзки са неизбежни.
Когато вижда, че Заполяй губи гражданската война с Фер
динанд, Петру Рареш естествено пожелава да подсигури за
падните си граници и през 1529 и 1530 г. окупира части от
Трансилвания. През следващата година, като съюзник на мос
ковците той напада Полша, но е победен. Следващите седем
години маневрира между Фердинанд, Заполяй, московците,
поляците и османския си сюзерен, чието доверие в крайна смет
ка напълно изгубва. През 1538 г. Сюлейман I повежда срещу
него голяма армия, завладява цяла Молдова и качва на трона
сина на Рареш. По това време османците изграждат крепостта
Бендер (Тигин, Бендери), попълвайки линията от укрепления
по долното течение на Дунав и по Днестър, в които държат
171
гарнизони до края на своето управление. Когато Заполяй уми
ра, Рареш, който е негов пленник, бяга в Истанбул; през 1541 г.
той отново се качва на трона. Цената обаче е голяма. Той е
принуден да приеме еничарска охрана на своя двор и да се
съгласи годишният данък да бъде повишен до 12000 дуката.
Умира през 1546 г., следващите няколко князе се отличават
единствено с голямото разнообразие на своите пороци. Така в
Молдова XVI в. приключва в мрачна тоналност.
Във Влашко векът завършва с управлението на Михай
Храбри. В международно отношение неговото положение на
помня за това на Рареш, тъй като той също е принуден да мане
врира и да играе двойна игра, но накрая бива фатално измамен
от хабсбургския генерал Георг Баста. В сравнение с Рареш не
говото положение е дори по-несигурно. Истанбул все повече
затъва в блатото на корупцията. Князете на Молдова са слаби
и обикновено са под влиянието на първия полски крал от ди
настията Baca - крайно амбициозния Сигизмунд III (1587-
1632). Трансилвания вече не е толкова могъща и е управлявана
от двама много слаби князе - Сигизмунд (Жигмонд) и Андрей
(Андраш) Батори - които не могат да попречат на Хабсбургите
да пращат армии в техните земи. Сигизмунд Батори дори сти
га дотам да отстъпи земите си на император Рудолф.
При тези обстоятелства Михай няма друга алтернатива,
освен да предприема противодействия, преди малкото му кня
жество да бъде безнадеждно обкръжено от гиганти. Той раз
полага със силна, но малобройна армия, която дължи преди
всичко на новата сила в Дунавските княжества - селските дреб
ни благородници. Интересите на тази група съвпадат с инте
ресите на княза, що се отнася до поддържането на независи
мостта на Влашко, но дребните благородници допринасят за
бързото обедняване на селяните. Михай оглавява две бляскави
военни кампании: първата през 1595 г. срещу османците, кои
то негодуват срещу неговите неприкрито самостоятелни дип
ломатически ходове, втората през 1599 г. срещу Андрей Бато
ри. На следващата година завладява и Молдова.
172
Слабостта на Михай е в това, че и в Трансилвания трябва
да разчита на благородниците, единствената сила, която може
да го признае за владетел и да му осигури необходимата воен
на мощ. Но благородниците тук са унгарци и докато една част
от тях подкрепя власите, друга е недоволна от неговата етни
ческа принадлежност, а трета продължава да заговорничи с
пратениците на Рудолф. В резултат на сложни интриги Хаб-
сбургите пращат в Трансилвания армия, която да подкрепи
третата фракция. Водена от талантливия генерал Баста, през
септември 1600 г. тя побеждава Михай и го изтласква отвъд
Карпатите. Окуражени от тези събития поляците нахлуват в
Молдова и поставят своя кандидат на трона. Михай запазва
хладнокръвие, споразумява се с Рудолф и на следващата годи
на се връща в Трансилвания като съюзник на Баста. Двамата
умели военоначалници с лекота разбиват всички опозиционни
сили, но Баста, който си дава сметка, че неговите цели не съвпа
дат с целите на Михай, го измамва и заповядва да го убият. С
неговата смърт от сцената слиза последният румънски княз,
способен да води независима политика, а властта все повече
преминава в ръцете на болярите.
Доминиращата позиция на болярите е застрашена само за
около две десетилетия, когато Матей Басараб (1632-1658) уп
равлява Влашко, а Василе Лупул (1634-1654) е княз на Молдова.
Необичайно дългото им управление показва, че това са мъже с
изключителни качества, но те не успяват да преобърнат посока
та на историческото развитие по няколко причини. Първо, по
времето, когато Матей и Василе идват на власт, предишните князе
вече са раздали голямата част от земята на болярите или на
църквата. Така че единствения начин, по който двамата владете
ли могат да се отблагодарят за подкрепата на благородниците, е
като им позволяват да придобиват все повече власт над селяни
те. Второ, Василе Лупул е много амбициозен и не се задоволява
само с молдовския престол, а ламти за трона на по-богатото
Влашко. Трето, османците, които са в доста неизгодна позиция
преди везирите от рода Кьопрюлю да излязат на историческата
сцена, и вероятно трудно биха се справили с обединения
173
румънски натиск за отстъпки, насърчават авантюристичните
планове на Лупул. Поради това, вместо съвместни действия на
двама относително силни владетели, за радост на османците
двете княжества три пъти воюват помежду си - през 1637,1639
и 1652 г. И в трите случая агресорът е Василе Лупул.
Въпреки че дори и при общи действия едва ли би било
възможно да се изтръгнат сериозни отстъпки от османците,
може б и , ако двамата се бяха насочили предимно към вътреш
ните си дела, наистина би било възможно да се стабилизира
вътрешното положение в двете княжества по време на относи
телно продължителното управление на силните князе за смет
ка на непрекъснато засилващата се мощ на благородниците.
Тази последна възможност за ограничаване на нарастването
на мощта на благородниците остава неосъществена, поради
особеностите на характера на Лупул, насърчени от османците.
Преди да преминем към разглеждането на други въпроси
заслужава да се отбележи, че именно по време на управление
то на тези двама князе фанариотските семейства придобиват
първите си опорни точки в княжествата с помощта на осман
ците и на православния патриарх (вж. четвърти раздел от тази
глава). Фанариотите се възползват от своето географско и фи
нансово положение, за да влияят върху църковните назначе
ния. Още по-съществено е, че те започват да се намесват в раз
лични плащания, които княжествата дължат на Истанбул, как-
то и в разширяващата се търговия между този град и Молдова
и Влашко. Следващият раздел е посветен на тези въпроси.
Както управлението на отделни силни князе през XVI в.,
така и господството на болярите през XVII са възможни благо
дарение на отношението на османците към Дунавските кня
жества. Доколкото тези страни не се намесват в международ
ните отношения до степен да заплашват османската политика
и доколкото данъците и доставките пристигат навреме, а клю
човите укрепления остават в ръцете на османците, Истанбул
отделя относително малко внимание на това, което се случва в
Молдова и Влашко. Споменатите задължения стават много по-
тежки през XVII в., отколкото през XVI, и този факт доприна
174
ся много за бързото влошаване на положението на румънските
селяни и ускорява възхода на нисшите боляри. По тази причи
на изискванията на османците към румънските им васали тряб
ва да бъдат разгледани, преди да се пристъпи към цялостен
преглед на това столетие.
175
рици, може да се изгради една доста показателна таблица за
промените на размера на данъка във времето (вж. таблица 2).
По-богатото Влашко винаги плаща повече от Молдова.1
Таблица 2
Данък, плащан от Дунавските княжества
Влашко Молдова
Година Данък в дукати Година Данък в дукати
1417 3000 1456 2000
1503 8000 1465 3000
1541 12000 1481 6000
1542 24000 1503 10000
1545-59 50000 1552-61 30000
1567 около 65000 1568-72 35000
1584 125000 1593 65000
1593 155000 1620 38000
1601 32000 1634-53 25000
1632 130000 1685-93 26000
Числата са относително Данъкът се повишава до 42000
стабилни до началото на непосредствено преди началото
фанариотското управление на фанариотския период
176
ла за двете провинции, за 1593 г., също могат да бъдат обясне
ни, ако си дадем сметка, че те представляват както основните
данъчни плащания, така и авариз в разгара на една твърде скъпа
и продължителна война с Хабсбургите. Ниските числа за 1601
г. по отношение на Влашко може би са следствие от способ
ността на Михай Храбри да се пазари. Доста стабилният раз
мер на данъка, събиран след средата на XVII в., съвпада с
възстановяването на сравнително нормалната административ
на дейност от везирите Кьопрюлю.
В добавка към това редовно договорено данъчно задълже
ние румънците в Дунавските княжества плащат още и налог,
наречен пешкешурше. Това очевидно е румънски вариант на
турския пешкешлер, който буквално означава "подаръци" и се
представя като дар за султана, когато той се качва на трона. В
княжествата обаче той се плаща, когато някой княз приеме
властта. Първите сведения за плащания от този род са свърза
ни с подаръка от 12000 дуката и множество доставки в натура,
направени от Петре Рареш, когато става княз на Молдова.2
Дарът на Рареш е предназначен за султана, но с разрастването
на корупцията след смъртта на Мехмед Соколлу се налага все
повече висши служители, били те бирун или ендерун, да бъдат
удовлетворявани с подаръци. Ако си дадем сметка колко често
се сменят князете на Молдова и Влашко, няма да се изненада
ме, че румънците започват да възприемат пешкешурше като
редовен данък. Всъщност той е много по-тежък от основните
данъчни плащания. Между 1581 и 1590 тези "подаръци" до
стигат до средно 650000 дуката годишно.3 През по-късните
години сумите не са толкова фантастични, но практиката
продължава.
Архивите не включват към "плащанията" допълнителни
те суми, пръскани с широка ръка за "подаръци" в Истанбул.
Двамата капъ кехаи, официални представители към централ
2Ibid., 2:780.
3Ibid., 2:782.
4 Ibid., 3:21-22.
178
трети отиват в Истанбул, а князете харчат 100000 за нуждите
на двора и за наемните войници. За касите на князете остават
около 100000 дуката.5 Ако данните на проф. Ксенопол са вер
ни, човек започва да се чуди защо толкова много хора не
прекъснато интриганстват и пръскат значителни суми, за да
бъдат поставени на трона, и какви са източниците на парите,
които те харчат за тази цел. Ясно е, че малцина могат да си
позволят подобни разходи. Единственото възможно обяснение
е свързано със съществуването на болярски клики, които се
стремят да получат най-доходните постове, когато техният кан
дидат стане княз, и които, противно на всяка логика, се надя
ват, че неговото управление ще трае достатъчно дълго, така че
да им позволи да извлекат печалба от своята инвестиция. По
добно обяснение хвърля светлина и върху нарастващата мощ
на благородниците и обезправяването на селяните. Следова
телно не трябва да се учудваме, че много румънски историци
разглеждат периода между смъртта на Михай Храбри и управ
лението на фанариотите като век на болярите.
В края на първия раздел на тази глава стана дума за нача
лото на финансовата намеса на фанариотите в делата на
румънците. Тя е свързана не само с плащането на данъците и
п е ш к е ш у р и л е , а и с едно трето изискване на османците, което
засяга местните господари, търговците, гърците и някои други
хора - Истанбул трябва да бъде снабдяван с продоволствия и
суровини за своите производства.
По време на последните дни на независимо съществуване
като град-държава Константинопол вероятно наброява едва
40000 души, но според преброяването от 1520 г. политиката на
принудително заселване, провеждана от Мехмед II и неговите
наследници, е увеличила населението на града с около 700 %.
179
Към края на XVI в. в Истанбул живеят малко повече от половин
милион души. Към тях трябва да се прибави и населението на
няколко големи предградия. Въпреки че султаните принудител
но заселват много хора в опразнените европейски и азиатски села
близо до новата си столица, районът не може да поеме нуждите
на една истинска метрополия. А и въпросът не е единствено в
обичайните нужди, които трябва да се задоволяват, инцидент
ният недостиг на продоволствия води до бунтове, които заплаш
ват стабилността на държавата. За да се реши този проблем, из
носът на някои европейски и азиатски провинции, а от време на
време и на Египет, е запазен за столицата.
Османските управници са изправени пред дилема. От една
страна те трябва да осигуряват необходимите доставки за Ис
танбул на разумна цена; от друга страна трябва да са сигурни,
че това не разрушава селското стопанство и търговията в снаб
дяващите райони. Главният проблем е в това, че "пазарните
цени" в провинциите често са по-високи, отколкото правител
ството смята, че пазарите в Истанбул могат да понесат при
наличието на множество относително бедни хора, които живе
ят в града. На този въпрос са посветени фермани на редица
султани. По същество императорските едикти определят вида,
количествата и цените на доставките. В същото време, за да
съхрани икономиката на провинциите, правителството осво
бождава от някои данъци производителите на определени сто
ки, като се стреми да изравни цените и разходите. Доставките
се възлагат на един специфичен вид прекупвачи, които поня
кога са изпращани от Истанбул със специални заповеди, но
по-често живеят в провинциите. Въпреки че назначаването на
тези агенти не се ограничава до княжествата, разглеждането
на този тип делови хора от градовете бе оставено за тази част
на труда, тъй като техните действия в княжествата са "неза
конни" според васалните договори. По тази причина е много
интересно да се проследи тяхната дейност в румънски контекст.
Не трябва обаче да се забразя, че те оперират във всички евро
пейски еялети, особено в Румелия, където са най-активни в
българските, тракийските и македонските санджаци.
180
Задължителните доставки на продоволствия, главно на
зърно, овце и говеда, са известни под различни имена (ищира,
мубая, мукайесе). Хората, които са натоварени, често против
тяхната воля, със задачата да купуват определени количества
на фиксирани цени са наричани джелепи (търговски агент).6
Когато те са заставени да отглеждат част от добитъка, който
трябва да доставят, са наричани джелепкешан. Обикновено са
избирани по-заможни хора, включително членове на гилдии
или хора с професии, независимо от тяхната религия. Най-ран
ните сведения за подобна практика са от 1586 г., към средата
на следващия век тя се прилага във всички провинции. Назна
чението не е желано и тези, който успяват, го отклоняват. Въпре
ки че доставките са освободени от мита, данъци и пр. по пътя,
както и от пасищен налог при отглеждането и доставянето на
животните, джелепите обикновено трудно могат да се опра
вят без измами. Тези, които успяват, стават малки капиталисти
и през XVIII в. се възползват от своето положение. Изглежда,
че мнозинството от тях са зиммии. По принцип повечето изли
зат или от средите на градските занаятчии и търговци, или на
изгряващите едри селски стопани.
Поради липса на данни повечето доставки не могат да
бъдат представени в таблици, но някои числа все пак се знаят.
Цветкова показва, че през последните десетилетия на XVI в.
земи с приблизителния размер на днешна Българя доставят над
440000 овце годишно.7 Сведенията за княжествата са по-не-
точни, но достъпните данни са впечатляващи. Фермани на
Сюлейман I за 1558, 1559, 1560 и 1566 г. уточняват, че само за
султанските конюшни княжествата трябва да доставят между
80000 и 100000 киле ечемик при цена от 6 до 10 акчета на
181
киле.* През 1566 г. Сюлейман определя доставката от Молдова
на 1000 вола годишно, а през 1591 г. същата провинция трябва
да достави 141000 овце.*9 Един интересен пример от Молдова
илюстрира финансовите трудности на князете, значението на
доставките и нарастващото значение на хората, свързани с тази
монополна търговия. През 1589 г. един месар на име Первана,
който явно действа като джелеп или джелепкешан, заставя сина
на управляващия княз да достави 9000 овце срещу дълг от
420000 акчета.101Вероятно това е била изгодна сделка, тъй като
към 1585 г. цената на една ока овнешко в Истанбул е 3 акче
та." Като се знае, че по това време един венециански дукат се
разменя за около 180 акчета, става ясно, че месарят е бил много
богат, а князът - затънал в дългове.12
Тази търговия, която на практика е монополна във всяко
отношение, става още по-ограничена при специалните прину
дителни доставки, разглеждани като данък, сюрсат захиреси,
и събирани за армията по време на война. Този "данък" пред
ставлява фиксирани доставки при фиксирани цени и е съби
ран подобно на доставките ищира. Трудно е да се открият ня
какви точни данни, но при честите войни и размера на армия
та, тези "покупки" трябва да са били значителни.
182
Като създава една група от доста заможни лица, които до
стигат хиляди, както във "вътрешните" еялети, така и в княже
ствата, османците създават нова социално-икономическа сила,
която започва да играе все по-важна роля в историята на тези
земи. Въпреки че османците може да са имали правото да уста
новяват монополи в своите провинции, те със сигурност не са
разполагали с него в княжествата. Фактът, че го правят, показва
ясно докъде стига неспособността на князете да защитават пра
вата на своите земи. Не може да има съмнение, че османските
действия и принудителни събирания, които не съответстват на
васалните договори, имат по-голямо въздействие върху Молдо
ва и Влашко от клаузите на тези договори. Все пак правото на
султана да утвърждава князете, в съчетание с нерегулираните
правила за наследяване и амбициите на множеството претенден
ти за трона, също не трябва да бъде подценявано.
3. Векът на болярите
183
ните доставки, които трябва да се правят за турския "пазар", а
също и износа извън Османската империя, който все още съще
ствува през XVII в.14 Подобно на всички благородниците, осо
бено в Източна Европа, болярите придобиват пазарна ориен-
тираност, без да познават модерното земеделие и пазарните
техники. Те извличат максимални печалби, като непрекъснато
увеличават задълженията на селяните. Манастирите, които
владеят големи имоти и се оказват не по-малко безжалостни
от болярите в стремежа си да забогатеят за сметка на селяни
те. Както ще видим, по същото време подобни процеси проти
чат и във "вътрешните" провинции на Османската империя.
Но там те все пак са незаконни и свидетелстват за слабостта на
централната власт. В княжествата слабостта на централната
власт също е фактор, но тук той придава на процеса напълно
законен характер.
Наблюдава се и един друг познат от историята на благо-
родничеството процес: поява на стратификация, при която
много богатите магнати без титла, в румънския случай стоят
над най-дребните благородници. Някои от големите родове
(Мовила, Стриоч, Уреке и др.) стават по-могъщи от князете, а
техни представители достигат и до трона. Големите семейства
монополизират важните постове и се превръщат в истинските
политически господари на княжествата, по-малко могъщите
благородници заемат по-нисшите постове. Естествено благо
родниците, както и духовниците, успяват да се освободят от
данъчните и други задължения, като ги прехвърлят върху пле
щите на селяните. Последиците от това положение тежат върху
земите на селяните до края на Втората световна война.
184
Споменатите процеси не са характерни единствено за
Румъния, но влиянието на болярите върху градовете е несъмне
но нещо уникално. В края на Средновековието и началото на
Новото време в Западна Европа се наблюдава устойчива тен
денция към освобождаване на градовете от старите феодални
ограничения. Стана дума, че подобна тенденция се забелязва
дори в Унгария, където благородниците успяват да я пре
обърнат, като използват селския бунт от 1514 г. като претекст
да се насочат срещу onuda. В Дунавските княжества благород
ниците са достатъчно могъщи, особено в края на XVII и нача
лото на XVIII в., да заставят князете да им даряват земите,
държани от градовете, а по-късно - дори и терените, върху
които те са изградени. Към края на XVIII в. светските и църков
ните господари получават разрешение да изграждат градове,
които са изцяло в техните владения.15 В отделни случаи дори
приходите на някой град се предават на някой господар. Поня
кога манастирите и благородниците стигат дотам да смятат
градовете за своя собственост на същата база, както и земите
им, и да изискват от тях същите задължения, които получават
и от селяните. Въпреки този натиск градовете се развиват и
запазват някои от своите права и привилегии. Все пак влияни
ето на господарите се чувства и през XIX в.
XVII в не е щастлив за Дунавските княжества, особено за
селяните, но процесите и някои личности заслужават по-де
тайлно разглеждане от обобщените прегледи, предлагани до
сега. Два фактора - нарастването на влиянието на гърците и на
гръцкия език, както и културните процеси в Молдова и Влаш
ко - са някак си взаимосвързани и служат за основа на проце
сите от XVIII в.
185
В Истанбул влиянието на гърците нараства. Концентрира
ни около православната Патриаршия в района на Фенер, фана-
риотските семейства придобиват все повече власт посредст
вом влиянието си върху църковните институции, посредством
участието си в търговския флот и търговията като цяло и по
средством ролята на банкери, които изпълняват за всички,
включително и за румънските князе. Но те стават наистина
влиятелни и могъщи, когато доброто им владеене на чужди
езици и познаването на Запада и неговата култура стават неза
меними за османците, на които се налага все повече да разчи
тат на дипломацията във взаимоотношенията си с Хабсбурги-
те, поляците и набиращата мощ Русия.
През 1669 г. е учреден постът велик преводач и неговият
титуляр на практика се превръща във външен министър на
Османската империя. Първият назначен на тази длъжност е
грък, но не фанариот - някой си Панайотис Никузиос от ост
ров Хиос. През 1673 г. той е наследен от Александър Мавро-
кордатос, млад фанариот, който няма още четиридесет години.
Той остава на този пост с две сравнително кратки прекъсвания
до смъртта си през 1709 г. Маврокордатос е забележителна
личност, той учи право и медицина в Западна Европа, където е
публикува няколко научни труда. От момента, когато приема
поста на преводач, фанариотите стават младши партньори в
османската администрация. Някои от тях, включително и пред
ставители на рода Маврокордатос, стават господари - князе в
двете княжества. Тяхното влияние придобива първостепенно
значение в политиката и другите сфери на живота в двете Ду
навски страни през последните три десетилетия на XVII в.
Сред фанариотските родове, които по-късно управляват
румънските земи, са Дука, Тика и Росети, които постепенно се
порумънчват. Първият фанариотски род, който се установява
на север от Дунав, е старата византийска династия Кантаку-
зин, която се премества в княжествата в началото на XVII в.
През 1678 г. представител на този частично порумънчен род,
Шербан (1678-1688), става княз на Влашко. Благодарение на
порумънчването класата на болярите получава едно малко, но
изключително важно попълнение. Носители на богатство и
186
култура, те започват да дават нов тон в живота на най-богатата
и най-влиятелната част от доминиращата социална класа.
Пристигат и по-малко престижни личности. Гръцки търгов
ци са привлечени от широкомащабния износ от Дунавските
княжества и, което е по-важно, търговски гръцки духовници
заливат двете страни. Нарастващото влияние на църквата в зе-
мевладението, а дори и в градовете, е резултат от продължите
лен процес, познат от историята на всички европейски страни,
който се корени в обичая на най-ранните владетели да основа
ват църкви и манастири и да ги даряват със земи и привилегии.
По време на управлението на Василе Лупул и Матей Басараб
както князете, така и изтъкнатите благородници правят подоб
ни дарения в полза на манастири извън румънските земи, в
прочутите православни средища като Атон. По този начин го
леми владения попадат в ръцете на гръцкото духовенство и
към средата на XVII в. гръцкият практически измества чер-
ковнославянския като богослужебен език в княжествата.
По същото време протестантството печели много после
дователи сред германското и унгарското население на Тран
силвания и тези лутерани и калвинисти започват да превеждат
Писанието на своите езици и на румънски. Тъй като гръцкият,
както и черковнославянският, е твърде слаб, за да се противо
постави на тези мисионерски опити, се налага да бъде използ
ван румънски. Матей Басараб изгражда първата печатница през
1634 г. и първата книга, отпечатана на румънски в княжествата
- сборник църковни закони - се появява през 1640 г. Към 1688
г. е отпечатана първата Библия на румънски (Biblia lui Şerban),
поръчана от княз Шербан Кантакузин. Предполагаемият пре
водач Николае Милеску може да бъде сравняван с Александър
Маврокордатос по образование, ерудиция и пътувания из цяла
Европа, което доказва, че културата не е изключителен моно
пол на гърците. До към началото на фанариотския период са
отпечатани 457 книга на румънски.16
187
Въпреки нестабилността, нарастващото гръцко влияние и
егоистичното поведение на болярите и духовенството, култур
ният живот през XVII в. е забележителен. В сферата на култу
рата печалното в други отношения поведение на господарите
на княжествата следва една по-конструктивна линия, тъй като
в това отношение те имат подкрепата на богатите и могъщите.
Публикуваните произведения, както преводни, така и ориги
нални, включват правни и религиозни съчинения, няколко бе
летристични творби, известен брой философски трактати и
невероятно количество исторически трудове. През този пери
од работят молдовските историци Григоре Уреке (1590-1674),
Мирон Константин ( 1633-1691) и Йон Нокулче (1672-1745).
Сред техните творби най-ценен е L e to p is e tu l T â r ii M o ld o v ii на
Уреке, който завършва с 1594 г.. Най-интересната фигура сред
тези книжовници е Димитрие Кантемир (1673-1723), послед
ният нефанариотски княз на Молдова. Много образован чо
век, който разбира нещо от истинската история и от необходи
мостта от документи и доказателства. Със своята I s t o r i a
I m p e r iu li O tto m a n u , написана през 1714-1716 г., по време на
изгнанието му в Русия, Кантемир се издига до първи историк,
а не обикновен хронограф на османската държава. През 1716
г. завършва и своята история на Молдова { D e s c r ip tio M o ld a v ia e ).
Той е един от основателите на Академията в Санкт Петербург
и е избран за член на Пруската академия. Въпреки че много от
тези забележителни културни начинания са осъществени от
румънци на собствения им език, няма съмнение, че примерът,
а често и вдъхновението, ако не и темите, идват от нараства
щото гръцко влияние в Молдова и Влашко. Това влияние има
същностно значение за съживяването на образованието на ду
ховниците и за промяната на културните обичаи и ценностна
та система на висшата прослойка на богатите боляри. Така както
гръцкото влияние полага основите на фанариотското управле
ние, по същия начин то подпомага културните процеси, като
влива нови елементи в тях. Но трябва да се има предвид, че
тези нови елементи не представляват пренос на "западни" идеи
в една "турцизирана ориенталска културна среда", тъй като
188
контактите с Трансилвания, Унгария и особено с Полша не
позволяват пълното ориентализиране на румънския културен
живот, а западните идеи винаги са били допускани в княжест
вата. Само по време на по-голямата част от фанариотския пе
риод княжествата са отрязани от Запада и могат да разчитат
единствено на гърците и тяхната култура. Именно в сферата
на културата печалният век на болярското господство има своя
значителен принос към историята и развитието на румънския
народ.
Фактът, че Кантемир е принуден да пише повечето от сво
ите произведения в изгнание, представлява добра илюстрация
за несигурността на времето, в което живее. Не само натискът
на болярите върху безсилните князе непрекъснато нараства,
същото става и с изискванията и намесите на османците,
допълнени с тези на фанариотите. Добър пример за османския
натиск е постоянното увеличаване на пешкешуриле, който до
стига до 650000 акче, когато Шербан Кантакузин идва на власт.
Върху князете, които управляват "твърде дълго", се сто
варва допълнително бреме. Такъв е случаят с влашкия княз
Константин Брънковяну, който завършва живота си, като на
блюдава екзекуцията на семейството си, преди сам да бъде
обезглавен в Истанбул. Той е най-добрият пример за дълго
управление и за реалните трудности, пред които е изправен
румънският владетел през XVII в. Неговото управление обхва
ща периода от 1688 до 1714 г., през който османците посте
пенно се оттеглят от Унгария след второто нападение на Виена
през 1683 г., завършило с прочутия мирен договор от Карло-
виц (Карловци, Карлоца). Тази победа на Хабсбургите води до
изчезването на независимото трансилванско княжество, като
по този начин една световна сила става съсед на Молдова и
Влашко. Нарастването на хабсбургската мощ и упадъкът на
османците може би са поставили пред княжествата една дип
ломатическа, а понякога и военна дилема. Фактът, че въпреки
постепенното им отслабване поляците не се отказват от пре
тенциите си да се намесват в Молдова, чиито слаби князе не са
много полезни на Брънковяну в опита му да заеме неутрална
189
позиция в дългата австрийско-османска война, предизвиква
допълнителни затруднения. Когато османците отстъпват източ
на Украйна на Русия по силата на мирния договор от Радзин
през 1681 г., на сцената излиза нова сила.
Към края на века болярите са ясно разделени на три пар
тии: едните са привърженици на продължаване на връзките с
османците, другите са русофили, а трети са ориентирани към
Австрия. В Молдова има и прополска фракция. Следователно
Брънковяну трябва да маневрира не само между четири сили,
без да разчита на помощ от Молдова, но и между няколко бо
лярски фракции. Това, че при дадените обстоятелства той ус
пява да се задържи на трона цели двадесет и шест години, е
най-доброто доказателство за изключителните му качества на
дипломат.
Често принуждаван да участва във войни, в които той не
иска да се включи, Брънковяну винаги намира начин да пока
же на противниците, че действа под натиск. Въпреки че тази
тактика спасява Влашко от съдбата на Молдова, която посто
янно бива прегазвана от татарски войски, тръгнали на помощ
на османците, от полски атаки, а в отделни случаи и от импер
ски войници, тя му създава репутацията на двуличник, на ко
гото не може да се разчита. Няколко пъти той попада в опасно
положение, при което едната от две воюващи страни се добира
до негова кореспонденция с онзи, който в момента бива смя
тан за враг. Когато става дума за османците, той обикновено
успява да се измъкне с цената на огромен подкуп, но по този
начин стоварва на плещите на селяните непосилно бреме и
отчуждава от себе си дори тази болярска фракция, която в мо
мента го подкрепя. Накрая, когато е арестуван в собствения му
дворец от пратеник от Истанбул, никой не вдига ръка в негова
защита. И все пак Брънковяну спасява своята страна от труд
ности, по-големи отколкото тези, в които е принуден да я вка
ра чрез опасните си игри, игри, които показват не толкова не
говия "нечестен" характер и амбиции, колкото невъзможното
положение, в което се оказват Дунавските княжества след като
турското нападение на Виена се проваля през 1683 г.
190
Димитрие Кантемир разбира ситуацията правилно. Когато
османците му дават трона на Молдова със специална заповед да
елиминира Брънковяну, той стига до извода, че през 1710 г. най-
добрата политика е сътрудничество с Русия. По същото време
Брънковяну стига до същото заключение и най-накрая се дости
га до редкия момент, когато двама способни румънски князе
могат да работят заедно и наистина го правят. Но докато Канте
мир твърдо следва една политическа линия, когато реши, че тя е
правилна, Брънковяну, който дълги години се е стремил да има
алтернативни варианти, не действа толкова последователно.
Когато османците обявяват война на Русия, Кантемир е верен и
убеден съюзник на Петър. През април 1711 г. той сключва тайно
съглашение, което урежда неговото бъдеще и при победа, и при
поражение; благодарение на него по-късно той има възможност
да живее "изискано" в Санкт Петербург. От Брънковяну също се
очаква да сътрудничи руснаците, които зависят много от помощ
та, която той трябва да им окаже. Но влашкият княз, който има
навика да си запазва възможности за измъкване и който е много
по-близо до центъра на османската власт, не предприема нищо,
когато Петър пресича Прут през юли 1711 г. По този начин той
има сериозен принос към османската победа над Петър на 11
юли след битката при Станилещи.
Кантемир, който бяга в Русия заедно с водачите на прору-
ската партия в Молдова, е заместен на трона от Николай Мав-
рокордатос, син на наскоро починалия велик имперски прево
дач, неговото възкачване на престола бележи началото на фа-
нариотския период. Той е враг на Брънковяну и ламти за трона
на Влашко. Добрите връзки на Маврокордатос в Истанбул,
нарастващото френско влияние в този град, което също е враж
дебно настроено към влашкия княз, и разкриването на нова
кореспонденция между него и Виена, както и някои вътрешни
проблеми правят възможен неговия арест и последвалата екзе
куция. След свалянето му от власт Николай Маврокордатос е
поставен на влашкия трон, а фанариотското управление започва
и в другото княжество.
191
4. Фанариотски период
192
ва, които са част от тази специална група, или са свързани с
нея, или произхождат от нея. В последно време този възглед
не само е коригиран, но той е и очевиден абсурд; ако беше
верен, щеше да се окаже, че кварталът Фенер е най-гъсто насе
леният район на света и всеки негов жител е влиятелен милио
нер. Няма съмнение, че при идентифицирането на фанариоти-
те трябва да се тръгне от представителите на най-важните
гръцки родове в Истанбул, които са професионално свързани
с османската администрация и са натрупали богатства с търго
вия, различни услуги и разнообразни политически и икономи
чески функции, които постепенно превръщат в монопол, бла
годарение на влиянието си върху центъра на властта. Към тези
водещи родове трябва да се прибавят стотици други, очевидно
не само гърци, които формират техните свити и клиентела в
Истанбул и в цялата империя. Взети като цяло, тези семейства
представляват малка империя в империята, която не може да
съществува без голямата. Въпреки че няма съмнение, че голя
мата империя доминира по-малката до такава степен, че и най-
могъщият фанариот става играчка в ръцете на някой амбицио
зен велик везир или друг важен представител на управляваща
та мюсюлманска върхушка, все пак в началото на XVIII в. меж
ду тях възниква нещо като сътрудничество, което достига до
там, че партньорите не могат да съществуват един без друг. В
този смисъл многобройните позовавания на двойното турско-
гръцко владичество в историческата литература на славяните
и румънците са основателни.
В Румъния на сцената излиза още един елемент - местни
те благородници. Още през XVII в. много фанариоти търговци
и духовници се насочват към Дунавските княжества заедно със
своето обкръжение. Те трябва да се нагаждат към местните
условия, наблюдават се и много бракове между тях и местните
боляри. Както знаем, много фанариотски родове постепенно
се порумънчват - родът Кантакузин е най-важният ранен при
мер - а някои болярски семейства придобиват фанариотски
навици, обичаи, поведение и дори възприемат гръцкия език.
Този процес става много по-значителен и засяга много повече
194
ва към нов начин за подбиране на своите румънски васали.
Войводите са твърде независими, господарите са наистина
губернатори, които могат да бъдат назначавани и сменяни като
бейлербейовете и тяхното главно задължение е да изпълняват
желанията на централната власт. Тази промяна е всеобхватна,
тя е правилно обобщена от Влад Джорджеску, който пише:
195
По този начин промяната от владетел към губернатор означава
не само политическо деградиране, което ясно личи в разликата
между двете титли, но и културен регрес.
Сред благородниците и богатите търговци тази културна
празнина е запълнена от възприемането на гръцките ценнос
ти. За нещастие гръцки ценности в случая не означава класи
ческото гръцко знание или значимите идеи на титаните на пра
вославната църква, или бавното съживяване на гръцката наука
и култура; в случая изразът "гръцки ценности" отразява един
любопитен начин на живот, който фанариотите са си изгради
ли в Истанбул, имитирайки "професионалните османци". Към
края на XVIII в. къщите, облеклото и дори кулинарните нави
ци на румънските благородници трудно могат да бъдат разли
чени от тези на заможните фанариоти, а дори и на османците,
които живеят в Истанбул или около него. Тази постепенна про
мяна е неизбежна и значима.
Тази неизбежност е породена от няколко причини, първа
та от които са трудностите пред фанариотите, предизвикани
от факта, че принадлежат към една специфична група. Те са
или истински османски служители, или техни клиенти през
един век, когато османската администрация достига най-нис
ката ефективност, а корупцията достига своя връх. Въпреки че
корупцията помага за оцеляването, тя прави запазването на
всеки пост много трудна задача. Приложение IV разкрива, че
25 представители на само 11 рода управляват Молдова и Влаш
ко от началото на фанариотския период до 1804 г., много от
тях по няколко пъти, което прави общо 62 "царувания". Веднъж
отстранен, никой господар не може да бъде сигурен, че ще
получи ново назначение; някои от тези 25 мъже управляват
само веднъж и то за кратко. Получаването на назначение включ
ва големи разходи в Истанбул, от които бъдещият "княз" пла
ща лъвския пай. Неговите приближени осигуряват останало
то, те трябва да си възстановят вложенията и да излязат на пе
чалба колкото се може по-бързо. От този първи факт произти
ча и вторият.
196
За да извлекат изгода от властта господарите трябва бързо
да попълнят всички важни постове с хората, които са им по
могнали да съберат своите инвестиции. В същото време гос
подарите трябва да си осигурят и бързи печалби. Щом като
всички важни постове са в ръцете на фанариотите, чийто на
чин на живот отразява този на господаря, местните боляри ско
ро се оказват принудени да го имитират, ако не искат да бъдат
смятани за изостанали провинциални братовчеди. Тази тенден
ция се подсилва от появата на "новите" благородници, споме
нати преди малко, които запазват своя начин на живот, дори
след като станат румънски боляри, и въпреки браковете със
"старите" благородници. Това смесване на фанариотски и не-
фанариотски благородници е третият фактор, който води до
налагането на чуждия начин на живот сред висшите класи на
румънското общество. Все пак не трябва да се забравя, че този
нов начин на живот не означава непременно пълно идентифи
циране с ценностите на фанариотите. Опозицията наистина
съществува и през XVIII в. тя постепенно набира сили, въпре
ки че външно нейните представители трудно могат да бъдат
отличени от онези, които тя иска да измести.
Променя се не само външната декорация в живота на бла
городниците, тяхното положение в държавата също претърпя
ва съществени изменения. Това до голяма степен обяснява опо
зиционните настроения на много боляри. В княжествата, как-
то и навсякъде другаде, благородническият сан е нещо, което
индивидът придобива по наследство, или с което бива удосто
ен от владетеля. По начало благородникът е воин, който в за
мяна на своята служба, която по-късно включва и заемане на
някакъв пост, получава данъчни облекчения, феодални права
над селяните и земя, осигуряваща неговия престиж и власт.
Константин Маврокордатос подменя тази система, когато уп
равлява Влашко през 1739 г., и въвежда своите нови закони в
Молдова, когато става господар там две години по-късно. Той
превръща наследствените благородници в "длъжностни", една
идея, която е позната на изследователите на руската история.
Старите прерогативи са отменени, а благородническият ста
197
тут, със съответните му привилегии и данъчни облекчения, се
свързват със заемания пост. Наследниците на хората, заемали
определени постове, се радват на същите права. Тази реформа
наистина завършва прехода от старата румънска към новата
фанариотска система, тъй като тя поставя назначените от вла
детеля фанариоти и "новите" благородници на върха на соци
алната пирамида. Възникналото прегрупиране на ранговете
напълно променя положението на онези родове, които са свик
нали с властта и могат да станат център на сериозно съпроти
вително движение.
Реформите на Константин Маврокордатос се простира
отвъд класата на благородниците и обхващат манастирите,
фиска и дори положението на селяните. По тази причина той е
най-важният фанариотски княз от първата половина на XVIII
в.19Четири пъти господар на Молдова за общо седем години и
пет пъти на Влашко за общо петнадесет години, той разбира
проблемите на княжествата много по-добре от който и да е друг
от ранните фанариоти. Изглежда е схващал трудностите, по
родени от факта, че финансовите и "търговските" задължения
на фанариотския режим към Истанбул са напълно нерегламен
тирани, тъй като старите данъци и задължителни доставки са
заменяни от широкомащабни подкупи, винаги, когато тронът
бива предаван, когато князете се опитват да го запазят или да
изместят някой съперник, както и от непредвидимите, но не
прекъснато нарастващи искания за доставки, насочени към
Истанбул. Съчетани с необходимостта фанариотите да реали
зират своите инвестиции, а и всички боляри да си осигурят
доходите, тези искания пораждат непрекъснато увеличаващ се
натиск върху селяните. Положението се влошава от започна
лата през предишното столетие тенденция манастирите, бла
городниците и князете да изискват все по-големи доставки от
всички, които могат да заставят да се подчиняват, включител
198
но и градовете. Селяните отвръщат е намалена производител
ност, с укриване на продукцията и масова емиграция. За боля
рите, фанариотите и дори за Истанбул става все по-трудно да
получават това, което желаят. Между 1741 и 1746 г. само Влаш
ко губи от емиграция 77000 селски семейства от общо 147000,
които се насочват към райони южно от Дунав.20
За да облекчи положението и да спре превръщане на селя
ните в крепостни, Константин Маврокордатос издава рефор
маторски декрети през 1746 г. във Влашко и през 1749 г. в Мол
дова. Три данъка (за които отговарят болярите, но са плащани
от селяните) - върху говедата, винарските преси и лозята - са
отменени, а на селяните се позволява да откупуват свободата
си срещу 10 акчета. Нещо повече, селяните са разпределени
на групи според броя на воловете, които притежават; на базата
на този брой са възстановени някои от старите им права - на
паша, събиране на дърва и съответно количество земя за обра
ботване. Декретите фиксират десятъка, заплащан от селяните,
както и задълженията им като ангария, която е ограничена до
8-10 дена годишно. Зеленчуковите и овощните градини са из
ключени от десятъка, но "селянин, който има собствена земя,
получена по наследство, няма право да я напуска".21 Въпреки
че тези реформи са минимални, те са максимумът, който Кон
стантин Маврокордатос може да отвоюва от благородниците и
духовниците. Сериозни пролуки в самите реформи правят мал
ките придобивки на селяните илюзорни. Не само селянинът за
първи път е прикрепен към земята, но и трудовата повинност е
определена както в дни, така и в количество работа, която тряб
ва да бъде свършена. Това количество е толкова голямо, че уд
воява и дори утроява броя на дните, които селяните би трябва
ло да отработят, ако задълженията им се мерят в работа, каква-
199
то е и практиката. Служителите, назначени от княза да следят
за прилагането на декретите, обикновено са набирани сред
дребните благородници и естествено тълкуват разпоредбите в
полза на земевладелците. Тези пролуки отварят вратите пред
окончателното закрепостяване на селяните през втората поло
вина на XVIII в.
Причините за постоянното влошаване на съдбата на селя
ните са главно следните. Нарастването на доставките на сел
скостопански стоки за Истанбул при фиксирани цени означава
просто повече пари за болярите, въпреки ниските цени, тъй
като могат да продават произведеното за тях от селяните под
формата на десятък или други задължения, доколкото могат да
увеличават тези доставки за сметка на селяните. Разточител
ният начин на живот, въведен от фанариотите, също изисква
по-големи приходи, които болярите могат да получат, само като
експлоатират селяните повече, отколкото преди. И накрая
въвеждането на спиртоварни, които използват като суровина
картофи и други земеделски продукти, представлява друг из
точник на приходи и също подтиква земевладелците да се стре
мят да получават по-големи доставки от тези, които обработ
ват земите им.
В Молдова селяните страдат повече, отколкото във Влашко.
През 1766 г. болярите заставят Григоре III Гика (1764-1767) да
издаде нов декрет, който не само увеличава ангарията на двана
десет дена, но и определя работата, която трябва да се свърши
за един ден така, че на практика селяните биват принудени да
работят между тридесет и пет и четиридесет дена годишно. И
болярите не се задоволяват с това. През 1775 г. те заставят Гри
горе II Гика (княз за четвърти път, 1774-1777) да прибави нови
пет дена към трудовата повинност на селяните, както и допълни
телни задължения за работа по поправяне на диги, по напоител
ните съоръжения и други свързани с водата задължения. Тези
нови повинности в общи линии достигат размера на онова, кое
то църковните и светски земевладелци изискват по същото вре
ме в натура, една десета от труда на селяните. Целият този
допълнителен безплатен труд може да бъде насочен към необ-
200
работвани по-рано земи. Така приходите на господарите се уве
личават значително, а процесът на превръщане на свободните
някога селяни в крепостни приключва.
Във Влашко Александър Ипсиланти ( 1774-1782) също уве
личава трудовата повинност на селяните на дванадесет дни през
1776 г., но това задължение може да бъде трансформирано във
фиксирана парична сума. Нещо повече, само броят на дните е
посочен, не и работата, която трябва да бъде извършена. Така
господарите нямат възможност да утрояват продължителност
та на ангарията. Към края на века влашките селяни рядко от
работват дори изискваните дванадесет дена. Досега не съм
намерил задоволително обяснение за това сериозно различие
между двете провинции, въпреки че предлаганите обяснения
са няколко. И в двете провинции през XIX в. на селяните са
налагани нови ограничения и задължения, така че дори прочу
тият Органичен статут от 1831 г. не облекчава значително сел
ската неволя.
Докато болярите използват голяма част от новото си бо
гатство за пищни разходи, мнозина се заемат с изковаването
на програми за политически и правни реформи. През послед
ната четвърт на века те са под влияние на Просвещението и на
делата на просветените владетели, особено на законодателст
вото на Йосиф II и Екатерина Велика. Все пак в основата си
тези възгледи стъпват на трудовете на румънските мислители
от предходното столетие32, което показва, че обещаващите кул
турни начала от XVII в. не са се придвижили много напред
през XVIII в. Това тъжно положение се дължи на няколко яв
ления, които вече бяха споменати: "чуждата" власт, увеличава
щата се корупция, прекъсването на връзките с Полша и Тран
силвания, нарастващото влияние на гръцкия език и на ценно
стната система на фанариотите. Те обясняват и растящият ин
терес към политически и правни реформи у тези боляри, кои-2
201
то не мислят единствено за собствените си интереси.23 В нача
лото създателите на тези програми се стремят към реформи и
"независимост", която според тях просто трябва да възстанови
местните управници; по-късно те разработват планове за ре
ална независимост в истинския смисъл на думата и дори за
обединяване на двете княжества. Тези планове са породени
както от външни, така и от вътрешни процеси.
От началото на фанариотското управление до 1792 г., ко-
гато интересите на Великите сили се съсредоточават върху
събитията, започнали във Франция, Османската империя води
три войни с Русия (1710-1711, 1768-1774, 1789-1792), една с
Австрия (1716-1718) и една с двете могъщи съседки едновре
менно (1736-1739). Освен това Австрия участва за кратко и в
последната война с Русия (1788-1791). По време на тези войни
армиите на Австрия и Русия на четири пъти окупират Дунав
ските княжества за периоди от няколко месеца през 1711 до
пет години през 1769-1774 и 1787-1792. Очевидно е, че тези
окупации оставят своя отпечатък върху мисленето на румънци
те. По-важното е, че те ги карат да разберат, че техните страте
гически разположени земи стават ябълка на раздора между
върховните им господари, които са все по-неспособни да ги
защитят, и две велики сили, които все по-открито показват, че
смятат Молдова и Влашко за територии, потенциално отреде
ни да станат част от техните собствени владения.
Въпреки че през XVIII в. е загубена само Буковина (defacto
през есента на 1774 и dejure през пролетта на следващата годи
на, когато османците официално предават провинцията на Ав
стрия), идеята, че нещо повече от северозападната част на Мол
дова може да премине от османците в ръцете на Австрия и Ру
202
сия, оказва влияние върху мисленето както на господарите, така
и на болярите. Противопоставянето между фракциите, които
поддържат трите съперничещи си партии, се задълбочава, но
тези, които се стремят към анексиране от страна на Русия или на
Австрия, или на присъединяване към османските владения, са
малко. Повечето фракции са единодушни по един въпрос: първо
властта трябва да се върне на румънските благородници и след
това да се постигне възможно най-широка "автономия". Разли
чията са по отношение на средствата, с които трябва да се по
стигнат тези цели. Трите велики сили естествено нямат намере
ние да бъдат използвани в името на румънски интереси. Техни
те привърженици са подтиквани да заемат все по-крайни пози
ции. Това допълнително усложнява вътрешнополитическата сце
на. Различните ходове и противодействия са твърде усложнени,
за да бъдат представени в рамките на този том. Достатъчно е да
се каже, че политическите стратегии, отнасящи се до вътрешни
те дела и външните обвързаности, най-често изковавани в чуж
ди столици и без участието на румънци, които могат само да
реагират, стават изключително преплетени. Произтичащата от
това опасност за бъдещата независимост на княжествата уско
рява търсенето на политически решения за сметка на повечето
други действия.
Прочутият договор от Кючук Кайнарджа, подписан на 21
юли 1774 г., е добър пример за обвързване, решено без румънско
участие. Последните пет години преди подписването на дого
вора Дунавските княжества са окупирани от Русия. Въпросът
какво двете дунавски страни могат да спечелят от войната и
дългата руска окупация е изцяло в ръцете на руснаците. Въпре
ки че договорът е известен най-вече заради членове 7 и 14,
които дават на Русия "правото" да защитава "християнската
религия" в Османската империя, и заради член 3, който превръ
ща земите на кримските татари в "независима държава", той
съдържа и клаузи, които се отнасят до княжествата и тяхното
население. Член 1 гарантира на всички, които са се противо
поставили на османците, включително власи и молдовци, обща
амнистия за това, че са сътрудничили на врага, която включва
203
и възстановяване на честта и собствеността им. Член 9 дава
правото на Русия да има консулства навсякъде, където поже
лае. Член 16 връща княжествата към османската власт, но те
биват освободени от всякакъв "данък" за две години, след кое
то сумата трябва да бъде фиксирана и никакви отклонения няма
да бъдат толерирани. Русия си запазва правото да представля
ва княжествата в Истанбул. Последната договореност, както и
откриването на консулства в Яш и Букурещ, цели да запази
както влиянието на Русия, така и възможността за евентуална
бъдеща намеса в княжествата.
Руските намерения стават ясни след първото разделение
на Полша, когато Екатерина Велика се връща към експанзио-
нистичните си планове на юг под формата на прочутия й
"Гръцки проект". Това води до последната война между Авст
рия, Русия и османците, преди събитията, предизвикани от
Френската революция, да прекъснат временно бързото разви
тие на това, което е останало в историята под името "Източен
въпрос". Поне мирните договори (в Свищов с Австрия през
1791 ивЯ ш сРусия през 1792) не изискват допълнителни жерт
ви от Дунавските княжества. Документите свидетелстват, че
по това време управляващите класи в княжествата не са до
волни, че техните страни се връщат на османците. И имат ос
нования. Османците се възползват ангажираността на Авст
рия и Русия на други места и нарушават всички договоренос
ти от Кючук Кайнарджа. Те отново почват да разиграват гос
подарските постове и да изискват големи подкупи, но са не
способни да защитят Влашко от нападенията на забележител
ния видински паша Пазвантоглу, който разорява районите се
верно от Дунав. В края на века тази нещастна провинция по
лучава най-лошия си княз, Константин Ханджерли ( 1797-1799).
За щастие той е убит по заповед на султана преди да успее
напълно да разруши икономиката на Влашко.
По това време, в отговор на нахлуването на Наполеон в Еги
пет османците влизат в съюз с Великобритания и Русия. Русия
се възползва от положението и укрепва позициите си в Дунав
ските княжества. През 1802 г. тя заставя османците да отменят
204
всички незаконни данъци, наложени след Кючук Кайнарджа, да
назначава господарите за седем години и да не ги сваля без ру
ско съгласие преди изтичането на мандата им. При тези условия
не трябва да се изненадваме, че последните господари, които
управляват преди сръбското въстание от 1804 г., Константин
Ипсиланти (1802-1806) във Влашко и Александру Морузи ( 1802-
1806) в Молдова, проявяват ясно изразени проруски настрое
ния, а техните страни отново влизат в руска орбита.
Към края на века фанариотският период наближава .своя
край, а в дунавските страни са навлезли достатъчно западни идеи,
които правят тяхната история през XIX в. много по-различна от
това, което предвиждат наблюдателите от времето на Наполеон.
Двете страни правят първите малки стъпки към независимост и
обединение, като използват всяка възможност да се измъкнат от
османското върховенство. Ипсиланти се опитва да подпомогне
сръбското въстание и подтиква Русия да се намеси. Това слага
началото на една верига от събития, които довеждат до войната
между османците и Русия от 1806 г. С тази война, по мое мне
ние, започва "новата история" на Румъния.
205
206
Глава 7
Трансилвания
1. Исторически преглед
207
ляниге се насочват на юг от Дунав, или са изчезнали през дълги
те столетия от края на римското владичество до появата на
унгарците в края на IX в., тъй като не са могли да се противо
поставят на готите, хуните, гепидите, аварите и българите, ко
ито владеят Трансилвания през междинния период. Унгарците
твърдят, че румънците се завръщат от областите южно на Ду
нав през XII и особено през XIII в.
Много мастило е изразходвано и доста негативни чувства
са намесени в тези противоречащи си твърдения. Няма никак
ви съмнения, че даките са живели в Трансилвания, когато рим
ляните завладяват тези земи, и е напълно възможно те да са
възприели езика на своите по-цивилизовани завоеватели по
време на сто и петдесетте години римско управление. Също
толкова основателно е да се допусне, че тези от тях, които в
по-голяма степен са се приспособили към римските ценности,
са напуснали заедно с легионите и дори че много от онези,
които са останали, са изчезнали през следващите шест бурни
столетия. Но това не означава, че до края на IX в. в Трансилва
ния не са останали дако-римляни. Напротив, вероятно са оста
нали, но техният брой трябва да е бил много по-малък, откол-
кото по времето на римското нашествие. Присъствието им би
могло да обясни несъмненото обратно емигриране на румънци
от земите южно от Дунав през вековете, когато животът там
става много по-несигурен, отколкото на север от реката, и ко
гато живеещите там румънци ще да са потърсили по-сигурни
места за живеене сред родственото им население. С други думи,
аз вярвам, че румънците имат право да претендират за не
прекъснато присъствие в Трансилвания, а унгарците са прави,
когато посочват, че броят на румънците, които живеят там, рязко
се увеличава през XII и XIII в. Каквато и да е истината, няма
съмнение, че по времето, когато Трансилвания става незави
симо княжество, румънците представляват поне половината от
нейното население.
Приетата дата на завладяването на Унгария от унгарците е
896 г. По-малко сигурно е кога те се насочват на изток от Ун
гарската низина и преминават западната планинска граница на
208
Трансилвания. Има няколко похода, които продължават около
сто години, като окончателното завладяване е през 1003 г. По
това време старият римски Апулум, днешната Алба Юлия ста
ва резиденция, Гюлафехервар, на унгарския ишпан (лат. cornes),
назначен за кралски наместник (управител) в Трансилвания от
св. Стефан. С това назначение трансилванската история започ
ва да се развива успоредно с унгарската, включително и по
отношение на нарастването на властта на благородниците върху
останалата част от населението и разделянето на страната на
различни окръзи, управлявани от назначени от краля намест
ници. С времето унгарските окръзи се превръщат в админист
ративни райони, доминирани от благородниците. Процесите в
Трансилвания са по-различни.
Унгарците не са последния народ, изтласкан на запад от
евразийската степ; Трансилвания се превръща в източната за
щитна зона на унгарското кралство. Тя е поставена под юрис
дикцията на специален кралски служител, вайда {войвода),
който на практика е независим вицекрал и още от 1263 г. има
правото да назначава наместници в седемте трансилвански
окръзи. Заедно с бана на Хърватия той е единственият служи
тел на краля, който на практика управлява малко кралство в
кралството и дори може да свиква на съвет намиращите се под
негова юрисдикция, наистина, само с кралско съгласие. Това
не само дава специален статут на трансилванските унгарски
благородници, но и ги прави първата от трите "нации" на Тран
силвания. "Нация" (natio) няма нищо общо с модерната нация.
Тя означава просто група хора - в случая унгарските благо
родници - които имат пълни политически и юридически пра
ва. Към края на XIV в. тази първа нация включва и няколко
семейства, чийто етнически произход не е унгарски. Прочути
те Хуниади са най-добрия пример за румънски по произход
род, който става част от унгарската "нация".
Примерът с Хуниади насочва към проблема, пред който са
изправени румънците. След като св. Стефан възприема хрис
тиянството,· а с него и характерната западна ценностна систе
ма, няма причини унгарските завоеватели, чиито ценности не
210
благородници, те автоматично стават втората нация в Трансил
вания, която трябва да се подчинява на краля и на вайда, който
контактува с тях чрез техните управители. Не плащат данъци
и всяка година избират помежду си свои местни представите
ли във всеки район. Непосредствено преди Трансилвания да
стане независимо княжество те се превръщат в ябълка на раз
дора (вж. по-долу).
Първите германски заселници са поканени в Трансилвания
по времето на крал Теза II (1141-1162), те също са използвани
за охрана на граничните проходи и получават земя в района на
Сибиу (Нагисебен, Херманщат). Някои от по-късните заселни
ци се установяват в областта на Бистрица (Бестерце, Бистриц),
но повечето се преместват в района, в който първоначално са
се заселили, който те наричат alte lande (старите земи) и се раз
селват главно на изток по северните склонове на Трансилван
ските Алпи, а също и на север, в земите между реките Олт и
Търнава Маре (Нагикюкюльо, Гросе Кокел). Тъй като са пока
нени по причини, които кралете на Унгария смятат за важни
(защита на границите, колонизация, търговия), от самото нача
ло заселниците получават привилегии. Тези привилегии са ко
дифицирани и разширени през 1224 г. от крал Андраш II (1205-
1235), който издава специална харта, Andreanum, която им при
дава, като на "natio" региона между Оръщие (Сасварош, Брус)
и Бараолт (Барот). Само саксонци могат да се заселват тук. Те
получават правото да избират свои управители, които отгова
рят единствено пред вайдата и пред краля; освободени са от
фискални задължения срещу плащането на 500 "марки" по це
ната и тежестта от времето на крал Бела III ( 1172-1196). Воен
ните им задължения са определени на 500 мъже за служба в
рамките на страната, 100 извън нейните граници, предоставя
ни, когато кралят поведе своята армия, и 50 - ако някой друг
застане начело. Освен това те избират своите свещеници и съдии
и могат да бъдат изправяни пред кралския съд, само ако техни
те съдии не могат да решат спора. Имат и правото да организи
рат свои панаири, да пътуват и да сключват сделки на другите
панаири навсякъде из страната, без да плащат данъци и налози.
211
Andreanum предоставя на саксонците статута на третата пълно
правна трансилванска "нация".
И трите "нации" имат своя политическа и църковна орга
низация и самоуправление по отношение на собствените си
дела. Унгарците и секелите от самото начало имат свои благо
родници, саксонците също скоро оформят подобна група при
вилегировани лица, graves. Бързото развитие на саксонските
градове превръща водещите представители на буржоазията в
истински важния елемент на тази "нация".
Последният крал от династията Арпад умира през 1301 г.
и след двама незначителни владетели, управлявали за кратко,
унгарците се обръщат към неаполския род Анжу и избират за
крал Карой (Карл) Роберт. Водени от своя вайда унгарците в
Трансилвания отказват да признаят неговия избор и едва през
1324 г., шестнадесет години след като става, крал войските на
Карой Роберт успяват да пречупят трансилванската опозиция.
Кралят реорганизира политическата и административната
структура на седемте окръга, като всъщност ги предава в ръцете
на своите поддръжници - дребните благородници и земевла
делци. Борбата за власт в унгарската държава между водещите
аристократични родове и много по-многобройните дребни бла
городници започва още по времето на първия Анжу. В Тран
силвания секелите са част от дребните благородници и възраж
дането на големите магнати след смъртта на крал Матиаш I
през 1490 г. им причинява големи страдания. В тази борба се
ражда мощта на рода Заполяй. Но преди да се насочим към
това важно събитие, трябва да разгледаме един друг процес,
чието влияние е значително: големия селски бунт от 1437-1438
г., който в крайна сметка окончателно затвърждава властта на
трите "нации", като изключва румънците от каквото и да е уча
стие в политическия живот на Трансилвания.1
212
Две са главните причини на селския бунт: промените в
положението на селяните в Трансилвания и нарастващата тур
ска опасност. Лайош I Велики, синът на Карой Роберт има ин
терес да предпази крепостните от нарастващите изисквания
на земевладелците. През 1351 г. той издава закон, който фик
сира задълженията им на една десета от произведеното за
църквата и една десета за господаря. Този закон не се прилага
строго в Трансилвания, където съществуващите обичаи
продължават да са в сила. Началото на войните с турците съвпа
да с възхода на градовете и това води до намаляване на броя на
унгарските и саксонските селяни поради загуби на бойното
поле или поради миграция в градовете. За да ги заместят
църковните и светски господари заставят румънци да се засе
лят на техните земи и ги превръщат в крепостни. Това води до
значителни загуби на доходи за църквата, тъй като новите кре
постни са православни и не плащат десятък на църквата по
време, когато нейните военни задължения като земевладелец
нарастват. За да даде възможност на църковните господари да
представят изисквания брой войници, в крайна сметка
румънските крепостни са заставени да плащат църковен де
сятък, което увеличава техните задължения и поражда сериоз
но недоволство. След като новите крепостни са заселени, за
коните за доставки и военна повинност започват да се прила
гат с пълна сила. Старите крепостни също страдат. Тъй като
военната им повинност нараства, благородниците започват да
събират десятъка според закона на Лайош Велики, но в не се
отказват и от "традиционните задължения".
По време на тези вътрешни събития процеси нарастваща
та турска опасност заставя крал Сигизмунд Люксембургски
(1387-1437) да девалвира валутата и да въведе нови данъци.
Накрая той въвежда и нови военни правила за Трансилвания,
които, наред с другото, изискват един от всеки тридесет и три
ма крепостни да служи във войската. Трите "нации" смятат, че
това не им осигурява достатъчно мъже и Събранието на Тран
силвания гласува един от всеки десет крепостни да постъпи в
армията.
213
Двойните икономически и военни изисквания пораждат
нарастващи вълнения, които започват през 1429 г. Властите не
се опитват да разбират недоволството, те се стремят да го по
тиснат. Селяните отвръщат, като отказват да плащат данъци и
започват да се крият от наборните комисии. Епископът на Алба
Юлия, Георг Лепер, отлъчва онези, които отказват да изпълня
ват задълженията си, и така допълнително влошава положени
ето. Той не се задоволява с това и през 1436 г. обвинява непо
корните селяни, че са привърженици на хусизма, поканва Ин
квизицията в Трансилвания и не само започва обичайните за
тази институция дейности, но я използва и за насилствено кон
вертиране на румънските крепостни в католици. Накрая той
изисква и изплащането на всички неизпълнени задължения в
нова валута, което допълнително утежнява бремето на селя
ните. Те нямат друг изход, освен бунта и през пролетта на 1437
г. се вдигат, независимо от етническия им произход. Някои
представители на дребните благородници, от чиито среди из
лизат повечето от военните водачи, и дори някои представите
ли на буржоазията се присъединяват към селяните, като по този
начин дават израз на нарастващото си недоволство от своево
лията на властта на висшите духовници и аристокрацията.
Като използват тактиката на таборитите, към края на юни
1438 г. селяните разбиват армията на вайдата в голяма битка
близо до малкия град Бобълна. Победата е последвана от спо
разумение, с което благородниците се съгласяват да възстано
вят правата на селяните и да ги освободят от крепостничест-
вото. Епископ Лепер се отказва от претенциите за несъбрани
задължения и от десятъка на православните, а благородниците
- от всички нови данъци и налози. Не само че правото на селя
ните на свободна миграция отново е признато, но е провъзгла
сено и право за въоръжено събрание веднъж в годината, на
което да бъдат съдени и наказвани онези господари, които зло
употребяват с властта. От тези основни права би могла да се
роди или четвърта "нация", която при големия брой румънски
селяни би била румънска, или да започне някакъв процес, кой
то да даде на селяните в Трансилвания повече свобода, откол-
214
кото където и да е другаде в Европа. Естествено благородни
ците не желаят подобно развитие; в крайна сметка става точно
обратното - формално реорганизиране на трите "нации" в Съюз
на трите нации. Новият съюз е официално учреден на 16 сеп
тември 1437 г., на събрание на водачите на трите нации в село
Къпълна, близо до днешния град Кългьу в северна Трансилва
ния. Насочен срещу всички "врагове" на трите обединени на
ции, той бързо довежда до подновяване на въоръжените дей
ствия, а в дългосрочен план - до втвърдяване на новата струк
тура. Всички права са запазени за нейните членове и става
невъзможно нови елементи, на първо място и преди всичко
румънци, да придобият каквито и да е права в Трансилвания.
След още няколко поражения, с известна помощ от страна
на краля съюзът накрая разбива селяните, отмъщава жестоко
на водачите и пленниците и за известно време лишава от при
вилегии град Коложвар (Клуж, Клаузенбург), който остава до
край на страната на селяните. Новата управляваща коалиция,
която се събира за пръв път официално като Съюз на трите
нации през 1438 г., лишава селяните от всички права, освен на
ограничена миграция, и естествено възстановява всички ста
ри налози и задължения, отменени преди по-малко от година.
Бунтът и съюзът, който възниква след него, дават на Трансил
вания нейните социално-политически институции, които се
запазват за целия период, докато тя съществува като независи
мо княжество.
Да се насочим сега към бунта на секелите, който съдейст
ва за издигането на рода Заполяй. Секелите, които по тради
ция се затварят в общите си владения, започват да изпитват
недостиг на земя. Мнозина нямат възможност да поддържат
икономическо равнище, което да им позволява да изпълняват
воинските си задължения, на които се основават привилегиите
им. Като се възползват от това положение, по-имотните от тях
се опитват да придобият по-голямата част от земята и да за-
крепостят останалите. За щастие на потенциалните крепостни
това става по времето на крал Матиаш I (1458-1490), който не
се доверява на магнатите и се стреми да изгради нисша арис
215
токрация. По кралска заповед Ян Сентгьорги, който е както
вайда, така и управител на секелите, потвърждава привилеги
ите на този народ през 1466 г. и забранява закрепостяването
им. Но икономическите и свързаните с тях военни проблеми
остават и през 1473 г. кралят е принуден да издаде нови пред
писания. Те разграничават тези, които могат да се включат в
армията заедно с още трима конници; другите, които могат да
се явят екипирани по същия начин, но сами; и онези, които
могат да служат само като леки пехотинци. Всички те са при
знати за свободни благородници и само малката група, която
не може да служи дори в пехотата, може да бъде закрепостява-
на. Въпреки че тези разпореждания запазват свободите на се
келите, те не решават икономическите проблеми на техните
земи. Когато през 1491 г., след смъртта на Матиаш, Стефан
(Ищван) Батори става вайда и управител на секелите, в пълен
разрез със закона той се отнася към тях като към свои подчи
нени, ако не и крепостни. За щастие Батори има важни врагове
и по тяхно желание Уласло II (1490-1516) го освобождава от
поста през 1493 г. Кралят препотвърждава привилегиите на
секелите през 1499 г.
Отстраняването на Батори е част от борбата между магна
тите и дребните благородници, които придобиват голямо вли
яние по времето на Матиаш I. Богатото и влиятелно семейство
Заполяй се възползва от това разделение и взима страната на
дребните благородници, като се надява да се добере до трона с
тяхна помощ подобно на Матиаш. Секелите, които принадле
жат към тази група, взимат участие в борбата и организират
няколко събрания, провеждани без разрешението както на кра
ля, така и на вайдата. Те подкрепят Заполяй, който през 1510,
когато е на двадесет и четири години, заставя краля да го
провъзгласи за вайда на Трансилвания. Веднъж спечелил се
риозна база за своите планове, Ян (Янош) Заполяй се стреми
районът да бъде спокоен и покорен и през 1519 г. нанася сери
озен удар на секелите, като конфискува голяма част от тяхната
собственост. Той вече е играл веднъж ролята на "спасител"
преди пет години, по време на бунта Дожа (вж. Глава 3) и става
216
"национален" кандидат за трона след победата над секелите,
когато крал Лайош (1516-1526), който е само на тринадесет
години, го прави най-могъщия човек в страната, като обедине
ната и очевидно "умиротворена" Трансилвания служи за осно
ва на неговата власт. Извън своята провинция той продължава
да се изявява като говорител на дребните благородници, които
го избират за крал през 1526 г., докато магнатите се обръщат
към Хабсбурга Фердинанд. Резултатът е гражданска война,
намеса на Сюлейман 1в унгарските дела в полза на невръстния
син на Заполяй през 1541 г. и, както бе дума в Глава 3, разделя
нето на страната на три и установяването през същата година
на независимо княжество Трансилвания като васална на ос
манците държава, управлявана от Изабела, вдовицата на Запо
ляй. Въпреки опитите на нейния първи министър кардинал
Мартинуци, който се опитва отново да обедини Унгария за
борба срещу турците и успява да наложи властта на Хабсбур-
гите в Трансилвания между 1556 и 1559, намесата на Сюлей
ман I връща Изабела на трона и новото княжество започва сво
ето независимо съществуване, продължило век и половина.
217
Жигмонд, 1559-1571) и по тази причина проличава най-добре
в събитията по време на тяхното управление. Но първо трябва
да се кажат няколко думи за двойното законодателство и двой
ните закони, споменати по-горе.
След дълги години работа по поръчка на краля, Стефан
(Ищван) Вербьоци предава своята кодификация на унгарските
закони на събранието, на същата диета, който предприема дра
стични мерки срещу onuda и селяните през 1574 г. Документът
е известен като Codex Tripartitum, защото има три главни раз
дела, и е приет от краля и диетата, но никога не е официално
обнародван заради опозицията на няколко могъщи магнати. Все
пак, когато Вербьоци го публикува три години по-късно във
Виена, кодексът става основен закон на кралството. Влияние
то му е много голямо и за векове той си остава "закона". Дие
тите просто го тълкуват и издават съгласувани с него разпо
реждания. В известна степен връзката напомня за отношение
то между шариата и кануните в Османската империя, въпре
ки че Tripartitum очевидно никога не е имал религиозен смисъл.
Когато новият кодекс става основен правен документ на
това кралство Трансилвания е още част от Унгария и той бива
възприет и там. След отделянето от Унгария кодексът не само
остава основен закон в княжеството, но трансилванските дие
ти дори в по-голяма степен от унгарските се самоограничават
до простото тълкуване на закона. Така Трансилвания следва
едни и същи закони с кралство Унгария, страна, с която некол-
кократно воюва.
Докато Tripartitum и събитията във владенията на Хабсбур-
гите оказват влияние върху положението на краля и неговата
администрация в Унгария, князете на Трансилвания, наследни
ци на поста на вайдата, запазват много от почти абсолютната
власт на предишните кралски представители, без обаче да са
заплашени от освобождаване от поста. Тази власт, съчетана със
склонността на диетите да ограничават функциите си до правни
тълкувания, прави князете на практика абсолютни владетели.
Княжеският съвет едва ли може да бъде инструмент за обузда
ване на тази власт, тъй като дванадесетте му члена са назначава
ни и могат да бъдат освобождавани по волята на княза.
218
От друга страна тези почти всемогъщи владетели са васа
ли не на един, а на двама силни монарси - краля на Унгария и
султана на Османската империя. През XVI и XVII в. тази двойна
васална подчиненост е нещо уникално, но трансилванците
никога не я приемат особено сериозно. Те следват своя поли
тика и често воюват и с двамата си върховни господари.
Всъщност подчинението на османците датира от двойния крал
ски избор през 1526 г. и османската помощ, на която Ян Запо-
ляй разчита по време на дългата гражданска война. Изабела в
още по-голяма степен зависи от добрата воля на султана. Да си
припомним (вж. Глава 3), че в началото Сюлейман I не се стре
ми да изгради същинска османска провинция в Унгария, той
предпочита там да има един слаб владетел, който да му се под
чинява. След смъртта на Ян Заполяй се налага султанът да про
мени политиката си, но няма съмнение, че той има изгода да
държи Хабсбургите извън източна Унгария и Трансилвания.
След като Изабела се връща на трона, тя се страхува, че
може отново да бъде детронирана. Тя не се доверява на никого
и води тежка битка със своите благородници, не само за да си
извоюва абсолютна власт, но и за да се противопостави на опи
тите им да влияят върху образованието на нейния син. От дру
га страна тя се нуждае от помощта на благородниците, за да
запази не само Трансилвания и кралската корона, но и онези
земи в източна Унгария, наричани за по-кратко Partium, които
лежат между западната граница на същинска Трансилвания и
река Тиса и които са под нейна юрисдикция. През 1556 г. крал
Фердинанд I е склонен да признае съществуването на Тран
силвания, но има претенции към земите на Partium. Когато
Изабела умира, този въпрос още не е решен.
Нейният син е на деветнадесет години, когато получава
короната и титлата изборен крал на Унгария. Той е приятен,
високо образован и начетен човек с разклатено здраве и слаба
воля. През цялото му управление негови съветници са прияте
лите на майка му, сред които са способният дипломат Гаспар
Бекеш, придворният лекар Джордже Бландрата и тримата мла
ди братя Батори.
219
Усещайки слабостта на Ян-Сигизмунд Заполяй, през 1561
г. Фердинанд го напада. Недоволните, включително секелите,
се съюзяват с врага и положението изглежда толкова безизход
но, че Ян-Сигизмунд е готов да се предаде. Младият му гене
рал Стефан Батори го разубеждава, потиска бунтовете и с ос
манска помощ успява да постигне примирие през 1563 г. Кога-
то на следващата година Фердинанд умира, Батори подновява
военните действия, но е победен. През 1565 г. мирът от Сатмар
(Сату Маре) отстъпва на Хабсбургите целия Partilim, с изклю
чение на град Нагиварад (Орадея, Варад, Гросварадин). По-
важното е, че Ян-Сигизмунд е принуден да се откаже от крал
ската титла, да приеме титлата княз на Трансилвания, да се
съгласи, че неговите земи са част от Унгария и да се закълне
във вярност към новия крал Максимилиан (Микша) 1 (1564-
1576). Нещо повече, той се жени за сестра на Максимилиан и
признава правото на Хабсбургите над трона на Трансилвания,
ако умре без да остави наследник. Първата официална зависи
мост е провъзгласена.
Сюлейман 1естествено не харесва този договор. Армията,
която праща на благодарния Ян-Сигизмунд, донася султански
ферман, който потвърждава, че Трансилвания е васална държа
ва на Османската империя и е задължена да плаща годишен
данък от 10000 дуката. В същото време на княжеството се да
ват същите права, както на Молдова и Влашко, а именно - да
избира своите князе. Ян-Сигизмунд и антихабсбургската фрак
ция приемат това споразумение и така е установена втората
официална зависимост.
През следващата 1566 г. Сюлейман I повежда армия сре
щу Хабсбургите, при Белград той е посрещнат от Ян-Сигиз
мунд. Войната, която Сюлейман 1започва и в която губи живо
та си, продължава между Ян-Сигизмунд и Максимилиан до
1570 г., когато мирът от Шпейер връща по-голямата част от
Partium на Трансилвания Ян-Сигизмунд отново потвърждава
своя васалитет и принадлежността на Трансилвания към Унга
рия. Максимилиан може да приеме този договор, той знае, че
Ян-Сигизмунд е болен и че не може да има деца. Не след дълго,
220
през пролетта на 1571 г. Ян-Сигизмунд умира. Сега Хабсбур-
гите имат основателни претенции към Трансилвания, но бла
городниците в тази страна се възползват от фермана на Сю
лейман 1 и избират за княз Стефан Батори.
Преди да се разделим с годините на Заполяй трябва да раз
гледаме още едно събитие, което окончателно оформя уникал
ната структура на Трансилвания: добавянето на "четирите
възприети религии" към "Съюза на трите нации", с което
завършва едно уретба, наречена през XIX в. от барон Миклош
Веселени "седемте смъртни гряха на Трансилвания". Самата
идея за четири възприети религии показва, че става дума явле
ние, породено от Реформацията.2
Историята на Реформацията в Унгария следва общото раз
витие на това движение в Централна Европа. Интересно е, че
най-ранният му защитник е Хабсбург - кралица Мария, съпру
гата на Луи II. Нейната непопулярност след унгарците в нача
лото затруднява разпространението на Лутеровото учение и го
ограничава до немските заселници в Словакия и Трансилва
ния. Иохан Хонтерус от Брашов става големия апостол на лу-
теранството в Трансилвания, той спечелва първо града, а ско
ро след това - и голяма част от саксонското население. От сак-
сонците Реформацията се пренася сред унгарците. Първона
чално този процес е улеснен от факта, че Ян Заполяй, който си
остава католик, проявява голяма непредубеденост в религиоз
221
ните дела, тъй като е бил отлъчен заради съюза си с османци
те. По времето, когато кралица Изабела се завръща в Трансил
вания, мнозинството от нерумънското население е лутеранско,
въпреки че повечето от магнатите и техните семейства остават
католици.
Към 1556 г. калвинизмът се настанява не само в Унгария,
където град Дебрецен става негов център, а Мартин (Мартон)
Калманчехи - негов говорител, но и в Трансилвания. Същата
година Калманчехи организира първата сериозна дискусия в
Коложвар, но не успява да спечели привърженици. Три години
по-късно неговият приемник Петер Мелиус-Юхас обръща към
калвинизма духовниците от града. Към 1564 г. повечето унгар
ци са калвинисти, а саксонците държат на лутеранските си
убеждения и организират своя отделна църква.
През 1564 г. трансилванскиата диета приема нов закон,
който дава равни права на "религията на Коложвар", "на Се-
бен" (т. е. лутеранството) и на католиците; всяко населено мя
сто трябва да си избере вероизповедание, но тези, които се
придържат към друго вероизповедание, могат да останат в гра
довете си и свободно да изповядват своята религия. Този забе
лежителен едикт на толерантността не се разпростира върху
православните, евреите и малцината арменци. Всъщност
едиктът от 1564 г. прокламира равенството на "трите възприе
ти религии", като следва модела на "трите нации". Всички ос
танали религии са допускани, но нямат права, а духовниците
им - привилегии. Това забележително развитие става възмож
но, благодарение на владетеля Ян-Сигизмунд, който проявява
подчертан интерес към теологията. Той се намира под силното
влияние на протестантските пристрастия на главния си съвет
ник Михаел Чаки и на личния си лекар, италианеца Джордже
Бландрата.
Бландрата е трябвало да напусне родната си Италия зара
ди антитринитарианските си възгледи, които той пренася в
Полша, а след това в Унгария и Трансилвания, където придру
жава Изабела. Той оказва влияние не само върху княза, но и
върху Ференц Давид, калвинистки епископ на Коложвар, кой
222
то през 1564 г. възприема учението, което по-късно става изве
стно като унитарианство. Така точно в годината, когато трите
религии стават "възприети", се появява и четвърта.3 Следват
множество дебати и диетата, която се събира в Торда (Турда)
през 1568 г., под натиска на княза отчасти признава "вярата на
Ференц Давид" и я поставя между "възприетите" и допускани
те религии. На следващата година Ян-Сигизмунд приема но
вата религия и накрая, през 1571 г. Диетата в Марошвашархе-
ли (Търгу Мареш) официално увеличава броя на възприетите
религии на четири. Признаването идва тъкмо навреме за уни-
тарианците, които в противен случай биха имали същата пе
чална участ, както в Италия и Полша. През 1571 г. убеденият
католик Стефан Батори става княз, вика йезуитите и започва
Контрареформацията. Въпреки че усилията на Батори имат
успех сред унгарците, той се придържа към закона и не налага
покорство на протестантските църкви. Той премахва възмож
ността за по-нататъшни религиозни промени като постановя
ва, че решението от Марошвашархели определя завинаги
"възприетите" и "допустимите" вероизповедания и в бъдеще
няма да се приема съществуването на други в Трансилвания.
По този начин "смъртните грехове" на провинцията остават
свързани с библейското число седем.
След Батори нациите и религиите започват да съвпадат. Сак-
сонците са лутерани, секелите са унитарианци, а унгарците -
калвинисти и католици. Това не само прави разграничаването
на нациите по-ясно, отколкото когато и да било по-рано, то по
ставя и двойна бариера по пътя, който би могъл да доведе до
подобряване на участта на румънците. През 1572 г. Батори наи
стина признава старата и установена православна епископия в
Алба Юлия. Но нейното съществуване просто е търпяно, а Кон
трареформацията сериозно затруднява функционирането й. За
223
тази епархия се оказва практически невъзможно да съдейства за
подобряването на положението на православните.
В заключение, по времето, когато Ян-Сигизмунд умира,
правната структура на Трансилвания вече е установена. Стра
ната има княз, който е двоен васал, но на практика властта му
не е ограничавана от неговия съвет или диета; съществуват две
правни системи - Codex Tripartitum и законите, приети от ме
стните законодателни органи или от княза; и накрая, същест
вува уникална система, която определя социалните и полити
ческите права според принадлежността към една от трите на
ции и към една от четирите възприети религии. Това положе
ние донякъде напомня за ранната Швейцария с нейното оли
гархично управление, където германците лутерани, италиан
ците католици и женевските калвинисти са пазени от плани
ните. Но има и една важна отлика: за разлика от случая с ранна
Швейцария, където всеки се вписва някъде в общата картина,
в Трансилвания поне половината от населението, православ
ните румънци, остават извън политическата, социалната и ре
лигиозната структура на държавата.
224
Таблица 1
Родословно дърво на рода Батори
226
политика. По всеобщо мнение всеки унгарски патриот, дори
ако няма лични амбиции, би се противопоставил на опитите
Хабсбургите да завладеят полския трон и е практически
невъзможно да се определи какво мотивира Батори, който при
създалата се ситуация едва ли би могъл да действал по друг
начин. Все пак неговите ходове напомнят много поведението
на умен и амбициозен човек, който се опитва да се наложи, а
ако е възможно - да наложи и своето семейство, на троновете
на Полша и на обединена Унгария-Трансилвания и по този на
чин да създаде нова и могъща държавна структура, която да
играе водеща роля в европейските дела.
След смъртта на Ян-Сигизмунд големият съперник на Ба
тори в борбата за трансилванския трон става Гаспар Бекеш,
канцлерът на покойния княз. Когато Батори бива избран, Бе
кеш вдига бунт сред все още недоволните секели и потегля
срещу Батори, но няма успех. Много скоро след като бунтът
му е потушен, в началото на 1572 г. умира последният Ягело.
Максимилиан желае полския трон за някой от синовете си, като
обосновава претенциите си с родствени връзки. Батори, който
е положил клетва за вярност пред Максимилиан, когато се е
качил на трона на Трансилвания, има сходни родствени връзки
и е единственият логичен съперник на Хабсбургите. По тази
причина Максимилиан взима страната на Бекеш и войната
между двамата кандидати изглежда неизбежна, но тогава по
ляците избират за крал Анри дьо Валоа. Бекеш заминава за
Виена, но тъй като Хабсбургите вече нямат нужда от него, той
се премества в Истанбул, като се надява на османска подкрепа
за своите претенции към трона на Трансилвания. Но остава
разочарован. Османците използват неговото присъствие един
ствено за да увеличат годишния данък на Трансилвания на
15000 дуката. Батори се чувства сигурен в Трансилвания, но
спокойствието не трае дълго.
През 1574 г. Анри се връща във Франция и Максимилиан
и Батори отново стават кандидати за полския трон. Хабсбур
гите викат Бекеш във Виена и го изпращат в Трансилвания,
където с подкрепата на секелите той вдига нов бунт. Батори
227
отново има успех и си отмъщава жестоко на водачите на бунта
с изключение на Бекеш, който успява да се спаси. Той наказва
секелите, като отменя техните свободи и така се ражда една
вражда, която трае до смъртта на последния Батори, Габор. През
следващата година в Полша се случва същото, което става и в
Унгария през 1526 г. На 15 декември 1574 г. дребните благо
родници избират Батори за крал, а два дена по-късно магнати
те предлагат трона на Максимилиан. Войната е предотвратена
от смъртта на Максимилиан в началото на 1576 г. и полският
трон остава за Батори.
Въпреки че Стефан Батори се установява в Краков и пове
че не се завръща в Трансилвания, благодарение на престижа
му неговият брат Кшищов "управлява вместо него". Кшищов,
който е в отлични отношения със Стефан, е изискан човек,
популярен сред всички сегменти на трансилванското общест
во с изключение на секелите. Трансилванци участват във вой
ните на Батори срещу Русия и като цяло политиката на двете
страни сближава. За нещастие Кшищов умира през 1581 г. и
синът му Сигизмунд (Жигмонд) заема неговото място.
Сигизмунд е амбициозен, ревнив към всичко и всички, може
би душевно болен или поне много неуравновесен. Силно подат
лив на влиянието на йезуитите, той гледа на османците като на
врагове и е склонен да се присъедини към християнски кръсто
носен поход срещу тях. Това негово желание среща сериозната
съпротива на онези, които вярват, че политиката на неговия ве
лик чичо е правилна, както и на протестантските благородници,
които се страхуват, че тясното сътрудничество с Хабсбургите
може да заплаши религиозните им свободи. Опозицията се спло
тява около Балтазар, братовчед на новия княз, и през 1588 г. ус
пява да наложи прогонването на йезуитите от Трансилвания.
Въпреки че повечето от членовете на ордена напускат, онези,
които са съгласни да останат като свещеници, не са прогонени.
Сред тях е испанецът Алфонс Карильо, капелан и изповедник
на Сигизмунд, човекът с най-силно влияние върху княза. Сте
фан Бочкай, способен военачалник и чичо на княз Сигизмунд,
също принадлежи към партията на войната.
228
Въпреки че водената от Балтазар антивоенна партия има
мнозинство в Трансилвания, положението й се усложнява, ко-
гато османците започват нов поход срещу Унгария, с който се
слага началото на така наречената "дълга война", която
продължава до мирния договор от Житваторок през 1606 г.
Напразно папата призовава за кръстоносен поход; поляците
съветват да се следва политиката на Стефан Батори, но Сигиз-
мунд, окуражен от началните поражения на османците, изпра
ща Карильо в Прага да преговаря за съюз с Хабсбургите. Него
вите планове за нападение са осуетени, единствено защото се
налага да прати армията си на север срещу татарите, които
идват на помощ на османците. В отсъствието на военачални
ците и на главния си съветник Сигизмунд неочаквано изпада в
криза и абдикира в полза на главния си съперник Балтазар.
След това, също толкова бързо той отново променя намерени
ята си, връща се на трона с помощта на Бочкай и екзекутира
враговете си, включително и Балтазар.
Пътят пред войната е разчистен. Този път в Прага отива
Бочкай, сключва съюз и намира една ерцхерцогиня за жена на
своя княз. Дунавските княжества се съюзяват с Батори и кам
панията започва успешно както във Влашко, където способни
ят Михай Храбри е на трона, така и в Унгария. Въпреки това
положението е критично. Неуравновесеността на Сигизмунд
се разкрива в желанието му да се разведе и в бляновете му да
стане кардинал; в същото време поляците, които се противо
поставят на всякаква връзка с Хабсбургите, нападат неговите
съюзници молдовците. Това подтиква секелите отново да се
разбунтуват, което принуждава трансилванската армия да се
завърне. Спечелили отдих, османците отново нападат. Този път
те успяват да обсадят няколко крепости в Унгария. В крайна
сметка към края на 1596 г. те разгромяват обединените хаб-
сбургско-трансилвански сили при Мезьокерешес. Сигизмунд
отново губи присъствие на духа и след преговори, които
продължават около година, към края на 1597 г. абдикира в пол
за на император Рудолф. Партията на мира получава нов шанс,
но Бочкай се намесва и успява да върне Сигизмун. Когато им
229
ператорът отказва да го признае за княз на Трансилвания, през
1599 г. той абдикира за трети път в полза на братовчед си, кар
динал Андраш (Андрей) Батори.
Положението е отчайващо. В опит да получи подкрепа за
мир с османците Анраш преговаря за помощ с поляците. Боч-
кай се оттегля в именията си в района на Бихар и се опитва да
набере нова армия сред безимотните професионални наемни
ци (хайдути). Хабсбургите решават да се справят с трансил
ванския проблем веднъж завинаги и изпращат армия под ко
мандването на Георг Баста да окупира страната. В този мо
мент, под натиска на поляците от север и на османците от юг,
Михай Храбри навлиза в Трансилвания, за да предотврати хаб-
сбургската окупация. Секелите се присъединяват към него и
на кардинала не му остава нищо друго, освен да побегне към
Полша, но е хванат по пътя и обезглавен от секелите.
През следващите пет години Трансилвания се превръща в
бойно поле за поляци, турци, власи и хабсбургски войски. Ко-
гато хаосът достига връхната си точка, с помощта на поляците
Сигизмунд се връща и отново се качва на трона за няколко
седмици през 1601 г. След като Баста се освобождава от Ми
хай Храбри, Сигизмунд остава в страната като съуправител с
Баста от името на Хабсбургите, докато накрая не напуска стра
ната през 1603 г., този път завинаги. Земята, която той оставя
напълно опустошена, сега е под управлението на Георг Баста,
който е нападнат и победен от Мозеш Секели с помощта на
турците. Секели е избран за княз от своите последователи, но
не успява да спечели на своя страна "трите нации". С помощта
на княза на Влашко Баста го побеждава в края на 1603 г., Секе
ли загива в битката. През следващите години Баста е абсолю
тен, но много непопулярен господар на Трансилвания.
4. Последните князе
230
вижда в лицето на Бочкай един възможен водач. Убедил се, че
ирохабсбургската линия се оказва безплодна, генералът е скло
нен да промени политика си, влиза в кореспонденция с Бет-
лен, но се колебае. Едно от писмата попада в ръцете на Хаб-
сбургите, но преди да успеят да го арестуват, той се обръща
към хайдутите и им обещава земя в случай на победа. През
октомври 1604 г. неговите войски разбиват кралската армия,
изпратена срещу него. По съвет на Бетлен османците предла
гат трансилванския трон на Бочкай. Неговите войски не само
успяват да притиснат хабсбурската армия, но дори достигат до
Братислава (Пожон, Пресбург). През април 1605 г. той е из
бран за крал на Унгария, но отклонява поканата и започва мир
ни преговори.
Мирният договор е сключен във Виена през ранната про
лет на 1606 г. Хабсбургите признават Бочкай за княз на Тран
силвания, която сега включва, поне докато той е жив, задкар-
патските области на Украйна и източна Словакия. Освен това
Рудолф обещава религиозни свободи за Унгария и се задължа
ва да назначи унгарци на кралска служба. Тези две договорки
осигуряват на Бочкай почетно място в унгарската история. Той
спазва обещанието си пред хайдутите и ги заселва в равнина
та около град Дебрецен. Когато през ноември се сключва мир
и с османците, положението изглежда стабилизирано, въпре
ки че османците имат претенции към две крепости на тран
силванска територия. За нещастие Бочкай неочаквано умира
през декември 1606 г.
Преди смъртта си Бочкай препоръчва за свой наследник
един словашки благородник, но трансилванците избират Си-
гизмунд (Жигмонд) Ракоци. Основният мотив, който стои зад
избирането на Ракоци, е желанието да се парират претенциите
на седемнадесет годишния Габриел (Габор) Батори. Положе
нието отново става критично, тъй като унгарското кралско пра
вителство изисква и получава земите, дадени на Трансилва
ния, само докато Бочкай е жив. Унгарците се отнасят зле към
хайдутите. В отговор хайдутите се разбунтуват и се свързват
231
с партията на Батори. За да осигури мира, през 1608 г. Сигиз-
мунд Ракоци отстъпва престола на Габор.
Управлението на последния Батори започва добре. Той е
популярен, урежда проблемите с хайдутите и секелите и
сключва договор с Хабсбургите, в който ясно се казва, че него
вата страна не е длъжна да воюва с турците. За нещастие Га
бор Батори е изнежен любител на нежния пол. Освен това е
много неуравновесен и избухлив, същински Сигизмунд Бато
ри, липсват му и политически умения. Не си дава сметка за
размаха и особено за настъпателността на Контрареформаци-
ята в Унгария и се оказва напълно неподготвен за заговор на
унгарските католици, трансилванските благородници католи
ци и влашкия княз Раду Шербан, които организират неуспеш
но покушение срещу него. Той конфискува имотите на всички
благородници католици и през 1616 г. изгонва последните йе
зуити, като по този начин провокира унгарците и поляците. За
да влоши допълнително положението, той се насочва срещу
саксонците, обвинява ги в прохабсбургски настроения, окупи
ра Сибиу, отменя техните привилегии и конфискува имотите
им. След като "успява да постигне" всичко това, изпраща отря
дите на хайдутите в Молдова, като по този начин провокира
турско нападение в техните земи, което ги принуждава да се
оттеглят. Неочаквано се оказва обграден от врагове и бива при
нуден да се отбранява във враждебния саксонски Сибиу. По
причини, които нямат никаква връзка с положението в Тран
силвания, турците сменят съюзниците и Батори е спасен.
Саксонците, водени от Михаел Вайс от Брашов, се вдигат
на бунт. Някои секели се присъединяват към движението, кое
то в крайна сметка бива оглавено от най-близкия приятел на
княза, една безполезна и напълно корумпирана личност, Ан
тон (Антал) Гейци. Батори разбива бунта, в който Вайс загива,
но сега непостоянството му се проявява в най-лошата си фор
ма. Той екзекутира водача на хайдутите и сменя Габор Бет-
лен, единствения способен човек в своето обкръжение, с пре
дателя Гейци. Принуден е да възстанови правата на саксонци
те, но вече е твърде късно. С помощта на турска армия Бетлен
232
тръгва срещу него. Когато вижда лошите предзнаменования
Гейци отново преминава на страната на противника и през ок
томври 1613 г. убива Батори. Първата стъпка на новия принц
Габор Бетлен е да екзекутира Гейци.
С идването на власт на Габор Бетлен започва вторият "зла
тен век" на Трансилвания, който продължава до смъртта на
неговия наследник Дьорд (Георг) I Ракоци през 1648 г. И два
мата са способни мъже, добри войници и администратори, и
двамата стават важни фигури в европейската история, когато
воюват на страната на протестантите в Тридесетгодишната
война. Техните способности и значението им не могат да бъдат
отречени. Твърденията на унгарските историци, че техните
действия спасяват протестантството в Унгария и дори особе
ното положение на Унгария в непрекъснато разширяващите се
владения на Хабсбургите, имат своите основания. Въпреки това
мотивите на двамата са подозрителни по две причини: религи
озните им убеждения и унгарския им патриотизъм. И двамата
кроят големи планове и се виждат на троновете на Унгария и
Полша, а дори и на Молдова и Влашко. Подобно на великия
Батори - Стефан - те мечтаят за голяма централноевропейска
империя. Много от техните действия не могат да бъдат обяс
нени по друг начин. В дадената обща ситуация в Европа и при
техните лични качества, те се оказват доста успешни, въпреки
че никога не съумяват да постигат целите си. Бетлен е избран
за крал на Унгария, но той е достатъчно добър дипломат и не
позволява да бъде коронясан, а използва случая, за да получи
големи отстъпки от Хабсбургите чрез мирния договор от Ни-
колсбург, подписан през 1621 г. И двамата князе упражняват
голямо влияние върху Дунавските княжества, с чиито владете
ли влизат в съюз. Османците нямат възможност да вземат ефи
касни мерки срещу подобни демонстрации на сила от страна
на своите "васали".
Двамата трансилванци следват примера на Габор Батори
по отношение на конфискуването на имоти и така стават бога
ти и напълно независими от съсловията и диетата и имат
възможност да управляват страната, както сметнат за добре.
233
Повечето от техните войници са наемници, на които плащат от
доходите на своите имения, което ги прави независими от вли
янието на трансилванските власти. Това положение има поне
едно предимство - то предпазва населението от военна повин
ност. И двамата, особено Бетлен, се интересуват от култура.
По тяхно време в Трансилвания си проправя път мерканти-
лизмът, което значително увеличава приходите на държавата и
търговията с Дунавските княжества. При смъртта на Дьорд I
Ракоци Трансилвания е просперираща страна. Нейната неза
висимост е призната от всички и тя представлява сила, с която
се съобразяват европейските дворове.
Неочаквано всичко се променя през 1648 г. Вестфалският
мир поне временно развързва ръцете на Хабсбургите; Дьорд I
умира и е наследен от сина му, който е религиозен фанатик;
Османската империя бавно се възстановява и отново става
могъща. Събитията, които променят съдбата на Трансилвания,
започват с бунта на казаците, предвождани от Богдан Хмел-
ницки, който се съюзява с Василе Лупул срещу Матей Баса-
раб, номинално васал на Дьорд II Ракоци. Проблемът с казаци
те ангажира вниманието на Ракоци до 1565 г., когато шведски
ят крал Карл-Густав напада Полша. Поляците се обръщат към
Ракоци с молба за помощ, но като добър протестант той я пред
лага на шведите и през януари следващата година повежда вой
ските си към Полша с надежда да спечели трона на тази стра
на. По това време начело на Османската империя застава Мех
мед, първият и най-великият от великите везири Кьопрюлю,
който заповядва на Ракоци да се върне обратно. Дьорд II не се
съобразява с него и продължава да воюва в Полша, където не
очаквано се оказва без съюзници, защото шведите прекъсват
военните действия, точно когато Трансилвания е нападната от
турците. Накрая той се оттегля, но армията му е разбита от
поляците и кримските татари. Страната е настроена враждеб
но към Дьорд, когато от Истанбул идва заповед за неговото
отстраняване. Той е заменен от възрастния Ференц Редей с
надеждата, че новият княз скоро ще умре, а междувременно
турците ще са имали време да забравят гнева си и ще позволят
234
ма Ракоци да си върне трона. Дьорд не може да чака; през 1658
гой се връща в Трансилвания от земите си в Словакия, но сега
Мехмед повежда голяма армия срещу него, като вика крим
ските татари да подкрепят нападението от север. Двете армии
окупират княжеството и това слага край на икономическия му
просперитет. Водещата политическа личност в Трансилвания,
Акош Барчай, започва преговори с Кьопрюлю, съгласява се да
плати контрибуции за войната и данък от 40000 дуката годиш
но и е поставен на трона от великия везир. През 1659 г. Дьорд
още веднъж се опитва да си върне трона, но това довежда само
до ново османско нападение, нови опустошения и до собстве
ната му смърт на бойното поле през 1660 г.
Неговият наследник Ян (Янош) Кемени се опитва да воюва
с турците и е победен. Те качват на трона Михаил I Апафи. Той
управлява дълго и злощастно в една опустошена от войни стра
на, разделена от фракционерство и интриги. Самият княз се ко
лебае между протурска и прохабсбургска политика. Той се връща
към протурската линия в най-неподходящия момент, през 1683
г., и когато голямата победа на Шарл дьо Лорен освобождава
Унгария от турското управление, няма друг избор, освен да под
пише договора от Блай (Балажфалва. Бласендорф) на 27 октом
ври 1686 г. Този договор му позволява да си запази трона, а на
"нациите" - да съхранят привилегиите си, но заставя трансил-
ванцитеда приемат "закрилата" на Леополд 1(1657-1705). Тази
нова зависимост включва приемането на хабсбургски гарнизо
ни в трансилванските укрепления и плащане на годишен данък,
който е много по-голям от изисквания от османците - 100000
дуката. Трансилванската диета ратифицира договора и прокла
мира връщането на Трансилвания в Унгария.
Леополд изпраща генерал Антон Карафа като свой импер
ски пълномощник в Трансилвания. Апафи, неговият съвет и
диетата губят цялата си власт, а Трансилвания заживява като
окупирана страна. Когато Апафи умира през 1690 г. османци
те определят за княз на Трансилвания Имре Тьокьоли, а диета
та избира Михаил II Апафи. Тьокьоли успява да влезе в княже
ството и да се задържи за около месец, докато имперските вой
235
ски не го принуждават да избяга. Леополд I никога не призна
ва избора на Апафи и той в най-добрия случай е номинален
княз, който живее като полузатворник във Виена до смъртта
си през 1713 г. Все пак нападението на Тьокьоли има известен
резултат. Войната между османците и Хабсбургите продължа
ва и възможността за евентуална турска победа, съчетана с
промяна на положението в Трансилвания, все още съществу
ва. По тази причина Леополд I се вслушва в думите на Мик-
лош Беглен, изпратен като представител на трансилванската
диета. На 4 декември 1691 г. той обнародва D iplom a
Leopoldinum, с която се опитва да си осигури трайната лоял
ност на трансилванците. Тази стъпка съответства не само на
плановете на Миклош Бетлен и неговите привърженици, но и
на политиката на Леополд I. През 1690 и 1691 императорът е
издал подобни дипломи на сърбите, които по негова покана се
заселват масово в южна Унгария.
Въпреки че османците не се отказват от своите претенции
за върховенство над Трансилвания чак до Карловацкия мирен
договор от 1699 г., Diploma Leopoldinum фактически поставя край
на независимостта на Трансилвания и създава политическата
основа За съществуването й в рамките на Хабсбургските владе
ния, която остава непроменена до 1948 г. Дипломата пре-
потвърждава "седемте смъртни гряха" - привилегиите на "трите
нации" и специалното положение на "четирите приети религии"
на независимото княжество, което не е обединено с Унгария. Тя
признава титлите и функциите на сановниците и ограничава
ролята на "външните сили" до разполагането на императорски
войски в Трансилвания. Тя препотвърждава и ежегодното пла
щане на 100000 дуката, но вече под формата на данъци. Лео
полд продължава да не приема избора на Михаил II Апафи за
княз на Трансилвания и назначава за губернатор Дьорд Банфи
да управлява от името на императора. Когато неговият наслед
ник Йосиф I (1705-1711 ) приема титлата княз на Трансилвания,
губернаторът започва да прилича на вайдата от времето преди
1526 г. Но губернаторите никога на получават независимостта и
властта, които са имали по-рано вайдите. Въпреки че диетата
236
използва още един път правото си да посочва княз, когато през
1705 г. избира Ференц II Ракоци, който по това време оглавява
бунт срещу Хабсбургите, този факт не променя положението,
установено с дипломата от 1691 г.
5. Изводи
237
различните партии в кралство Унгария винаги се оказва преч
ка пред насочването на силите на Хабсбургите към Трансилва
ния. При правилно поведение парирането на тази заплаха би
могло да бъде дори по-успешно.
В икономическо отношение Трансилвания не само разпо
лага със свои природни ресурси, подобно на Молдова и Влаш
ко, нейните градове, и което е по-важно - нейната буржоазия,
се радват на много по-голяма свобода на действие. Сред град
ските й жители са саксонците, техните икономически способ
ности нямат равни в Източна Европа през XVI и XVII в. Тех
ните земи, първоначално дадени им по съображения, свързани
с отбраната, придобиват идеално икономическо положение,
когато османската окупация на централна Унгария пренасочва
трансилванската търговия на изток. Търговията с Дунавските
княжества, която се осъществява главно през саксонските гра
дове от саксонски, румънски и други балкански търговци, на
раства неимоверно, като обвързва по-здраво тези страни и поз
волява на Габор Бетлен да въведе своята много успешна мер-
кантилистична политика.
Както се видя, връзките с Дунавските княжества далеч
надхвърлят търговията. При тяхното географско положение и
общите им проблеми, политическото и военното сътрудниче
ство между трите княжества е неизбежно, въпреки че то нико
га не е използвано пълноценно както от трансилванските, така
и от молдовските и влашките князе. Докато в дунавските стра
ни нестабилното положение до голяма степен се дължи на лип
сата на политическо сътрудничество, по-стабилните трансил-
ванци пък пропускат възможността да поемат ролята на лиде
ри. Фактът, че Молдова и Влашко са управлявани от румънци,
а Трансилвания - от унгарци, не е причина за липсата на сътруд
ничество. Национализмът не е важен фактор през разглежда
ните векове и въпреки че управляващите кръгове в Трансилва
ния наистина гледат отвисоко на своите румънски крепостни,
и от двете стани не съществува "национална омраза", която би
могла да попречи на общи действия в политическата и военна
та сфера.
238
Няколко източноевропейски князе разглеждат своите земи
като ядро, около което може да се изгради силна нехабсбург-
ска християнска държава. Ако някои са имали реална възмож
ност да играят тази роля, това наистина са трансилванците.
Възможността е пропусната. Въпросът, който може да се по
стави - защо е пропусната - няма лесен отговор.
Въпреки че когато започва независимото й съществуване,
Трансилвания вече носи три от нейните седем "смъртни гря
ха", тяхното нарастване до седем, вместо преобразуването им
в по-малки злини, едва ли е било предопределено. В края на
краищата феодализмът е по-слабо вкоренен в Трансилвания,
отколкото в Унгария през 1526 г. и самото съществуване на
"трите нации" с различните им интереси и привилегии говори
за насочване към плуралистична социална структура по това
време. Развитието в тази посока продължава до момента, в кой
то Ищван Батори определя броя на възприетите религии на
четири и прекъсва тенденцията на развитие по посока на плу
рализъм. Тогава и само тогава феодализмът в най-лошата му
форма се налага категорично в Трансилвания. И все пак, въпре
ки тази си форма той започва да преминава на по-заден план,
когато князете, прибягвайки до традиционните си предфеодал-
ни права започват да предявяват правата си и да трупат богат
ства за сметка на "трите нации", ограничавайки тяхната мощ и
властта на диетата.
Общата картина разкрива две основни тенденции в соци
ално-политическата структура на Трансилвания. Първата е
лекотата, с която князете могат да настройват "трите нации"
една срещу друга. В Молдова, Влашко, Полша и кралство Ун
гария управниците са изправени срещу само една сила - бла
городниците. Въпреки че често са разделени на фракции, бла
городниците винаги се обединяват около едно - запазването
на собствените си позиции в държавната структура, включи
телно и продължаването на своите привилегии, което води до
ограничаване на властта на владетеля. В Трансилвания напре
жението между "трите нации" е значително и князът винаги
може да разчита на подкрепата на една или две от тях, когато
239
се насочва срещу останалите. В известен смисъл трансилван
ското общество е и предфеодално, и феодално. Фактът, че тук
няма обединена висша класа, възпрепятства функциониране
то на която и да е от двете системи. Липсата на единство дава
възможност на нейните врагове, особено на Хабсбургите, да
намират размирни привърженици на своите интереси, като по
този начин отслабват способността на Трансилвания да насо
чи своята енергия в някаква посока.
Втората тенденция е пълното изключване на румънското
население от "политическата нация". Въпреки че обяснения
та, свързани с "национални" чувства, следва да бъдат отхвърле
ни, етническа дискриминация наистина възниква, особено ко-
гато към политическите и към дори по-важните икономически
различия се прибавят и религиозни. Навсякъде крепостният е
разглеждан като по-нисше създание, но когато той говори друг
език и ходи в друга черква, пропастта между него и господаря
става непреодолима. Навсякъде икономическата експлоатация
определя съдбата на крепостните, но Трансилвания не обръща
никакво внимание на румънското си население и поради това
разполага с подкрепата само на половината си население. Един
ствено при Дьорд I Ракоци се наблюдава нещо като начало на
събуждане на приобщеност на румънците към общите пробле
ми на княжеството, но тогава вече е твърде късно.
Дори и Дьорд се интересува повече от външните дела, от-
колкото от вътрешните проблеми. Именно в преобладаващия
интерес на князете с абсолютна власт към международните дела
може да се търси основната причина за пропуснатите възмож
ности, типични за Трасилвания от времето на независимото й
съществуване. Всички нейни князе воюват и докато при Ян
Заполяй войните са преди всичко отбранителни и целят той да
запази трона си, то при неговите наследници те стават преди
всичко завоевателни. В това отношение некомпетентни владе
тели като Сигизмунд и Габор Батори или Дьорд II Ракоци не се
различават от най-способните управници Ищван Батори, Га-
бор Бетлен и Дьорд I Ракоци.
Историци, предимно унгарски, посочват няколко причини
240
за непрекъснатите завоевателни войни. Те изтъкват, че, попад
нали между османците, Хабсбургите и поляците, но все пак с
по-добро разположение, отколкото Молдова и Влашко, тран
силванските князе разбират, че тяхната съдба и техният дълг е
да оглавят борбата на народите от Югоизточна Европа. При
обясняването на войните, които Трансилвания води, на преден
план са извеждани религиозни причини и непрекъснато се
изтъква унгарският патриотизъм на князете, като се подчерта
ва фактът, че тези войни възпрепятстват пълното религиозно и
политическо покоряване и абсорбиране на кралство Унгария в
Хабсбургската свръхдържава. Без съмнение в тези твърдения
има много истина. Не трябва да се забравя, че родовете Бетлен
и Ракоци не са трансилвански и че техните първоначални вла
дения са в Partilim, така че те са дълбоко заинтересувани от
събитията, които се разиграват в кралство Унгария.
Въпреки че тези твърдения са верни, за мен те не обясня
ват напълно поведението на трансилванските князе. Точно как-
то тези князе се стремят да разполагат с пълна власт за сметка
на "трите нации" у дома, по същия начин те копнеят постигнат
подобни резултати и във външните дела, които надхвърлят не
обходимото за осъществяването на религиозните, а дори и на
трансилванските цели. Почти през цялото време основната
задача е създаването на голяма държава, която освен Трансил
вания включва още Унгария, Полша, Молдова и Влашко. Като
надхвърля обективно възможното, а и желаното от религиозна
и дори политическа гледна точка, тази империалистическа по
литика непрекъснато подрива основите на властта на князете
и прави все по-малко вероятна възможността Трансилвания
наистина да послужи за ядро на съживяването на независими
те държави от Югоизточна Европа.
Въпреки че личните амбиции и желанието да се сложи
началото на династия със сигурност играят важна роля в гран-
доманската политика на трансилванските князе, не трябва да
се забравя, чс тези князе започват с едно "наследство", което
не могат да забравят. Заполяй, когото те наследяват и с когото
по-ранните князе са свързани с роднински връзки, е избран за
242
политика, остава въпросът доколко спечеленото задоволява
дори само унгарците в Трансилвания, да не говорим за други
те народи там, за да оправдае направените жертви. Ако се държи
сметка за последвалото развитие, отговорът е отрицателен,
особено когато се имат предвид възможностите, които не са
използвани правилно, а са отхвърлени в полза на предимства
та на населението на кралство Унгария за сметка на населени
ето на Трансилвания.
243
244
Глава 8
Дубровник (Рагуза)
1. Малко история
245
Както бе посочено в трета глава, между 1459 и 1499 г. ос
манците премахват и последните останки от независимост на
Балканите. Единственото изключение е Дубровник, който ос
тава единствената независима балканска държава до 1806 г.,
когато е окупиран от Наполеоновите войски. Най-важната осо
беност на Дубровник - неговата търговия - в тази глава ще
бъде разглеждана, само когато се налага2, същото се отнася и
за общата история на града-държава. Вместо това вниманието
ни ще се насочи към други две страни от историята на Дубров
ник: връзките на града с Османската империя и значението на
неговото съществуване за историческото развитие на южните
славяни.
Според Константин Порфирогенет през VII в. аварските
набези разрушават град Епидавър. Оцелелите се преместват
тридесетина километра на север, където намират по-сигурно
място и основават нов град - Рагузиум.3 Новото селище е за
обиколено от безплодни скали, а за правото да обработват зе
мята и да се изхранват жителите му от самото начало са при
нудени да плащат данък на вождовете на съседните славянски
райони, наричани могориш. Дори когато територията на Рагу-
за се разширява по суша до Астарея, а по море до трите малки
острова Колочеп, Лопуд и Шипан и достига окончателните си
граници през 1426 г., тя никога не може да произвежда до
246
статъчно храна, за да се изхранва.45Към средата на XV в. насе
лението на самия град е между пет и шест хиляди, а на цялата
държава - между 25000 и 30000. Като се има предвид, че меж
ду 1348 и 1691 г. чумата върлува в Дубровник осемнадесет
пъти, а през 1667 г. градът е разрушен от земетресение, може
да се допусне, че броят на гражданите му никога не надхвърля
чувствително 30000, въпреки че някои автори посочват по-го-
леми числа.*
Рано установените връзки със славянските страни
продължават през вековете, към тях се прибавят и контактите
със съседните сили: Венеция, сръбската и босненската държа
ва, Хърватия, Унгария и Неапол. Като пристанищен град Дуб
ровник естествено развива морската търговия, но от самото
начало градът проявява интерес и към търговията по суша с
Балканите. През 1191 г. византийският император Исак II Ан
гел (1185-1195) предоставя на дубровнишките търговци пра
вото свободно да търгуват в неговите земи. Няколко години
по-рано Дубровник получава подобни привилегии от Сърбия
( 1186) и Босна ( 1189). Тези три договора отварят полуострова
за дубровнишките търговци. Договорът с Босна за първи път
споменава славянското име на Рагуза - Дубровник, въпреки че
официалното име все още е латинското Communitas Ragusii.
247
По това време градът е седалище на архиепископия от повече
от сто години, а населението му е станало двуезично. Към края
на XIII в. славянският елемент започва да доминира. Скоро след
като придобива споменатите търговски предимства, Дубров
ник трябва да се подчини на Венеция през 1205 г. и остава под
нейно върховенство до 1358 г., когато унгарския крал Лайош
(Луи) Велики (1342-1392) побеждава Венеция и я лишава от
далматинските й владения. Лайош сключва договор с Дубров
ник, който дава на града пълна независимост под номиналната
върховна власт на унгарския крал.
По време на венецианското управление се оформя оконча
телно политическата и социалната структура на Дубровник.
Начело на града стои венециански управител (cornes). След края
на венецианското управление неговото място се заема от изби
раем ректор (княз). Управителят е важна фигура, но той се нуж
дае от съгласието на местните благородници; неговият наслед
ник - ректорът - не е нищо повече от фигурант и понякога за
ема поста само месец. И управителят, и ректорът са подпома
гани от Малък съвет (Consilium Minus, Мало вече) от единаде
сет благородници и съдии, които действат като Върховен съд и
са натоварени с полицейски функции и с регулирането на па
зара. Големият съвет (Consilium Maius, Велико вече) от около
триста благородници избира членовете на другите политичес
ки органи. Той има законодателни права и казва последната
дума по всички важни въпроси, въпреки че неговите решения
не стават закон, докато не са приподписани от архиепископа.
Н ай-важният политически орган е Сенатът (C onsilium
Rogatorum, Вече умолених), той има 45 члена, включително
ректора и членовете на Малкия съвет. Този орган е изцяло в
ръцете на патрицианската олигархия. Членовете на Сената
винаги произлизат от една малка група семейства, а постът им
е пожизнен. Този орган подготвя законодателните решения за
Големия съвет, обсъжда въпросите, свързани с войната и мира,
ратифицира договорите и решава всички важни дипломатиче
ски проблеми на града-държава.
Въпреки че патрициите доминират политическия и ико
248
номическия живот на Дубровник и притежават голяма част от
земята извън града, както и значителна част от самия град, те
не монополизират нито политическия, нито икономическия
живот. Те си сътрудничат с търговците, морските капитани и
представителите на гилдиите, които до голяма степен си за
пазват правото да управляват своите дела. В края на краищата
интересите на всички тези групи съвпадат; все пак патриции
те доминират, поради своите претенции да бъдат смятани за
благородници и поради богатството си, което ги прави банке
ри и кредитори на останалата част от населението. Дубровник
не е само търговско, но и производствено средище. Занаятчи
ите са обединени в гилдии и братства, но тяхната дейност при
добива значение едва през XV в.
Когато през 1416 г. Големият съвет обявява робството за
незаконно, селяните се оказват на дъното на социалната пира
мида. Въпреки че само малка част от селяните, които пред
ставляват мнозинството от населението, притежават земя, те
се противопоставят на патрициите и на църквата, които се опит
ват да ги закрепостят, и остават свободни. Задълженията им се
определят с договори. В правно отношение те са подчинени на
законите в държавата, не могат да бъдат съдени от господари
те им и си запазват правото на свободно придвижване. Това
отношение към селяните е свързано с нарастващата нужда от
хора в бързо развиващия се град. Селяните винаги гравитират
около града, освободените от тях места се попълват от новодо
шли славяни, албанци и други хора от съседните земи.
Към тези процеси, които не започват с венецианското уп
равление (с изключение на отменянето на робството), но до
стигат завършения си вид при него, трябва да се прибавят още
няколко. Най-значителният принос на Венеция е това, че съдей
ства за запазването на независимостта на Дубровник от изгря
ващите славянски държави. Отново през този период Дубров
ник сключва търговски договори с гръцката и българската
държава, които разширяват икономическото му проникване на
Балканите. Към края на венецианското управление се възста
новяват добрите връзки с Босна и Сърбия. Тези отношения са
249
изключително важни, тъй като точно през XIII в. търговският
модел на Дубровник придобива окончателната си форма, а
мините се превръщат в сериозен икономически сектор в
Сърбия. От самото начало дубровничани се интересуват от
минно дело, а към края на венецианското управление те не само
търгуват със сребро, мед, олово и желязо, но дори управляват
и притежават мини в Сърбия. Същото се наблюдава и в Босна.
При привилегиите, на които се радват в балканските страни,
включително освобождаване от данъци и неограничени права
за търговия и заселване, при което остават подчинени на свои
те закони и съдии, тяхното значение постоянно нараства. Към
средата на XIV в. навсякъде по славянските земи на Балканите
с изключение на България има далматински колонии във всич
ки важни търговски средища. Не бива да се забравя, че осман
ските кануни препотвърждават предишните договори, така че
привилегиите, на които гражданите на Рагуза се радват в бъде
щите османски земи, са особено важни.
Към края на венецианското управление са премахнати ог
раниченията, които Венеция налага на Дубровник, и му се раз
решава да разшири търговията си по море, извършвана с до
180 кораба, които съответстват на връзките с вътрешността на
полуострова. Търговският модел, който остава непроменен по
време на османското управление на Балканите, също достига
окончателния си вид през втората половина на XIV в. Дубров
ник изнася руди, разнообразни животински продукти и дори
някои видове хранителни продукти от полуострова, а го снаб
дява със сол, западни занаятчийски стоки, главно текстил, и
луксозни предмети. Търговията на Дубровник бързо се разра
ства и достига до Испания, Сирия, Египет и целия средизем
номорски свят. След 1373 г. дубровнишките търговци некол-
кократно получават от папата разрешение да търгуват с мю
сюлманите. Това прави ранните им контакти с османците от
носително лесни.
Първите контакти на Дубровник с османците датират от
1392 г., когато османците завладяват съседните земи. През 1397
г. гражданите на Дубровник получават от османското прави
250
телство разрешение да търгуват и да се заселват свободно на
Балканите, по същество това представлява препотвърждаване
на вече съществуващи права. Този договор е подновен през
1447 г., а през 1458 е последван от договора, който поставя
Дубровник под османско покровителство в замяна на 1500
дуката, плащани всяка година. През 1481 г. сумата нараствало
12500 дуката и остава постоянна за целия период на отноше
нията на Дубровник с османците. Въпреки че Скендербег
(14037-1468), Матиаш Корвин (1458-1490) и дори папите мно
гократно настояват Дубровник да прекъсне контактите с тур-
ците, градът си дава сметка за предимствата, които те му оси
гуряват, и не се вслушва в тези съвети.
Към 1481 г. Дубровник е изработил своята вътрешна струк
тура и търговския си модел и е изградил търговски колонии из
целите Балкани, които ще се увеличават през периода на ос
манското владичество над полуострова. В началото на века
официалното име на града е сменено от Communitas на репуб
лика. При условие че османците имат интерес да позволят на
Дубровник да запази своята независимост и да продължи търго
вията си на Балканите, те трябва само да признаят това, което
вече съществува. Знаем колко важна е търговията за османци
те. Търговията на новозавоюваните европейски провинции,
както и традиционните търговски пътища трябва да бъдат за
пазени от ръцете на венецианските врагове. Републиката на
св. Марко бързо се възстановява от пораженията, нанесени й
от унгарските владетели от династията Анжу, и от първата
четвърт на XV в. отново контролира всички важни пристани
ща на Далмация с изключение на Дубровник. При това поло
жение, тъй като са заинтересувани да осигурят търговски из
лаз на Адриатическия бряг за стоките от Балканите, османци
те нямат голям избор - те трябва да си осигурят пристанището
и търговската му инфраструктура или като го завладеят, или
като сключат договор. Благодарение на дипломатическите уме
ния на Сената на Дубровьик османците избират преговорите.
251
2. Връзките на Дубровник с османците
252
Дубровник е единствената васална на Османската империя
държава, чиято територия никога не е нападана през дългия
васален период; единствената васална държава, в чиито вътреш
ни дела османците никога не се намесват и чийто статут от
гледна точка на мюсюлманско-османското право е двусмислен.
Няма съмнение, че Дубровник е много по-малко ограничаван
от своите връзки с османците, в сравнение с Молдова, Влашко
и Трансилвания, и че неговите граждани се радват на специал
ното отношение на върховните господари.
Отношенията, установени с договора от 1397, губят сила
след 1402 г. Възстановени са през 1442, предоговорени са през
1458 и достигат окончателния си вид през 1481 г. Докато ос
манците неколкократно едностранно променят основния до
говор от 1481 г. в своя изгода, Дубровник винаги се противо
поставя на тези нарушения и неговите дипломати винаги ус
пяват не след дълго да ги отменят и да възстановят основните
договорености, които остават практически непроменени до
идването на Наполеоновата армия в Далмация. Тези докумен
ти или договори са ахднаме, същият тип мюсюлмански прав
ни документи, които обвързват и другите васални държави с
османците. Те не съответстват точно на ясното деление на све
та на две части, дар a ı-ислям и дар ш-харб, нито отговарят
напълно на предписанията на доминиращата в Османската
империя правна школа на ханифитите, защото създават трети
свят. Османците решават този правен проблем, като смятат
всяка страна, която им плаща нещо, за част от дар ш-ислям и
подчертават това свое тълкуване на договорите си с други вла
детели, като наричат това, което получават, харадж, данъкът,
плащан в замяна на разрешението да се ползват плодовете на
земята. В случаите, когато отношенията са васални не само
според юридическата софистика, а и на практика, включител
но Молдова, Влашко и Трансилвания, населението винаги се
квалифицира като зиммии и това определя отношението към
неговите представители, когато те влизат в други части на им
перията. Така че често споменаваната намеса във вътрешните
им дела е напълно оправдана в правно отношение.
253
Въпреки че на хартия отношенията на Дубровник с Ис
танбул не се различават от отношенията на останалите васал
ни държави, на практика те са други. Бигман изковава едно
много сполучливо определение, когато нарича Дубровник "ав
тономна част от Османската империя"7. Градът-република не
само се управлява сам, както намери за добре, но той успява
да изпълнява и основното задължение на всяка суверенна
държава - защитата на своите граждани у дома и в чужбина,
дори когато се изправя пред номиналния "господар". Основ
ната част от османските документи наистина определят граж
даните на Рагуза като зиммии, но някои ги описват като френ-
ги (дума, използвана за християнското население на дар ал-
харб), а Бигман дори попада на документ, който използва оп
ределението патили за жителите на Дубровник. Очевидно точ
ният статут и положението на града и неговите жители не са
напълно изяснени в съзнанието на османците. Умението да
поддържат с векове този неясен статут е най-голямото пости
жение на дубровнишката дипломация и това до голяма степен
обяснява тяхната способност на практика да съхранят пълната
си независимост.
Освен общите интереси на Истанбул и Дубровник и уме
нията на дубровнишките дипломати, още един важен фактор
съдейства за специалния статут на далматинския град - него
вата форма на управление. Във външните си отношения ос
манците винаги контактуват с индивиди - крале, князе, емири,
султани на мамелюците - и дори когато трябва да направят
някоя отстъпка в своята държава и да дадат на някой местен
лидер известни привилегии, това винаги е резултат от способ
ностите на индивида или на неговото семейство да получи и
да се задържи на някаква силна позиция. Следователно, спо
ред разбиранията на османците за собствената си държава,
"князът" винаги е ключовата фигура във всичките им сметки.
Той е техен васал, той им дължи вярност и е отговорен за пове
254
дението на своите поданици, за плащането на данъци и за во
денето на политика, приемлива за османците. Правото да го
одобряват или да го назначават, както и възможността да го
свалят от власт и да си осигуряват неговата преданост, като го
обкръжават със "съветници" и "охрана", урежда, според ос
манците, всички политически проблеми, които произтичат от
отношенията васал - сюзерен. Те не разполагат нито с опита,
нито с теоретическите представи, необходими за общуване с
една олигархична република. Доколкото толерират Дубровник,
те трябва да приемат републиката и да общуват с нейния се
нат, един колективен орган. Тук не съществува водеща лич
ност, чрез която османците да контролират градските дела,
както постъпват навсякъде другаде. Самият факт, че всички
османски послания, отправени към Дубровник, са изпращани
до бейовете (сенаторите) на града, издава неспособността им
да възприемат представата за колективен орган, той е ключ и
към разбирането на положението на Дубровник в турската цен
ностна йерархия. В османското общество беят е високопоста
вена, важна личност. Доколкото ми е известно трансилвански
те благородници и болярите от Дунавските княжества никога
не са смятани от Истанбул за бейове, но сенаторите на Дуб
ровник са.
Друга съществена разлика между Дубровник и останали
те васали е положението на неговите граждани, които живеят
в самата Османска империя. То също не съответства на утвърде
ната правна структура на турската държава. Ако Дубровник
беше разглеждан от османците като независима държава, не
говите жители би трябвало да бъдат смятани за чужденци и да
им се разрешава едногодишен престой в империята като гос
ти, при условие че са получили необходимото разрешение. Ако
останат повече от една година, те би трябвало да загубят този
специален статут и автоматично да се превърнат в згшмии и
поданици на султана. Ако градът им беше разглеждан като
интегрална част от империята, те би трябвало да имат статут
на згшмии с всички произтичащи от него ограничения и
задължения. Очевидно е, че и в двата случая Дубровник не би
255
могъл да осъществява търговската си дейност, която прави
сътрудничеството му с османците толкова изгодно и за двете
страни, така че на практика неговите граждани се радват на
специален статут.
Дубровник създава колонии със специални права във всич
ки важни търговски средища на Босна и Сърбия. Тези колонии
имат значителни търговски и данъчни привилегии, живеят спо
ред законите на своя град и на практика се самоуправляват. След
османските завоевания в основните търговски средища на
българска територия и дори в Буда и Пеща също възникват по-
големи или по-малки колонии дубровнишки търговци. По мои
груби изчисления броят на гражданите на Дубровник, които се
ползват от специалния статут в Османската империя, е между
две и три хиляди души или около 10 % от населението на репуб
ликата. Дубровнишката търговия не би могла да съществува без
тези хора. Специалният им статут я прави възможна.
Дубровнишките колонисти запазват своето "гражданство"
независимо от продължителността на престоя си на османска
територия. Те са освободени от всички лични данъци, с които
се облагат зиммиите, и не трябва да плащат транзитните и
пазарните такси, с които са натоварени згшмиите и мюсюлма
ните, които се занимават с търговия. След османските завоева
ния броят на населените места, в които на Дубровник е разре
шено да поддържа постоянни консули, рязко намаляват, но
дубровничани, които живеят в чужбина, остават подвластни
на собствените си институции и закони. Собствеността им е
гарантирана, те не са облагани с данъци и такси при наследя
ване, дори ако наследниците живеят в Дубровник, а не в сели
щето, където е имуществото на починалия. Тези важни
отстъпки правят дубровнишко-османското сътрудничество
възможно и изгодно.
Друга уникална особеност на взаимоотношенията между
Дубровник и Османската империя са консулите. Дубровник не
само е единствената васална страна, която има консулства в
някои османски градове, но той поддържа и контакти с цент-
256
ралното правителство, които практически не се отличават от
връзките на независимите държави. Вместо капъ кехая, агент,
който се занимава с проблемите в Истанбул, всяка година Дуб
ровник изпраща в имперската столица специални пратеници с
конкретни задачи. Тези пратеници са натоварени да обсъждат
и решават всички проблеми и въпроси от взаимен интерес.
Естествено уреждането им често включва подкупи, но те са
строго ограничени от инструкциите, които пратениците полу
чават от дубровнишкия сенат. Така че, за разлика от Молдова
и Влашко, Дубровник не е натоварен с тежкото бреме на под
купите, когато корупцията в Истанбул се задълбочава.
Ако към споменатите особености прибавим правото на
Дубровник да поддържа консули в чужди държави, да сключ
ва договори с тях, а корабите му да плават под собствен флаг,
изглежда че във всяко отношение, освен някои чисто правни
аспекти, Дубровник е независима държава. Извън признаване
то на върховенството, единствената функция, характерна за
независимите държави, която Дубровник няма и наистина не
би могъл да изпълнява, е отбраната. Въпреки че положението
му никога не е сериозно застрашавано след 1420 г., самият факт,
че всички знаят, че османската армия го защитава, е сериозен
възпиращ фактор пред всеки потенциален агресор. Що се от
нася до пиратите, Дубровник многократно се обръща за по
мощ към Истанбул и обикновено получава исканата намеса.
Османците предоставят този специален статут на Дубров
ник в замяна на икономически услуги. Те получават излаз към
Адриатическо море и стабилен източник на необходимия внос
и луксозни стоки. Освен търговските предимства, османците
използват Дубровник и като "прозорец към Запада" и източ
ник на така необходимата информация, включително и разуз
навателна, която достига до Истанбул през републиката.
За да може този приток на стоки и информация да се осъ
ществи, османците дават на Дубровник статута на "най-обла-
годетелствана нация" в най-точния смисъл на думата. Дубров-
нишките търговци, които изнасят стоки от османските терито-
258
ващо голям обем търговия на най-различни стоки, който съдей
ства за функционирането на икономиката на Балканите.8
Този кратък преглед на положението на Дубровник като
васал на Истанбул за повече от триста години не само предста
вя третата разновидност на зависимостта, която османците
налагат, но и показва защо Дубровник може да играе онази
роля в културната история на Балканите, която бе спомената в
началото на тази глава и на която е посветен третият раздел.
Единствено подобна малка, фактически независима държава,
която се намира в самите Балкани, има свободни и чести кон
такти със Запада и е достатъчно просперираща, за да може да
плаща за работата на художници и писатели, може да се
превърне в "културен Пиемонт" на южните славяни.
Цялата история на Дубровник помага на града да изпълни
културната си мисия. Градът-държава, основан първо от римски
колонисти в Далмация, става копие на италианските градове-
държави по източния бряг на Адриатика. Неговата политическа
структура, основание за съществуване, търговия, положение,
образът, който неговите граждани си изграждат, са отражения
на италианските градове държави. Дубровник никога не престава
да бъде "римски", по-късно - "италиански" по своето отноше
ние към света и по своя манталитет, но, за разлика от италиан
ските образци, с които може да бъде сравнен, Дубровник живее
едновременно в два свята - италиански и балкански. Въпреки че
неговите граждани възприемат западните ценности, те са бал
кански славяни, които разбират средата, от която са излезли, и
положението, в което продължават да се намират техните съна
родници. В някаква степен това важи и за народа на Далмация*
259
като цяло, но независимият Дубровник е идеално разположен
да бъде "прозорец към Запада", не само за цялата империя, но и
конкретно за балканските народи.
260
тят след интелектуалното пробуждане, започнало е Доситей
Обрадович (1739-1811) и Вук Караджич (1787-1864), стъпват
на творби, създадени през предишните векове по адриатичес
кия бряг. Дубровнишката литература има важно значение в
културната история на всички южнославянски народи и заслу
жава да бъде представена накратко.9 Въпреки че дубровниш-
ките автори пишат на три езика, тези, които пишат на славян
ски, лягат в основата на южнославянските литератури и затова
представляват особен интерес за настоящия труд.
Никой от писателите не се издържа с писане. Всички те са
свещеници, учители, търговци, дипломати и какво ли още не.
По-голямата част произлизат от семейства на патриции или
богати търговци, но в отделни случаи и синове и на по-нисши
класи се насочват към книжовни занимания. Писателите, как-
то и техните читатели, трябва да бъдат подготвени да използ
ват и да разбират класическата и по-късната ренесансова об
разност и препратките в книжовните трудове, както и да могат
да преценяват техните качества, като ги сравняват със стила и
261
версификаторството на римските и италианските "оригинали".
Основното образование, което включва четене и писане поне
на италиански и славянски и малко математика, е необходимо
за всеки, който има отношение към производството, корабо
плаването и особено търговията; по тази причина Дубровник
поддържа няколко "начални училища", в които тези предмети
се преподават. Младежите, които се нуждаят или желаят по-
високо образование и могат да си го позволят, постъпват в ита
лианските университети. През 1433 г. градът-република осно
вава по-висше училище, за да направи по-високото образова
ние достъпно до повече хора на по-ниска цена. Учителите са
внесени от Италия. Един от първите е Филипус де Диверсис
де Картигианис, който преподава в Дубровник от 1434 до 1444
г. и чиято книга Situs aedificiorum, politiae et laudabilium
consuetudinum inclytae civitatis Ragusii (Строителни обекти,
политика и похвални нрави на забележителния град Дубров
ник), публикувана през 1440, е едно от най-добрите описания
на Дубровник от XV в.
Хората с подобно образование естествено се интересуват
от много страни на обществения живот, а също и от литерату
ра и много от тях колекционират книги. Един от тях, астро
номът Иван Газул (1400-1465), който работи в различни евро
пейски страни, оставя своите книги на катедралния храм с ус
ловието те да бъдат пазени заедно и да бъдат достъпни за всич
ки; така той става основател на Дубровнишката обществена
библиотека. Тъй като първите достъпни книги са на латински
или на италиански, първите стихове и пиеси, писани от дуб-
ровнишки автори, също са на тези езици.
Първите двама по-значителни автори, които пишат на сла
вянски, са Шишко Менчетич (1457-1527) и Джордже Държич
(1461-1501). Техните произведения са варианти на съвремен
ни италиански творби, допълнени в отделни случаи с фолк
лорни мотиви. Те започват да пишат славянска поезия на лати
ница. Най-добрите произведения, които умело съчетават ме
стни теми и италиански модели като пиесите на Марин Държич
(1508-1567), все още се играят на хърватска сцена. Много от
262
произведенията на ранните славянски автори са запазени в
оригинал в Zbornika Nikša Ranjina, съставен през 1507 г.10 За
съжаление сборникът е унищожен по време на Втората све
товна война. Друг забележителен драматург е Никола Ветра-
нич-Кавчич (1482-1576), в неговите произведения са важни
мотивите от народната поезия. Всички тези писатели произ
хождат от семейства на патриции и богати търговци. Не е слу
чайно, че Андрия Чубранович (поч. ок. 1550), авторът, който е
ценен най-високо от литературните критици за способността
му да си служи със славянския диалект, принадлежи към по-
нисшите класи.
Могат да се споменат още няколко имена, но Иван Гунду-
лич (15897-1638) безспорно има най-голямо значение за раз
витието на южнославянските литератури. Гундулич принад
лежи към един от най-старите и най-видните патрициански
родове. Той заема различни обществени и дипломатически
постове към много важния Малък съвет и Сената. Като стили
стичен модел той възприема поезията на Тасо, която според
него е по-подходяща за славянския език от използваните по-
рано поетически форми. Неговият принос в литературата като
цяло е поемата Осман. Въпреки че в центъра е поставена тра
гичната фигура на султан Осман II (1618-1622), множество
румънци, поляци и други славяни - мъже и жени - играят важ
на роля в широкообхватния сюжет, който се разгръща в евро
пейските провинции на Османската империя. В поемата често
се споменават по-ранни герои като Стефан Душан, Дубровник
многократно е възхваляван, а бъдещето на южните славяни е
обрисувано в светли краски. Историческият мащаб, стилът,
композицията и сюжетът нареждат Осман сред наистина голе
мите епоси в световната литература; заедно с Косовския епос и
Горски венец на Петър II Негош, публикуван през 1847 г., по
емата влиза в голямата трилогия на южнославянския епос. След
263
Гундулич работят и други поети, въпреки че никой не създава
творби е литературна стойност, те поддържат традицията жива.
Дубровнишките прозаици не оставят забележителни бе
летристични творби. Само някои от тях, например Бенко Кот-
рулевич ( 1400?-1469), заслужават да бъдат споменати като пи
онери в своята област, останалите са историци. Котрулевич е
търговец, който през 1451 г. се установява в Неапол. Той става
консул на Дубровник и висш служител в двора на неаполитан-
ските крале. Известен е с книгата За търговията и съвърше
ния търговец, публикувана на италиански през 1458 г. Според
един изследовател "това е първият опит да се подходи научно
към проблема за произхода на търговията, към нейната приро
да, към многобройните й аспекти и техники... той подчертава
възгледите на възникващото модерно гражданство за приро
дата, образованието, религията и социалните въпроси."11
Никой от историците не пише на славянски. По тази при
чина те нямат културното значение, на което се радват поети
те, а служат само като преносители на информация, която не е
запазена в дубровнишките архиви. Освен труда на Де Дивер-
сис най-интересни са сборниците с хроники от неизвестни ав
тори, първите писани още в края на XV в. Тези колективни
усилия покриват годините от най-ранните известни сведения
за Дубровник до към края на XVII в.
Специален интерес за тези, които се интересуват от Югоиз
точна Европа, представлява трудът на Лудовик Туберон Криже-
вич (1459-1527). Крижевич се завръща в Дубровник от Париж,
където учи философия, теология и математика, и към края на
живота си се насочва към историята. Неговият труд в единаде
сет тома Commentarü suorum temporum, посветен на периода
1490-1522 г. се насочва предимно към османските и унгарските
дела. Дори след сто години той е ценен толкова високо, че е от
печатан във Франкфурт през 1603 г. Несъмнено най-добрата ис
11 Krekić, D u b ro v n ik , р. 125.
264
тория е Цубровнишкахроника, писана в края на XVIII в. от по
литическа и изследователя на античността Джоно Растич (1755-
1815). Тя предава историята на Дубровник до 1451 г.
Към оригиналните произведения трябва да се прибавят и
множеството преводи от латински, гръцки и италиански на
класически литературни и научни произведения, подготвени в
Дубровник. От гледна точка на културното развитие и истори
ята това, че тези класици стават достъпни за читателите славя
ни, има не по-малко значение от създаването на оригинални
творби.
Приносът на Дубровник към историята на южните славя
ни надхвърля приносът на който и да е друг град или район от
времето преди създаването на митрополията в Карловци в края
на XVII в. Тогава възниква един православен културен център,
който е съизмерим с католическия Дубровник. В него се по
явяват хора с мащаба и значението на Обрадович. Без далма
тинската и специално дубровнишката традиция всички по-
късни културни средища биха се развили много по-трудно.
4. Обобщение
265
узнае нещо повече за тях. Така че Дубровник остава единстве
ният пример за взаимоотношения, които са изгодни както за
османците, така и за техните "клиенти". Неговият принос в
културната история на южните славяни също бе разгледан на
кратко. Остава да се отбележи още само една особеност на зна
чението на града за тези народи.
С изключение на големите гръцки търговци, дубровнича-
ни са единствените търговци и предприемачи, които са в крак
с развитието на своята професия на Запад. Те използват съвре
менни банкови и кредитни механизми, запознати са с възмож
ностите на застраховането и разбират функционирането на
общоевропейския пазар. За разлика от гърците те говорят ези
ка на тези, с които влизат в делови отношения на Балканите.
Нещо повече, отново за разлика от гърците, те не са смятани
за зиммии. Поради това за тях е по-лесно да действат в същин
ските османски провинции. В резултат славяните и албанците
научават повече за методите на съвременния делови живот от
дубровничаните, отколкото от гърците. Търговците зиммии и
мюсюлмани също научават много от честите си посещения в
Дубровник. Към края на XVI в. учениците започват да конку
рират учителите. Специално босненските търговци следват
дубровнишките и стават първите славяни, които използват
съвременни делови методи. Много други фактори съдействат
за възраждането на деловия живот на Балканите през XVI в.13,
но значението на дубровнишкия пример, поне за западните
Балкани, не трябва да бъде подценяван.
266
Част IV
Животът
в европейските "вътрешни" провинции на
Османската империя, 1574-1804
Глава 9
Промяна на съдбата
267
елемент (бейове, гази, спахии) и потомството на робите, който
разделя класата на "професионалните османци"; промени в
организацията и състава на военната върхушка; и, най-накрая,
невъзможността на Османската империя да продължава да се
разраства. Всеки от тези процеси, които спомагат за упадъка
на османската мощ, както във вътрешен, така и във външен
план, трябва да бъде разгледан накратко.
През първите 266 г. династията на Осман няма равна в оси
гуряването на изключително способни владетели. Техният при
нос за разрастването и мощта на империята е първостепенен.
Не е рационално да се твърди, както правят някои, че неочак
вано се появява някакво мистериозно биологично изменение,
в резултат на което след Селим II (1566-1576) в династията на
Осман се раждат само неспособни владетели. Дори сред по
томците на Ибрахим (1640-1648) империята има способни
мъже.
При османската представа за държава способността на
владетеля има основно значение за функционирането на им
перията. Ролята, която се очаква владетелят да играе в държа
вата, поставя на плещите му толкова тежко бреме, което може
да бъде носено единствено от изключителни личности. С раз
растването на империята тежестта на това бреме надхвърля
човешките възможности. Мехмед II е първият, който престава
да посещава заседанията на Държавния съвет, просто защото
не разполага с необходимото време. В негово отсъствие значе
нието на най-важните служители нараства и това отваря вра
тите пред бъдещите злоупотреби. През по-голямата част от
времето Селим 1(1512-1520) и Сюлейман I ( 1520-1566) завла
дяват света и са далеч от Истанбул. Отсъствието на водача се
запълва от тези, които управляват държавата, докато него го
няма.
Споменатите фактори отчасти обясняват обстоятелствата,
които затрудняват ефективността на по-късните султани в срав
нение с по-ранните. Те показват и защо властта на висшите
служители постоянно нараства, но не хвърлят светлина върху
очевидната индивидуална слабост на повечето от султаните
268
след Сюлейман I. За да се разбере това е необходимо да се
обърне внимание на влошаването на подготовката на бъдещи
те султани. Като се почне с Орхан, синовете на владетелите
получават възможно най-доброто образование, те служат като
управители на провинции и са съветвани от опитни админист
ратори, а в някои случаи заемат и други постове. Така че, кога-
то се качат на трона, те познават проблемите, с които трябва да
се справят, и могат да разчитат на личната преданост на хора
та, които са служили при тях. Преди Сюлейман проблемът с
наследяването на властта в династията на Осман никога не е
бил уреден. Всеки син на султана е кандидат за трона. Това
води до голяма конкуренция между тях и техните привърже
ници и до чести граждански войни. За да подсигурят положе
нието си султаните екзекутират всички свои роднини мъже.
Тези системни братоубийства премахват непосредствените за
плахи, но не намаляват фракционерството. Мощта на потен
циалните сили, които могат да определят новия владетел, на
първо място армията, както и възможността за нови сблъсъци,
когато тронът отново бъде опразнен, само се увеличават.
Това положение рязко се променя, когато Сюлейман I
възприема арабско-ислямската система за наследяване, според
която властта отива у най-възрастния мъж в семейството.
Въпреки че новата система не приема формата на закон, в по-
вечето случаи тя е прилагана. Този по-хуманен начин за опре
деляне на владетеля би могла да доведе до още по-усложнени
ситуации от системата на братоубийствата, ако многобройни-
те султански синове продължаваха, както в миналото, да за
емат административни постове, които представляват добра
изходна позиция в борбата за власт. Братоубийствата изчезват,
но същото сполетява и теоретическата и практическата подго
товка на синовете на султана; тя е заменена от системата ка
фез, известна в западната литература като "златната клетка".
От раждането до смъртта им всички синове на султана са
държани във вътрешния дворец. Единствено новият султан
излиза в реалния свят. Във вътрешния дворец синовете на сул
тана прекарват живота си в един измислен свят сред жени и
269
евнуси. Когато биват издигани до най-висшата власт, често в
твърде напреднала възраст и против волята им, те не притежа
ват не само необходимата подготовка, за да се справят с труд
ните задачи, но дори и минимално познаване на реалния свят.
Промяната на правилата за наследяване и на подготовката
на бъдещите владетели допринася за нарастването на властта
на ендерун, особено на жените и евнусите. Майката на владе
теля (валиде султан) се нарежда сред най-успешните водачи
на многобройните ендерун фракции. Напълно незапозната с
държавните дела, тя е може би най-неподходящият човек, кой
то се оказва най-важния и най-влиятелния член на "управлява
щата върхушка".
Нарастващата власт на ендерун спомага за обвързването
между ендерун и бирун фракциите, които не биха могли да дей
стват успешно една без друга. Първата група не само осигуря
ва владетеля, но и участва в избора на неговия наследник. От
своя страна тя не би могла да действа без сътрудничеството на
другата. Разбираемо е, че тези фракции отразяват произхода
на своите членове, които са родени свободни или роби, като
при това ендерун е съставен изцяло от роби. По времето на
Сюлейман I бирун също е изцяло в ръцете на роби, които
поддържат тесни връзки с онези свободни хора, които имат
робски произход. Те, естествено, се стремят да запазят власто-
вите позиции, които са спечелили, и подкрепят политиката,
която ги е извела на преден план. Наследниците на старата "ари
стокрация" - бейове, газии и спахии - се стремят да си възвърнат
загубените позиции и подкрепят мерките, които работят в тази
насока. В резултат възникват големи групировки с членове как-
то във вътрешните, така и във външните служби, които
обвързват бъдещето си със звездата на някой син на султана
или висш сановник, с когото те се издигат и пропадат.
Поддръжниците на даден султански син печелят голяма
победа, когато той се възкачи на трона, но тяхното положение
в никакъв случай не е сигурно по време на неговото управле
ние. Всевъзможните интриги се превръщат в основно занима
ние на "професионалните османци", които служат в Истанбул,
270
и постовете им стават дори по-несигурни от преди. По тази
причина тези, които са на власт, се опитват не само да натру
пат богатство, колкото се може по-бързо, но и да го запазят за
себе си или поне за своите семейства, в случай че колелото на
съдбата се завърти в неблагоприятна посока. Изграждането на
фалшиви вакъфи, които извеждат значителни имущества от
облаганата с данъци икономика, става норма. Подобни деяния
се наблюдават и по-рано, в много по-малък мащаб, но силните
владетели като Мехмед II и Сюлейман I успяват да ги отменят.
Слабите владетели са неспособни да действат по същия на
чин, защото веднага биха останали без поддръжници.
Желанието да се натрупа максимално богатство колкото
се може по-бързо е една от причините за нарастването на ко-
румпираността на хората, чието оставане на заемания пост
далеч не е сигурно, но съвсем не е единствената. Друг важен
фактор, който допринася за разрастването на корупцията, е
инфлацията. Тя започва по време на управлението на Мурад II
(1574-1595) и обикновено е обяснявана с притока на сребро
или, по-точно, със спадането на цената му, което прави стоки
те, особено вносните, изключително скъпи. За висшите слу
жители и другите сановници инфлацията означава, че с прихо
дите от имотите може да се купува по-малко от преди, особено
луксозни стоки, а най-лесният начин да се намерят нови из
точници на приходи е "продажбата" на услуги и "благосклон
ност". Няма съмнение, че промяната в цената на среброто до
принася за инфлацията и за нарастването на корупцията, но тя
не обяснява неочаквания огромен бюджетен дефицит. Обясне
нието му се крие другаде.
В четвърта и пета глава бе обяснено, че османските власти
фиксират цените на някои стоки, произвеждани в империята,
включително основните храни и други потребителски стоки.
Въоръжението, униформите и други военни нужди са задово
лявани или от държавни арсенали, в които работят роби, или
от местни занаятчии. Относително малкият внос, за който тряб
ва да се плащат по-високи цени, не може да обясни огромния
дефицит, с който държавата неочаквано се оказва натоварена.
271
Неговата поява насочва към друг фактор в упадъка на импери
ята, който се оказва решаващ за държавата като цяло и особе
но за развитието на европейските земи под османска власт.
Една от причините за неочакваната липса на пари вече бе
спомената - бързото увеличаване на вакъфите, което води до
сериозни загуби на приходи в държавното съкровище. Към това
се прибавят значителни разходи, които не могат да бъдат по
крити дори с извънредните данъци бедел. Най-големите от тях
са свързани с "дългата война" с Австрия (1593-1606) и без
крайните борби с Персия. Тези войни имат съществен принос
към икономическите проблеми, не само към инфлацията, и
създават и други трудности с трайни последици. В тях участ
ват главно набирани според феодална повинност войници и
наемнически части на Османската империя, това ускорява из
дигането на платените войници за сметка на феодалните гази
воини и увеличава влиянието им в Истанбул. Войните намаля
ват рязко броя на спахиите, което също има дългосрочни ико
номически и демографски последици, които са особено важни
както за Османската империя като цяло, така и за историята на
Югоизточна Европа в частност.
Споменаването на военните аспекти на инфлацията при
помня за друга причина за упадъка на империята, която обик
новено е споменавана на последно място. В повечето изслед
вания се споменават няколко взаимно преплетени процеса,
включително възхода на наемниците във войската, липсата на
плячка и особено на новозавоювани земи, които да осигуряват
доходи на тимариотите, и свързаните с това опити на спахи
ите икономически да осигурят себе си и семействата си. Оби
чайното обяснение може да бъде обобщено по-следния начин.
Османската империя е на първо място и преди всичко во
енна държава, която не обръща голямо внимание на търговия
та и производството и разчита на плячката като на главен из
точник на доходи. Плячката идва от завладяването на обшир
ни територии, които са използвани и за икономическите нуж
ди на военните чрез парцелирането им като тимари. Докато
широкомащабното разширение е възможно системата работи,
272
но когато експанзията спира, проблемите стават неизбежни.
Според османските представи за водене на война - армията
трябва да бъде предвождана лично от султана, а войниците
трябва да бъдат освобождавани по жетва, за да съберат прихо
дите от владенията си - военните действия имат сезонен ха
рактер. Те започват през пролетта, когато пътищата стават про
ходими, и привършват по жътва. При това положение и затова
време може да се измине само определено разстояние, а когато
империята се простира от стените на Виена до Азърбайджан и
Ирак, придвижването на войските достига възможния предел.
В резултат плячката вече не пълни държавното съкровище, а
получателите на доходи от поземлени владения вече не могат
да се сдобиват с нови феодални имения и се опитват да задържат
старите, като ги превръщат в частна собственост.
За повърхностния наблюдател това обяснение е задоволи
телно. Османската империя достига споменатите граници, пре
става да се разширява и започва преобразуването на феодал
ните имения. Все пак съществуват някои важни фактори, кои
то насочват към други причинни връзки. На теория султанът
трябва лично да предвожда своята армия. На практика обаче
някои от великите султани често поверяват командването на
войската на други. Нещо повече, към края на XVI в. феодални
те елементи в армията минават на втори план. По-голямата част
от битките се изнася от наемници, на които не се налага да се
прибират на есен. Освен това не трябва да се забравя, че към
края на XVI в. необходимостта от нови тимари е всичко дру
го, но не и належаща, защото при наследниците на Тамерлан
Персия поглъща новите турски сили, идващи от Централна
Азия. Всъщност тимарите в Европа, освободени в резултат
на "дългата война", не винаги могат да бъдат отдадени на дру
ги ползватели, тъй като липсват подходящи кандидати. Когато
старата феодална класа запада, тя трябва да бъде заменена от
нова, защото земята трябва да бъде обработвана. Необходи
мостта, а не недостигът на земя, създава новия модел на земе-
владение.
Картината се оказва много по-различна, ако се държи смет-
274
бода и мощ на градовете, които позволяват промени в иконо
миката, когато те се налагат, не се наблюдават в османската
държава. Там положението и вътрешната организация са стро
го регулирани и когато някой индивид или група се опита да
прокара някакво нововъведение, изключително консерватив
ните власти подкрепят онези, които се противопоставят на
промяната. Така че към края на XVIII в. икономиката в Запад
на Европа вече е "модерна", а в Османската империя - средно
вековна. Точно този консерватизъм, който се наблюдава във
всички сфери на живота, превръща Османската империя, коя
то през първата половина на XVI в. е на едно технологическо
ниво със своите противници, в "изостанала" в края на XVIII в.
Това са само някои от факторите, които допринасят за иконо
мическата ретроградност, технологическата изостаналост и
неспособността да се решават фискалните проблеми.
Когато Османската империя се съпоставя със Запада след
средата на XVI в., различията в ролите на войската са не по-
малко важни от икономическите различия. И в двата региона
значението на феодалните сили намалява, а на професионална
та армия се увеличава. В края на XVI в. феодалните воини (спа
хии и джебелю) от Европа и Мала Азия наброяват 230000 бой
ци; към края на XVIII в. те са едва 50000. Намаляването не е
фатално, тъй като в модерното военно изкуство акцентът пада
върху пехотата и инженерните войски. Но като се имат предвид
административните функции на спахиите, намаляването им на
лага въвеждането на многобройни цивилни чиновници. Това не
става, тъй като в Османската империя липсват хора с подходяща
подготовка, както и необходимите средства. Вместо функциите
на спахиите да бъ^ат поети от нова професионална група, те са
поверени на вече корумпираните налични чиновници, духовни
ци (мюсюлмани и зиммии) и откупвачи на данъци - всички те
обаче мислят преди всичко за собствените си интереси, а не за
интересите на държавата, която не им плаща.
Професионалните войници, маашлъ, са наемници, както
и на Запад, въпреки че османската армия е съставена от роби.
Фактът, че западните войски са набирани от свободни мъже,
275
прави отношенията им с държавата и владетеля като между
работодател и наемен работник, въпреки че биха могли да по
раждат проблеми; османските султани обаче притежават сво
ите войници и трябва да се грижат за тях, дори когато те не са
им необходими. Освен че са тежест за бюджета, тесните връзки
на маагилъ с държавата лишават османското правителство от
възможността да ги "изпрати по домовете им", когато няма
нужда от тях, а това ги превръща в постоянен въоръжен силов
фактор в държавните дела. В резултат се получава така, че до-
като на Запад владетелите стават господари на своите армии, в
Османската империя войниците стават господари на държава
та. Към края на XVIII в. броят на тези, които имат претенции
към привилегиите на еничарите, дотогава затворена наследст
вена общност, достига 400000, но броят на тези, които се явя
ват на военна служба, не надхвърля 20000. Когато правителст
вото се опитва да закрепи позициите си и да се освободи от
тези въоръжени мъже в столицата, като ги разполага в провин
циите, то само прехвърля проблема в провинциите, където за
конът и редът окончателно се разпадат. В резултат се появяват
нови икономически проблеми, а остатъците от лоялността на
зиммиите към държавата, намаляват.
И накрая, съществуват големи концептуални различия меж
ду Османската империя и Запада. Основанията за съществува
нето на Османската империя и административната й структу
ра са не само твърдо установени (вж. Глава 2), но и почти не
изменни по дефиниция: Домът на Осман съществува с единст
вената цел да изпълни божията воля на Земята като разпрост
ранява исляма. Известно е що е добро и зло, а разликата меж
ду мюсюлманин и зимми е ясна и не може да бъде променена.
Западът разполага с известна свобода да мисли, да експери
ментира, да разработва не само нови философии, а дори и нови
интерпретации на християнството. Османският свят е закосте
нял, докато Западът непрекъснато се променя и адаптира към
социално-икономическите и политическите изисквания на не
прекъснато разширяващия се свят, чийто център става. На За
пад модерната държава започва да се оформя и да има все по-
276
голямо значение и за най-нисшите си жители. Османската им
перия върви в противоположната посока. Докато на Запад цен
тралният, универсално валиден закон заменя личния, Осман
ската империя остава сбор от индивиди, чийТо положение,
права и задължения зависят изцяло от тяхната религия и про
фесия. Първоначалните различия в редиците на мюсюлманите
между професионалните османци и останалите правоверни се
задълбочават, когато професионалните османци се самоограж-
дат за да бранят привилегиите си, като по-този начин навлиза
нето в техните редици става по-трудно. Правителството не е
достатъчно силно, за да се противопостави на този процес.
Зиммиите, обединени в своите миллети, все по-малко се ин
тересуват от трайното оцеляване на османската държава, кога
то законът и редът се разпадат и биват изместени първоначал
но от нарастващата религиозна нетърпимост, а след това от
покварата на нежеланите елементи, изпращани от Истанбул в
провинциите. Във владенията на султана не само не се наблю
дава характерният за Запада процес на постепенно оформяне
на модерните нации, но и съществувалото по-рано недоофор-
мено сцепление започва да се разпада.
Обобщавайки различните взаимосвързани причини за вне
запния упадък на мощта на Османската империя, започнал през
последната трета на XVI в., бих посочил представата за държа
вата като "пазеното от Бога и процъфтяващо абсолютно владе
ние на дома на Осман" като най-ражна от всяка възможна глед
на точка. Тази представа е най-голямата сила на империята
преди завоеванията на Селим I и Сюлейман I, но тя става ней
ната най-голямата слабост, когато размерът на държавата и мно
гообразието на функциите, които владетелят трябва да изпълня
ва, стават прекалено обемни дори за най-способния човек. На
теория всяка възможна промяна е недопустима. Тя би трябва
ло да включва нарастване на властта и влиянието на онези,
които нямат право на това и по тази причина техните позиции
биха могли и наистина постоянно са оспорвани. В съчетание с
промяната на правилата за наследяване, това положение по
ражда нестабилност в управлението и прави корупцията
277
възможна. Божествената мисия на държавата никога не е изо
ставяна, но тя пречи на интегрирането на населението и дори,
след упадъка на толерантността и разпадането на законността
и реда, поражда центробежни тенденции. След средата на XVI
в. старата основна представа за османската държава се нуждае
от радикална ревизия, но по това време консерватизмът, пре
дишните успехи, които крепят съществуващото положение, и
отсъствието на някакъв важен сегмент от обществото, който
знае достатъчно за други системи, за да може поне да си поз
воли да мисли по по-различен начин, правят реформите не
мислими. Османската империя се вкаменява във формата, коя
то има в средата на XVI в. и я запазва до XIX в.
Може да се спори какво точно се е случило около средата
на XVI в., когато се осъществява това втвърдяване; то може да
се разглежда като неизбежно или като резултат от нещастно
съвпадение на различни процеси. Дали е било неизбежно това,
че държавата, организирана по този начин, не успява да се спра
ви с неочакваната икономическа и фискална криза, или просто
за нещастие важният проблем се изправя пред държавата, ко
гато тя не разполага със способни хора, които могат да се спра
вят с него? Какъвто и да е отговорът, кризата спомага за разра
стването на корупцията, за неефикасното управление и за цен
тробежните тенденции сред онези, които не са "професионал
ни османци".
И накрая, времето, когато се води "дългата война", може
да се разглежда като първостепенен фактор за последвалата
бърза промяна в съдбата на Османската империя. Тази война
засилва влиянието на маагилъ войската, покосява редиците на
спахиите, води до споменатото вече опустошаване на доскоро
потенциално богатите унгарски земи, задълбочава икономи
ческата криза чрез прекомерните военни разходи и напълно
променя положението в европейските "вътрешни" провинции,
които дотогава са най-стабилната основа на мощта на импери
ята. Когато тези "вътрешни" райони престават да бъдат иконо
мическа и демографска опора на империята, упадъкът се за
силва и дори везирите Кьопрюлю не успяват трайно да обърнат
278
посоката на развитие. Промените в Югоизточна Европа са ре
шаващи за съдбата на османската държава и очевидно са най-
важните явления за тези, които се интересуват от историята на
тази част от континента. Друг път никога съдбите на османци
те и на Югоизточна Европа не са били толкова тясно преплете
ни, колкото през XVII и XVIII в.
279
това - и на султан Мехмед III, дългата война свидетелства за
промяна в тяхната способност да се възползват от обстоятел
ствата. За десет години, докато Персия не напада през 1603 г.,
османците трябва да воюват само на един фронт срещу лошо
организиран противник. След това, гъкмо когато изглежда, че
подкрепяният от Хабсбургите съюз между Молдова, Влашко и
Трансилвания може да спечели решителна победа, нестабил
ността на Сигизмунд Батори, съчетана с предпочитанието на
Хабсбургите· по-скоро да завладеят Трансилвания, отколкото
да победят османците, и неспособността на командването им
обръщат хода на събитията. Османците печелят решаваща по
беда в битката при Мезьокерестеш през октомври 1596 г. Само
петдесет години по-рано подобна победа би довела до край на
войната, тъй като османците биха си осигурили важни пре
димства, но в края на XVI в. османската армия вече е неспо
собна да се възползва от успеха. Войната се проточва още де
сет години. И двете страни печелят малки победи, но Осман
ската империя е икономически разстроена и е изправена пред
война на два фронта. Когато през 1603 г. избухват следващите
еничарски бунтове, на войниците им идва много и те просто
не желаят да се бият.
През 1605 г. османците нямат сила да задържат наложения
от тях Ищван Бочкай на трона на Трансилвания, а на следва
щата година трябва да сключат мир на западния фронт, за да
насочат цялото си внимание към Персия. Мирът от Житваго-
рок оставя нови опустошени унгарски земи и незначителни
придобивки в ръцете на османците, но слага край на данъка,
плащан от Хабсбургите. Според строгото мюсюлманско-ислям
ско тълкуване османците се отказват от "васал", отстъпвайки
земи, които поне на теория са били част от дар ал-ислям. По
време на тази война от време на време османските войски все
още се бият добре, но без съмнение на тях вече не може вина
ги да се разчита. Нещо повече, цената на войната, както в чо
вешки загуби, така и като икономическо изтощаване, не е ком
пенсирана от равностойна печалба, така че, въпреки че изглеж
дат победоносни и придобиват допълнителни територии, ос
280
манците понасят загуби, които никога не успяват да си
възвърнат.
И след сключването на мирния договор по границите меж
ду османците и Хабсбургиге често възникват гранични
сблъсъци. През 1619 г. един от тези сблъсъци донася важния
град Вац на османците, но това се дължи по-скоро на неспо
собността на хабсбургските командири, отколкото на качест
вата на османските войски.
Много по-голямо значение има прекратяването на рекру-
тирането на еничари чрез девширме, едно събитие, което чес
то е отнасяно към 1638 г. Въпреки че системата на принуди
телно набиране на деца се използва все по-рядко поне поло
вин век по-рано, официалното й отменяне е ясен знак за на
расналото влияние на еничарите върху взимането на полити
ческите решения в армията. Отмяната гарантира постоянно
членство в корпуса чрез наследяване, което води до оконча
телното деградиране на този тип войска и превръщането му в
опасен подривен елемент.
Следващото важно военно начинание в Европа започва,
когато през 1645 г. османците нападат Крит, който по това вре
ме е във владение на венецианците. Тази война, която
продължава до 1670 г., отразява залеза на османските успехи,
въпреки че в края на краищата островът е завладян. Кампани
ята се изразява главно в обсади и морски блокади, които изи
скват ограничен брой хора. Сто години по-рано османците биха
намерили необходимите сили, без да отслабват основната си
армия, но сега операцията ангажира всички годни сили, които
те могат да съберат. Венецианският командир Франческо Мо-
росини има възможност не само да действа в Морея, но и да
подтикне местното население към бунт. Османците трябва да
разчитат на допълнителни сили от Албания или на силни ме
стни господари за да организират някаква съпротива.
По време на цялата война този важен полуостров е в хаос,
и това положение, заедно с бавното напредване на Критската
операция и неколкократните поражения на флотата предизвик
ват криза в Истанбул. През 1656 г. Мехмед IV (1648-1687) е
281
принуден да назначи Мехмед Кьопрюлю за велик везир с прак
тически неограничени права, това поставя началото на перио
да Кьопрюлю (вж. Приложение 2). Назначението идва навре
ме. Злощастната полска авантюра на Дьорд II Ракоци (вж. Гла
ва 7) и лошото представяне на османските войски в битките с
венецианците подтикват Хабсбургите да нападнат османците
през 1663 г. Заплашени са новопридобитите територии в
Partium (вж. Глава 7), и далеч не само те. Неспособни да се
съпротивляват, османците търпят съкрушително поражение
при Сент Готард през 1664 г. Въпреки голямата победа Хаб
сбургите също се оказват се оказват неспособни да извлекат
изгода от нея, подобно на османците няколко години по-рано
след Мезьокерестеш. Неспособността на генерал Раймондо
Монтекукули изиграва голяма роля в този неуспех на Хабсбург-
ските сили, но основната причина, поради която османците не
плащат твърде скъпо за своята неподготвеност е положението
в Западна Европа. Впоследствие Виена охотно сключва с ос
манците примирието от Вашвар през 1664 г. То им позволява
да довършат завладяването на Крит и дава време на Кьопрю
лю да спрат, поне временно, разпадането на империята.
Родът Кьопрюлю, който осигурява на своята страна изклю
чителни администратори, воини и учени от средата на XVII в.
до наши дни, е с албански произход и принадлежи към група
албанци, принудително заселени в Мала Азия. Мехмед, първият
забележителен представител на рода, започва своята кариера в
бирун като сладкар. От това скромно първо стъпало той бързо
се издига и служи последователно като управител на Дамаск,
Триполи, Ерусалим и Кюстендил. Той е на седемдесет години,
когато Мехмед IV го назначава за велик везир. Мехмед паша
настоява за пълна власт и султанът, лекомислен човек, който
се интересува единствено от собствените си удоволствия, му я
предоставя. Въпреки че нищо друго положително не може да
се каже за този султан, фактът, че той удържа на думата си и не
се меси в административните дела на Мехмед Кьопрюлю и на
сина му Ахмед е несъмнено благотворен.
Решен да преобърне неблагоприятния ход на съдбата на
282
империята, Мехмед Кьопрюлю атакува това, което смята за
основна причина за упадъка - корупцията. Говори се, че през
петте години от своето управление той заповядва да бъдат ек
зекутирани около 30000 служители и улеми, обвинени в при
свояване и други нарушения. Този ужасяващ пример обуздава
останалите. Приходите, които по-рано изчезват в джобовете
на чиновниците, отново започват да постъпват в държавното
съкровище. Мехмед паша намалява и броя на хората, които
получават заплата от държавата. Тези мерки свеждат бюджет
ния дефицит от 160 милиона акчета през 1653 г. до 12 милио
на през 1660.*1 Мехмед се интересува преди всичко от възста
новяването на административната машина на Османската им
перия и премахването на корупцията сред различните служи
тели. Той доверява военните операции на своя син и бъдещ
наследник, Ахмед, който е много способен военачалник.
Въпреки че именно Ахмед губи битката при Сент Готард,
той е и този, който в крайна сметка довежда Критската кампа
ния до успешен край и който, като наследник на баща си на
поста велик везир, се възползва от относителното спокойст
вие за да продължи започнатото от Мехмед. Като военен той
се опитва да реорганизира армията, като създава нов тип вой
ска, набирана сред селяните от Анадола, която трябва да бъде
противотежест на нарастващата мощ на еничарите. В този ход
може да се потърси началото на бъдещите османски армии.
Новите сили, наречени гьонюллю (доброволци), никога не ста
ват достатъчно силни за целите, които Ахмед паша им възлага,
и когато силната ръка на Кьопрюлю изчезва, еничарите отново
се превръщат в зла сила.
Войната с Полша (1672-1676), която се води по време на
последните години, през които Ахмед Кьопрюлю заема поста
велик везир, донася последните значителни териториални при
1Gibb and Bowen, Islamic Society and the West, vol. 1, pt. I, p. 26, n.
1. Авторите твърдят, че известните данни за дефицита за годините
между 1653 и 1660 не са надеждни.
283
добивки в историята на империята. Гя започва, когато казаци
те се разбунтуват срещу Полша, съюзяват се с кримските тата
ри и се обръщат към османците с молба за защита. Получават
я и Ахмед лично повежда османските войски, които извоюват
крайната победа. С мирния договор от Журавно поляците
отстъпват Подолието и Западна Украйна на османците и се
съгласяват да плащат годишен данък от 220000 дуката. Един
ственото друго завоевание - остров Тенос, завладян през 1715
г. - е незначително.
Победата се оказва коварна. С установяването си в Украй
на османците за първи път се изправят пред нарастващата мощ
на Русия и на наследника на Ахмед, великия везир Кара Мус-
тафа Кьопрюлю, се налага през 1677 г. да започне управление
то си с първата война срещу Русия. Тази война продължава
четири години и завършва с първата трайна загуба на терито
рии, когато с мирния договор от Радзин западна Украйна е пре
дадена на царя.
Кара Мустафа избира подходящ момент, за да поднови
войната с Хабсбургите. Не е много ясно защо. Той е честен
човек, въпреки че не е толкова надарен като първите двама
Кьопрюлю. Много е амбициозен, а и някак несигурен за поста
си, защото не принадлежи към основния клон на рода и дължи
положението си на простия факт, че е приятел на султана. С
оглед на загубата в Украйна и на споменатите обстоятелства
той вероятно се е стремял към велика и славна победа, за да
укрепи положението си. Както и да е, враждебните действия
започват през 1682 г. и великият везир повежда към вратите на
Виена огромна армия, за която се смята, че наброява 200000
души, включително многолюдния обоз, който винаги следва
османската войска. Градът е умело защитен от малобройните
сили на граф Рюдигер фон Щаренберг, но битката е решена от
лошото командване на Кара Мустафа. Пълководецът позволя
ва на германските подкрепления, водени от Шарл дьо Лорен и
на голяма полска армия начело с крал Ян III Собиески (1674-
1696) необезпокоявано да заемат позиции около неговата ар
мия. Когато на 12 септември е нападнат от противниците, Кара
284
Мустафа допуска поредица от сериозни тактически грешки.
Разгромът е неизбежен. Въпреки че продължава да е ангажи
ран в Западна Европа император Леополд I (1657-1705) реша
ва да се възползва от тази победа. Този път неговите сили са
ръководени от трима способни генерали Шарл дьо Лорен, Лу-
двиг Баденски и Иожен Савойски.
Заради поражението при Виена Кара Мустафа е екзекути
ран по заповед на султана и обезкръвената армия се изправя
пред настъпващия противник без силен водач. Насърчена от
развитието на събитията, Венеция се присъединява към Пол
ша и Хабсбургите и така възниква Третата Свещена лига, а
силите на османците са разделени. И хабсбургската, и венеци
анската армия жънат победи. В Унгария Буда пада през 1686 г.,
а година по-късно Шарл дьо Лорен печели решителна победа
във втората битка при Мохач.
По същото време венецианците напредват в Морея. Към
края на 1687 г., подкрепян от германски части, начело с Мак-
симилиан Брауншвайгски, от шведски войски, начело с Ото
фон Кьонигзмаркс и от малки италиански части, Моросини,
който отново предвожда войските завладява целия регион. На
следващата година съюзниците превземат Атина (именно тях
ната артилерия разрушава Партенона). Очевидната неспособ
ност на османците да воюват въвлича руснаците в конфликта.
През 1687 г. те обсаждат Азов.
Всички тези събития и на първо място поражението при
Мохач разгневяват войниците, които вдигат бунт в Истанбул,
почти опустошават града и заставят султана да абдикира. Но
вият султан Сюлейман II ( 1687-1691 ) излиза от своя кафез, без
да познава ситуацията и без да знае какво трябва да се напра
ви. Централното управление фактически престава да функци
онира. На следващата година хабсбургските сили прочистват
Унгария, пресичат Дунав, завладяват Белград и продължават
по реката до Видин, който пада през 1689 г. Те продължават на
юг и през същата година влизат в Ниш. Техният поход допълни
телно опустошава Балканите и подтиква много зиммии да по
могнат на нападателите. Положението става толкова критич
285
но, че дори разбунтувалите се войници желаят отново да се
подчинят на силен водач. Така се стига до назначаването на
следващия велик везир - Мустафа Кьопрюлю.
През 1690 г. Мустафа отново завладява Видин и Белград,
което довежда до масова миграция на сърби в Унгария, която
ще бъде разгледана в следващата глава. За нещастие на осман
ците следващата година той загива в битката за Нови Сланка-
мен (Саланкамен). Този път османците са спасени от това, че
Хабсбургите са въвлечени във войната с Аусбургската лига и
не могат да осъществят пълноценна атака. Въпреки всичко
войната продължава, а османците отново нямат водач. През
следващите няколко години падат всички останали османски
крепости в Унгария, през 1696 г. Азов е завладян от руснаците,
а венецианците продължават да държат Морея и окупират ня
колко острова. Когато Йожен Савойски печели нова решител
на битка, този път край Зента, османците отново се обръщат
към един Кьопрюлю - Хюсеин, който започва да подготвя ми
рен договор.
На 26 януари 1699 г. в Сремски Карловци (Карловиц, Кар-
лоца) е сключен най-катастрофалният мирен договор в осман
ската история. Османците са принудени да се откажат от цяла
Унгария и Трансилвания, запазвайки само Темешварския Ва
ната; те трябва да признаят венецианското владичество на
Морея и по-голямата част от Далмация и да върнат Подолието
на поляците. Руснаците се опитват да спечелят повече, но през
1702 г. също сключват мир и запазват Азов. След мирния дого
вор с Русия Хюсеин се оттегля. Периодът Кьопрюлю практи
чески приключва (ако пренебрегнем факта, че през 1710 г.
Нуман е велик везир за няколко месеца).
Периодът Кьопрюлю (1656-1702) поражда различни тълку
вания. От една страна се твърди, че той показва, че въпреки
деветдесетте години упадък след смъртта на Сюлейман I, по
времето, когато Мехмед паша става велик везир, империята
все още е жизнена и се нуждае единствено от силен и честен
водач, за да се наложи отново като велика сила. Историците,
които се придържат към това гледище, подчертават, че единст
286
вено слабостта на Кара Мустафа като военачалник е причина
та за преждевременното прекъсване на възстановяването на
османската държава. На другия полюс стоят специалистите,
които чувстват, че периодът Кьопрюлю е само блестящо дока
зателство за таланта на Мехмед и Ахмед. По това време сул
танът бил толкова откъснат от държавните дела, че дори ин
тригите не достигали до него, а първите двама велики везири
Кьопрюлю се възползвали от това положение, за да получат
абсолютна власт, която не им се полага по закон. Тази власт,
заедно с техните способности, честност и безпощадност, до
вежда до привидно възстановяване, което би се срутило дори
и без значително военно поражение, веднага щом професио
налните османци успеят да качат на трона някой султан, който
би се поддал на обичайните дворцови машинации и фракци
онни интриги. И двете обяснения разглеждат положението през
призмата на централната власт и нейното функциониране.
Въпреки че преценката на периода Кьопрюлю единствено от
гледна точка на ефикасността на централното правителство има
своите предимства, за правилното му осмисляне е необходим
още един критерий.
Във времето между издигането на Мехмед Кьопрюлю
(1656) и нападението на Виена (1683) израства едно ново по
коление. На теория тези млади хора би трябвало да са образо
вани като професионални османци според строгите принци
пи, наложени от Кьопрюлю. Дори ако великите везири не биха
могли да контролират всеки аспект от османския живот, така
че младото поколение би могло да попадне под влиянието на
корумпираната стара школа, те имат възможност да настанят
свои хора на важните административни постове в държавата.
Следователно администрацията би трябвало да бъде до
статъчно силна и честна, за да може да се справи с една голяма
криза, подобна на онази, последвала поражението при Виена.
Очевидно това не става. Кьопрюлю наистина успяват да по
ставят честни хора на най-важните постове и почти да балан
сират бюджета, но не съумяват да излекуват фундаменталните
недостатъци на държавата. Трудностите и особено реакциите,
287
които произтичат от тях, се проявяват веднага, щом престижът
на Кьопрюлю бива разбит, и вероятно биха се проявили рано
или късно, дори и без голямо поражение, тъй като са фунда
ментални.
Големите икономически и демографски промени, появили
се в резултат на "дългата война", не са преодолени по време на
периода Кьопрюлю. Нещо повече, те продължават да влоша
ват положението в ключовите европейски провинции, подсил
вайки тенденциите, започнали през 90-те години на XVI в.
Населението на градовете и селата продължава да намалява,
това води до сериозна липса както на работна ръка, така и на
продукция, и до промени и в градовете, и в селата. Броят на
тимариотите непрекъснато спада; налага се да бъдат устано
вени нови отношения между "земевладелци" и селяни и да се
реорганизира администрацията. Военните реформи не успя
ват и влиянието на маашлъ, особено на еничарите, не е пречу
пено. Следователно положението, което допуска незаконни
действия и корупция, не е променено, а причините за действи
ята, насочени срещу Кьопрюлю и реформите, не са премахна
ти. Това обяснява защо военният бунт след втората битка за
Мохач успява да разруши не само ефективността на армията,
но и цялото реформаторско дело на Кьопрюлю. Представите
лите на този род наистина успяват да изчистят централната
администрация от най-лошите нарушители. Като използват
неограничената си власт и страха от мащабните екзекуции от
времето на Мехмед, те съумяват да наложат на провинциална
та администрация да се подчинява на заповедите и изисквани
ята на Истанбул в степен, която е непозната от времето на Мех
мед Соколлу (1579). Дори войската започва да се държи така,
сякаш е умело ръководена, сякаш получава навреме пари и не
й се налага да се сблъсква с огромни беди. В една строго цен
трализирана и обвързана с традициите страна по-голямата
ефективност в центъра би трябвало да има благотворно въздей
ствие и би могла да доведе до временно подобрение, без да
реши основните социално-икономически проблеми на държа
вата. Кьопрюлю постигат много, но тяхното дело никога не
288
достигало по-дълбоките проблеми. А когато го прави, какъвто
е случаят с военната реформа, те нямат успех. Никой от про
блемите не би могъл да бъде решен единствено с подмяна на
чиновници.
Ако се вземе предвид не само ефикасността на централна
та власт, изводът, който се налага при оценката на периода
Кьопрюлю, е следният. Към средата на XVII в. прекалено мно-
гото и сложни проблеми не могат да бъдат решени само чрез
опити за реформи, насочени просто към съживяване на ефек
тивността на бюрокрацията и армията. Следователно възгледът,
според който за да се поправят грешките и да се възстанови
положението на империята, са необходими само силни и чест
ни водачи, не издържа критика. Необходими са били фунда
ментални промени, които никой, който е израснал в средата на
професионалните османци, не би могъл да осъзнае, пък бил и
той Кьопрюлю. Колкото и да са забележителни постиженията
на Кьопрюлю, в крайна сметка те са били осъдени на провал.
Най-забележителният принос на този род е в това, че ако не
беше управлявал през един период от османската история, ко
гато очевидната слабост на държавата би могла лесно да дове
де до решителни нападения от страна на някой от старите й
зложелатели, Хабсбургите или новия враг - руснаците, тези
нападения не биха срещнали съпротива. Няколко са причини
тези сили да не предприемат решителни действия срещу ос
манците през втората половина на XVII в. Една от тях е фактът,
че управлението на Кьопрюлю успешно прикрива истинското
състояние на държавата. Когато през XVIII в. неспособността
на Османската империя вече не може да бъде прикривана,
съдбоносно нападение, което би могло да я разруши, не се осъ
ществява, защото Великите сили усилено работят една срещу
друга в усилията си да разрешат това, което става известно
под името "Източен въпрос".
290
ват, XVIII в. е най-лошото от дългите столетия, през които те
живеят в една държава. Когато си дадем сметка, че повече от
седемдесет години на нарастващи трудности делят пленяване-
то на Петър Велики от възкачването на Селим III на османския
трон (1789), можем да осъзнаем натрупаните проблеми, пред
които се изправя този истински потенциален реформатор.
Войната с Венеция е започната от османците, които искат
да си върнат Морея. Това е една лесна кампания, тъй като Ве
неция не само е слаба, но и някои от нейните опорни пунктове
са защитавани от наемници, които нямат желание да умират в
името на републиката. При това антикатолическите чувства на
населението са подсилени от патриарха в Истанбул, който
отлъчва от църквата всички православни, готови да помогнат
на венецианските войски. Венеция си дава сметка за своите
слабости и се опитва да консолидира силите си. Тя започва
войната като евакуира няколко крепости, с което обезкуража
ва поддръжниците си. Страхливото поведение на някои коман
дири, от които се очаква да защитават позициите си, а те се
предават без бой, допълнително понижава бойния дух. За три
месеца военни действия през 1715 г. по-голямата част от Мо
рея е завладяна отново, но бойните действия продължават в
района на Мани и по някои острови.
Виждайки, че османската армия е ангажирана с военни
действия на юг, Хабсбургите решават, че техният момент е
настъпил, присъединяват се към Венеция през 1716 г. и през
същата година печелят важна победа при Петроварадин (Пе-
тервардейн, Петерварад). Войниците на императора окупират
Белград, Темешварския Банат, а Мала Влахия (Олтеня) през
следващата година и са готови да продължат настъплението в
Балканите. Тогава Великобритания предлага услугите си на
Венеция и на османците. От гледна точка на Западна Европа
Източният въпрос я принуждава да действа, да спаси както
османците, така и венецианците, но и предложи повече от при
емливи условия на Хабсбургите. Австрийските завоевания са
скрепени с мирния договор от Пожаревац (Пасаровиц) и те не
са незначителни, но османците могат да се утешат с не по-
291
малко значителни придобивки в южна Гърция. Венеция е спа
сена от евентуален пълен разгром. Така "балансът" на Балка
ните временно е съхранен.
През следващите осемнадесет години османците и техни
те европейски врагове спазват мира, а през 1720 и 1724 г. се
сключват два важни договора с Русия. Първият регулира
търговските и дипломатическите въпроси, останали нереше
ни през 1711 г., и уточнява с големи подробности границата
между двете държави. Вторият договор е провизорен документ,
който предвижда подялбата на размирна Персия между осман
ците и руснаците.
На теория тези договори би трябвало да решат проблеми
те между двете държави. На практика мощта на Русия
продължава да нараства, а с нея и желанието й да достигне до
Черно море. Преди да започне да действа Русия се договаря с
императора във Виена, още едно доказателство, че през XVIII
в. никоя Велика сила не може да действа необезпокоявано на
своя глава. След сключването на съюза руснаците започват
враждебни действия през 1736 г. Те бързо завладяват Крим и
окупират Азов. След това поискват да им бъдат прехвърлени
всички османски земи от устието на Дунав до Кавказ по север
ния бряг на Черно море.
В началото на 1737 г. османците са заплашени и на друг
фронт. Хабсбургските армии нападат и окупират Ниш, При-
щина и Нови пазар (Йени-Пазар) южно от Дунав, както и Влаш
ко, и части от Молдова на север от реката. Тези широкомащаб-
ни действия изискват разпокъсването на армията. Когато ос
манците контраатакуват през 1738 г., това положение, допълне
но от слабото командване, довежда до отстъпление и оттегля
не от Балканите с изключение на Белград, който е обкръжен от
османски войски.
Изправен пред това неблагоприятно развитие и е загри-
жен за наследяването на трона (той няма синове и е възрастен
и болен), императорът посреща с облекчение намесата на Ве
ликобритания, Нидерландия и Франция, които отново са за-
грижени за баланса на силите в Близкия изток. Френският по
292
сланик в Истанбул маркиз Дьо Вилньов се проявява като ми-
ротворец. Той насочва усилията си към австрийците, тъй като
разбира, че неубедителните действия на техните войски и
страхът от предстоящата смърт на император Карл ще ги за
ставят да приемат мир при почти всякакви условия. Той знае
още, че оттеглянето на Австрия от войната ще застави Русия,
която не може сама да се противопостави на "европейския кон
церт", да прекрати враждебните действия. Постигнатият ми
рен договор от Белград (септември 1739) е учудващо благо
приятен за османците, благодарение на това, че Вилньов раз
бира положението на Австрия и Русия и успява да извлече от
него максимални предимства за своята страна. Австрийците
връщат Белград и Мала Влахия на османците, като губят всич
ко, което са придобили в Пожаревац. На Русия е позволено да
задържи Азов, но само като неукрепен град, тя трябва да обе
щае не само да не поддържа флота в Черно море, но дори да
използва търговски кораби, плаващи под османски флаг, за сво
ята търговия тук. Въпреки че османските армии воюват нео
чаквано добре срещу Хабсбургските сили през 1738 г., благо
приятният изход всъщност е резултат от борбите между Вели
ките сили и тяхната намеса.
Следващата значителна война е през 1768-1784 г., тя е
първата от двете войни, породени от амбициите на руската
императрица Екатерина Велика (1762-1796), и не завършва
толкова щастливо за османците. Политиката на пруския крал
Фридрих Велики (1740-1786) принуждава Хабсбургите да се
въздържат от намеса в тази война и в крайна сметка пренасоч
ва вниманието на Екатерина от османските към полските про
блеми, като по този начин спасява османците от още по-голя-
мо поражение. Не че австрийците не се възползват от положе
нието. В края на военните действия те окупират Буковина, ко
ято дотогава е част от Молдова.
Войната с Русия преминава през две фази. Нападението
на руската армия е успешно. Дунавските княжества и големи
те османски крепости Килия, Акерман, Измаил (Исмаил), Бен-
дер и Браила (Ибраил) на устието на Дунав бързо са окупира
293
ни и армията навлиза в Крим. След тези ранни успехи през
1768-1770 руските сили са ангажирани с организирането на
завладените територии и са поразени от продоволствени про
блеми и болести, така че не могат да продължат похода.
Прочутата морска експедиция под командването на Гри-
горий Орлов не е толкова успешна, колкото действията по суша.
Руските командири, с изключение на капитан Джон Елфин-
стоун, не се оказват способни воини и бързо пропиляват всич
ко, което войските на царицата успяват да спечелят. Морея и
островите - сцена на военните действия - са разделени. Тради
ционно антиосманските райони като Мани подкрепят русна
ците, а други остават верни на Истанбул. Османците не разпо
лагат с редовни сили, с които да се противопоставят на тези
диверсионни действия, и воюват с помощта на части, рекрути-
рани на място, които включват християни, както и голям брой
албански войски. Те се оказват достатъчни, за да компенсират
пораженията, нанесени първоначално от враговете по суша, и
към средата на 1770 повечето от руските войски са изтласкани
на корабите им, а местните им поддръжници са ликвидирани
от албанците.
Морските действия все още предлагат възможност за ус
пех, особено защото командирът на османския флот, капудан
паша Хюсамедин се оказва некомпетентен и страхливец. Имен
но той, въпреки добрите съвети, които получава, на два пъти
поставя флотата в невъзможно разположение в битката при
пролива Чешме между сушата и остров Хиос (Сакъз). Така той
практически осигурява унищожаването на своята флота, кое
то наблюдава от близкия бряг. Това се случва на 7 юли 1770 г. и
пълната катастрофа е предотвратена единствено от действия
та на Хасан паша, който впоследствие става капудан, а по-късно
- и велик везир. Битката дава на руснаците огромно предимст
во и Елфинстоун предлага корабите да преминат през Дарда-
нелите и да нападнат Истанбул. Градът е обхванат от безреди
ци. Той е опустошен от чума и обхванат от страх от настъпва
щите руснаци, а населението е завладяно от паника и никой не
знае какво да прави. Неочакваната поява на победоносната
294
руска флота, може би би предала града на силите на царицата.
Но Орлов се противопоставя на плана и две седмици нищо не
се случва. След това се взима решение да бъде нападнат ост
ров Лемнос (Лимни) на входа на Дарданелите. Добре укрепе
ният остров се съпротивлява месеци наред и руснаците отно
во не предприемат нищо. Великобритания изтегля своите офи
цери на служба в руския флот, прочутият Франсоа дьо Тот,
французин от унгарски произход на служба при османците,
укрепва Дарданелите, а Хасан паша реорганизира османската
флота. В края на октомври Хасан освобождава Лемнос, където
руснаците изоставят цялата си екипировка и артилерия. Въпре
ки че руснаците продължават да кръстосват Егейско море до
края на войната, тяхната флота, лишена от продоволствия и
способни капитани, престава да бъде опасна за османците.
Благодарение на некомпетентността на Орлов руснаците про
пускат най-голямата възможност, която е стояла пред някоя сила
след 1453 г., да окупират Истанбул.
Екатерина, която е все по-ангажирана с полските дела, се
съгласява на примирие в Гюргево през май 1772 г., но после
двалите мирни преговори остават безплодни. След първото
разделяне на Полша руснаците продължават войната и към края
на 1773 г. пресичат Дунав и навлизат в България. Османците
са принудени да преговарят и на 30 юли 1774 г. е подписан
прочутият договор от Кючюк Кайнарджа. Въпреки че терито
риалните придобивки на руснаците са сравнително малки -
областта между Днестър и Прут - като в замяна на това те се
съгласяват да евакуират всички останали окупирани терито
рии, Русия временно нарушава баланса на силите в Близкия
Изток и на Балканите и се превръща в сила, с която османско
то правителство е принудено да се съобразява, а населението
от европейските провинции иска да следва. Тя заставя осман
ците да признаят Крим за независима държава и получава по
литическите предимства, описани в главата, посветена на Мол
дова и Влашко. Всички ограничения върху руския военен и
търговски флот също отпадат, а влиянието на Русия върху пра
вославните църковни среди в Османската империя става тол
295
кова голямо, колкото и нарасналият й авторитет при решаване
то на политическите проблеми на християните, особено в Ду
навските княжества.
Няколко години по-късно, през 1783, руснаците наруша
ват договора, като анексират Крим и заставят османците да
признаят промяната със споразумение, подписано през януа
ри 1784 г. в Истанбул. Тези придобивки не задоволяват напълно
плановете на Екатерина. Тя и австрийският император Йосиф
II (1780-1790) се договарят за подялба на европейските про
винции на Османската империя, делът на Русия включва Ис
танбул, който трябва да стане столица на гръцка държава, уп
равлявана от великия херцог Константин. Двете сили само из
чакват подходяща възможност, за да започнат враждебни дей
ствия. Когато османците протестират срещу незаконното по
ведение на руските консули в Дунавските княжества, през 1787
г. Русия обявява война. По време на тази война трагичният сул
тан Селим III (1789-1807) се качва на трона и се сблъсква с
първата от многобройните войни, които е принуден да води
против волята си. Малко след Русия, в началото на 1788 г. Ав
стрия също обявява война. Умело водени от князете Александър
Суворов и Николай Репнин руските сили първо завладяват
Очаков (Йозю) и след това навлизат в Молдова, Влашко и До
бруджа. Хабсбургските сили първоначално нахлуват в Сърбия
и Босна, но през 1788 са отблъснати. На следващата година те
завладяват Белград и отново навлизат във Влашко. През 1790
г. Йосиф II умира и на трона се качва Леополд II (1790-1792),
който се противопоставя на войната, изправен пред револю
ционна ситуация в Белгия и Унгария и пред възможна война с
Прусия. Той веднага започва мирни преговори, които завършват
с договора от Свищов (Систова, Зищова) през 1791 г. Предиш
ното статукво е възстановено с отделни малки гранични ко
рекции около Железни врата на Дунав и босненската граница
по Сава. Така че фактически краят на последната война, която
османците водят със своя голям северозападен съсед, запазва
като граница линията Дунав-Сава.
296
Отстъплението на Австрия, както и развитието на събити
ята в Полша и Франция, заставят руснаците да приключат вой
ната при изгодни за Османската империя условия. През януа
ри 1792 г. договорът от Яш определя европейската граница
между двете държави по реките Днестър и Кубан. За настоя
щото изследване е важно, че руснаците са принудени да върнат
всички румънски земи на Османската империя. Въпреки че това
далеч не е последната руско-османска война, тази граница ос
тава доста стабилна през XIX в., с изключение на Бесарабия,
която няколко пъти преминава от едни ръце в други.
През всичките тези войни, водени през XVIII в., успехът
на Османската империя се дължи не толкова на способността
й да се защитава, колкото на игрите около баланса на силите,
които неколкократно заставят Романови и Хабсбургите да бъдат
снизходителни към османците. Цената, която Истанбул пла
ща, не е толкова въпрос на територии, колкото на свобода за
действие. След Кючук Кайнарджа руското влияние слага тра
ен отпечатък върху османската политика, а през революцион
ния период се засилва френското влияние. През XIX в. първо
британското, а после германското влияние придобиват първо
степенно значение. Заслужава да се отбележи, че след XVIII в.
османската дипломация се оказва не по-малко успешна от по-
ранната военна мощ. За нещастие умението да се лавира не
засяга вътрешната политика през XVIII в. Селим III заплаща с
живота си за опитите да промени институциите в тази сфера.
Последиците от неговите усилия и от противодействията на
неговите противници за европейските провинции ще бъдат
разгледани в следващите глави.
Когато Османската империя от 1804 г. е сравнявана с това,
което тя е била през 1574 г., териториалните промени в Югоиз
точна Европа - загубата на Унгария и Трансилвания - могат да
изглеждат доста незначителни. Унгария никога не е била ико
номически капитал, а приносът на Трансилвания към мощта
на Османската империя е малък. Въпреки това загубите са зна
чими, защото те не само свидетелстват за нарастващата воен
на слабост на османците, но и защото довеждат хабсбургските
297
сили до линията Дунав-Сава, откъдето те биха могли и наис
тина многократно нахлуват във "вътрешните" провинции на
Османската империя. Тези нападения допринасят не само за
икономическото опустошаване на района, но и за неговото обез-
людяване. Масовата миграция на сърби през 1690 и 1694 г.
създава втори, освен хърватския, културен център в Хабсбург-
ските земи. През XVIII в. влиянието на този център върху
южните славяни под османска власт непрекъснато ще се за
силва. Проникването на западни идеи и влияния, станало
възможно поради промяната на границата, има не по-малко
значение за националните възродителни движения от XIX в.
от разрушаването на османската административна и правна
структура.
Именно влошаването на османската способност за управ
ление прави положението през 1804 напълно различно от това
през 1574 г. През този период, продължил повече от два века,
една силна, добре организирана държава се превръща в стра
на, където царува хаосът, а местните решения стават по-важни
от законите и постановленията на правителството. Големина
та е единствената впечатляваща особеност на Османската им
перия през 1804 г. и никой не знае по-добре от поданиците й,
че размерът на държавата не допринася за правилното й функ
циониране. Промяната става неизбежна, но двата лоши века
правят трансформациите невъзможни. Османската реформа не
е това, което згшмиите в Европа желаят. Те искат поне само
управление, а това е нещо, което централното правителство не
би могло да им осигури, дори ако би имало желание да го сто
ри, защото вече е изгубило контрол над онези "професионал
ни османски" елементи, които живеят в провинциите и се про
тивопоставят на предоставянето на нови права на згшмиите
за тяхна сметка.
Първата от успешните революции, сръбската от 1804 г.,
показва ясно как исканията на населението на европейските
провинции на Османската империя бързо ескалират от еф и
касно управление към самоуправление и накрая до убеждени
ето, че единствено независимостта може да задоволи мини
298
малните им искания за гарантиране на живота и собственост
та. Османската империя наистина се преобразува през XIX в.,
но промените засягат все по-малко и по-малко бившите й ев
ропейски поданици, за които е настъпило времето на нацио
налните революции и независимостта. Милош Обренович,
първият човек, който повежда успешна революция, е наричан
от своите сънародници "Сръбския паша". Влиянието на осман
ското владичество е трайно. За нещастие то е влияние преди
всичко на двете лоши столетия, поради това и споменът на хо
рата от този регион за османското владичество днес е крайно
неприятен.
299
Глава 10
Промененият свят на Европейска Турция
1. Въведение
300
нах до извода, че най-добре е всички тези проблеми да се раз
глеждат тематично в рамките на няколко глави, за да се пред
стави по-изчерпателно историята на вековете след 1574 г. В
тази и следващите глави процесите ще бъдат разгледани по
тематично, но в тази рамка ще бъде направен опит да се раз
граничат, доколкото е възможно, чисто градските от чисто сел
ските явления, за да се помогне на тези, които се интересуват
от продължението на изложението от предишната глава.
Важно е да се разбере, че в периода след 1574 г., ако из
ползваме тази условна разделителна линия, на теория всичко
остава същото както през предишните векове. Централната
администрация с многобройните й клонове и служби не е ре
формирана. Въпреки че границите на провинциите и техните
подразделения се променят и някои от служителите получават
нови титли, взаимоотношенията между централната и провин
циалната власт би следвало да са се запазили. Това важи и за
връзките между различните социални групи и дялове на ико
номиката. Променят се драстично обаче не само качествата на
служителите, но и стремежът на практически всички към ра
дикално различни условия на живот, както и относителното
значение на някои служби и практики. Например мюлтезгшът
(откупвачът на данъци) се превръща в изключително важен за
раята служител през XVII и XVIII в. Неговата длъжност и
откупуването на данъци (илтизам) съществуват от възниква
нето на османската държава; това, което се променя, е броя на
тези откупки и начинът, по който мюлтезимите гледат на сво
ите задължения и ги изпълняват.
Съществуват и други много важни промени, най-същест
вените сред тях са свързани със собствеността върху земята.
Тези промени, които имат трайни последици, не само отразя
ват изменение в относителното значение на различните съще
ствуващи форми, те са и очевидно незаконни. Дори и тези слу
чаи трябва да бъдат обяснявани през призмата на закона, кой
то никога не е променян, а новите форми възникват, тъй като
правителството няма силата да обуздае онези, които заобика
лят правилата. Въпреки че с времето новите форми стават "тра
301
диционни и приети" и накрая на тях се гледа като на нещо от
колешно, те никога не стават законни и, на теория, биха могли
да бъдат отхвърлени от едно по-енергично правителство. След
като султан Махмуд II премахва еничарите през 1826 г. и има
възможност да започне реформи, той се изправя срещу онези,
чието положение има незаконна основа. Всичко, което той и
неговите приемници постигат по пътя на реформите, е улесне
но от факта, че дори след векове, през които някои практики са
станали общоприетият начин на живот, те могат да бъдат ата
кувани като незаконни.
В годините след 1574 единствено везирите Кьопрюлю при
бягват до закони, които не съответстват на реалностите, за да
обосноват свои действия, но възможността някой друг да из
ползва същия метод винаги плаши онези, които са принудени
от обстоятелствата или се възползват от положението, за да
изкарват доходите си по нечестен начин. Този факт обяснява
някои особености в поведението им. Основната цел на тези
хора е да извадят колкото се може повече собственост от наме
сата на властите или да се впуснат в доходоносни начинания,
например незаконно основани гилдии, които не са преследва
ни, поради това че са полезни. Тези действия, независимо от
мотивите им - необходимост или алчност - нарушават нечий
хад и често водят до остри реакции и контрареакции, които
рушат социалния ред. Настоящите страници се интересуват
само от събития, които оказват влияние върху всекидневния
живот и създават нови социално-икономически модели с трайно
значение, а не от правната фикция на непроменящите се ин
ституции и взаимоотношения, която няма да бъде разглежда
на, освен в случаите, когато влияе върху реалността.
Въпреки че промените се наблюдават навсякъде и общият
модел на промените се забелязва, възникващият "нов ред" в
никакъв случай не е единен. Това не е изненадващо, защото
новите модели отразяват местните условия, а не някаква цент
рално наложена промяна. По тази причина първо ще бъдат
представени общите модели, а след това ще бъдат разглежда
ни по-важните местни разновидности. Процесите, определе
302
ни от местни условия, допринасят допълнително за фрагмен-
тацията на югоизточно европейската сцена и създават разли
чия, които са живи и днес.
Настоящата глава свързва три тясно преплетени аспекта
на общностния живот: икономическия, демографския и адми
нистративния. Основната икономическа промяна е премина
ването от тимари към чифлици. Въпреки че е невъзможно да
се посочи какво довежда до този преход, може да се приеме, че
постепенното намаляване на военната ориентираност на ти-
мариотите, заедно с корупцията и алчността, ги засяга, както
и другите групи професионални османци. Може да се посочи
още, че промяната е неизбежна, тъй като броят на тимарио-
тите намалява толкова драстично от честите чумни епидемии,
ниската раждаемост и тежките жертви по време на "дългата
война", че те вече не са достатъчни, за да поддържат старата
поземлена система или положението на тази група в рамките
на професионалните османци.
Каквито и да са причините за промяната в земевладение-
то, тя трябва да включва и административни промени, защото
тимариотите са не само войници, но и администратори, а
тяхното постепенно изчезване поражда нуждата от други
"държавни служители". Нова група не се появява, вместо това
функциите, изпълнявани от тимариотите, се поемат от уле-
мата, християнските духовници, търговци, откупвачи на данъ
ци, силни и важни местни родове и други групи, които съще
ствуват и по-рано. Тези лица стават много по-важни в общест
вото, отколкото по-рано, а социалните и административните
модели в провинциите са напълно променени.
2. Новото село
303
само земя, чийто приход е отреден за поддържане на благоче
стиви институции. Когато правителството е силно, преоблада
ващата част от земята е мирииска и осигурява на властите как-
то доходите, получени от произведената продукция, така и
данъците, плащани от тези, които обработват земята. Всички
тимари са мири и всеки момент могат да бъдат отменени от
властите. Тимариотите получават само известна част от при
ходите от земята в замяна на военна служба и изпълняване на
задължения, които в други държави, биха били възложени на
държавни служители. Тимариотите имат строго ограничена
власт над селяните мюсюлмани и зиммии. Те получават стоки
те и услугите, които им се полагат, и могат да изискват подчи
нението, което се дължи на държавните служители. Извън тези
задължения към тимариотите, хората, които спадат към рая
та, са свободни и имат свой хад, защитаван от съдебната власт.
Тимариотът е войник-администратор, който се ползва от же
ланието на държавата да му плаща в стока и услуги на раята,
живееща на определено парче или парчета земя, но не е земе
владелец. Следователно той не може да има имуществени пре
тенции към земята или хората, които я обработват, а когато
прояви подобни претенции, съдебната власт бързо му напом
ня ограниченията на неговата власт. С изключение на вакъфски-
те имоти държавата си запазва пълен контрол върху земята и
прихода, който тя носи.
Учредяването на вакъф се смята за добро дело, задълже
ние на благочестивите лица и е насърчавано, доколкото става
според закона, със съгласието на властите и служи на действи
телно достойни цели. Вече бе посочено, че всеки вакъф има
мютевелия, управител. Някои имат още и назър, който кон
тролира всекидневната работа и чиято издръжка е определена
от учредителния документ на вакъфа. Тази необходима клауза
дава възможност на безскрупулни лица да се възползват от
системата. Значителни приходи, определени за малки проек
ти, оставят огромни суми за поддръжка на мютевелията и ако
дарението съдържа условието, че този служител за вечни вре
мена трябва да бъде главата на семейството на дарителя, фи
304
нансовото бъдеще на рода е осигурено. Подобни злоупотреби
се появяват от самото начало. При силни султани те са попра
вяни чрез отмяна на привидните вакъфи и връщането на носе
щата доходи земя, пазари и пр. отново в мирието. Не такъв е
случаят с двата века, които разглеждаме сега. Броят на вакъ-
фите, които поддържат почти само семейството на дарителя,
нараства, а държавните приходи намаляват. Що се отнася до
селяните, които работят земите на тези институции, привид
ните договорености изглежда са благоприятни. Те ги освобож
дават от бремето на допълнителните изисквания, налагани от
новопоявяващата се класа на господарите земевладелци и от
откупвачите на данъци. Въпреки че броят на вакъфите нара
ства чувствително, броят на селяните, защитени от допълни-
тели налози, остава относително малък, защото всеки, който
иска да учреди вакъф, трябва или да притежава мюлков имот
или да има правото да разполага с мирийски земи. Тъй като
само султаните разполагат с това право, броят на онези, които
имат частни имоти, е малък.
Въпреки че в съгласие с традицията султаните продължават
да учредяват вакъфи, основната загуба на приходи, за която пра
вителството само си е виновно, произтича от нередностите,
свързани с корупцията и нарастващото влияние на ендерун. Град
Атина може да послужи за отлична илюстрация на тези проце
си. През първата половина на XVII в. той е предаден като фео
дално владение на главния черен евнух1, къзлар агата, който
назначава свои представители и събира годишен приход от 30000
дуката.12Държавата губи този доход, а Атина получава фактиче
ско самоуправление, тъй като вече не е подчинена на санджак-
бея на Евбея, а интересът на къзлар агата и неговите предста
вители се свежда до събирането на приходите.
306
Колкото и да са важни промените, настъпили в резултат от
увеличаването на вакъфите, и изключенията, подобни споме
натите в примера с Атина, тяхното значение е почти пренебре
жимо малко, когато се сравнят със значението на преобразува
нето на тимарите в чифлици. Това означава незаконно преоб
разуване на мирийско владение в мюлк, въвеждане на собстве
ност върху земята в общоприетия смисъл на думата и драстич
ни промени в живота на селяните и в модела на селскостопан
ско производство. Този нов модел на собственост производст
во на село влияе върху тясно свързани с него промени в градо
вете и, освен нови икономически взаимоотношения, пораждат
и нови социални и демографски прегрупирания.
Чифликът не е чисто османско нововъведение. Той пред
ставлява разширяване и незаконно прилагане на един прин
цип, който се признава от много столетия. Семействата на ра
ята - мюсюлмани и на зиммии - могат, при определени усло
вия, да притежават чифт - най-малката основна поземлена
единица, необходима за издръжката на едно семейство. Това
право осигурява теоретическото основание, както и фактичес
ката основа на името на бъдещия чифлик. Ядрото на всеки
тимар е основният чифт или кълъч, който спахията обработ
ва за себе си, и който почти винаги след смъртта му преминава
у неговия син, дори когато заслугите на наследника са толкова
малки, че той не получава нищо друго при преразпределянето
на имението. Така по традиция, ако не по закон, основното
владение се мисли за частна собственост. Ако принципите, за
легнали в тези два установени обичая - единият правен, други
ят традиционен - се прехвърлят от най-малкия размер собстве
ност, която осигурява земеделска продукция за самозадоволя
ване и минимален жизнен стандарт, и върху по-големи площи,
могат да възникнат истински поземлени имения. Точно това се
случва през XVII и XVIII в.
Проблемът с чифлика, който в гръкоезичните провинции е
наричан хипостатика, а в Босна - бейлик, привлича вниманието
на редица изследователи, чиито приноси помогнаха много на
307
автора на настоящия труд.5Буш-Цантнер разглежда чифлика като
имение, подобно на познатите европейски имения. Едно лице
притежава и управлява тази земя директно или с помощта на
управител и придобива една организация, изградена около нещо,
което съответства на господарска къща. Това не само е общо
приетото определение, но то отговаря на действителността, поне
по отношение на селяните и земевладелците. Въпреки че по-
тесните дефиниции на други изследователи, например на Б.
Цветкова, са технически по-коректни, тук ще използвам опреде
лението на Буш-Цантнер.
Няколко фактора спомагат за упадъка на т и м а р и т е и по
явата на чифлиците. Ако се погледне от Истанбул, се забеляз
ват две главни причини. Новата система на земевладение не
би могла да се разпространи толкова бързо или толкова широ
ко, без корупцията, която позволява тези, които са придобили
собственост, не само да направят това, но и да я "легализират"
чрез документи, издадени от столични чиновници или от ня
кои провинциални к а д и и . Нуждата от пари, която централната
власт изпитва, изключително големият бюджетен дефицит,
породен от инфлацията през последната четвърт на XVI в. и
308
огромните разходи по "дългата война" задействат една тенден
ция, която в последна сметка улеснява изграждането на чиф
лиците.
Тъй като се нуждае от възможно най-големи редовни до
ходи, а не може повече да разчита на честността на чиновни
ците, правителството все по-често започва да отдава държав
ните приходи на отделни лица, които имат възможност да се
разплатят веднага в брой с държавната хазна. Това отдаване
може да приеме формата на мукатаи или илтизами, като две
те думи често се оказват взаимозаменими. По своята същност
мукатаата предполага "отсичане" на собственост. Например
голям имот, който принадлежи на султана, може да бъде пре
даден на отделни лице в замяна на определено заплащане за
определени години. Илтизамът до голяма степен представля
ва откупуване на събирането на приходите, главно данъците,
от откупвач, който също плаща предварително определена сума
за определен период, през който се опитва да извлече печалба
от своята инвестиция. На теория тази практика не променя
юридическия собственик на земята или на другите източници
на доходи, а е продължение на старата практика, на която се
основава системата на тимарите - предоставянето на опреде
лени права и приходи на лица в замяна на поемането на някак
ви задължения.
Извън Истанбул увеличаващите се откупвачи на данъци,
които нахлуват в провинциите, скоро влизат в конфликт с про
фесионалните османци, тъй като интересите на двете групи
често се сблъскват. Броят на лицата, които живеят извън сто
лицата и разполагат с необходимите средства да станат "кре
дитори" на правителството, не е незначителен. Както бе пока
зано в четвърта глава, туджарите и аяните натрупват значи
телни богатства и ги инвестират в различни икономически дей
ности, които им носят допълнителни доходи. Те имат интерес
от това да накарат парите им да работят за тях по капиталисти
чески и затова са привлечени от този нов вид "бизнес", за кой-
го твърдят, че е част от техния хад. Нещо повече, те твърдят, че
много от мюлтезимите нямат законово основание да се зани
309
мават с него. Стремежът им да получат дял от новите източни
ци на богатство скоро бива споделен от бейлербейовете и сан-
джакбейовете, които не само са все по-корумпирани, но и раз
полагат с големи приходи от своите хасове. Тези висши слу
жители или следват примера на централното правителство, като
разделят своите владения на илтизами и ги отдават на трети
лица, или се опитват сами да станат мюлтезими. Не след дълго
всички те се обединяват в една група и на практика действат
като банкери на държавата. Някои богати зиммии попадат в
техните редове.
Широкото разпространение на откупуването на данъци
свидетелства, че то е много доходно. Причините са две. Пра
вителството, притиснато от финансови затруднения, е прину
дено да предоставя на мюлтезимите изгодни условия; в същото
време то трябва да остави производителите на откупуваните
доходи на благоволението на събирачите на данъци. Това води
до множество нарушения на закона и незачитане на правата не
само на раята, но и на онези тимариоти, които не са до
статъчно богати, за да се включат в новото начинание и чиито
владения попадат в или са близо до областите, в които на бога
тите мюлтезими на практика е разрешено да правят каквото си
искат.
Три са главни причини за следващата стъпка, която води
от тимари към чифлици. Първата е свързана с предоставянето
на владения на лица, които нямат подобно право, тъй като не
са изпълнявали необходимите военно-административни
задължения. Случаят с Атина и къзлар агата илюстрира този
процес. Подобни отсъстващи земевладелци не само отдават под
аренда своите имоти, но и с навлизането си в редовете на фео
далните господари служат като пример и насърчават и други
да предявяват претенции към имоти, без да са изпълнявали
съответните задължения. Тази тенденция отслабва военната
институция и допълнително засилва претенциите за земя, кои
то имат лична, а не служебна мотивировка.
Също толкова важно е желанието на централното прави
телство да увеличи броя на имотите, които може да отдава под
310
аренда, за д а увеличи приходите си. Н ай-лесният начин е чрез
увеличаване на султанските хасове и разш иряване на същ ест
вуващ ите. П оради това множ ество ф еодални владения са при
съединявани към хавас-и хюмаюн, а не са преразпределяни след
см ъртта на техните държ атели. Това нам алява броя на спахии
те и отслабва техните възмож ности д а се противопоставят на
посегателствата над правата им, а косвено - и на военната ин
ституция.
Т ретият фактор, който произтича от първите два, е неси
гурността на владенията. Той засяга не сам о държ ателите на
феодални владения, които п остеп ен н о биват изтласквани, но
същ о и онези, които се възползват от новите процеси.
О т своя страна онези тимариоти, които не са достатъчно
могъщ и и богати да, за станат мюлтезими, се опитват д а оси
гурят финансовото си бъдещ е като тран сф орм ират ф еодални
те си владения в наследствени имоти или в пари в брой, които
след това м огат д а инвестират в други доходоносни начина
ния. О чевидно е, че и двете стратегии на теория са незаконни
и трябва д а бъдат узаконени чрез "правни" документи, издаде
ни от корумпирани съдии. С ъщ ествуват документи, доказва
щи не сам о правото на частно п ритеж ан и е на зем ята, но дори
и регистриращ и продажби на ф еодални имения.6
О ткупвачите на данъци същ о не се чувстват сигурни. П ла
щайки предварително те п равят големи инвестиции в едно на
чинание, което обещ ава д а бъде доходоносно. Все пак те не
могат д а бъдат сигурни, че щ е имат възм ож ност д а извлекат
очакваните печалби. Истанбулските интриги и продължаващата
нужда от пари водят д о скъсяване на периодите, през които те
могат д а събират приходите о т предоставен ата им земя или от
д р у га доходоносна собственост, която са взели под аренда.
О ткупвачите са заинтересовани д а удълж ат този период и на
края успяват д а получат маликяне договори, които са пожиз-
311
нени. Когато една могъща личност получи маликяне, тя естест
вено се опитва да го направи наследствено и да го задържи в
своя род. По този начин останалите птмариоти и мюлтезими-
те преследват една цел - преобразуването на мирийската соб
ствеността, предоставена им за определен период от време, в
мюлков имот. По отношение на земеделските имоти това преоб
разуване означава преминаване от тимари към чифлици.
Преминаването от една форма на земевладение към друга
е улеснено от важните демографски промени, които ще бъдат
разгледани по-долу в настоящата глава. За момента е до
статъчно да се отбележи, че демографската тенденция е на на
маляване и на мюсюлманското, и на зимми населението, както
и на широкомащабна миграция на зиммии. По-голямата част
от раята в европейските провинции са зиммии и тяхното ма
щабно движение има сериозни икономически последици, кои
то са тясно свързани с развитието на новия производствен мо
дел, възникнал с появата на чифлиците.
Старите феодални имения се състоят от хасса чифта на
феодала, който той обработва до голяма степен за да се пре
хранва, и от различните имоти на селяните, които произвеж
дат толкова, колкото да осигурят съществуването си, да предо
ставят на "господаря" доход, който да издигне жизнения му
стандарт над простото съществуване, и да им позволи да пла
щат данъците от приходите, които получават от продажбата на
излишъците в близкия град. Така че, въпреки че произвеждат
излишъци, феодалните владения не са пазарно ориентирани и
феодалът не се интересува от производствения модел, изби
ран от селяните. Този производствен модел естествено не може
да бъде прилаган в чифлиците и във всяко друго голямо частно
поземлено стопанство, ако собственикът иска да получи зна
чителен доход. Производството трябва да бъде централизира
но, рационализирано и организирано така, че да дава макси
мален доход; то трябва да бъде пазарно ориентирано. Транс
формацията предполага въвеждането на нови култури, напри
мер памук или зеленчуци, а по-късно картофи и царевица, как
то и увеличаване на производството на месо. Споменатото раз
312
витие се дължи на по-големите размери на средното стопанст
во и на недостига на работна ръка. За всички тези продукти, и
естествено - за зърното, вътрешният пазар се оказва малък, гьй
като намаляването на населението не засяга само селските рай
они и защото свиващото се градско население не би могло да
поеме произвежданите селскостопански стоки. Печалбите от
земевладението трябва да идват от увеличен износ на добри
цени, като в същото време се запазва нивото на цените на
вътрешния пазар.
Необходимостта да се изнася в чужбина спомага за
продължаващото отслабване на авторитета на централната ад
министрация, за корупцията и нарастващата независимост на
представителите на властта в провинциите, някои от които през
XVIII в. на практика са се превърнали в местни князе. В Ос
манската империя износът на стратегически стоки като олово,
желязо и всички селскостопански продукти е забранен. Вярно
е, че тези забранени артикули в някаква степен винаги са били
изнасяни, но този износ е бил обвързан или със специални ус
ловия, какъвто е случаят с мезъовароиюк в Унгария, или с де
тайлни договори, какъвто е случаят с Дубровник, или пред
ставлява минимални отстъпки в името на международните
търговски отношения с оглед да се осигурят необходимите
вносни артикули. През XVII и XVIII в. тези ограничения из
чезват. Това е нов пример за нарастващото разминаване между
теория и практика и за това колко маловажни са централните
регулациите през по-късните векове. Регламентирането на из
носа никога не е променяно. Така че, на теория, повечето екс
портни дейности са незаконни, но никой не може да попречи
на бешербейовете и дори на санджакбеиовете, много от кои
то сами притежават големи чифлици, да издават срещу запла
щане местни лицензи за външна търговия.
Появява се нова група търговци износители, много от тях
са албанци и славяни. Заедно със старата класа на туджари-
те, която през по-късните векове включва все повече зиммии
(предимно гърци) и все по-малко мюсюлмани, новите търгов
ци променят структурата на градовете и се превръщат в сила,
313
която оказва значително влияние върху движенията за нацио
нално възраждане през XVIII и XIX в. Някои търговски родове
натрупват достатъчно богатство и влияние, за да станат мюл-
тезими и дори по-нисши местни представители на властта.
Често те се отнасят не по-малко сурово към своите сънародни
ци от турците и са дори по-непопулярни, тъй като произлизат
от същата общност, които потискат.
Независимо дали новият земевладелец е вакъф, бивш ти-
мариот, местен паша или бей, придворен чиновник, който
живее в Истанбул, или бивш мюлтезим, той почти винаги отсъ
ства, а чифликът му се управлява от негов представител. Точ
но този служител трябва да изработи новите отношения меж
ду господаря и селяните. В установяването на modus vivendi
няколко фактора трябва да се нагодят един към друг. На хартия
раята запазва своите права. Те имат само определени задълже
ния, балансирани от съответни права, и се предполага, че са
свободни хора, които могат да съдят другите и да бъдат съде
ни, да мигрират и пр. От своя страна земевладелецът се стре
ми към максималната възможна власт над действията и дви
женията на селяните - с други думи той иска да ги лиши от
правата им и да ги прикрепи към земята като крепостни. Въпре
ки че правните постановки трудно биха възпрели овластените
индивиди да закрепостяват селяните в Югоизточна Европа,
недостигът на работна ръка и невъзможността да бъде заста
вен да се върне преселникът, попаднал при друг господар, мо
гат да подействат. Това не означава, че положението на селя
ните не се променя и че зависимостта им от господарите не се
увеличава чувствително.
Разпадането на обществения ред, причинено от опустоши
телните действия на новите господари, от дори още по-лошо
то поведение на "нежеланите елементи", прогонени от Истан
бул и заселени в провинциите, и от засилващата се нетолерант
ност на религиозните фанатици, които властите не могат или
не желаят да възпрат, поставя пред селяните три алтернативи.
Те могат да се преместят към по-сигурни места, главно в пла
нините, и да изградят там нови селища на "свободна земя";
314
могат да отвърнат на огъня с огън и да формират за самоотбра
на "патриотични разбойнически отряди" от клефти и хайдути
и така да отхвърлят законовия ред; или могат да се обърнат
към някоя силна личност, която може да предложи сигурност
та, която властите вече не са способни да гарантират. Селяни
те прибягват и до трите решения. Тези, които избират първите
две, естествено са изгубени за новите господари. Онези, които
остават и имат желание да работят, стават още по-ценни. Нуж
дата от сигурност засилва тенденцията към централизиране,
налагана от ориентирането на производството към пазара. Го
лямата къща на господаря, която възниква по това време, обик
новено изглежда като малка крепост и често е охранявана от
частната му войска. За да бъде възможна тази охрана, хората
трябва да бъдат преместени в защитени в някаква степен рай
они. Много стари селища биват пренесени в близост до госпо
дарския дом и техните жители, както и други селяни, чиито
села са унищожени от безредиците, стават напълно зависими
от своите господари.
Тази зависимост е важна по няколко причини, на първо
място защото тя е средството, чрез което господарите пречат
на селяните да напускат. В повечето чифлици господарят при
тежава не само къщите на селяните, но и техните оръдия на
труда. Има случаи на села, които са построени и оборудвани,
преди да бъдат събрани бъдещите им жители. Раята получава
семе, животни и пари срещу лихва и задължението да произ
вежда. Този тип "делови договорни" взаимоотношения, скре
пени в съда, дава възможност на господаря да възпрепятстват
движението на селяните и да ги застави да останат. Фактът, че
по-старите групови връзки не са разрушени и дори биват под
силени - село като цяло продължава да има отношения с гос
подаря, който обсъжда с тях различни въпроси чрез посредни
чеството на представители на селяните - също удържат хората
по медта. В края на краищата и техните събратя не желаят да
поемат дела на изселилите се от общото бреме. Буш-Цантнер
дори твърди, че именно чифлиците придават завършен вид на
традиционната задруга и пълната й власт над живота на ней
315
ните членове.7 Селото избира своя кмет, който действа като
местен полицай и съдия, контролиран от кнеза, главата на общ
ността.
Новата система на земевладение преобразува близкоизточ
ния тип отношения в източноевропейски, подобен на този, кой
то се наблюдава в Русия, Полша, Унгария и Румъния. Източно
европейското земевладение често е подлагано на сериозна кри
тика и е обявявано за назадничаво и потисническо в сравнение
със западноевропейското, но не бива да се забравя, че то е бла
годатната почва, от която през XVIII и XIX в. в Полша, Унга
рия и в по-малка степен в Русия и Румъния израстват водачите
на многобройни реформаторски и национални движения.
Има ли чифликът, подобно на източноевропейския тип зе
мевладение, потенциала да стане основа на конструктивно раз
витие? Най-често предлаганият отговор на този въпрос е че
въвеждането на чифликчийството е вредно и представлява едно
от най-ясните свидетелства, че османската система, чието зе
меделие е изградено на основата на тимарите, се е разпадна
ла. Авторът на настоящето изследване не споделя този възглед
по няколко причини.
Първо, въпреки че османците наистина пренасочват бал
канското земевладение, което е от европейски тип, към близ
коизточен тип, когато завладяват полуострова, този процес
възпира и развитието на феодализма, който в тази част на све
та изостава с няколко века спрямо Западна Европа. Балкански
ят селянин не става крепостен. Както бе показано в пета глава,
той запазва известни права и привилегии, които заедно със
задълженията му, са част от неговия хад. Пропастта между гос
подар и селянин никога не става толкова дълбока, колкото в
други части на Източна Европа.
Причината за незавършеното развитие на феодализма е в
това, че идването на османците елиминира традиционните
управляващи класи. Колкото и да е благоприятно за селяните,
316
изчезването на водачите на различните народни има трайни и
тежки последици. С установяването на чифлиците нова воде
ща група се издига до ролята на поземлени господари и селски
водачи. Modus vivendi между чифликчиите и селяните се осно
вава на гарантирани по-рано права. Селяните в Сърбия, къде-
то съществуват задруги, се радват на повече права при чиф
ликчийската система, отколкото селяните в Македония и Бълга
рия, и това е една от причините сръбските земи да се разбунту
ват първи.
Второ, в Източна Европа системата на земевладение създа
ва лидери, въпреки факта, че господарите и селяните са прак
тически изолирани едни от други, а на селяните е отказано дори
правото да подават жалби. Потенциалът на чифлиците, в кои
то господарите и селяните имат някои общи права и интереси,
да се превърнат в движеща сила на промените би трябвало да е
по-голям в сравнение с източноевропейските имения. Австрий
ците осъзнават този потенциал и създават поста главен пред
водител (обер-кнез), когато от 1718 до 1729 г. владеят славян
ски провинции. Някои могъщи господари (вж. следващата гла
ва) също го осъзнават, но Истанбул се задоволява само да пре-
потвърждава наличието на обер-кнезове чрез берати, издава
ни от местните паши. Новите сановници улесняват взаимоот
ношенията между всички засегнати - власти, земевладелци,
селяни. Когато Истанбул разбира, че те са придобили до
статъчно престиж, богатство и водачески потенциал, за да се
превърнат в социална сила, вече е твърде късно. По времето на
Селим III, когато Истанбул се обръща към тях, чифлиците вече
са премахнати.
Трето, чифликчийството от XVII в. разполага с достатъ
чен потенциал да доведе до драстични промени и да се превърне
в обновяваща Османската империя сила. Хората, които рабо
тят при тази форма на земевладение, все още имат османска, а
не национална ориентация. Потенциалът на икономическите
и социалните сили, представени от чифлиците, би могъл да
бъде полезен за Османската империя, ако XVIII в. не бе разру
шил и тях. Нищо не свидетелства по-добре за тази възможност
317
от първата фаза на бунта от 1804 г. в Сърбия, където правата на
селяните са най-големи, а чифлиците още са могъщи. Бързото
преобразуване на това движение, което първоначално е в под
крепа на султана, а след това си поставя за цел да сложи край
на османското владичество, потвърждава и двете споменати
по-горе твърдения. По своята същност чифлиците са проос-
мански насочени, но през XVIII в. тези, които живеят на село,
са научили един горчив урок: Истанбул вече няма сила да на
ложи своята воля и да защитава верните си поданици.
Най-общо казано важните особености, които характери
зират селото през XVII и XVIII в., са следните. Частният чиф
лик е преобладаващата земеделска структура. Неговият собст
веник, който обикновено е мюсюлманин, но все по-често може
да бъде и зиммия, е отсъстващ земевладелец, който експлоати
ра своя имот с помощта на управител. Производството е па
зарно ориентирано и предполага отглеждането на нови култу
ри и чувствително увеличаване на животновъдството. Делът
на износа и продажбите нараства. Провинциалните райони се
променят и физически: все по-големи области са обезлюдени
и се използват за пасища; селата се групират около укрепената
господарска къща. На теория селяните запазват своите юриди
чески свободи; на практика те обикновено са обвързани към
земята, тъй като всичко, от което се нуждаят за да преживяват,
принадлежи на господаря, който е и техен кредитор, както и
защото техните общности не насърчават миграцията на своите
членове. Общностите запазват значителна степен на вътреш
но самоуправление, а водачите им натрупват все повече власт.
В резултат сред селяните се оформя нова група водачи.
3. Демографски промени
318
е трудно да се обясни намаляването на турско-мюсюлманския
елемент, забелязано от тогавашните пътешественици и наблю
датели. Чумата и военните кампании водят до значителни чо
вешки загуби. Както вече бе дума, те трудно могат да бъдат
компенсирани, защото Персия на Тимуридите, а след това и на
Сафавидите, прекъсва пътя за миграция на тюркските племе
на от Централна Азия към османските земи. Накрая, може би
има основания да се предполага, че турският елемент, който е
доста добре във финансово отношение и в значителна степен
градски, е изграден от относително малки семейства - нещо
характерно за подобни социални групи и на други места в Ев
ропа. Ниската раждаемост на мюсюлманите в Европа също е
забелязана от съвременниците. Високата смъртност, породена
от естествени и други причини, ниската раж даемост и
невъзможността правителството да подсилва турския елемент
довеждат до намаляване на процента на турско-мюсюлманското
население във "вътрешните" провинции. В селата намалява
нето на мюсюлманите представлява допълнителен фактор, кой
то съдейства за преминаването от тимари към чифлици, за уве
личаването на броя на зиммиите, които успяват да се сдобият
със земя, и за нарастването на значението на "официалните
представители" на раята в управлението на селските дела.
От една страна намалява броят на мюсюлманите в Югоиз
точна Европа, от друга страна все по-голям процент от тези,
които остават, живеят в градовете. Преминаването към откро
вена частна собственост върху земята и свързаното с нея отсъ
ствие на поземления господар обясняват тази демографска
промяна в селата.
В селските райони, които християнският елемент все по-
категорично преобладава, населението като цяло намалява. И
в този случай повечето от основните причини вече бяха спо
менати: военните кампании и нарастващото беззаконие заста
вя хората да мигрират към по-сигурни места, включително към
градовете; венецианското завладяване на Морея и последва
лото връщане на османците водят до същите резултати; посто
янните походи и временното управление на Хабсбургите в ня
319
кои северозападни части на османските владения, както и
възстановяването на османската власт в тези области води до
масова емиграция. От тези движения на населението най-из
вестни са двете миграционни вълни на сърби към територии,
владени от Хабсбургите, през 1690 и 1694 г. Предвождани от
Арсение III Черноевич, митрополита на Ипек (Печ), около
200000 сърби тръгват на север с отстъпващата хабсбургска
армия през 1690 г., през 1694 г. те са последвани от по-малка
група. По това време се наблюдават и множество други по-
малки миграционни вълни.
Когато едни хора напускат даден район, други заемат тях
ното място и така демографската карта на Югоизточна Европа
бива променена напълно. В края на XVII в. южна Унгария по
лучава голям брой сърби, а албанците запълват празнината в
днешните области Косово и Метохия в Сърбия. Албанци се
заселват и в Епир, а дори и в Морея, българите пък започват да
колонизират все по-големи области, като се преместват от тра
диционните си региони към бреговете на Егейско море и Ма
кедония. Тези и други, по-малко значими движения на населе
ние, естествено не представляват насилствено завладяване или
преместване на хора. Някои техни сънародници от векове жи
веят в различните области, в които се заселват емигрантите,
но много важните движения на населението през XVII и XVIII
в. наистина придават нова демографска характеристика на тези
земи, която става важна, когато се ражда национализмът. Обик
новено в началото новодошлите са по-малобройни от местно
то население, но бързо се превръщат в мнозинство.
Въпреки че общият брой на зиммиите също намалява, те
заместват не само мюсюлманския елемент от населението в
Югоизточна Европа, но и взаимно се изместват. В градовете
тази промяна е не по-малко важна, отколкото в селските райо
ни. В градските селища гърците и славяните, а в по-малка сте
пен - и албанците, изместват не само мюсюлманите, но до из
вестна степен и евреите. През XVII в., когато религиозната
нетолерантност в Османската империя се засилва, поне две
западноевропейски държави, Англия и Холандия, се движат в
320
обратната посока и значителен брой евреи от Югоизточна Ев
ропа се преселват там. Солун, градът с най-многобройно ев
рейско население, представлява най-добрата илюстрация на
този процес. Приблизителният брой на евреите, които живеят
в този град, пада от 40000 през 1660 до около 12000 през 1792
г. Подобен спад се наблюдава в други селища като Сараево,
Земун, Видин, Скопие и Белград, а в не толкова драстичен вид
в София, Битоля и Одрин, където по-рано има силни еврейски
общности.8 Освен засилващата се нетолерантност на осман
ците и нарастващата толерантност на Запад вътрешните дряз-
гите, за които ще стане дума в дванадесета глава, също под
тикват много евреи да се преселят в други държави.
Освен упадъка на установените османски и еврейски общ
ности и на увеличаването на християнските елементи, значи
телно влияние върху градовете оказва появата на една нова
мюсюлманска група - нежеланите, които са изгонени от Ис
танбул. В Солун напусналите евреи са заместени не толкова от
християни, които достигат до към 25 % от градското населе
ние през 1792 г., колкото от "еничари", които представляват
около 55 % от жителите.9 В повечето от останалите градове
също се наблюдават подобни промени.
През XVII в. някои градове страдат от сериозна загуба на
население; въпреки че през следващия век възстановяват част
от жителите си, през разглеждания тук период те не успяват да
достигат до първоначалния си размер - през последната четвърт
на XVII в. Белград губи около половината си жители, а Скопие
- близо 80 %. Случаят с Атина вече бе споменат. Други селища
остават относително стабилни, що се отнася до общия брой на
жителите, някои дори го увеличават, но съставът на населени
ето им се променя драстично. Солун, който остава относител
но стабилен с около 60000 жители, е добър пример за тази про-
10Ibid.
11 Николай Тодоров. Балканският град, XV-XIX век. Социално-
икономическо и демографско развитие. С., Наука и изкуство, 1972.
Това е най-доброто изследване по проблема. Авторът използва коли
чествения подход и трудът е пълен с превъзходни статистики.
322
дането на нови култури и на пазарно ориентирано стопанство.
Пазарната ориентация от своя страна създава нова търговска
класа, която има голямо икономическо, административно и
политическо значение. Повечето представители на тази нова
класа живеят в градовете.
4. Н овият град
323
Години 1700-1710 1731-1734 1771-1780 1791-1800
Цената къщите Брой/процент
(в коруши)
до 20013 12/100 204/84.6 209/55.0 185/41.4
201 до 500 0/0 33/13.8 112/29.5 152/34.1
501 до 1000 0/0 3/1.2 38/10 73/16.4
над 1000 0/0 1/0.4 21/5.5 36/8.1
Всичко 12/100 241/100 380/100 446/100
324
новата класа на търговците. Те се появяват не само в резултат от
вата си като джелепи, но дори повече от тях са представители на
новото пазарно ориентирано селскостопанско производство и на
споменатия незаконен износ, но и поради цялостната промяна
на установения икономически модел на градовете.
Драстичните преобразувания в градовете, които се наблю
дават през XVII и XVIII в. са свързани и с промените в гилди
ите. До края на XVI в. османският меркантилизъм, протекцио
низмът и способността на правителството да наложи много-
бройните си регулации опазва структурата на производството
в градовете, но през следващите векове разпорежданията, из
давани в столицата, не успяват да се противопоставят на мест
ните сили. Точно както и при селското стопанство, все още не
е възможно да се установи строга причинно-следствена връзка
между промените в гилдиите и новия ред в градовете.
Промените протичат толкова бързо, че е трудно дори да се
установи хронологическата последователност на събитията.
Икономически и политически обстоятелства заставят гилдии
те да нагодят своята структура и политика, а самите промени
често пораждат важни нови процеси. Политическите, социал
ните и икономическите причини и последици са толкова упле-
тени, че взаимната им зависимост трудно може да бъде раз
крита, въпреки че крайните резултати са съвсем ясни.
Нека започнем с това, че освен новите тенденции, които
вече бяха разгледани в настоящата глава, първото важно явле
ние, което трябва да бъде отбелязано, е че в резултат от нама
ляването на населението на европейските провинции се свива
пазарът на стоките, произвеждани от градските занаятчии.
Както бе дума, това съвпада с два други процеса, които от
слабват позициите на градския производител. Новите възмож
ности за инвестиране в земя предлагат на аяните, туджарите
и другите градски капиталисти възможност да вложат парите
си в производство, откупуване на данъци или пряко придоби
ване на земя, които носят много по-големи приходи от строго
регулираните и западащи гилдии. Нарастващият износ, който
325
непрекъснато се разширява поради капитулациите15, не само
увеличава икономическото значение и влиянието на новата
търговска класа, но и поставя занаятчиите, които се нуждаят
от излаз на нови пазари за своите стоки, в ръцете на възходя
щата нова градска класа.
Гилдиите познават пазара и се опитват да се нагаждат към
него, но ръцете им до голяма степен са вързани от строгите
регулации, които в миналото са ги защитавали. Например ко-
гато в резултат от поръчки на търговците търсенето нараства,
а старите гилдии не могат да го задоволят, очевидното реше
ние е или да се увеличи броят на майсторите, или да се създа-
дат нови гилдии, наред със старите. Властите обаче отхвърлят
повечето подобни искания. В резултат възникват групи от не
законни занаятчии или дори малки разпръснати манифактури,
организирани от търговците; за разлика от гилдиите тяхната
дейност не е регулирана, а наличието им нанася сериозни щети
на вече установените занаятчии. Когато се появят нови възмож
ности за делова активност, например след въвеждането на тю
тюна, се оказва, че трябва да мине цял век, за да се регулира
обработването и продажбата на новата стока. Гилдията на тю-
тюнджиите е създадена едва през XVIII в., но тя никога не ус
пява да измести от пазара онези, които са преработвали тютю
на преди това, но не са допуснати в новата структура.
Да се оперира на един променящ се пазар с регулации,
които отговарят на една бързо изчезваща ситуация, е много
трудно, но това, което нанася още по-тежък удар на гилдиите,
е разлагането на вътрешната им организация. И в този случай
326
сложната промяна се дължи на няколко причини. За настоящо
то изследване е достатъчно да се споменат само три, които из
глеждат най-значими.
Най-малко значимата причина са демографските проме
ни, в резултат на които се увеличава броят на зиммиите в гра
довете, а оттам - и в гилдиите. Ако гилдиите бяха запазили
своето старо толерантно отношение и структура, те биха мог
ли да се справят с притока на зиммии, но нарастващият рели
гиозен фанатизъм на улемата влияе на другите организации,
включително и на гилдиите.
Вторият фактор - нетолерантността - води до важни про
мени. Първо, номинално гилдиите остават обединени, но из
граждат отделни секции - на мюсюлманите и на зиммиите,
които имат своя структура. Двете групи започват да се събират
поотделно и към края на XVII в. зиммиите избират свой йи-
гитбашия, което на практика означава разцепване на гилдии
те. То дори е официално признато от властите стотина години
по-късно, когато клоновете зиммиите получават правото да
имат свои кехая. По същото време зиммиите започват да праз
нуват отделно гилдийните празници и да изграждат свои бла
готворителни институции. В резултат възникват две конкури
ращи се, а често - и враждебни структури, във време, когато
свиващият се пазар трудно може да поддържа и една. Власти
те продължават да фаворизират мюсюлманските гилдии, но
възникващата търговска класа предпочита организациите на
зиммиите и този допълнително засилва напрежението.
Един трети фактор създава най-големи трудности: нараст
ващото обвързване на гилдиите с еничарите, които се появяват
в провинциалните градове или като войници от гарнизоните,
или като нежелани лица, принудени да напуснат Истанбул.
Историята за това как и защо тези бивши войници успяват да
проникнат в повечето гилдии не влиза в обекта на настоящото
изследване. Достатъчно е да се каже, че това става благодаре
ние на общата обвързаност на гилдиите и еничарите с някои
дервишки организации и особено чрез тактиката на терора,
прилагана от бившите войници. Тези нови членове на гилдии
327
те, които не се интересуват нито от своя занаят, нито от първо
началната си военна професия, се изплъзват от властта на пред
ставителите на гилдиите, тъй като като "воини", те могат да
бъдат санкционирани или наказвани единствено от своите офи
цери. Тъй като еничарите могат необезпокоявано да пренебрег
ват правилата, то и нееничарите, членове на гилдиите, все по-
трудно могат да бъдат заставени да им се подчиняват.
Притокът на еничари в гилдиите увеличава техните чле
нове, но не и производителността. Тяхната поява отслабва ста
рите футува предписания и подкопава авторитета на предста
вителите на гилдията, чиято религиозна и морална власт запа
да за сметка на дервишите. По този начин икономическите,
демографските и вътрешните промени спомагат за спада на
производителността и социалната дейност на гилдиите и от
слабва значително тяхното значение за живота на градовете.
Доминиращата роля, която представителите на гилдиите са
играли през предишните векове, дори в градската админист
рация, все повече преминава към местните първенци, търгов
ци и новите и напълно безотговорни елементи, преди всичко
безделници, чиито претенции за влияние и добър живот се ос
новават единствено на това, че са членове на еничарския кор
пус и като такива могат да налагат своята воля с оръжие.
Губейки вътрешното си сцепление и влиянието си гилди
ите се оказват неспособни да продължават да се грижат за сво
ите членове. Едно сравнение на нарастването на цената на
зърното в Истанбул, което продължава да е основната храна на
обикновения човек, с увеличаването на надниците представ
лява добра илюстрация на този процес. Не трябва да се забра
вя, че правителството следи внимателно цените в столицата
(вж. Глава 5), където е по-лесно да се наложат регулации, от-
колкото в провинциите. Следователно има основания да се
допусне, че ножицата между цени и надници е още по-разтво-
рена в градовете на Югоизточна Европа, отколкото използва
ните тук данни показват. В столицата цената на зърното се по
вишава със 700 % между 1550 и 1790 г., надницата на квали
фицирания работник - с 800 %, а на неквалифицирания - само
328
с около 350 % .16 Броят на майсторите, чиито доходи вървят в
крак с цените, е малък; покупателната способност на мнозин
ството от членовете на гилдиите се оказва спаднала наполови
на. Затова не е изненадващо, че те се опитват да се организи
рат както в рамките на гилдийната структура, така и извън нея,
като по този начин допълнително отслабват гилдиите.
Всички тези икономически и социални промени се отра
зяват на физическия облик на градовете, повечето от които се
свиват не само в резултат на общото намаляване на населени
ето в европейските провинции, но и защото градските среди
ща предлагат по-малко възможности за осигуряване на пре
храната, отколкото в дните, когато империята е във възход. Това
свиване, което се забелязва най-добре в постепенното изчезва
не на предградията, е подсилено от нарастващото беззаконие
и разбойничество, които заставят жителите на периферните
райони да се насочват към по-сигурния градски център. В рам
ките на градовете увеличаващите се внушителни сгради, из
дигани от богаташите, са обградени от увеличаващите се бед
няшки квартали.
При всички социални слоеве поляризирането на мюсюл
мани и зиммии продължава, въпреки че външният облик на
жилищата и облеклото на най-богатите немюсюлмани започва
да приема мюсюлмански облик. Задълбочаването на пропаст
та между мюсюлмани и зиммии се дължи на: продажността на
повечето чиновници; неспособността на малкото честни хора
сред тях да наложат закона; увеличаващия се брой на онези,
които заобикалят закона, като се сдобиват с берати, които по
силата на капитулациите го поставят под юрисдикцията на
чуждите консули; намаляването на властта и ефикасността на
гилдиите и нарастването на влиянието на еничарите върху ико
номическото и социалното управление на градовете; и накрая,
329
но не на последно място, на свиването на пазара на стоки, про
извеждани в градовете. Тези центробежни процеси са много
по-отчетливи, а в дългосрочен план - и много по-значими в
градовете, отколкото в селата.
В селските райони отсъстващият земевладелец и неговият
местен представител са чужди елементи, които предизвикват
възмущението на селяните. От друга страна раята живее в
своите компактни общности и контактува преди всичко със
своите представители, които сама си е избрала. "Външният"
човек е господар, той поражда негодувание и страх, но не пред
ставлява сила, която физически присъства в ежедневния жи
вот на селяните. И накрая, натискът на земевладелеца не може
да мине известни граници, тъй като би довел до загуба на така
необходимата работна ръка. В края на краищата селянинът все
още има право на придвижване.
В градовете мюсюлманите и зиммиите живеят в тесни би
тови контакти. Нарастващата сила и беззаконието на еничарите
не могат да бъдат обуздани от неефективните власти или от гил
диите. Новите господари - отсъстващите земевладелци, които
живеят в градовете, търговците и еничарите - нямат интерес да
задържат хората, от чийто труд те не се нуждаят, но се стремят
да извлекат максимална печалба от постоянно свиващия се и все
по-конкурентен пазар. По тази причина се оказва невъзможно
да се изработи modus vivendi между тях и икономически по-нис-
шите слоеве на населението. Дори в тесните кръгове на висши
те класи в града разделението става все по-остро и излиза от
рамките на все по-незадоволителните, но поне традиционни вза
имоотношения между мюсюлмани и зиммии.
При мюсюлманите "старата" върхушка - аяни, туджари,
висши чиновници - могат и наистина се смесват в една нова
висша класа заедно с отсъстващите земевладелци, мюлтези-
мите и мюсюлманските елементи от новата търговска прослой
ка, като образуват нещо, което наподобява мюсюлманска про
винциална аристокрация. Тази група се изправя срещу други
мюсюлмани, например еничарите, които се появяват сред тях
и разполагат с имунитет и сила, но нямат ясно дефинирани
330
икономически интереси и положение и се опитват да заемат
синекурите и чиновническите постове. Както ще видим този
конфликт поражда всевъзможни конфигурации.
Провинциалната аристокрация има интерес от възстано
вяване на социалната стабилност, наистина на нова основа. В
селските райони тя до голяма степен постига целите си благо
дарение на налагането на чифликчийството. Положението обаче
е доста по-различно в градовете, където новият й противник -
"мюсюлманския пролетариат с висок статус" не може да бъде
обуздан. Когато проблемите на града заразяват и селата безза-
конните елементи се оказват победители, а Османската импе
рия - обречена. Разцепление, подобно на това, което се наблю
дава при мюсюлманите, съществува и сред зиммиите.
Въпреки че броят на евреите сред зиммиите намалява,
както и тяхното влияние, сред православните християни се
появяват нови разделения. До известна степен тези нови раз
деления имат чисто църковни причини и са преплетени с ези
ковите различия, но те са тясно свързани и с появата на новата
класа православни търговци, на която се налага да развие мно-
гобройните делови връзки, изградени през вековете от стари
те търговци, предимно гърци и дубровничани. Не е изненадва
що, че лица с общ произход, които се познават и разбират, ра
ботят заедно и срещу по-старата, и срещу новата конкурентна
класа. В усилията си да завладеят част от местния пазар и из
носа те се научават да ценят не само деловите умения, но и
образованието на онези, с които се конкурират. В градовете те
започват да имитират организациите и образователните инсти
туции на околните и така добавят културни елементи към фи
нансовата мощ, която са придобили. По този начин те полагат
основите на културното и дори на националното възраждане
на различните народи от Югоизточна Европа.
Всички тези промени изграждат новия град, който често е
по-малък отколкото през XVI в. В него броят на зиммиите и
на първо място на християните нараства чувствително, въпре
ки че в етническо отношение тази група не винаги е идентич
на с онази, която османците са изместили по време на нашест
331
вието няколко века по-рано. Богатството е съсредоточено в
други ръце, а жизненият стандарт на мнозинството запада.
Официално старите регулации остават в сила и сановниците,
от които се очаква да ги налагат, запазват постовете си, но град
ският живот се регулира от нови социално-икономически ре
алности и от нови властници.
Не само богатите стават по-богати, а бедните - по-бедни,
но и всяка социална и икономическа група става все по-малко
хомогенна. Постепенно градът се превръща в струпване на
хора, които, въпреки че обитават едно и също населено място,
все повече и повече живеят в своите малки светове според сво
ите собствени правила.
Въпреки че и селото, и градът се променят към по-лошо,
селският и градският живот продължават да бъдат поне донякъ
де поносими, докато новите господари не са напълно изместе
ни от еничарите и останалите социални елементи, които не
признават закона. Тогава дори тази социална система се разпа
да. С тази последна промяна през втората половина на XVIII в.
изчезва и последната надежда за Османската империя. Все пак
дори това, че тя устоява дотогава, показва, че османската со
циална структура е способна да се нагажда - макар и не напълно
- към промените. Държавата и нейните закони обаче остават
вкаменели, превръщат се в анахронизъм и престават да опре
делят предаността на населението. Вината за този провал ви
наги се приписва на административната неспособност на ос
манците да създадат едно общество, организирано от държа
вата, системата на миллетите също неизменно е споменавана
като най-големия препъни камък пред интегрирането на об
ществото. Преди да пристъпим към разглеждането на другите
аспекти на последните два от вековете, на които е посветен
този том, трябва да се спомене провалът на държавата да спе
чели своето население във време на просперитет и особено
значението на системата на миллетите за възникването на тази
фундаментална слабост на османската държава.
Според повечето изследователи османските институции
функционират много добре, докато положението, за които те
332
са създадени, се запазва, и лошо, когато обстоятелствата се
променят. Следователно системата на миллетите позволява на
османците да управляват делата на онези хора, към които мю
сюлманският закон е неприложим, а също и да си спестят мно
го пари, тъй като, заедно със системата на тимарите, тя пре
махва необходимостта от голяма, платена държавна админис
трация. В дългосрочен план обаче тя поражда отделни органи
зации на различните групи зиммии. С времето тези групи за
почват да гледат на своите миллетски институции като на соб
ствено "правителство" и изграждат своя вътрешна преданост
и властови структури, които се превръщат в центробежни сили,
когато империята престава да функционира пълноценно.
Въпреки че е правилно, това общоприето мнение за мил
летите прекалено много акцентира върху значението им по
време на вековете на упадък. Важно е да се разбере, че тази
система никога не е функционирала напълно по план. На тео
рия тя е създадена с две цели: да идентифицира, да обедини
хора със сходни интереси, да ги подчини на власти, които те
сами са си избрали, и да гарантира предаността на зиммиите
към държавата. Системата на миллетите не успява да изпълни
първата от тези две цели по простата причина, че се основава
на погрешно предположение. Въпреки че православният мил-
лет, който доминира в европейските провинции, е обединен
от недоверието и омразата към католиците, той в никакъв слу
чай не е вътрешно единен. Езиковите, църковните и дори про-
тонационалните различия, които предхождат османското на
шествие, както и трайните регионални и професионални раз
личия, не само се съхраняват, но дори се изострят, когато пра
вославният миллет е подчинен на патриарха в Истанбул, а
гърците и гръцкият език започват да доминират. Никога не е
съществувала група с общи цели и интереси, с която централ
ното правителство да може да контактува като с нещо единно.
Това, което се случва през XVII и XVIII в., не е разпадане на
православния миллет, което да разчиства терена за нови по
люси на лоялност. Случва се нещо друго - проявяват се стари
те различия и антагонизми, които по-рано не са можели да бъдат
333
изразявани открито, тъй като водачите на милпета са защита
вани от властта на една силна държава и трудно някой би могъл
да им се противопостави.
Когато тази фрагментираност на православната общност
бъде осмислена, става очевидно, че системата на милпетите
не може да гарантира предаността на зиммиите, тъй като ней
ните водачи не се възприемат като достатъчно представител
ни. Напълно вярно е, че грубо казано докъм края на XVI в.
зиммиите в Европа са ако не непременно лоялни към Осман
ската империя, то поне донякъде доволни от своя живот в ней
ните граници. Все пак това чувство не произтича от удоволст
вието да контактуват главно със "свои собствени власти", а от
факта, че животът и собствеността им са защитени и че могат
да живеят един доста добре уреден живот в границите, опре
делени за тях от законите, които са известни и в значителна
степен са уважавани от всички. Каквато и "лоялност" да са из
питвали хората от Югоизточна Европа, тя не произтича и от
удовлетвореността от състоянието на миллетските власти, а
от "Рах Ottomanica". Когато този относителен вътрешен мир
бива разрушен, изчезват и причините за удовлетвореността.
Загубата на относителното благоденствие и сигурността, а не
фактът, че системата на милпетите остарява, е причината за
това, че всички зиммии, чието икономическо бъдеще не е
свързано с продължаването на съществуването на държавата,
преминават от безразличие към нарастваща враждебност.
Крахът на системата на милпетите не е причината за нараст
ващата враждебност; причините са свързани по-скоро с про
мените, породени от почти пълната административна парали
за на държавата и невъзможността й да предотврати местните
граждански размирици.
334
Глава 11
Окончателното разпадане на реда
в османските провинции в Югоизточна Европа
1. Въведение
335
ната й част. Въпреки че източноевропейските аграрни систе
ми не са задоволителни от гледна точка на селяните, които,
както и османските, често се различават по вероизповедание и
национална принадлежност от своите господари, постепенни
те преобразования, които протичат в другите части на Европа
през XIX в., несъмнено са много различни и сравнително по-
задоволителни за тези, които обработват земята, отколкото
процесите във владенията на турските и християнските паши
в Югоизточна Европа. Фактът, че това по-различно развитие
излиза от рамките на етапа на пазарно ориентираните позем
лени владения, може да бъде обяснен с пълното разпадане на
административния ред в европейските провинции на импери
ята, което разрушава подредените взаимоотношения между
господари и селяни, които започват бавно да се оформят, кога-
то чифликчийството става доминиращ метод за селскостопан
ско производство на Балканите.
Положението в градовете е някак си по-сложно, тъй като
там фрагментирането на стария ред е много по-забележимо. В
градовете, за разлика от селските райони, не се оформят нови
модели на живот и процесите не започват да наподобяват раз
витието в останалата част на Европа по отношение на свобо
дите, местните права, социалната мобилност и икономическа
та активност, въпреки че се забелязва ясна класова диферен
циация. Следователно човек не може дори да гадае, както на
правихме по отношение на процесите в селските райони, дали
след време развитието на градовете в Югоизточна Европа би
могло да ги приближи до останалата част от континента. Въпре
ки това би могло да се допусне, че по необходимост някакъв
вид ред би се родил от нарастващия хаос. За появата на каква-
то и да е стабилност са необходими два фактора: силни местни
водачи и властова структура, която надхвърля рамките на гра-‘
да и поддържа тези водачи. Въпреки че първото условие наис
тина започва да се оформя в градовете, второто напълно отсъ
ства през XVIII в.
В крайна сметка именно отсъствието на ефективно управ
ление предопределя посоката, по която тръгват и градът, и се
336
лото, и поражда появата на силите, които през XIX в. довеж
дат до възстановяването на независимите държави в Югоиз
точна Европа. Казано просто, отсъствието на ефективно уп
равление оставя взимането на решения в ръцете не на местни
те представители на властта, които са точно толкова неефек
тивни, колкото и институциите на централното правителство,
а на местните властови центрове. Ситуацията естествено е
доста различна в различните региони, но през XVIII в. навсякъ
де се сблъскват три основни сили: установените висши слоеве
на обществото, многобройните "нежелани", които все повече
заливат провинциите, и местните сили, които се противопос
тавят и на едните, и на другите. Първата група не е единна. Тя
се състои от чиновници, земевладелци, търговци и други ико
номически и политически първенци, мюсюлмани и зиммии,
които често са антагонистично настроени едни срещу други,
но все пак имат общи интереси и се стремят към стабилност.
Техните основни противници, които за по-просто отсега на
татък ще бъдат определяни като еничари, са или членове на
върхушката на професионалните османци, или претендират за
други привилегии, гарантиращи им постове, които могат да
бъдат определени като синекурни; на практика те не притежа
ват нищо, освен многобройни правни имунитети и, за нещас
тие, оръжие. Те не могат да придобият онова, което смятат, че
им принадлежи по закон - доход (дирлик), съответстващ на тех
ния хад, без да разрушат съществуващите висши слоеве.
Третата група - "разбойниците", подобно на втората няма
средства да си осигури приличен живот. И двете групи предя
вяват нарастващите искания на нямащите да получат дял от
материалните блага и правния статут на заможните. Разбойни
ците се отличават от еничарите не само по религия, но и по
това, че нямат основания да претендират да бъдат включени
във върхушката редом с професионалните османци; често те
мразят еничарите дори повече от законните си господари.
Много от тях са станали разбойници, за да се противопоставят
на еничарите. Към третата група принадлежат и пробудените
членове на миплетите, предтечите на патриотите и борците за
338
щитават, защото са придобили своето богатство и положение
по незаконен начин. Юридическите аргументи, доказващи,
техните привилегии, често представляват подправени докумен
ти, издадени от подкупени чиновници.
От друга страна представителите на еничарския елемент
често имат легитимни претенции, доколкото става дума за за
конодателство, обичаи и техния хад, въпреки че отдавна са
престанали да изпълняват функциите и задълженията, които
съответстват на привилегиите им. Възниква любопитно про
тиворечие: закононарушителят е в един лагер с онези, които
воюват за ред и стабилност, докаго хора с легитимни искания
са в лагера на онези, които разрушават империята със своето
беззаконие и нехуманно поведение. И все пак, онези, които
копаят гроба на империята, не са нито революционери, нито
робинхудовци. Те не работят за напредничаво или конструк
тивно преобразуване на политическия и социалния ред. Те са
най-егоистичните и потиснически елементи, които някога са
оказвали въздействие върху историческото развитие на осман
ците. По тази причина, когато взема страна, населението на
Югоизточна Европа, включително и онези негови представи
тели, които наистина са революционери и чертаят конструк
тивни планове, поддържа своите господари в борбата им сре
щу онези, които се опитват да ги лишат от незаконно завоюва
ните им позиции.
В тази гражданска война има и още едно противоречие.
През XVIII в. местното население страда по-малко там, къде-
то новите господари установяват незаконен контрол или пък
онези, които са се радвали на местната власт от векове, успя
ват да увеличат своето значение чрез незаконни средства и да
се противопоставят на новите господари. Тези мощни власто-
ви центрове могат да бъдат повече или по-малко постоянни
или само временни и могат да се основават на силата на даде
на група или отделен индивид.
Мюсюлманските бейове в Босна представляват добър при
мер за група, която дълго време държи властта. Те произхож
дат от хора, които приемат исляма веднага след османското
339
нашествие, от векове се радват на властта в Босна и осигуря
ват на централното правителство множество важни везири,
паши и други висши сановници. И все пак тяхната база и тях
ната основна преданост продължава да бъде свързана с област
та. Тъй като са родени в провинцията те говорят езика на бос
ненските си сънародници, разбират местните традиции, оби
чаи, предразсъдъци и нрави и проявяват много по-голяма ре
лигиозна толерантност от другите мюсюлмани. Когато ефи
касността на централната власт започва да намалява, бейове-
те се заемат и със задачата да поддържат реда в своята про
винция и влиянието им нараства дотам, че през XVIII в. прак
тически всеки чиновник, получил пост в Босна, е роден в тази
провинция. Губернаторът често не е нищо повече от високо
почитан гост. Местните господари управляват провинцията
както намерят за добре. Въпреки че селяните и другата рая
усеща на гърба си чувствителното увеличаване на властта на
бейовете, фактът, че те никога не губят контакт с масите и ги
разбират, прави съвместното съществуване на двете групи по-
лесно и по-поносимо. Бейовете успяват да не допуснат енича-
рите в своята провинция и така избягват някои от безредиците,
от които страдат другите региони. Географията също помага
на бейовете. Те са далече от Истанбул и близо до съживяваща
та се Черна Гора, която предлага убежище, а понякога дори и
помощ, както и до Албания, където местните вождове също си
връщат голяма част от своята предишна власт и влияние за
сметка на централното правителство. Близостта с Далмация и
Хърватия също помага. Но, като се държи сметка за всички
тези фактори, основната сила, която създава относителния мир
и стабилност в Босна, е силната местна мюсюлманска аристо
крация.
Многобройни местни "главатари", главно в Албания, цен
трална Гърция и Морея, представляват добър пример за по-
ограничени, но не по-малко трайни властови центрове. В тези
райони османците никога не успяват да наложат своята власт
напълно и когато въвеждат своята административна система,
те продължават да работят главно чрез съществуващите вода
340
чи. В едни случаи споразумението е напълно неофициално; в
други местните властници се превръщат във важни християн
ски спахии. Значението на местните господари рязко се увели
чава по време на войната с Венеция през 1684-1699, през по
следвалия период на венецианско владичество в Морея и осо
бено през войната от 1714-1718, която довежда до повторно
завоюване на Пелопонес. Когато войната свършва османците
не разполагат с достатъчно власт да изместят местните лиде
ри, особено онези, които са поддържали султана по време на
войната.
Тези местни господари имат свои войници, въоръжени зим-
мии. Въпреки че е незаконно, използването на подобни сили
не е нещо ново; разликата между тези въоръжени зиммии и
по-ранните подобни образования все пак е значителна. През
предишните векове тяхното съществуване е търпяно, тъй като
в даден регион османците не успяват да наложат своите пра
вила или усещат, че това би могло да стане на твърде висока
цена, а и всъщност не е наложително, поради задоволителните
споразумения с местните господари. В началото на XVIII в.
тези войници зиммии формират малки частни армии, които не
са подчинени на османците. Те могат да воюват редом или сре
щу войските на империята, в зависимост от това какво техни
те местни господари смятат за по-изгодно. Подготвени, въпре
ки че често са твърде зле организирани, тези войски, заедно с
възходящата нова класа на търговците, се превръщат във важ
на сила в националните движения от XIX в. Специалистите,
които изучават този век, знаят, че по време на Войната за неза
висимостта на Гърция местните сили воюват помежду си тол
кова често, колкото и срещу османците.
Разликата между ситуацията в Босна и в другите райони, в
които отделни родове, а не социални групи се превръщат в
истинските властови центрове през XVIII в., надхвърля този
очевиден контраст. Босненските господари са мюсюлмани и
самите те са воини, освен че са земевладелци, докато някои от
господарите в Албания и всички в Гърция са християни и ко
мандири на местни сили. За Истанбул е лесно да назначи в
341
Босна най-важните местни хора на ключовите постове. Въпреки
че някои егейски острови имат християнски губернатори, кои
то предават властта си почти по наследство, на континента
положението е различно и трудно може да бъде обърнато на
180 градуса и да се въведе подобна практика през XVIII в.,
когато антагонизмът се изостря рязко. Следователно положе
нието на босненските господари често е полузаконно, докато
властта на другите местни властници обикновено не е. Пора
ди това еничарските елементи по-лесно могат да действат сре
щу християнските първенци, отколкото срещу босненските.
Нещо повече, босненските мюсюлмани са твърде силни и мно-
гобройни, така че всяка авантюра, насочена срещу тях, изглежда
твърде рискована; много по-изкусително е да се нападнат от
делни личности, които разполагат с ограничени въоръжени
сили. Следователно населението, подчинено на силни госпо
дари - въпреки че тяхната власт може да бъде и често е твърде
потисническа - обикновено не е подложено на най-лошите чер
ти на общия хаос. Животът е по-мирен при местни господари,
които de facto държат цялата власт, отколкото в другите части
на Балканите.
Много силните нови господари представляват третата ос
новна разновидност. Сред множеството хора, които натрупват
богатство и власт по начина, описан в предишната глава, те
постигат най-много. Някои постепенно изграждат огромни
имения и накрая се оказва, че на практика притежават малки
провинции. Други безскрупулно използват своите официални
постове или лидерството си сред еничарите, за да заставят ме
стните господари да им предадат владенията си. Първите се
опитват да се сдобият с официални постове, за да "легитими
рат" своето "водачество", докато вторите добавят имоти към
съществуващите титли. Тези хора са наричани аяни и въпреки
че думата означава благородници, в нея се влага много по-раз
личен смисъл, отколкото в по-ранните векове (вж. Глава 4) и тя
назовава местните управници. Някои от аяните поставят на
чалото на малки династии. Родът Бушатли осемдесет години
(1752-1832) осигурява санджакбейовете на Шкодра (Скута-
342
ри, Ишкодра), но хора като тях са изключение. В повечето слу
чаи аянът дължи своето положение на личния си талант и на
необузданата си решителност, както и на подкрепата на група
хора, които са свързани с него и често са предани само на него.1
Със смъртта му предаността изчезва и започват борби за него
вото наследство, от които дори отслабената държава може да
се възползва.
Двамата най-прочути аяни са Осман Пазвантоглу, паша на
Видин (1799-1807), и Али, паша на Янина (Йоанина) (1788-
1822). Те не са изолирано явление. Друг Али за кратко е госпо
дар на Албания, Мехмед паша играе същата роля в северна
Босна, Йълъкоглу е в Силистра, Ибрахим - в Серес, за по-дълго
или по-кратко подобни аяни владеят и други области. Разлика
та между първите двама и останалите е в продължителността
на властта им и особено в значението на техните действия.
Пазвантоглу превръща района около Видин в свое "царст
во", защитава го добре и въпреки че гражданите на Видин пла
щат тежки данъци на един тиранин, те живеят в относителен
мир. В края на краищата градът просперира, тъй като Осман
паша контролира търговията по Дунав и допълнително обога
тява своето малко владение с плячка. Той е един от големите
"защитници" на еничарите и на другите банди, много от които
сам организира и използва за по-близки и по-далечни набези.
343
Неговите сили причиняват сериозни щети във Влашко през
1802 г., а като защитник на еничарите той играе важна роля в
избухването на Сръбския бунт от 1804 г. Когато, в резултат на
поведението му, е свален от официалния му пост, той заплаш
ва да се насочи към Истанбул. Нищо не разкрива по-добре
тъжното положение на една държава, в която централното пра
вителство се е провалило, от отговора на заплахата на Пазван-
тоглу: постигнат е "мир" и той отново е назначен в своя па-
шалък. Въпреки че Видин не е доволен от неговото управле
ние (другите области, контролирани от аяни, също не са до
волни), населението му несъмнено живее по-добре от населе
нието на областта, която включва части от Влашко и Белград
ския пашалък, които са постоянен обект на неговите набези.
Али Янински е още по-интересна фигура.2 Роден в Тепе-
лене (Тепелен, Тепеделен) в южна Албания, той постъпва на
османска служба и през 1788 г. е назначен за паша на Янина.
Остава на този пост до 1822 г., когато умира на осемдесет го
дишна възраст. В края на XVIII в. трудно може да се открие
човек, който по-добре от него да разбира положението в Ос
манската империя. Той използва всички възможни средства, за
да разширява своите територии, както и допълнителни назна
чения, местни споразумения и натиск, за да разширява влия
нието си. Успява да издейства трима от синовете му да бъдат
назначени за бейове и паши в съседни области. По този начин
изковава една държава в държавата, която управлява или пря
ко, или чрез свои "васали". Западната граница на неговите вла
дения е по адриатическия и йонийския бряг и започва южно от
Дуръс. На юг неговите земи граничат със Средиземно море, а
на изток - с Егейско и включват цяла Морея и цяла континен
тална Гърция с изключение на Атика-Беотия и Евбея (Егри-
344
бос, Негропонте, Евиа). На север границата започва на някол
ко километра южно от Дуръс, минава южно от Битоля и стига
до Егейско море, на няколко километра западно от устието на
Вардар.
Това е най-голямата област, контролирана от един аян в
Европа, а Али - жесток и коварен, но способен човек, който
знае как да се възползва от французите и Наполеоновите вой
ни, за да играе известна роля на международната сцена. Той
контактува директно с британците, руснаците и французите.
Неговият край през 1822 г. излиза извън хронологическия об
хват на настоящото изследване, тогава армията на Махмуд II
го напада, след като той е отказал да отиде в Истанбул и през
1819 г. се е обявил за независим владетел. По това време гърците
воюват за своята независимост. Поражението на Али освобож
дава османската армия и представлява важна повратна точка в
борбата на гърците. Така че Али не само олицетворява край
ната точка, до която може да достигне властта на местните гос
подари, но и влияе върху хода на събитията в Сърбия и Гърция.
Той е всичко друго, но не и обичан и човеколюбив, но си дава
сметка, че "управлява" смесено население и поради това търси
подкрепа от всички. Християни и мюсюлмани воюват рамо до
рамо в неговата армия, но често са използвани и едни срещу
други. Значителна част от онези, които по-късно се сражават
за Сърбия и Гърция, овладяват военното изкуство под негово
командване.
Аяни и други господари, мюсюлмани и християни, има по
целия Балкански полуостров. Те не само обучават някаква част
от населението да си служи с оръжие, но и представляват об
разци за другите, включително за някои духовници и кнезове,
за това колко много може да изкопчи от установената власт
една силна личност. Следователно по един или друг начин те
подготвят почвата, от която през XIX в. ще израснат въстания
та и освободителните движения. Те са подривен елемент и пред
ставляват сериозен проблем за централната власт, но човек
може да се запита как биха се справяли без тях европейските
провинции на Османската империя. Ако не друго, то аяните и
345
останалите господари поне изпълняват известни полицейски
функции.
Възможно е на тези местни вождове да се гледа като на
потенциално ядро за раждането на една преобразувана Осман
ска империя. Както видяхме, Али Янински изгражда своите
владения, като получава за себе си, за своето семейство и за
последователите си официални титли от централното прави
телство, Пазвантоглу престава да воюва с Истанбул, когато
правителството го преназначава в "неговия" пашалък. Те може
да не са предани на султана в днешния смисъл на тази дума, но
осъзнават необходимостта от "законова" основа на властта и
знаят кой може да я предложи.
С неизбежните местни различия това признаване на необ
ходимостта от един върховен владетел, който, ако не друго,
поне утвърждава положението по места, се забелязва навсякъ
де. Всеки вожд, наследствен владетел на дадена област, по-
малък или по-голям господар, независимо от своята вяра, е
изправен пред други, които се опитват да заемат неговото мяс
то. В по-малък мащаб чорбаджиите и по-нисшите сановници
са в същото положение. Всички те изпълняват функции, които
държавата е пренебрегнала, и това, което е останало от реда и
закона - производство, плащане на данъци и другите прояви
на общностен живот, се дължи на техните по-големи или по-
малки способности. Ако бяха съществували две или три поко
ления подобни хора, много вероятно неофициалните държави
в държавата биха се превърнали в основни градивни елементи
на една възродена федерална държава. Подобна държава би
била османска само по име и би могла да представя действи
телните етнически, икономически и други сили, които бързо
израстват на Балканския полуостров.
За нещастие съществуват твърде много противници по
места, а централната власт непрекъснато се опитва да отслаби
местните господари, докато те са живи, и да унищожи изгра
деното от тях, когато умрат. В резултат малко местни властови
центрове надживяват своите създатели и така поставят в сфе
рата на догадките въпросите за едно възможно подобно разви
346
тие и за предаността на аяните. Безспорен е само фактът, че те
са единствените успешни местни управници на Балканите през
XVIII в.
Колкото по-силен е един местен управник, толкова по-го-
леми възможности има той да не допуска врага в своя район,
било като набира достатъчно местни сили, които да го възпи
рат, било, както прави Пазвантоглу, като използва враговете за
свои цели. Много еничари охотно се съгласяват да си изкарват
прехраната в служба на някой местен господар, но не всички
мислят по този начин. Освен факта, че няма достатъчно хора,
които искат и имат възможност да ги наемат или да рискуват
да допуснат подобни неуправляеми елементи на своя терито
рия, просто еничарите са твърде много, а голяма част от тях
предпочитат не да служат, а сами да си бъдат господари.
Добре известно е, че първоначално еничарите са набира
ни чрез детски данък (девширме). Те са роби на султана и слу
жат в пехотата. Мощта им бързо нараства. Те довеждат на Се-
лим I на власт, а Сюлейман II е принуден да им плати "дар",
когато се качва на трона. По времето на тези велики владетели
еничарите наброяват около 12000 души и представляват най-
добрата бойна сила на империята, а може би и в Европа. Към
края на управлението на Мурад III техният брой нараства на
около 27000. Към края на XVIII в., при управлението на Се-
лим III, 50000 мъже все още служат в еничарските части, а
около 400000 претендират за правата и привилегиите, които се
полагат на членовете на корпуса.
С увеличаването на броя на еничарите нараства и влияни
ето им не само върху военните и политическите дела, но и върху
обществото като цяло. Процесът се развива постепенно. Първо
начално на еничарите не е разрешено да се женят, докато не
приключи военната им служба но в началото на XVI в. те по
лучават това право. За да издържат семействата си те започват
все по-често да искат "подаръци", а когато започва голямата
инфлация бурно настояват за чести увеличения на основното
си заплащане и съумяват да ги получат. През вековете на упадък
малко хора имат някакъв фиксиран доход и еничарите естест
347
вено желаят да запазят този благодат за своите семейства. Около
средата на XVII в. те най-накрая успяват да прокарат отмяната
на девширмето, като по този начин запазват за своите синове
привилегията да служат в корпуса.
Като представители на професионалните османци енича-
рите се радват на многобройни привилегии извън фиксирано
то основно заплащане, включително освобождаване от данъ
ци. За да получат това предимство много хора, които по произ
ход не принадлежат към еничарите, подкупват чиновниците
да ги запишат в техните редове, като по този начин раздуват
броя на тези, които "по закон" принадлежат към елитния кор
пус. Нарастващите финансови затруднения на държавата все
пак засягат и еничарите. Те имат възможност да изнудват пра
вителството, но придобивките им са ограничени от реалните
възможности на властите да плащат. За да си изкарват прехра
ната на еничарите е разрешено да се включват в гилдиите, ко
ито те разрушават (вж. Глава 10). Много от тези "нови енича-
ри" не служат като войници, но са въоръжени, представляват
нещо като занаятчийска милиция и получават пари от хазната.
Към края на XVII в. те са господари на Истанбул и правител
ството започва, доколкото е възможно, да ги разпръсква по гар
низоните. Този модел се повтаря и в провинциалните градове.
Малкото активни еничари на военна служба поддържат тесни
връзки с групата въоръжени дребни търговци и занаятчии, ко
ито са разглеждани като техни спомагателни части и са нари
чани ямаци.
Скромните възможности, предлагани от деловите общно
сти в провинциалните градове, не могат да поддържат не
прекъснато увеличаващите се лакоми ямаци. Те следват свои
те водачи, наричани дахии, заливат провинцията, където се
превръщат в напаст както за земевладелците, така и за селяни
те. Не признават друга власт, освен своята, не се подчиняват
на представителите на държавата и дори на султанските запо
веди и налагат властта на терора. Винаги, когато им се отдаде
възможност, те събират произволни данъци от селяните, изби
ват селските водачи и се опитват да отстранят земевладелци
348
те, чиито укрепени къщи и въоръжени слуги представляват
единствената сила, която може да им се противопостави. Въпре
ки че най-много страдат селяните, земевладелците и чиновни
ците също са непрекъснато заплашвани от скитащите банди
ямаци. В Сърбия преди бунта от 1804 г. например съюзи на
изтъкнати дахии създават сили, достатъчно могъщи да се
превърнат в практически господари на цели провинции. За
разлика от районите, където силни аяни са се превърнали в
малки владетели, в регионите, доминирани от ямаци, няма нито
ред, нито мир. Неспособността на властите да обуздаят тези
размирници свидетелства за безсилието, в което е изпаднала
всемогъщата някога Османска империя. То създава и обстоя
телствата, които довеждат до окончателното разпадане на
държавата.
3. Народни сили
349
когато еничарският корпус се изражда, а ямаците се появяват
на Балканите.4
Определянето на тези хора като "разбойници" няма пейо-
ративен смисъл. Те не са престъпници в общоприетия смисъл
на думата, въпреки че властите ги разглеждат като такива. Ви
соките и често произволни данъци, строгите икономически
регулации, които не се отменят, когато се променя икономиче
ската ситуация, опустошенията, причинени от войните, и дру
ги причини заставят тези мъже да си изкарват прехраната с
грабеж. Няма съмнение, че религията и други социални фак
тори допринасят за горчивината, която изпитват тези хора в
планините. Днес балканските народи гледат на тях като на ге
рои, борци за свобода и предтечи на техните войни за незави
симост. Цветкова обобщава блестящото си изследване по след
ния начин.5 Хайдутите представляват: (1) трайно съпротиви
телно движение; (2) реакция срещу несправедливостта на ос
манската феодална система; (3) значителна сила, която от на
чалото на XVII в. се противопоставя на османците; (4) израз
на национално самосъзнание; (5) движение, чиято сила се ос
новава на подкрепата на народните маси; и (6) сила, която обе
динява всички балкански съпротивителни движения.
Хобсбом е склонен да се съгласи с нея. Той разглежда раз
бойничеството като израз на "съпротивата на цели общности
и хора срещу разрушаването на техния начин на живот... пред
шественик на революция"6. Когато говори за хайдутите той
твърди, че те "са професионални разбойници, врагове на тур-
ците и народни отмъстители по социална роля, примитивна
форма на партизанска съпротива и борба за свобода", която
350
представлява "най-висшата форма на примитивното разбой
ничество и се приближава до траен и осъзнат център на сел
ски бунт"7.
Колкото и да са близки тези две мнения, те се различават
съществени. И двете споделят, че поне от средата на XVII в.
хайдутите действат почти постоянно, но има една съществе
на разлика между твърдението на Цветкова, че те реагират сре
щу "несправедливостта на османската феодална система", и
твърдението на Хобсбом, че реакцията им е насочена срещу
"разрушаването на [един] начин на живот". Ако османската
система е феодална в смисъла, в който тази дума се използва
като означение на икономиката на Западна Европа през Сред
новековието, то тя би била феодална както за градовете, така и
за селата. Но хайдутството е почти изключително селско дви
жение. Освен географските и стратегическите причини, два
факта обясняват това: османската система променя познатия
"начин на живот" много по-драстично на село, отколкото в гра
да, преминаването от тимари към чифлици, което съвпада със
засилването на хайдутството, представлява една реална и
цялостна промяна, която според Хобсбом е важно необходимо
условие за трайно и широкомащабно "социално бандитство".
За разлика от Цветкова, когато разглежда хайдутите, Хоб
сбом не говори за "съпротивително движение", за "национал
но самосъзнание" или за общобалкански действия. Третото
твърдение на Цветкова може да се приеме с известни резерви.
Ако то означава просто, че "разбойничеството" е явление, кое
то обхваща целия регион и със самото си съществуване по
ражда сходства в поредицата от ответни реакции, които се на
блюдават в Югоизточна Европа, тя е права. От друга страна,
ако иска да каже, че движението се характеризира с нещо като
регионално единство, тя вероятно греши. Не е известно дори в
7Ibid., р. 62.
351
края на XVIII в. различните групи хайдути да са си сътрудни
чели системно в такъв мащаб.
Въпреки че днес хайдутите са смятани за национални
герои и предшественици на успешните революции от XIX в.,
да им се приписват съвременни национални чувства и мотива
ции е неоснователно, същото се отнася и до разглеждането им
като съпротивително движение, в смисъла, който се влага в
този израз при описването на явления от XIX и XX в. Наисти
на народни песни и приказки с предполагаем ранен произход
също ги представят като защитници на онеправданите, на хри
стиянските маси, страдащи под лошото мюсюлманско управ
ление. Няма съмнение, че към края на XVIII в. у различните
балкански народи съществува нещо подобно на национално
самосъзнание и различията между тях - да не говорим за чув
ствата, които ги отделят от турците - стават все по-ясни. Все
пак, да се приписва на хайдутите национални мотиви още в
началото на XVIII в., би представлявало прехвърляне на мо
дерни представи в миналото. Това не означава, че се поставя
под въпрос тяхната любов към родните земи в един по-тесен
смисъл, нито съчувствието им към народа, който ги обитава.
За да може да съществува движението, е необходимо взаимно
разбиране между този народ и бойците.
Съпротивата на тези воюващи селяни е предимно местна
и произтича, както показва Хобсбом, от нежеланието им да
приемат драстичните промени в начина им на живот. Тази
съпротива има своето развитие: ескалацията на бунта и кон-
трамерките водят до всеобхватна гражданска война, в която се
включват правителството, местните властници, силите на яма-
ците и еничарите, различните народни хайдушки чети, а в мно
го случаи и набирани по места полицейски сили, известни като
арматоли или кърджалии. С нарастването на хаоса и размаха
на тази многостранна гражданска война сътрудничеството
между хайдутите и селските маси се разширява и осигурява
на хайдушките действия по-широка и по-стабилна база. Тога
ва хайдутите наистина се превръщат в "зародиш на потенци-
352
ални освободители, признати от народа като такива"8. Когато
официалната власт подкрепя тази коалиция, насочена срещу
основния й враг - групата на ямаците и еничарите - сцената се
оказва подготвена за масов бунт.
Човекът, който предизвиква това ново разпределение на
силите, е трагичният реформатор, султан Селим III (1789-1807).
Той не е "прозападно ориентиран", в смисъл на човек, който
възприема западните идеи. Възпитан в традициите на исляма
и на професионалните османци, Селим вярва, че като върхо
вен повелител негов дълг е да освободи обществото от недо
статъците му и да възстанови отлично функциониращия меха
низъм от средата на XVI в. Той се стреми да прочисти къщата,
да премахне многобройните порочни практики, включително
получаването на "права", които не съответстват на строгите
понятия на мюсюлманско-ислямското право. Нещо повече, той
разбира, че дори и да успее, Османската империя пак не би
могла да се противопостави успешно на руската и австрийска
та заплаха, поради своята относителна техническа и особено
военна изостаналост. В някакъв смисъл това разбиране превръ
ща султана в технологически "модернизатор"9.
Селим не е "демократ", който се стреми да даде "равни
права" на раята. И двата тласъка на неговата реформа застра
шават положението на онези, чиито претенции за изявеност,
богатство, социален статут и привилегии нямат сериозни ос
нования, или онези среди, главно във войската, които биха из
губили своето положение в резултат от технологическите про
мени, замислени от владетеля. Еничарите и ямаците, които
върлуват из целия Балкански полуостров, са заплашени от це
лите на Селим. Те се превръщат в негов основен противник и
естествен съюзник на враговете му, сред които най-могъщ в
региона е Пазвантоглу.
4bid„ р. 71.
9 Несъмнено най-добрият труд за Селим и неговото време е
Stanford J. Shaw, Between Old and New.
354
ските сръбски хайдушки сили побеждават при Белград вой
ските, пратени от Пазвантоглу, и ямаците и спасяват града и
пашата.
Тази битка дава аргументи на враговете на Селим, които
се противопоставят на използването на немюсюлмани от мю
сюлманските власти срещу мюсюлмани. Насред една чужда
война Селим се опитва да постигне компромис и разрешава на
ямаците да се върнат в Белград, при условие че се покорят на
губернатора. Те обаче не спазват обещанието си и през август
1801 г. убиват Хаджи Мустафа. Техният водач Халил ага, под
крепян от четирима дахии на ямаците, става господар на
Сърбия и установява управление на терор, което в края на кра
ищата води до въстанието от 1804 г.
Въпреки че последвалите събития са детайлно описани в
осмия том от тази поредица, тук трябва да се отбележи, че меж
ду 1801 и 1804 г. хайдушките чети се превръщат в голяма на
ционална съпротивителна армия - отлична илюстрация за про
цеса на преход от "разбойничество" към национални освобо
дителни сили. Този преход поне отчасти дава отговор на въпро
са защо Сръбският бунт от 1804 г., който в началото цели само
изпъждането на ямаците и възстановяване на управлението
на Хаджи Мустафа, бързо се превръща във Война за независи
мостта на Сърбия. Старовремските хайдути биха били напълно
доволни от султанската заповед, което потвърждава правото
им да носят оръжие и да воюват с ямаците, но националните
сили, тясно свързани с кнезовте - могъщите водачи на населе
нието като цяло, не могат да бъдат доволни от решението на
султана, колкото и революционно да е то в традиционния ос
мански контекст. Когато сръбските искания надхвърлят жела
нието за легитимно османско управление и по-голямо участие
при решаването на местните проблеми, Селим е принуден да
пази целостта на своите владения. Успехът на Войната за неза
висимостта на Сърбия окуражава другите балкански народи и
поражда други успешни въстания и войни за освобождение,
които слагат край на османското управление в Югоизточна
Европа.
355
Събитията в Сърбия и в другите балкански земи през XIX
в. са резултат от непрекъснато засилващата се неспособност
на османците да налагат законите и да контролират ямашките
елементи в класата на професионалните османци. Безвластие-
то не се ограничава само до европейските провинции на импе
рията, но тук религиозните различия между управляващи и
управлявани са по-откроени; тук промените, наложени от без
законието, пораждат по-драстични трансформации в ежеднев
ния живот; и накрая, тук османците се изправят пред Запада,
който има възможност не само да воюва с тях все по-успешно,
но и да излъчва нови идеи към населението от пограничните
райони, което има сънародници отвъд границата. Тези идеи
съдействат за изграждането на неговото самосъзнание и улес
няват преобразуването на хайдутите в борци за свобода.
Тази и предишните глави обобщават преобразуванията,
промените в начина на живот на населението, които правят
бунта неизбежен и са причина последният етап от разпадането
на Османската империя, който продължава около един век, да
започне от европейските провинции. Невероятно бързият
възход на империята към величието започва със завладяването
на Югоизточна Европа. В течение на векове тук е разположен
властовият център на империята и пак тук започва нейния
упадък, изразяващ се в загуба на територии, и като резултат от
масовото народно недоволство вследствие от разпада на реда
и законността.
356
Част V
Общи въпроси
Глава 12
Културен живот
1. Въведение
357
източна среда, която им е чужда, и са напълно изолирани от
културния и интелектуалния свят, към който са принадлежали
преди пристигането на османците. Тази изолираност не позво
лява развитието на дейностите, които интересуват историците
на кулгурата.
Към изолацията от неислямския свят се прибавя и строга
та формалистична ортодоксалност на османските власти - вто
рата главна причина, която задушава интелектуалния живот в
Югоизточна Европа. Двеста години османците са толерантни
господари, но някои обстоятелства ги карат да се отнасят враж
дебно към онези, които проявяват независимо и оригинално
мислене, необходимо за един истински културен живот. По
времето, когато се появяват на историческата сцена като жиз
нена и държавотворческа сила, мюсюлманската цивилизация
в Близкия Изток вече е преминала най-славния си етап и по
политически, но предимно по теологически причини е огра
ничила мащаба на научното дирене и интелектуалната свобо
да. Поетите, хората на изкуството и дори архитектите, вклю
чително много турци, се придържат строго към утвърдените
стилове и норми и, въпреки че техните творби се отличават с
голяма и трайна красота, на тях им липсва новаторство, те са
предимно вторични в стилово отношение. Когато при Орхан и
особено при Мурад I османците възприемат високия сунитски
ислям с всички негови вярвания и институции, те наследяват и
всички белези на интелектуалната ортодоксалност. Донякъде
по-свободният и по-склонен към експерименти интелектуален
климат, съществувал по времето на Мехмед II, поражда остри
реакции при Баязид II. Нарастващото влияние на арабските
земи, което започва със завоеванията на Селим I, при неговите
приемници довежда до нарастване на религиозната нетолерант
ност и всякакви възможности за оригинална художествена или
интелектуална дейност изчезват.
Относителната бедност на културата в европейските про
винции на империята се дължи и на още няколко причини. Като
най-важен властови център на държавата, разположени срав
нително близо до столицата, тези земи са по-внимателно кон
358
тролирани от властите в Истанбул, отколкото някои по-отда-
лечени и по-маловажни владения на султана. В никакъв слу
чай не трябва да се забравя, че в ключовите земи на Югоизточ
на Европа1голямото мнозинство от населението са православ
ни християни, а мюсюлманите изпитват към тях по-голямо
недоверие, отколкото към всяка друга религиозна общност в
своите владения. Нещо повече, точно с тези хора османците са
водили най-тежките си битки след времето на Осман I. Право
славният миллет винаги е по-строго контролиран от остана
лите. Това обяснява защо в земите, които разглеждаме, евреи
те са сякаш разполагат с повече свобода от християните. Евре
ите се радват на по-голямо доверие, защото те не будят страх.
По тази причина точно православните християни, който са
мнозинство и които могат да развият интелектуалния и худо
жествения живот в провинциите, са и най-внимателно наблю
давани и обезкуражавани.
Разногласията в средите на православните също изигра
ват важна роля за ограничаването на културната дейност. През
последните два века, когато говорят за тези разногласия,
сръбски, български, а в някои случаи дори румънски историци
определят периода като време на двойно турско-гръцко иго.
Гръцките историци отхвърлят тези твърдения, като подчерта
ват, че, подобно на техните събратя християни, гърците също
са обект на османското потисничество.
Противоречието е съсредоточено около ролята на църква
та и по-точно на Патриаршията във времето на османската власт
и особено през доминирания от фанариотите XVIII в. Защит
359
ниците на политиката на църквата напълно основателно по
сочват, че, особено след установяването на системата на мил-
летите, патриархът и неговите епископи имат задължението
да администрират делата на православните християни, да ги
представляват пред султана и другите османски власти и да ги
бранят от неправди. За да може да изпълнява тези задължения,
много от които са поверени на светски служители, църквата
трябва да надхвърли старата чисто духовна организация и да
изгради една строго централизирана административна струк
тура, паралелна на османската власт. Още по-важно е, че
църковната йерархия има върховното задължение да пази вя
рата и нейната чистота в една изцяло враждебна среда. По тази
причина тя трябва да настоява за строго спазване на догмата и
дори на чисто ритуалните страни на религиозната служба, за
да запази църквата от изчезване. Дори ако някои от нейните
представители в отделни случаи се водят от не толкова възви
шени съображения, няма съмнение, че висшият клир помни
тези свои задължения и ги следва при изпълнението на своите
задължения.
Трудностите произтичат от това, че, както вече бе споме
нато, православният миллет не представлява някаква етниче
ска или езикова общност. По-скоро той обединява различни
хора, които по време на отдавна отминалите дни на своята не
зависимост, когато са имали възможност, са настоявали за из
граждане на отделни народностни църкви по византийски об
разец. Те не разбират, че патриархът просто изпълнява султан
ските разпореждания за една "обединена църква". В техните
очи новият ред представлява просто връщане към "гръцкото"
върховенство и унищожаване на собствените им църковни ин
ституции. Малцина са достатъчно подготвени за да си дадат
сметка за тези основни положения, но всеки забелязва посте
пенното изместване на черковнославянския език от гръцкия в
богослужението, трайната подмяна на сръбските и български
те епископи от гърци, увеличаването на църковните данъци.
Последната тенденция е неизбежен резултат от голямата ин
флация в края на XVI в. Другите злоупотреби са проявяват глав
360
но в края на XVII и през XVIII в., но впоследствие започва да
се смята, че те характеризират целия османски период.
Еднакво лесно е да бъде съдена църквата за това, че насто
ява за един литургичен език, който накрая прави богослуже
нието неразбираемо за много вярващи, за унищожаването на
черковнославянските книги и за изхвърлянето на разговорния
език от нейните училища, както и да бъдат защитавани тези
мерки. Затова противоречието между гърците и техните сла
вянски едноверци е нерешимо. Всъщност тези мерки наисти
на накърняват сериозно славяните, но те могат да бъдат раз
глеждани като неизбежни, щом като йерархията е заставена да
наложи единни закони в същото време, в което тя изпълнява
върховния си дълг - спасяването на вярата - при възможно най-
трудни обстоятелства.
Не може да се отрече, че погърчването на църквата и нейни
те образователни институции откъсват славяните от изворите на
тяхната цивилизация, която тъкмо тръгва по собствен път, кога-
то турците нападат Югоизточна Европа. Това откъсва негръцки-
те православни от културния живот на Европа дори в по-голяма
степен от общата изолираност. Тези народи развиват това, което
могат. Тяхната народна култура разцъфтява, но книжовността и
изкуствата вехнат и са оставени почти изцяло в ръцете на гърци
те. Дубровник и румънските княжества са единствените места,
където негръцките християни могат и наистина се посвещават
на интелектуални занимания и изкуства.
И накрая, налага се да се направят някои уводни бележки
за турците. Те също живеят в Югоизточна Европа и тяхното
присъствие оставя своите следи. Прекрасната одринска джа
мия Селимие, шедьовърът на големия турски архитект Синан
(1491-1588), е само най-известният от множеството архитек
турни паметници, останали от турското владичество - джамии,
гробници, надгробни паметници, къщи на богати хора, покри
ти базари, обществени бани и някои укрепления. И все пак, за
много малка част от тези сгради може да се твърди, че пред
ставляват напълно оригинален израз на един творчески дух,
или че носят отпечатъка на един "европейско-османски" реги
онален стил.
361
Оскъдността на мюсюлманския принос към културата на
региона не трябва да ни изненадва. Закостенелите културни
кодове на мюсюлманската близкоизточна цивилизация огра
ничават турците дори повече от християните и евреите. С из
ключение на онези, които живеят в най-източните области на
Балканите (днешна Европейска Турция), повечето турци в
Югоизточна Европа са администратори, войници, земевладел
ци или занаятчии и живеят сравнително изолирано. По-талант-
ливите гравитират около големите центрове на османската кул
тура - Истанбул, Одрин и Бурса - където пред тях се откриват
по-широки хоризонти. По тази причина значителните осман
ски произведения на изкуствата и литературата са създавани
извън регионите, на които е посветено настоящото изследва
не. Югоизточна Европа е важна за османците в икономическо
и военно отношение, но в етнографски смисъл тя остава "чуж
да земя", която се оказва не особено плодотворна за създаване
на трайни творения на османо-турската цивилизация.
Всичко това обяснява защо интелектуалните и художест
вените постижения на народите, които живеят под османска
власт в Югоизточна Европа, са сравнително скромни и защо
тази глава, която ще се докосне само до най-значителните стра
ни на културния живот, е сравнително кратка. Все пак не тряб
ва да се забравя, че творческите постижения от този регион са
създадени в изключително неблагоприятна среда. Ако се държи
сметка за това обстоятелство, резултатите са много по-впечат-
ляващи, отколкото изглеждат на пръв поглед.
2. Гърците
362
Въпреки че, строго казано, те не влизат в обекта на това из
следване, поради значението им за историята на гръцкия на
род, се налага тук да се кажат няколко думи за тях.
Културният живот на гърците извън империята може да
бъде разделен на два ясно различими сектора: творчеството на
стотиците гръцки писатели, художници и учени, които, както е
известно, се преселват в Италия и дори по на Запад след пада
нето на Константинопол, и творчеството на онези, които
продължават да живеят в традиционно гръцки земи, на първо
място Кипър, Крит и други острови. Първата група няма да
бъде разглеждана тук, защото тя принадлежи по-скоро на ис
торията на Западна Европа и е сравнително добре позната.
Достатъчно е да се подчертае приносът, който гърците имат
към Ренесанса като учители по гръцки език в множество уни
верситети и владетелски дворове, като преносители, превода
чи и коментатори на великите творби на класическа Гърция на
Запад. Те играят значителна роля и като учени и издатели и
оставят трайни следи в развитието на модерна Европа.
Въпреки че приносът на гърците, които живеят на Запад,
за културната история на света е огромен, постиженията на
онези, които остават в родината си, са по-важни за развитието
на гръцката култура.2 Контактите с Италия, главно с Венеция,
под чиято власт са най-важните гръцки културни средища и
която контролира университета в Падуа, имат голямо значе
ние за развитието на знанието и на новите литературни фор
363
ми.3 Делото на гръцките книжовници в гръцките земи, които
не са под османска власт, има особено голямо значение, загцо-
то точно тези хора съхраняват жива културата на своя народ и
дори я развиват. Сред онези, които живеят под османска власт,
изчезва не само дългата книжовната традиция, дори и обикно
вената грамотност катастрофално запада дотам, че повечето
енорийски свещеници са практически неграмотни. Книжовна
та дейност на гърците в доминираните от турците области на
континентална Гърция практически изчезва за два века. Това,
което остава, е народна литература, която намира израз в на
родни песни и в Клефтика - балади, които възпяват делата на
клефтите.
Крит е първият център на гръцката литература след пада
нето на Константинопол. През първата половина на XVI в. на
острова работят няколко поети, които следват литературните
образци на Италианския ренесанс. Стефанос Сахликис, пра
вист по образование, пише поезия, посветена главно на зло
щастната, с които сам той е се е сблъсквал. Тематиката в твор
чеството на неговия съвременник Маринос Фалиерос е много
по-разнообразна и включва дори религиозни и еротични теми.
По същото време един друг поет, известен единствено с името
Бергадис, създава поемата Апокопос, която описва пътешест
вие в подземния свят, тя е първата съвременна печатна гръцка
литературна творба (Венеция, 1519). Според Политис тя е "най-
поетичното произведение от XVI в."4По същото време в Кипър
един неизвестен поет създава прекрасна любовна поезия, също
по италиански образец.
364
Въпреки че повечето от важните прозаици от това време
работят на Запад, някои юридически текстове са публикувани
на народен език в Кипър, а дори малко по-рано, още през XV
в., Леонтиос Махерас пише на народен език една история на
острова в проза. Единствените прозаични текстове от завла
дените от османците земи, които заслужават да бъдат споме
нати, представляват кореспонденцията на Патриаршията с нем
ски протестантски учени от времето на патриарх Йеремия II
(1572-1595).
През следващото столетие прозаичните творби се увелича
ват. Мелетиос Пигас (1535-1602), критянин, който получава об
разованието си в Падуа и през 1590 става александрийски пат
риарх, пише проповеди на народен език. Неговият ученик Ки-
рилос Лукарис (1572-1639), първият константинополски патри
арх, екзекутиран по заповед на султана, основава първата пат
риаршеска печатница, възлага превода на евангелията на наро
ден език и се стреми да подобри образованието. Именно Лука-
рис кани Теофилос Коридалевс (1560-1645) да преподава в не
говото училище и скоро влиянието на този учен мъж се усеща в
съживяването на гръцките училища в цялата империя.
Всички тези културни прояви остават на по-заден план в
сравнение с дейността на критяни, които за около столетие
доминират на гръцката интелектуална сцена, като се почне от
70-те години на XVI в. По това време не само литературата, но
и живописта преживяват "златен век" в Крит. Михаил Дамас-
кинос (15357-1591) и Доменико Теотокопулос (15407-1614), по-
известен като Ел Греко, са двамата гиганти на критската шко
ла. Иконописта на острова оказва широкообхватно и трайно
влияние върху целия православен свят. И все пак основният
принос на Крит в гръцката култура е в литературата.
Първата значителна фигура е драматургът Георгиос Хор-
тацис, който е роден някъде в средата на XVI в. В неговите
ръце народният език се превръща пълноценен литературен
език. Трите му пиеси - трагедията Ерофили, комедията Кацур-
бос и пасторала Гипарис - се основават на италиански образ
365
ци, но в тематично, езиково и структурно отношение са много
оригинални и го определят като творец от първа величина.
Може би най-важен сред критските писатели е драматургът
Викентиос Корнарос, който живее в края на славния век на
критската литература. За него не се знае нищо освен името и
гова, че като млад пише Жертва Аврамова, а като зрял поет -
Еротокритос. Първата пиеса, изградена по познатия библей
ски сюжет, няколко века се радва на голяма популярност. Кра
сиво написана, тя е подчертано оригинална творба, която не се
съобразява с общоприетите драматургични правила, но все пак
успява да постигне драматургично единство, което я превръ
ща в изящно творение. Еротокритос следва модела на оби
чайната рицарска тема. Героят, обикновен рицар, е влюбен в
дъщерята на краля и трябва да извърши големи подвизи, често
неясни, преди да му бъде позволено да се ожени за нея. Сцена
та е изцяло балканска, героите са атиняни, враговете са власи
и хора от Изтока. Тази пиеса се радва на най-високи критичес
ки оценки, а популярността й достигало наше време. Същест
вуват и други, не толкова талантливи драматурзи. Въпреки че
за Крит това велико столетие завършва със завладяването на
острова от турците през 1669 г., неговите литературни тради
ции оцеляват.
В края на XVII в. гръцкият културен живот продължава
във венецианските владения, главно в Йонийските острови, и
по-късно се разпространява чак до Виена, но най-значимите
процеси се разгръщат в османските земи и са тясно свързани с
възхода на фанариотите. Благодарение на влиянието на фана-
риотите върху Високата порта част от гръцкото население се
сдобива с известни привилегии и това оказва въздействие и
върху културата. Споменатият вече Александър Маврокорда-
тос, вторият фанариот, който получава поста султански Драго
ман (велик преводач), е ерудиран човек, който преподава в па
триаршеското училище и пише няколко научни труда. Негови
ят син Николаос (1670-1730), първият фанариотски княз в
румънските княжества, е и изявен писател. Неговият роман
366
Парерга на Филотеос се приема за първата проява на Гръцко
то възраждане.5Значението на тези творби е в тяхното съдържа
ние, което отразява новите идеи, появили се в Западна Европа,
а не толкова в езика и стила, които отстъпват на написаното
през предишните периоди. Идеите на Волтер проникват в ран
ните произведения на Евгениос Вулгарис (1716-1806), въпре
ки че този автор по-късно става консерватор, особено след като
се установява в Русия през 1770 г.
Двама автори от периода преди 1770 г., когато влиянието
на Просвещението става наистина силно, заслужават да бъдат
споменати тук: Константинос [Кесариос] Дапонтес и Козмас.
Не се знае кога е роден Дапонтес, той се замонашва в Света
гора през 1757 и умира през 1784 г. Дапонтес не е майстор на
стила, но тъй като пише много и по всички въпроси, за които
успява да научи нещо, и понеже много от това, което написва,
е публикувано приживе, той се превръща във важен популяри-
затор. Козмас [Етолийски] ( 1714-1779), за когото се смята, че е
ученик на Вулгарис, е странстващ проповедник, чиито слова
са записвани от слушателите. Той съчетава "най-висшата фор
ма на духа на образованието и просвещението с религиозната
вяра и националното съзнание1' и "може да се смята за един от
предходниците на пробуждането (sic) на нацията"6.
Този нарастващ дух на просвещение и национално възраж
дане в края на XVIII в. довежда до появата на първите големи
фигури, които са дълбоко повлияни от събитията във Фран
ция. Сред тях е Иосипос Мисиодакас (поч. 1790), който препо
дава във фанариотските дворове в Яш и Букурещ. Той се по
свещава преди всичко на науката, но се интересува и от обра
зованието, и от създаването на народен литературен език. Във
всяко отношение по-важен е Димитриос Катардзис (1725?-
1807), който пише на народен език, тъй като иска да запознае
367
колкото се може повече хора със своите възгледи за съвремен
ния свят. Титанът на епохата без съмнение е Адамантиос Ко-
раис (1748-1833). Той е лекар по образование, след 1788 г. жи
вее в Париж и се очертава като главна фигура в гръцкото поли
тическо просвещение. Кораис възприема идеите на Френската
революция и играе главна роля в раждането на съвременна
Гърция. В настоящия контекст обаче трябва да бъде споменато
само едно от неговите постижения. Той е първият грък, под
готвен като лингвист, и оказва голямо влияние върху поне едно
поколение гръцки писатели и езиковеди. Без съмнение Кораис
е бащата на съвременния гръцки литературен език.
В края на този кратък преглед на гръцкия интелектуален
живот под османска власт трябва да бъде споменат Ригас Ве-
лестинлис (17577-1798). Преди да се премести във Виена око
ло 1790 г. Ригас служи при фанариотските князе и дори в тур
ската администрация. Австрийската полиция обаче го аресту
ва и така прекъсва неговата активна издателска дейност, която
включва преводи, публикуване на карти, писане на патриотич
ни брошури и песни, разкази и учебник по физика. Хабсбург-
ските власти го предават на османците, които го екзекутират.
Ригас е голям гръцки патриот и герой-мъченик, но като лите
ратор има второстепенно значение.
3. Славяните
368
Всички българи живеят под османска власт и в непосред
ствена близост с главните административни центрове Истан
бул и Одрин и затова имат най-малки възможности да се изра
зяват писмено, с живопис или архитектура. За векове сърбите
също са в подобно положение, но през последното столетие
преди бунта от 1804 г. те бързо развиват значителна образова
телна мрежа, която се превръща в средище на културен живот.
Центърът на това движение е митрополията в Карловци (Кар-
ловиц, Карлоца) във владяната от Хабсбургите част на Славо-
ния. Тя е установена и защитена с две дипломи на император
Леополд I (1657-1705), които през 1690 и 1691 г. й дават при
вилегии като религиозен, културен и дори национален център
на сърбите, след като през 1690 г. те се заселват в тези земи,
водени от патриарха на Ипек (Печ) Арсение 111 Черноевич. Това
културно оживление, което има голямо значение за възражда
нето на цялата нация, се разгръща извън владенията на султа
ните и по тази причина не е обект на настоящото изследване
на процесите, които текат в Османската империя.
Ако се разглеждат само османските владения, в тази глава
трудно би се намерило оправдание да се спомене нещо друго,
свързано със славяните, освен народните песни, народната
поезия, която възпява делата на хайдутите, и на първо място
знаменития Косовски епос. Този епос се изгражда постепенно
през вековете, всяко поколение дава своя принос за създаване
то на една от най-забележителните епически поеми в светов
ната литература, която е посветена на знаменитата битка за
Косово от 1389 г. Словенците, които не поддържат никакъв
контакт с Югоизточна Европа, трябва да бъдат пропуснати, но
далматинците извън Дубровник и хърватите поддържат до
статъчно контакти с региона и заслужават един кратък преглед
на техния културен живот да бъде поставен редом с наблюде
нията върху сърбите и българите.7
370
първият писател, който широко използва народната поезия като
образец. Той пише предимно любовни поеми, но и стихове,
посветени на живота на хората около него. Най-известната му
поема Риболов и рибарски разговор (публикувана през 1568 г.)
принадлежи към втората група.
Град Задар ражда Петър Зоранич ( 1508-1550?), авторът на
първия хърватски роман Планини, публикуван посмъртно през
1569 г. Творбата дава реалистично описание на живота на хо
рата от различните социални класи в Далмация от епохата на
автора. Бръно Крънарутич (средата на XVI в., годините не са
несигурни) написва поемата Завладяването на Сигетвар (пуб
ликувана 1584), темата е разработвана многократно от хърват
ски и унгарски поети. Тя е посветена на завладяването на Си
гетвар от османците през 1566 г., когато по време на битката
загиват и Сюлейман 1, и защитникът на града граф Никола Зрин-
ски (Миклош Зрини).8
През следващия век, най-забележителния в културната
история на Дубровник, останалата част от Далмация не ражда
първокласни писатели. Все пак двама от не толкова блестящи
те автори заслужават да бъдат споменати. Бартол Кашич (1575-
1650) от остров Паг, духовник от времето на Контрареформа-
цията, се опитва да използва книгите за своето дело. В стреме
жа си да достигне до най-широка аудитория той установява,
че щокавският диалект е най-разпространен и пише на него.
Автор е на първата граматика на южнославянски език -
Institutiones linguae Illyricae, която е публикувана през 1604 г.*
371
Стремежът на Кашич да разпространи католицизма е най-ус
пешно продължен от един босненски духовник - Матия Див-
кович (1563-1631). Творчеството на Дивкович не е оригинал
но, то отвежда към различни източници, но авторът е значим,
тъй като предлага пример за няколко други църковни писатели
и заради неговото умение да съчетава религиозните идеи с на
родни приказки. Той първи използва писмено босненски що-
кавски диалект.
През XVIII в., когато най-великият син на Дубровник Руд-
жер Бошкович (1711-1787) не е писател, а учен, двама значи
телни писатели работят в крайбрежните райони. И двамата са
фрацискански монаси, които се стремят към мисионерска дей
ност в Османската империя. Филип Грабовац (1695-1750) не е
голям автор, но е всеотдаен патриот и отличен наблюдател на
обществото. Неговите описания на народния живот са ценни,
но реформисткият му плам не допада на венецианците, които
го арестуват и той умира в затвора. Много по-значително е
делото на Андрия Качич-Миошич (1704-1760), който работи в
множество енории в Далмация и Босна. Роден демократ,
изпълнен с любов към всички, той се чувства близък до обик
новените хора и открива тяхното изкуство и поезия, но дости
га до убеждението, че историите, които те си разказват, не са
верни. Качич-Миошич смята, че всички южни славяни са един
народ и решава да им каже "истината" във форма, която те мо
гат да разберат. Написва две "истории" - Приятен разговор на
словенския народ (1756) и Кораблица (1760). Приятен разго
вор е по-важна, тъй като се опитва да разкаже цялата история
на южните славяни, като поставя акцента върху османския пе
риод. Тези творби, които имат известни литературни достойн
ства, са написани на прост език, тъй като авторът се стреми да
достигне до максимален брой читатели, а неговата поезия, ко
ято се основава на народната, създава истински хърватски об
разци. Качич-Миошич става много популярен и оказва голямо
влияние.
Първият по-значителен автор в Хърватия-Славония е
преподавателят в йезуитската гимназия в Загреб Юрай Хабде-
372
лич (1609-1678). Сам той не се смята за писател, но неговите
сборници с проповеди (Огледалото на Дева Мария и Първо
родният грях на нашия отец Адам) са написани на отличен
хърватски и съдържат множество ценни и точни наблюдения
на живота около него.
Съвсем различен е приносът на двама негови съвремен
ници, които произхождат от висшата аристокрация: Петър
Зрински (Петер Зрини, 1621-1671) и неговият шурей Фран
Кристо Франкопан ( 1643-1671 ). И двамата са високо образова
ни западни възпитаници, но и двамата познават далматинска
та литература и народна поезия и съчетават техните елементи
в своето творчество.
Петър Зрински е воин и бан на Хърватия. Той се присъе
динява към общоунгарския заговор, организиран от неговия
по-голям брат Никола Зрински (Миклош Зрини), пра-правнук
на героя от Сигетвар, който смята, че денят, в който османците
ще бъдат прогонени от Унгария-Хърватия-Славония, е пред
стоящ, но предполага (заедно с останалите конспиратори), че
Хабсбургската власт едва ли би била по-добра. Единствената
му творба Сирената на Адриатика е посветена на битката за
Сигетвар и представлява хърватски вариант на епическата по
ема на брат му, класическа творба на унгарската литература -
Szigeti Veszedelem. Единственото й достойнство е в езика.
Франкопан, който е екзекутиран като конспиратор заедно
с Петър, въпреки че в най-добрия случай има маргинално уча
стие в заговора, е много талантлив писател, който превежда
Молиер, но е напълно непознат на читателската публика. Не
говите произведения са конфискувани от властите и са публи
кувани едва през XIX в. Най-забележителна сред тях е стихо
сбирката Градината на отдиха, в която се откриват различни
теми - любовта, войната, описание на епохата, мъката на мла
дия човек, който често се е сблъсквал с трагедии. Много от
стиховете са писани в затвора. Изказът и владението на езика
превръщат Франкопан в един от най-забележителните поети
от XVII в.
През същия век Хърватия ражда две други важни фигури -
373
Юрай Крижанич (1618-1683) и Павел Ритер Витезович (1652-
1712). Крижанич е роден близо до Загреб, постъпва в йезуит
ския орден и получава образование в Рим. Във връзка със стре
межа му да преодолее Великата схизма той предприема две
пътувания до Русия. Докато обикаля из различни земи, насе
лени със славяни, Крижанич започва да работи за обединява
нето както на църквите, така и на славяните и се превръща в
първия "панславист". По време на второто му посещение в
Русия той е арестуван и изпратен в Сибир. Не е известно кога
е освободен, но умира с поляците пред стените на Виена през
1683 г. В многобройните си творби проповядва своите идеали
пред всички славяни, но особено пред руснаците, като крити
кува, увещава и призовава славяните към величие. Важен е
преди всичко като "политически теоретик", но и писателският
му талант не трябва да бъде пренебрегван.
Витезович е роден в Сен, но работи предимно в Загреб.
Нито благородник, нито клирик, той е първият хърватин, кой
то се опитва да се издържа ог писане и издателска дейност.
Той е плодовит интелектуалец с различни таланти, но умира в
голяма бедност във Виена. Неговата мечта е обединението на
всички южни славяни под скиптъра на Хабсбургите, а интере
сите му го обхващат езикознанието и правописа и той се опит
ва да създаде единен литературен език за всички южни славя
ни. Най-дългата му поема се насочва към позната тема и опис
ва Съпротивата па Сигетвар, а неговата Илюстрована Сърбия
е първата история на Сърбия, писана по документи и с инстру
ментариума на съвременната историография.
Най-талантливият сред писателите в Хърватия през XVIII
в. е Тито Брезовачки (1757-1805) от Загреб. Той е монах-пав-
лин и се отдава на литературата, когато орденът му е разпус
нат. Той е социален критик, който се противопоставя на коруп
цията, суеверието и политическата ситуация в Хърватия. Пише,
за да просвещава и неговите герои представляват ясно различ
ните социални класи и техните недостатъци. Голямо е значе
нието му като драматург на една любителска трупа в Загреб.
Две от неговите пиеси - Ученикът на магьосника [Ученикът
374
на Матиаш грабанциаш (накроманта)] и Циогенеш (история
та на един слуга, който служи едновременно на двама госпо
дари, които не знаят, че са братя) - надхвърлят своето време и
могат да бъдат поставяни дори и днес.
Единственият друг по-значителен автор от това столетие е
Матия Антун Релкович (1732-1798), син на Славония. Като
офицер, който участва в Седемгодишната война, той попада в
плен и живее в различни германски градове. Така получава
възможност да сравни живота там с живота в родната му про
винция. Наскоро освободена от турците, потъналата в мизе
рия Славония е управлявана от църковни и светски господари,
които очевидно не разбират проблемите на народа, на който
служат. Резултатът от това сравнение е поемата Сатир, напи
сана в духа на народната поезия и публикувана в Дрезден през
1762 г. Релкович се отнася критично, но и конструктивно към
проблемите на Славония. Творбата бързо става популярна и
сред образованите, и сред необразованите среди, но не допада
на властите. Поемата заслужава да бъде запомнена както зара
ди стиховото й майсторство, така и заради съдържанието. Дру
гите произведения на Релкович не достигат до нивото на първа
та му публикация.
Дългите векове османско владичество не дават възможност
на сърбите да създадат литература, която да може да се сравни
с хърватската. Като изключим народната поезия, литературна
та дейност на този народ се свежда до работата на монасите в
няколко манастира, която не създаване нищо особено значи
телно. Единствената важна фигура в областта на културата от
времето преди преселването в хабсбургските земи е Паисий
(15507-1647), един от първите митрополити на Ипекската епар
хия след нейното възстановяване от османците през 1557 г.
Неговото произведение - житие на Стефан IV Урош (1355-
1371), последният владетел на Сърбия - няма особена стой
ност, но това, че събира ръкописи и насърчава монасите да
правят същото и да ги преписват, оказва значително и дългот
райно влияние. Положението се променя след преселението в
земите на Хабсбургите, когато се появяват множество писате
375
ли. Все пак повечето от гях са духовници, които започват да
използват един своеобразен изкуствен език, смес от черковно-
славянски, народни говори и множество заемки от руски. На
този нов "литературен език" са написани най-ранните образци
на новата сръбска литература, но той е разбиран само от духо
венството, от един тънък слой образовани светски лица в гра
довете и от шепа хора в селските райони.
Първият център на тази нова сръбска литература е манас
тирът в Сентендре на Дунав, северно от Буда, който е изграден
от монасите от Рача (на река Сава, западно от Белград), които
са последвали Арсение III през 1790 г. Един от монасите - Ки-
приян - е автор на първото изследване на сръбската поезия.
Истинският център на сръбския културен живот, включително
и на литературата, възниква по на юг, в района на днешна Вой-
водина. Тук започват своето дело трима писатели, които тряб
ва да бъдат споменати: Захари Орфелин (1726-1785), Иован
Раич ( 1726-1801 ) и Доситей Обрадович ( 1742-1811).
Орфелин е светски човек. Гой е добре образован, предим
но в резултат на собствените си усилия, и заема най-различни
постове в главните градове на Войводина, във Виена и Вене
ция. Неговата книжовна дейност е не по-малко разнообразна -
от учебници за началните училища до трудове по лозарство.
Много от трудовете му са публикувани анонимно или под псев
доним и, по един или друг начин, всички се стремят да образо
ват читателите. Без съмнение през този век той е най-добрият
сръбски поет, публикува и биография на Петър Велики, а през
1768 г. издава във Виена Славяно-сръбски магазин, първото
подобно сръбско списание, в което са поместени статии по най-
различни въпроси.
Раич е свещеник, завършил образованието си в Киев. Пъту
ва много и събира материали за историческото изследване Ис
тория на различните славянски народи, най-вече на българи
те, хърватите и сърбите, което е публикувано в четири тома
във Виена през 1794-1795 г. За разлика от българина Отец Па
исий, с когото се сближава в Света гора, Раич не се интересува
толкова от своя собствен народ, колкото от "възможността да
376
разглежда историята на различните южни славяни като нещо
единно"9. Използва нов, изкуствен език, достига до малоброй
ни читатели и въздействието му е крайно ограничено. Но не
говият труд, основан на многогодишни изследвания на доку
менти, остава първия опит за написване на научна история на
южните славяни.
Обрадович е несъмнено най-забележителният сръбски
писател. Той се научава да чете, още като невръстно дете, а
като младеж се замонашва, за да се изучи и да стане светец.
Монашеският живот го разочарова. Възмущава се от невеже
ството на монасите и решава да се посвети на знанието. Пове
че от тридесет години пътува из Европа, от Англия до Истан
бул, а след това и в Мала Азия. Овладява не само различни
езици, но и философия, математика, науките и литературата, и
става първият автор, който разпространява идеите на Просве
щението и проповядва сред южните славяни единство, братст
во и религиозна толерантност. Подобно на Орфелин Обрадо
вич иска да се противопостави на манастирското влияние, като
преподава модерни методи и по този начин се стреми да под
тикне развитието на своя народ. Написаното от него е полезно
за читателите и тъй като използва народния, а не изкуствения
нов език, влиянието му е огромно. Темите му не са оригинал
ни - той черпи свободно от световната литература, от басните
на Езоп до съвременните му произведения - но стилът му е
оригинален и майсторски, превръща се в пример за съвреме
нен народен сръбски, издигнат до нивото на литературен език,
и е имитиран от мнозина. Две от най-популярните произведе
ния на Обрадович - Живот и приключения (автобиография) и
Басни (адаптация на Езоп, която съдържа множество уместни
практически съвети) - са публикувани през XVIII в., през 1783
и 1788 г., както и няколко други по-малко популярни книги. В
377
лицето на Обрадович сърбите получават един литературен ти
тан с изключително влияние, чиято дейност в края на живота
му надхвърля книжовността и навлиза в политическия живот,
превръщайки го в един от великите мъже в съвременната
сръбска история.
Ако за сръбските автори може да се говори по-малко, от-
колкото за хърватските, още по-малко може да се каже за
българските. Османското нашествие рязко прекъсва развитие
то на наскоро възникнала литературна школа с високо качест
во, чието влияние достига не само до останалите славянски
земи, но и до румънските княжества.10 Както и сърбите, бълга
рите от векове страдат от пряко османско управление, но те са
много по-близо до Одрин и Истанбул, отколкото техните събра
тя сърби - до Запада. Тази близост до османските столици има
две следствия: мнозинството от българското население е може
би най-строго контролирано в сравнение с останалите жители
на Османската империя; в същото време то има по-големи
възможности за сътрудничество със завоевателите. Никой друг
народ от "вътрешните провинции" не развива подобна квази-
средна класа, подобна на българските чорбаджии, които се
радват на някои икономически привилегии, а през XVIII в. дори
заемат някои по-нисши административни постове. Така че,
въпреки че голямото мнозинство българи нямат възможност
да се изразят, ограниченото малцинство на чорбаджиите има.
За нещастие те са хора, които се грижат само за собствените
си интереси, сътрудничат на османците и единствено езикът,
който говорят, ги свързва с масите.
При тези обстоятелства е напълно разбираемо, че докол-
кото културата оцелява, това става зад високите стени на ма
настирите в България, в Македония и на Света гора. Тук се
съхраняват и преписват ръкописи, изграждат се "килийни учи
378
лища", които имат за цел да образоват на първо място младите
монаси. Все пак, от време на време други хора също получават
известно образование в тези училища, които служат като об
разец за малките центрове на светско образование, в които
програмите рядко надхвърлят обикновената грамотност, необ
ходима на занаятчиите, които са както учители, така и учени
ци в тези светски учебни заведения. Като цяло всички тези
училища не успяват да създадат необходимото знание, което
да стане основа на истински културен живот. Знанието, което
се открива преди всичко в манастирите, е схоластично и сред
новековно и е важно само защото съхранява един език, който
през следващите векове ще послужи за основа на съвременния
български литературен език.
Забелязват се някои изолирани явления извън българските
земи, но те имат по-скоро историческо, отколкото културно
значение. През 1508 г. в Румъния за първи път е отпечатана
българска книжовна творба, един Служебник, а през 1651 г. в
Рим е отпечатан молитвеникът Абагар. Той се приема за първата
печатна книга, която носи някои от белезите на съвременния
български език.11
Истинското Българско възраждане се разгръща едва през
XIX в., но XVIII в. ражда Отец Паисий (1722-1798) и Стойко
Владиславов [Софроний Врачански] (1739-1815?), които бе
лежат възникването на един нов дух и които заслужават да бъдат
посочени в тази глава. Паисий е роден в Банско, северна Маке
дония. На двадесет и три годишна възраст той се замонашва в
Хилендарския манастир в Света гора. Близо двадесет години
работи в светогорските библиотеки и събира материали, свърза
379
ни с неговия народ, и през 1762 г. завършва своята История
славянобългарска.'2 Тази малка книжка, написана на тежък и
архаичен черковнославянски, е едновременно новаторска по
подход и дух, и остаряла в езиково отношение. Това е творба
на осъзнат български патриот, опечален от политическото по
тисничество на османците, от църковното върховенство на
гърците и от липсата на национално съзнание у собствения му
народ. Великите царе от българското минало, титаните Кирил
и Методий, културните и политическите постижения на него
вия народ са представени с бляскави слова. Основната му цел
е да накара българите да осъзнаят, че са народ със славно ми
нало и трябва да работят усърдно за едно не по-малко бляска
во бъдеще. Книгата говори за България, за любовта към отече
ството и родния език. Въпреки че не е отпечатана около осем
десет години, творбата оказва въздействие върху българите,
които следват съвета на автора: "Преписвайте тая историйца и
платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я
да не изчезне!"1213
Един от хората, които са повлияни от Паисиевата творба и
който прави повече от всеки друг в края на XVIII и началото
на XIX в. за разпространяването на неговите идеи, е Стойко
Владиславов, един от малцината българи, който се издига до
епископски сан. Роден в Котел, той се среща с Паисий през
1762 г. По-късно, под името Софроний става врачански епис
коп. Неговият живот е труден и завършва в изгнание във Влаш
ко. Неговият сборник с проповеди Неделник (1806) и автобио
графията му Житие и страдания грешнаго Софрония допри
насят много за популяризирането на Паисиевите идеи и цели,
380
но те са значими и сами по себе си, като едни от най-ранните
произведения, написани на добър съвременен литературен
български език. Паисий и Софроний бележат началото на
Българското възраждане и са важни фигури в историята и кул
турата на своя народ.
4. Евреите14
381
рите им домове, и изпращат писма в германоезичния свят, в
които подканят своите приятели да дойдат при тях.15 Въпреки
че ашкенази живеят в отделни общности, сефарадите се превръ
щат в доминиращия еврейски елемент в Османската империя.
Най-известният сефарадски евреин в османската държава
е Йосиф Наси (15157-1579). Роден като Жоао Мигес в Порту
галия, той се изселва първо в Антверпен, откъдето през 1554
се премества в Истанбул със значителното си богатство. Става
приятел на Мехмед Соколлу и на султан Селим II (1566-1574)
и е назначен за херцог на Наксос. Извън този пост той развива
разнообразна търговска дейност в столицата и оказва голямо
влияние върху външната политика. Той е човекът, който най-
активно работи за войната с Венеция, която през 1570 г. дона
ся на империята остров Кипър. По-малко известен, но също с
голямо влияние върху оформянето на външната политика е
Соломон Абенаиш (15207-1603), роден като Алваро Мендес.
Той получава херцогството на Лесбос (Митилини) и защитава
антииспанската морска политика на империята.
Сред ашкеназите най-влиятелен е Соломон Ашкенази
(1520-1603), личният лекар и приятел на Мехмед Соколлу. Ро
ден в Италия, където получава образованието си, той практи
кува медицина в Полша, преди да се установи в Истанбул; зна
нията му за тези две страни са не по-малко ценени от Високата
порта от медицинските му умения. Той оказва голямо влияние
върху политиката спрямо Полша и служи като посланик във
Венеция.16
Въпреки че има и много други важни лекари, държавни
ци, търговци и занаятчии, европейските провинции на Осман
ската империя не са особено значими в интелектуално отно
шение за евреите, които живеят под скиптъра на султана. Ма-
382
термалната сигурност не води до интелектуалните постиже
ния на евреите в Близкия Изток. За евреите Ерусалим, Сафед,
Газа и дори Кайро остават много по-важни културни средища
от Солун. Старите приказки и песни, както и езиците им, оце
ляват сред еврейските общности, но акцентът пада върху тра
диционното им знание.
Сред учените мъже от провинциите в Близкия Изток през
XVII в. става популярно изучаването на кабала, което ражда и
противоречивата фигура наСабатай Зеви (1625-1676). Роден в
Измир (Смирна), Зеви е болнав човек, въпреки че твърдения
та, че бил маниакално депресивен тип, остават недоказани. За
пръв път той заявява, че е получил "послание" през 1648 г., но
не го огласява. Всъщност той никога не написва нищо, славата
му се дължи на Натан от Газа (1644-1689), когото среща, кога-
то се премества в Ерусалим през 1662 г., след като през 1651 г.
е прогонен от Измир и обикаля от град на град. Именно Натан
открива "закона" на Сабатай и го обявява за месия. По своята
същност учението на Сабатай и Натан представлява мистичен
антиномизъм, който винаги намира израз в екзалтираните ри
туали. През 1663 г. изпадналата в крайна нужда еврейска общ
ност в Ерусалим праща Сабатай за помощ в Кайро. Там той
среща третата си жена Сара. Тя е от полски произход и се
превръща в най-пламенния (макар и не винаги честен) пропа
гандатор на неговото учение на Запад след смъртта му.
Въпреки че учението на Зеви не е формулирано ясно, ме
сианският му мистицизъм привлича много последователи, дава
израз на дълбоко стаени чувства и сериозно тревожи ортодок
салните равини. По думите на Гершом Г. Шалом "Сабатиа-
низмът представлява първият сериозен бунт в рамките на юда-
изма във времето след Средновековието. Това са мистични
идеи, които водят пряко към разпадане на ортодоксалния юда-
изъм у "вярващите". Неговият еретически мистицизъм предиз
виква взрив на повече или по-малко прикрити нихилистични
тенденции сред последователите му. В крайна сметка той
насърчава настроенията на религиозен анархизъм на мистич
383
на основа..."17 Не е чудно, че равините се обръщат към султа
на, който през 1666 г. заповядва Зеви да се яви пред него.
Преди да напусне Ерусалим този самозван владетел на
света поделя земното кълбо между двадесет и шест свои по
следователи. Арестуван е в Истанбул и затворен в Абидос (на
азиатския бряг на Дарданелите). Тук живее като малък княз
със своя двор, който достига до хиляда последователи. Накрая
е извикан пред султана, който му предлага да избира между
отстъпничеството и смъртта. Зеви избира първото и, под име
то Мехмед ефенди, става пазител на султанските врати. Въпре
ки че умира в немилост в Улцин (Дулцино), неговото влияние
е удивително трайно. То навлиза дълбоко в еврейските общно
сти от вътрешните провинции на империята, където учението
е популярно, а преминаването му към исляма поражда ужас и
раздвоение, които се наслагват върху другите проблеми, с кои
то се сблъскват евреите по това време.
Някои от тези проблеми са стари като самите средища на
сефарадите и ашкеназите. Разделението не е само между двете
главни общности, във всяка от тях също има ясно прокарани
линии, които се определят от произхода на заселниците. Сред
арагонците например се забелязват пукнатини, развили се около
ритуалните или дори чисто професионални разделения. В из
вестен смисъл евреите никога не образуват истински общнос
ти, а мозайки от по-малки сегменти, обединени по произход,
професия или ритуал. Тенденцията към разцепление е подси
лена от османската система, която разглежда евреите като цяло,
без да държи сметка за основните различия между сефаради и
ашкенази.
Османска нетолерантност, която се разраства в края на XVI
и през XVII в., само подсилва латентното недоволство и съпер
ничеството в рамките на еврейската общност, наистина не тол
кова силно, колкото сред християните. През XVII в. евреите
384
могат, ако пожелаят, да емигрират в Холандия или Англия и
ката да променят съдбата си.
Посланието на Сабатай Зеви към разединените евреи пред
лага най-доброто решение на всички проблеми - месианско или
индивидуално спасение. Учението на Сабатай е охотно посре
щано в европейските "вътрешни провинции" и допринася чув
ствително за разпадането на еврейските общности. Религиоз
ното отстъпничество на Зеви се възприема от много негови
последователи на Балканите като "висш мистичен акт", който
напълно съответства на юдаизма. Четиристотин семейства по
следват неговия пример в Солун, те и техните потомци и до
днес са известни като "дьонме", мюсюлмани, които произхож
дат от солунските евреи и живеят в Турция. След смъртта на
Земи намаляването на еврейското население в Югоизточна
Европа взима сериозни размери.
Въпреки това отдавнашното присъствие на евреи, особе
но на сефаради, в тези провинции подпомага съхраняването
на техните традиции, ритуали, език и общностен живот в една
среда, която е много по-добра за тях, отколкото където и да е
другаде в Европа през тези дълги векове. Именно тези тради
ции, както и известни богатства, евреите взимат със себе си,
когато отново поемат на запад. Според Шолем те пренасят и
някои идеи, които произхождат от сабатианизма, придобиват
голямо значение през XVIII и XIX в. и спомагат за възникване
то на реформирания юдаизъм.18
Въпреки че евреите успяват да съхранят за бъдещето това,
което им е най-скъпо, различията им от другите народи в Юго
източна Европа са само по степен. Те са по-малобройни от
другите етнически групи, не са местни и са свързани с истори
ческо развитие и традиции, които идват от други региони, тех
ният принос към последвалите процеси е много по-малък от
приноса на славяните и гърците.
'* I b id ., р. 301.
386
Глава 13
Изводи
1. Османският период
387
Без съмнение арабските империи са изградени на религи
озен принцип, но, въпреки дългото управление на Омейядите
и Абасидите, те по дефиниция не са династични. Всъщност,
строго погледнато, тези и всички други халифати са незакон
ни. След Мохамед арабските държави са ислямски, но не са
обвързани с определена династия. Китайските императори
също изграждат своята власт върху "небесен мандат", но, като
оставим настрани факта, че небето не е ясно обвързано с ни
кое конкретно божество, мандатът може да преминава от един
владетелски род към друг. И при китайската, и при арабските
империи религията и управлението на определен род не са така
еднакво важни за съществуването на държавата, както е при
османците. Нито пък османската османската двойна законова
база съответства на японската. Султанът не е "син на небето",
какъвто е императорът на островната империя, където произ
ходът на народа, на държавата, на религията и на император
ския род отвеждат към едно общо митично минало. Османска
та империя е мултиетническа, мултиезикова и дори мултире-
лигиозна държава, обединена от управлението на един род,
чиито владетелски права се основават на тюркската традиция,
а дългът и задълженията му се определят от религиозни съоб
ражения. Тези два елемента с различен произход определят
структурата на държавата и мястото на всеки индивид в нея.
Тази структура приписва върховенство на два елемента,
без които държавата не би могла да съществува - владетеля и
исляма. Към тези основни положения трябва да се прибавят
само административни и социални институции, които да оси
гуряват правилното им място в държавата и в обществото. Важ
но е да се разбере, че тези две сфери, социалната и админист
ративната, не са идентични и се развиват независимо една от
друга.
В политическо отношение на теория султанът е абсолю
тен владетел. Той делегира известна власт на професионални
те османци - тези, които говорят османски език, османският
еквивалент на "политическите нации", на благородниците в
християнска феодална Европа - които ръководят различните
388
административни служби, описани в първите две глави. За раз
лика от европейските благородници класата на професионал
ните османци няма никакви законови права, въпреки че тради
цията им предоставя огромна власт. Те могат да бъдат набира
ни от практически всички сегменти на обществото и могат да
бъдат сваляни и дори убивани по волята на владетеля. Когато
представителите на тази класа станат прекалено могъщи, сул
танът просто рекрутира други от нови източници, за да утвърди
своето политическо върховенство. Когато се оказва, че той вече
не може да действа по този начин, политическата структура на
империята започва да запада. Професионалният османец при
надлежи към османската "политическа нация", но само по во
лята на султана, а неговите права и функции произтичат от
назначенията, получени от владетеля, а не от права, които са
мият той притежава. Все пак всички политически и админист
ративни функции са съсредоточени в ръцете на тази класа, ко
ято се разделя на висш и нисш ешелон в рамките на описаните
паралелни функционални организации. В известен смисъл
Османската империя има функционална административна
структура, в която постовете се заемат от специално подготве
ни бюрократи с различен ранг, които са просто временни
изпълнители на политическите решения, които остават изклю
чително право на владетеля.
Класата на професионалните османци е създадена с една
цел: административното и политическото управление на държа
вата. Значението на тази функция, а не етническият произход,
езикът или религията, поставят тази класа на върха на социал
ната пирамида. По-нисшите слоеве са обособени на същия
принцип - функционалността. Селяни, търговци, занаятчии,
духовници или надничарите - накратко, всеки, който живее в
Османската империя - изпълнява задължения, които носят пря
ка полза на държавата. От гледна точка на централната власт
относителното значение и полезност на дадена професия оп
ределя социалния и класовия статут на нейните представите
ли. Всяка социално-професионална група е строго регулира
на, а нейните представители имат определени задължения и
389
права. Тъй като правилното функциониране на обществото има
само една цел - поддържането на държавата, стабилността на
класовото деление на населението, както и границите между
отделните професионални групи, трябва да бъдат осигурени.
В това отношение Османската империя с нейните многоброй-
ни правила и регулации, определящи икономическата дейност
и професионалното деление на населението, постига типа на
крайно централизиран и регулиран имперски ред, който ре
формите на император Диоклециан (284-305) се опитват да
въведат в Римската империя. Правени са опити частично по
лезни хора да бъдат направени напълно полезни, какъвто е слу
чаят с помадите, а след като веднъж даден индивид е включен
в някоя социално-професионална група, той и неговото потом
ство би трябвало да останат в нея за вечни времена.
Не трябва да се забравя и това, че задълженията на адми
нистративно-политическата класа включват и военна служба.
Така че управителите и по-нисшите местни представители на
властта, които принадлежат към тази класа, нямат правата или
властта да променят регулациите, които определят живота на
хората от другите професии. Това парцелиране на обществото
осигурява известна вътрешна свобода и гъвкавост в рамките
на закона и позволява на класите да се нагаждат към местните
особености на даден район. Друг сигурен знак за упадъка на
империята се забелязва, когато през по-късните столетия стро
гото разделение на функциите се разпада. По това време бога
тите могат да извличат полза от професии, които не са техни, а
професионалните османци могат да получават "членство" в по-
нисши класи, като по този начин пренебрегват присъщите им
дейности и отклоняват доходи от държавната хазна към собст
вените си джобове.
Видяна от административно-политическа гледна точка,
Османската империя е изградена от хоризонтални слоеве со
циални класи, които съответстват на професионалната дейност
на населението. Задълженията и правата на всяка класа отра
зяват значението, което централната власт придава на нейната
икономическа дейност.
390
От друга страна населението е разделено вертикално спо
ред правно-религиозната си принадлежност. Редом с мюсюл
маните съществуват миплетите на православните, арменците
и евреите. Това са паралелни организации, всяка от които е
независима в рамките на своите компетентности. Османците
не разполагат с понятие, което да съответства на разделението
по национален признак, и въпреки че в техните очи ислямът
несъмнено е по-висш от всяка друга вяра, те не изискват тя да
му се подчинява. Системата на миллетите не прокарва грани
ца между владетел и управлявани; това разграничение е про
карано по линията между професионалните османци и раята,
която не се основава на религията, въпреки че на практика всич
ки професионални османци са мюсюлмани. Предназначение
то на системата на миллетите е просто в това да създаде
допълнителна имперска административна и преди всичко прав
на структура за зиммиите. Посредством тази система голяма
та и универсална империя може да бъде управлявана, без да се
променят основните задължения и отговорности на админист
ративно-политическата класа. Същевременно се създават и
приемливи условия на живот и правни структури за немюсюл-
маните. Като се има предвид мощта на първите султани, аз
приемам твърдението на проф. Кемал Карпат, че "ако осман
ската власт бе възприела идеята за мнозинство и малцинства
или бе развила национално политическо съзнание, тя лесно би
могла да ликвидира пъстрия килим от раси и религии, който
владее, и да го превърне в една хомогенна мюсюлманска или
турска общност"1. Системата на миллетите е решението, на
мерено от една централна власт, която не знае какво е това на
1 Kemal Karpat, A n I n q u i r y in t o t h e S o c i a l F o u n d a t i o n s o f
N a tio n a lis a i in th e O tto m a n S ta te ; F ro m S o c ia l E s tâ te s to C la s s e s , fr o m
Research Monograph No. 39 o f the Çenter of
M ille ts to N a tio n s ,
International Studies o f the Woodrow Wilson School o f Public and
International Affairs of Princeton University (Princeton, 1973), p. 39.
391
ционалност и следователно няма понятие от идеята за мнозин
ство и малцинства. "Миллетът свързва индивида - отново ци
тирам проф. Карпат - с управляващата власт, доколкого става
дума за основната администрация, и допълва социалните съсло
вия в религиозно-културната сфера."2
Вертикалното и хоризонталното разделение на общество
то съсъществуват, имат еднаква сила и, наложени едно върху
друго, образуват мрежа. Всеки индивид попада в едно от квад
ратчетата на тази мрежа и може да се движи относително сво
бодно в неговите граници. Хоризонталните движения от един
миллет към друг са възможни чрез приемане на друга рели
гия, което е допустимо за всички, освен за мюсюлманите, до-
като вертикалните движения в рамките на даден миллет са
много по-трудни и по-редки, тъй като прекадено голямо дви
жение по тази линия би разстроило социално-икономическия
баланс, от който зависи съществуването на държавата. Идеята
за подобна мрежа е удобен инструмент за изследване на резул
татите от османското управление в Югоизточна Европа.
Един от първите резултати от османското завладяване е
елиминирането на князете и благородниците. Голяма част от
старата управляваща класа бързо е ликвидирана от османци
те, които се стремят да премахнат най-вероятните източници
на бунт и съпротива. При това князете и благородниците не
могат да се вместят в османската социална мрежа, тъй като не
изпълняват някаква полезна за държавата функция. Когато ня
кой от тези мъже не може да бъде ликвидиран, той бива
погълнат, поне на теория, от класата на професионалните ос
манци, като получава някаква функция, която обикновено се
пази за представителите на тази класа. Местните господари
приемат подобно решение, понеже то им осигурява възмож
ност да продължат да се ползват от правата, които са имали и
при предосманските владетели, наистина в рамките на една
различна правна система и под прикритието на нови титли, и
2Ibid.
392
те често стават добри османски бюрократи. Но тези случаи не
са особено многобройни.
Унищожаването на старите управници не поражда недовол
ство в масите, които не се чувстват особено свързани с тях и
често са страдали тежко от деспотичната им власт. Предосман-
ският социално-политически ред се срутва с елиминирането на
онези, които са го създали и които го поддържат, това улеснява
въвеждането на османската система. Изглежда, че тази система
работи гладко, но при отсъствието на местни водачи за около
два века тя изглежда не среща особено противодействие.
Два допълнителни фактора имат съществено значение за
първоначалната стабилност на османския ред. Така наречени
ят Рах Ottomanica, заедно с относителната икономическа ста
билност и дори подобрение в сравнение с предишните векове,
отстраняват несгодите, несигурността и тежките изпитания,
които обикновено пораждат народното недоволство и бунто
вете. Нещо повече, непрекъснатото придвижване на хора през
първите два века запазва една динамика на структурата на на
селението, която предотвратява възникването твърдо устано
вени местни групи по интереси. Няколко фактора пораждат
тази демографска промяна: притокът на турци в Югоизточна
Европа, разгледаната вътрешна миграция на местното населе
ние, имиграцията на евреите и мащабните принудителни пре
селвания на хора от едно място на друго, разпоредени от влас
тите, за да се заселят градове, да се осигурят селскостопански
работници или да се преместят непокорни елементи от родни
те им места в непозната среда, където те не могат биха могли
да предизвикват неприятности. Дори и при тези мащабни де
мографски движения почти всички, които се преместват, било
то доброволно или по принуда, остават в същото квадратче на
османската социална мрежа, към което винаги са принадлежа
ли. Онези, които идват в държавата отвън, също получават ня
какво място в нейната структура.
Тази структура се разглежда като неизменна, особено след
като веднъж е доказала, че изпълнява целите си. Най-голямата
й слабост е това, че тези, които я изковават, не се съобразяват с
393
най-основните характеристики на човешката природа и соци
алния живот. Дори сред най-преданите професионални осман
ци егоистичните съображения винаги са представлявали сери
озен мотив, който се проявява при създаването на многоброй-
ните незаконни вакъфи. Сред мнозинството от населението -
раята, хората, чиято съдба не е свързана със съдбата на държа
вата, желанието да се грижиш за себе си и за своето семейство
е още по-здраво вкоренено. За да осигурят правилното функ
циониране на социално-икономическите единици, османците
трябва да създадат нови местни водачи като предводителите
на гилдиите, представени в четвърта глава, и кнезовете, кме
товете и чорбаджиите, които изпълняват сходни функции в
селата.
Всички тези хора на практика представляват общностни
водачи, чието положение е обвързано със статут и престиж,
които ги превръщат в нов лидерски елемент на местно ниво.
Те не са представители на "нова аристокрация", а първи меж
ду равни, които не само представляват своите подобни, но и
започват да ги водят през следващите векове, когато османски
ят ред започва да се разпада. Когато, особено през XVIII в.,
тези местни водачи започват да си сътрудничат, народите от
Югоизточна Европа отново се сдобиват с водачи, след като са
загубили предишните при изчезването на благородниците.
Онези представители на старата аристокрация, които са оце
лели през дългото османско управление като признати местни
племенни водачи или като османски сановници, са принудени
да се съюзят с новите водачи, ако не искат новопоявяващите се
народни движения да ги разглеждат като не много по-добри от
османците.
Недоволството, което новите водачи изразяват от името на
своите последователи, показва, че общностите, които те пред
ставляват, не са нито толкова обединени и монолитни, нито тол
кова доволни от съдбата си, както би трябвало да бъдат, ако иде
алът, на който се основава османската социална структура, беше
нещо повече от теория. Две са главните причини за различието
между теорията и реалността. Първата е икономическа.
394
Както знаем, с изключение на групата на професионални
те османци, османското общество е разделено на класи според
икономическите функции, като размерът, дейността, производ
ството, печалбите и всички други аспекти на дейностите на
всяка отделна професия са строго регламентирани. През по-
ранните векове тези ограничения осигуряват необходимите на
държавата стоки, услуги и данъчни приходи и гарантират спра
ведлива възвръщаемост за производителите, но, от друга стра
на, сковават стопанския живот на държавата в един строго оп
ределен шаблон.
Докато османската икономическа система не се различава
съществено от тази в останалата част на Европа, особено по
отношение на неселскостопанските дейности, тя работи. Все
пак, дори и по това време съществува едно значително разли
чие между османската и западната система. Фискалната поли
тика на всички европейски държави до голяма степен зависи
от способността на владетеля да извлича приходи от населе
нието чрез данъци, налози, мита и валутна политика, които се
добавят към приходите от владетелския домен. Борбата за
допълнителни приходи е част от борбата за пълна власт и тя е
решаващ елемент в познатия процес на преход от среднове
ковната към модерна държава. В Османската империя положе
нието е много по-различно, тъй като тук, поне на теория, сул
танският домен се покрива с държавата. Централната власт
просто смята, че всички приходи извън сумите, отдадени на
различни сегменти от населението под формата на доходи или
заплати, й принадлежат и поради това не успява да развие ис
тинска фискална политика.
След откриването на Америка, когато цяла Европа е об
хваната от инфлация и ценова революция, която продължава
векове, държавите успяват в някаква степен да нагодят своята
фискална политика и производствените си модели към новите
условия. И това става от XVI до XVIII в., въпреки постоянните
войни, които са не по-малко разорителни от османските. Ос
манската империя се оказва неспособна за подобно приспосо
бяване. Тъй като няма фискална политика, на нея й остава само
395
възможността да обезценява своята валута, когато се окаже във
финансово затруднение. Чак до XIX в. тук липсват модерни
фискални действия и бюджет.
Османските власти не променят и регулациите, които уп
равляват производството и търговията и им пречат да се наго
дят към променените пазарни условия. Когато нарастващата
слабост на империята заставят правителството да отстъпи пред
различните икономически искания на западноевропейските
държави, конкуренцията на вносните стоки разорява гилдии
те. Селскостопанският сектор се опитва да се приспособи, като
се насочва към чифликчийството и новите култури, но по това
време държавата нито разбира значението на новата система,
нито има възможност да я защити. В крайна сметка хоризон
талните граници в социалната мрежа стават непоносими за
онези, от които се очаква да живеят в нея, и те започват все
повече да се обръщат не към официалните власти, а към соб
ствените си водачи.
Така както бариерите, създадени от социално-професио
налната организация на империята, с времето стават все по-
малко подходящи за реалностите на ежедневния живот, също
то важи и с бариерите, създадени от системата на миллетите.
Тук различията между теория и практика съществуват от са
мото начало и не са резултат от неспособността на османците
да се приспособят към променящите се условия. От момента
на тяхното създаване се предполага, че миллетите имат също
то значение за различните зиммии, каквото има и общността
на мюсюлманите сунити. Въпреки че на практика тази група е
много по-малко единна, отколкого теорията предполага, тя все
пак е много по-сплотена от общностите, оформени от милле
тите. В значителна степен ислямът се превръща в основна
преданост за хората, които изповядват тази религия, и арабите
до голяма степен биха могли да възприемат османско-ислям
ската държава като своя. Положението е много по-различно
при миллетите, организации, които са създадени с идеята да
съответстват на основната преданост на хората, които принад
лежат към тях.
396
Арменският мш лет представлява най-ясният пример за
различието между предполагаемото единство и реалността.
Въпреки че всички, които принадлежат към този миллет, са
монофизити, разликата между копти и арменци, халдейци и
грузинци, да спомена само част от хората, които образуват това
"единство", е огромна. За щастие повечето от тези групи са
относително малки, рядко представляват мнозинство и живе
ят в райони, които нямат съществено икономическо или стра
тегическо значение. Единственото изключение е Египет. При
това арменският патриарх осъзнава, че "неговото паство" се
състои от няколко различни църкви и никога не се опитва да
доминира, а контактува с тях чрез признатите им водачи. Така
че османците имат сравнително малко проблеми с този мил
лет през вековете, разглеждани от настоящия том.
От теологична гледна точка еврейският миллет е много
по-единен от арменския, но, както видяхме в дванадесета гла
ва, дори и в него съществуват сериозни различия, не само меж
ду последователите на отделните ритуали, но дори и между
тези, които принадлежат към един ритуал, в зависимост от тех
ния географски произход. Въпреки че много представители на
този миллет живеят в Югоизточна Европа, където тяхното ико
номическо значение е голямо, османците нямат проблеми с тях.
В течение на векове евреите нямат къде да отидат, никъде дру
гаде не са желани, отделени са от останалите зиммии, сред ко
ито живеят, с изключение на някои градове винаги представ
ляват малцинство и започват по-масово да напускат Османска
та империя, едва когато положението на нейните жители става
критично.
Най-същественият проблем представлява православният
миллет, тъй като мнозинството от населението в югоизточно
европейската част на империята е православно. В този случай
теологичното единство е реално, но въпросът за основната
преданост поражда проблеми. Въпреки че теологията има
съвсем малко значение за голямата част от православните, чи-
ято вяра е предимно народното християнство, църквата е сим
вол, но не единствен, на тяхната идентичност.
397
Преди появата на османците Византийската империя бли
зо осем века воюва с набиращите сили славянски държави.
Въпреки че политически и военни съображения често принуж
дават императорите да предоставят различни степени на неза
висимост на тези държави и авторитетно звучащи титли на
владетелите им, църковните власти начело с патриарха на Кон
стантинопол винаги са се стремили да запазят единството на
религиозната институция. Според тях правилната вяра не е
въпрос, свързан с политиката или националната принадлеж
ност. От гледната точка на славяните православната институ
ция е византийско-гръцка църква и тъй като техният образец
за държавност е Източния Рим, наистина могъщите славянски
владетели винаги се стремят да изградят свои национални
църкви, оглавени от собствени патриарси. По този начин
църквата става символ на независимост, ако не и на национал
на принадлежност.3
Колкото по-слаба става Византия, толкова по-лесно е за
местните църковни и светски величия да си осигурят незави
симост. От религиозна гледна точка повечето от претенциите
са недвусмислено незаконни. По ирония на съдбата именно
мюсюлманската държава на османците възстановява единст
вото на православната църква, като създава православния мил-
лет, но този акт не изтрива спомена за вековните борби между
гърци и славяни, нито за ролята, която църковната институция
е играла в тях. Когато държавите в Югоизточна Европа са уни
щожени, единствено църквата остава да олицетворява предиш
ните преданости, както и острите различия. Османците никога
не осъзнават, че за православните църквата е нещо повече от
духовна институция. По тази причина те се оказват неспособ
ни да се справят с проблемите в този миллет.
398
Османското нашествие унищожава големите цялости, пред
ставлявани от държавите от Югоизточна Европа. На тяхно мяс
то социално-професионалната структура изгражда множество
самоуправляващи се на теория цялости, които са достатъчно
малки, за да бъдат безсилни, но и достатъчно големи, за да са
функционално полезни, тяхното ясно разграничаване в градове
те е представено от различните махали, а в провинцията - от
селата, които са свързани само с имението на тимариота. По-
вечето от тези единства запазват от миналото единствено право
славието, върху което пренасят оцелелите традиции, вярвания
та и другите ценности, с които се идентифицират.
Тази нова мрежа от значими за общността ценности се
прибавя към духовните ценности и за мнозинството от право
славните замества църквата. Църковните власти, за които ос
новните теологически ценности и духовни функции на църква
та естествено продължават да бъдат първостепенни, се проти
вопоставят на тази тенденция. Когато фанариотите започват
да доминират в Патриаршията, за славяните църквата започва
да изглежда все по-гръцка. Нововъзникналата ситуация смътно
напомня за борбите между гърци и славяни от времето преди
османското нашествие. Така както икономическата криза за
ставя населението да се отдръпва от назначените светски во
дачи и да ги замества със собствените си местни водачи, по
същия начин различните разбирания за значението и ролята
на църквата разделят висшите духовници от масите на вярва
щите. Основният съюзник на местния сановник става енорий
ският свещеник, който е избран от общността и споделя ней
ните ценности. Тази "народна църква" помага за обединяване
то на водачите на различните общности и ги преоформя, глав
но през XVIII в., в нови, по-големи цялости, сравними с тези,
които са изчезнали с идването на османците. Само че сега те
са национални.
О рганизацията на О сманската империя съответства
напълно на нейния самоуверен характер, въплътен в официал
ното й име - "Закриляното от Бога процъфтяващо абсолютно
владение на дома на Осман". Ислямският характер на държа
399
вата прави божествената защита очевидна; никой не поставя
под съмнение абсолютното право на управляващата династия
да притежава и управлява държавните владения; цялата соци
ална структура е създадена с цел да направи империята
"процъфтяваща". В името на тази цел населението трябва да
бъде строго организирано и, когато се налага, да бъде местено
от едно място на друго. Извън това държавата не се интересу
ва особено от хората, докато те са покорни, не се бунтуват и
изпълняват предписаните им задължения. Резултатът е много
строга, свръхорганизирана социално-икономическа структура,
която бързо се вкаменява, но в същото време е учудващо сниз
ходителна. Тази снизходителност предпазва селяните на
Югоизточна Европа от закрепостяване и позволява на населе
нието, както в градовете, така и в селата, да се реорганизира на
базата на малките общности под ръководството на представи
тели, които само си избира. Въпреки че политическият, а до
голяма степен дори и културният живот замират за векове с
установяването на османската власт в Югоизточна Европа, а
икономическият прогрес е много затруднен от строгата регу
лация, наложена от правителството, възможността народите
да запазят поне частично своята свобода и да се организират в
самоуправляващи се общности осигурява тяхното оцеляване
и улеснява прераждането им под формата на модерни "нации".
Очевидно всичко това важи за районите на "вътрешните
провинции", населени със славяни, гърци и албанци. По при
чини, посочени в пета глава, османците не успяват да наложат
своята социална структура в унгарските и хърватските земи. В
тях градовете на пустата и пограничните общества развиват
социална структура, която не е османска, а е породена от об
стоятелства, коиго излизат от контрола на правителството на
султана. Така че въпросите, които трябва да бъдат задавани по
отношение на тези земи, принадлежат по-скоро на следващия
раздел на тази глава.
Когато преминаваме от "вътрешните провинции" към ва
салните територии, забелязваме уникалното положение на
Дубровник. Тук няма османско влияние, а местното управле
400
ние е по западен, главно италиански образец. Все пак не тряб
ва да се забравя, че Дубровник дължи своя просперитет, а до
голяма степен - и своята сигурност, на обвързаността си с Ос
манската империя. Потенциалните врагове на Дубровник си
дават сметка, че едно нападение над републиката лесно може
да ги въвлече във война с Османската империя. Това съобра
жение обезсърчава техните желания да придобият този про-
спериращ имот. Така че Дубровник е единственият район, който
не страда, а дори се възползва от османското "върховенство".
Докато независимостта на Дубровник е защитавана от
обвързаността с османците, княжество Трансилвания дължи
своята на съпреничеството между османците и Хабсбургите.
Османската "защита" на княжеството не е толкова съвършена,
колкото защитата на Дубровник, и Трансилвания страда от
многобройни нашествия на хабсбурските армии. Нахлувания-
та на османските армии са резултат от политиката на някои
трансилвански князе, която често е безразсъдна и несъмнено
никога не е толкова просветена и умна, като политиката на ду-
бровнишкия сенат. Въпреки че княжеството остава с проза-
падна ориентация, а социалните му проблеми произтичат по-
скоро от неговите "седем смъртни гряха", отколкото от въвеж
дане на османска система, връзките с османците довеждат до
значителни промени и в тези земи. Най-важната е пренасочва
нето на търговията към изток, особено към Дунавските княже
ства, което създава трайни връзки между трите страни. Годи
ните на независимост, едно османско дело, увеличават разли
чията между Трансилвания и останалите части на Унгария в
социално и политическо отношение, един процес, който веро
ятно не би се задълбочил толкова при други обстоятелства. По
отношение на Трансилвания османското влияние е косвено, но
голямо и трайно.
Най-трудно е да се оценят отношенията между Дунавски
те княжества и османците през вековете преди фанариотския
период. Васалният статут пречи на въвеждането на османска
та социално-икономическа система в Молдова и Влашко, но
не лишава тези земи от възможността да дадат своя принос за
402
румънските земи, колкото и да са окаяни, все още са румънски,
когато първите фанариотски князе се качват на троновете на
Молдова и Влашко. Именно фанариотският период въвежда
ако не османски, то поне истанбулски практики в живота на
румънците (виж Глава 6, раздел 4). Резултатът е толкова незд
равословен за политическия живот в княжествата и за
румънския характер на висшите класи, колкото предишните
процеси са за икономиката на тези земи и за живота на нисши
те класи. Няма съмнение, че решението да се предадат Молдо
ва и Влашко в ръцете на господарите фанариоти е взето от
османското правителство и по тази причина то е отговорно за
неговите резултати. От друга страна не трябва да се забравя,
че режимът, наложен в дунавските страни, не е османската
система, описана по-горе в настоящата глава, а нещо друго,
което не се вписва в нея и което съществува единствено пора
ди това, че едно напълно неефективно правителство вече не
може да си върши работата без помощта на едно образувание
с политическо влияние, чието съществуване ясно показва, че
османската социална и политическа система е престанала да
изпълнява функциите си. Решението да се вкарат фанариотите
в княжествата е една напълно защитна мярка и показва колко
ниско е паднала мощта на една държава, която е била най-го-
лямата военна сила в Европа. С въвеждането на господарите в
Молдова и Влашко османците се надяват да противодействат
на нарастващото руско влияние в тези страни. Сравнението
между болезнените в дългосрочен план процеси, които проти
чат в Дунавските княжества, докато Османската империя е
могъща, с не по-малко злощастните процеси, които протичат,
когато правителството в Истанбул е практически безсилно,
разкрива иронията на историята. Османците не могат да бъдат
категорично обвинявани за нездравословните тенденции в
Молдова и Влашко преди XVIII в., но те са напълно отговорни
за процесите, които протичат след първото десетилетие на този
век, въпреки че са резултат от поведението на управници, кои
то са християни, а не турци.
403
2. Османското наследство
404
следици все още определят взаимоотношенията между наро
дите в него. По време на вековете на османско управление
множество сърби се разселват на север от традиционните им
земи в днешен Банат, във Войводина и дори в северна Сърбия,
както и в някои области в Славония и Банка. Не по-малко зна
чителен брой румънци се установяват в Банат и в областите на
Кришана, а албанците се насочват към Косово-Метохия в днеш
на Сърбия, към Епир и дори към Македония. Въпреки че при
гърците промените не са толкова значителни, гърци се засел
ват в градове, в които по-рано са представлявали незначител
на част от населението или въобще не са присъствали. Там,
където различните миграционни движения се застъпват,
възникват "модерни" проблеми от типа на прословутия маке
донски въпрос. Принудителните заселвания, наложени от ос
манците, а след 1699 г. от Хабсбургите, в области, получени по
силата на мирния договор от Карловци, усложняват демограф
ските промени, възникнали в резултат на миграцията. Както
бе посочено, тези предвижвания на хора са резултат от дейст
вия на османците и поради това трябва да се разглеждат като
част от османското наследство.
Въпреки че сърцевината на земите на всеки народ си оста
ва същата, областите, в които отделни негови представители
живеят, са много по-обширни, в сравнение с времето преди
османското нашествие. Районите, в които различни народи се
заселват, естествено са били исторически заселени от други,
които, когато възстановяват независимостта си, предявяват
своите претенции към тях. Историческите твърдения от епо
хата, в която доминира национализмът, са прости: всяка нация
претендира за онези области, в които е живяла или които е
владяла преди установяването на османската власт. Тези
твърдения често биват определяни като нереалистични, визи-
онерски или архаични от говорителите на онези народи, които
основават своите контра-претенции на "модерната" теория за
самоопределението на нациите съобразно "волята" на хората,
които населяват даден район. Проблемът е в това, че опреде
ляните като нереалистични исторически твърдения за всяка
територия не държат сметка за демографските реалности.
405
Миграцията от вековете на османското владичество не създа
ва хомогенни в етническо отношение области, а но-скоро мо
зайка от безнадеждно размесени групи, съответстваща на оп
ределената от османската социална мрежа организация на мал
ките общности. Дори ако цялостната демографска картина е
очертана от споменатите големи процеси, във всеки от кон
кретните случаи се предвижват малките групи, а не големите
маси. Така османската социална организация и миграционни
те модели, създадени от сили, задвижени от османците, са от
говорни за появата на най-големия съвременен междудържа
вен проблем на Югоизточна Европа - големи територии, в кои
то живее етнически смесено население.
Икономическите последици от османското управление не
са така ясни. В селскостопанския сектор проблемът с Голяма
та унгарска низина, разгледан в четвърта и пета глава, е най-
важен, тъй като засяга най-голяма територия. Няма съмнение,
че през XVI в. тази обширна област се превръща в пустош,
почвата до такава степен се изтощава, че и днес не е възстано
вила напълно плодородието си. Няма съмнение и в това, че
последвалото обезлюдяване разчиства пътя за миграция и за
селвания, които напълно променят демографския състав на
населението на тези райони. Вината за тези процеси винаги се
приписва на походите на османците, започнали през 1526 г., и
на неспособността им да се грижат за земите, когато те стават
османски еялет. Не може да се възрази на това, че дългият
период на войни от 1526 (битката при Мохач) до 1606 (мирни
ят договор от Житваторок) се оказва опустошителен за Унгар
ската низина, но османската политика със сигурност не се стре
ми да застави населението да емигрира от земите, в които на
влизат нейните армии и които те в крайна сметка завладяват.
Никъде другаде не се наблюдава подобна масова миграция,
съпроводена с враждебни действия, както в централна Унга
рия. За това османците не са виновни - те биха предпочели да
владеят едни добре заселени райони, подходящи за изгражда
не на тимари. Вината за обезлюдяването на низината може да
се припише или на унгарските благородници, които не само
бягат, но и повеждат със себе си и селяните, или на факта, че
406
към 1526 г. селскостопанският потенциал на страната е станал
толкова незначителен, че типът военни действия, който на други
места не унищожава трайно плодородието на земите, има по
добни последици в централна Унгария и заставя населението
да се насочи към по-плодородни райони. Тъй като през десе
тилетията преди 1526 г. конфликтът между благородниците и
селяните е крайно изострен, втората алтернатива изглежда
предлага правилното обяснение за драстичните промени, кои
то протичат в централна Унгария през годините след спомена
тата дата.
Ако това обяснение се приеме, става очевидно, че катаст
рофата, която сполетява района между реките Дунав и Тиса,
би се случила, дори ако османците не бяха нахлули в низина
та. Нито благородниците, нито селяните разполагат с необхо
димите знания или средства, за да спрат трайното изтощаване
на почвата, което достига критичната си точка в началото на
XVI в. Какво би се случило, ако това окончателно изчерпване
на земята бе станало при някакви други, неосмански господа
ри, може само да се гадае, но при османците то води до разви
тието на мезьоварошок, които и днес са най-големите градове
в низината, както и до въвеждането на пасищно отглеждане на
животни, което се превръща в главна стопанска дейност в ре
гиона. То остава основа за икономиката на Унгарската низина
и през XIX в.
В останалите "вътрешни провинции" селското стопанство
изглежда не се променя толкова драстично след края на вой
ните, когато се възстановява нормалното производство. Ста
рите господари ги няма, данъчната система е променена, но
селянинът продължава да работи както и по-рано. При това
изглежда доста успешно, ако се съди по размера на данъците,
които има възможност да плаща, и по количеството продук
ция, която предоставя на господаря, на пазара и на джелепа.
Той успява да овладее технологиите, необходими за отглежда
нето на нови култури, когато те в крайна сметка биват въведе
ни, главно в дните на пазарно ориентираното чифликчийство.
Не може да се твърди, че османското управление води до
технологическа изостаналост в селскостопанския сектор.
407
Въпреки че земеделските сечива са примитивни, те са такива
и навсякъде другаде в Европа. В навечерието на Френската
революция, с която приблизително завършва и разглеждания в
този том период, дървеното рало например се използва по цяла
континентална Европа, която още не е докосната от аграрната
революция, започнала да променя Англия. Липсват статисти
чески данни в подкрепа на това твърдение, но сведенията на
пътешествениците и общите описания от XVIII в. свидетелст
ват, че османските земи отстъпват на селскостопанските земи
в Западна Европа единствено по отношение на използването
на впрегатни животни. И в това отношение XIX в. е времето,
когато селското стопанство на Югоизточна Европа започва да
изостава от другите части на континента.
В най-голяма степен османските приемници са ощетени в
областта на транспорта, особено на корабоплаването, и на про
изводство. До XVII в. османският търговски флот, който е в
ръцете главно на гърци, все още е важен, но след това започва
бързо да запада по познатите причини - възможностите на Ве
ликите сили да налагат своята воля на османците по икономи
ческите въпроси - споменати във връзка с производството и
търговията. Упадъкът в тази област води до упадък в корабо
плаването. Производство страда не само от чуждата конкурен
ция, а и от неспособността или нежеланието на османците да
променят своята система. През XVII в. системата на гилдиите
е печално неадекватна и преобразуването й в модерно индуст
риално производство просто не се осъществява. Въпреки че
една случайна фабрика се появява4, османският период трябва
да бъде държан отговорен за това, че завещава един напълно
неадекватен средновековен производствен сектор на държави
те, които наследяват империята. В това отношение османското
наследство създава най-големите трудности на народите от
Югоизточна Европа.
408
И когато накрая се обърнем към политическите съображе
ния, към често споменаваните трудности, които народите имат
в усилията си да се грижат за себе си след вековете, през които
са били изключени от процеса на взимане на решения и от ад
министративните дейности, изводите, до които достига насто
ящото изследване, до известна степен се различават от изво
дите, предлагани в миналото. Напълно вярно е, че с изключе
ние на дубровнишката олигархия и румънските боляри, "по
литическите нации" на тези народи, които попадат под осман
ска власт, са напълно елиминирани. Броят на местните първен
ци, които успяват да запазят своите позиции в Гърция, Алба
ния, Босна и на други места, не е достатъчен да замести пре
дишните "местни водачи", въпреки че в някои области, особе
но в Албания и Босна, те играят значителна роля. Въпреки това
никой от народите, които през XIX в. успяват да установят свои
независими държави, не изпитва нужда от квалифициран пер
сонал за новоучредената администрация на своето правител
ство. По ирония на съдбата единствено при народа, който най-
късно изгражда своя държава - българите, една от Великите
сили, Русия, приема, че липсата на политически подготвени
групи от населението налага попълването на държавния апа
рат с нейни кадри. Но в този случай Русия бързо се убеждава,
че нейното предположение е било погрешно.
Не бива да ни изненадва това, че онези, които векове са
живели под османска власт, могат да се грижат за себе си, ко
гато получат тази възможност. Структурата на социалната мре
жа не само парцелира населението, но и дава възможност на
всяка малка професионално-верска група свободно да управ
лява вътрешните си дела. Хората, чието задължение става
изпълнението на тези задачи, действат като говорители на гру
пата и от нейно име преговарят с външния свят, включително
и с властите. По този начин населението се сдобива с един от
носително голям брой лица с известен административен и уп
равленски опит и известни знания за правителствените регу
лации, функции и институции, които засягат живота в техните
общности. Тези официални представители на общностите, ко
409
ито в много случаи включват местните духовници, не взимат
политически решения, но придобиват добро познаване на прак
тическата политика, доколкото става дума за функциониране
то на отделните клонове на правителството. Те научават много
повече за местната администрация, основните финансови
въпроси и проблемите на социалните групи и овладяват роля
та на водачи, научават се да взимат решения и да поемат отго
ворност.
Точно тази обществена група сравнително лесно поема
ролята на политически водач преди или непосредствено след
възникването на различните независими югоизточноевропей-
ски държави. В сравнение с изчезналите стари "политически
нации" или с румънските благородници, тези нови водачи са
по-многобройни и имат несъмнено много по-разнообразен
произход и интереси, но не са толкова добре образовани и
изтънчени. Те съумяват да се превърнат в истински народни
водачи. Това положение има известни предимства, но то създава
и възможност онези, с които новите водачи влизат в различни
взаимоотношения, особено дипломатите на Великите сили, да
ги надхитряват много по-лесно, отколкото биха заблудили един
румънски болярйп или гръцки търговец. Така че, в това отно
шение османското наследство има както предимства, така и
недостатъци, а окончателната оценка на неговото значение в
политическата и административната област не може да се на
прави, без да се държи сметка за още едно съображение - пове
дението на водачите.
Когато през XIX и XX в. хора с най-различно обществено
положение и професии се изказват иронично за "балканските
условия" и "балканизацията", те имат предвид не толкова ико
номическите условия в Югоизточна Европа, колкото начина,
по който водачите изпълняват своите задължения. В това от
ношение не съществува разлика между Румъния, управлявана
от хора, които принадлежат към нейната традиционна висша
класа, и другите държави, чиито държавници и бюрократи
произлизат от създадените от османците водачески групи. Не
липсата на политическа и административна подготвеност, както
410
често се твърди, принуждава водачите на балканските страни
да действат по начин, който предизвиква насмешките на оста
налата част от Европа. Причината е в османското наследство и
подготовка, които се проявяват в техните действия. От всички
аспекти на османското наследство, които народите от Югоиз
точна Европа получават от своите бивши господари, този е най-
вреден.
По ирония на историята Османската империя, възможно
най-строго и най-всестранно организираната държава, се раз
пада на държави, в които хаосът доминира. Тъжно е да се на
блюдава как наследниците на професионалните османци - една
група от всеотдайни, работливи и често самоотвержени хора,
стават политикани и администратори, прочути със своя мързел,
егоизъм и продажносг. Болезнено е да се установи, че една
държава, в която законността е толкова важна, че се създава
системата на миллетите, която трябва да осигури строга рег
ламентация на живота на хората чрез система от закони, е за
менена от други държави, в които законите се ценят повече
заради тяхното нарушаване, отколкото заради спазването им.
Но именно тези белези на обществения живот се имат пред
вид, когато се говори за "балкански условия".
Няма съмнение, че Югоизточна Европа се "балканизира-
на" по време на османското владичество. Процесът започва
рано, през вековете, когато османската администрация е об
разцова. Още докато представителите на миллетите живеят
съседски и не са подчинени на мюсюлманското население, ко
гато относително снизходителното отношение към различни
те общностни групи е образцово за своето време, все пак съще
ствува ясно разграничение между мюсюлмани и зиммии, как-
то и между професионални османци и рая. Народите от Юго
източна Европа са едновременно зиммии и рая и, поради това,
страдат от различни неблагоприятни обстоятелства, които може
и да не са особено значителни, но са достатъчно многобройни
да ги подтикнат да се опитват да ги заобиколят. Притворство-
то, хитруването и невинните лъжи стават част от ежедневния
живот.
411
Когато добре организираната и управлявана Османска
империя се превръща в хаотичната и корумпирана държава,
описана в четвърта част на този труд, става задължително да
се действа хитро, ако не и нечестно. За около двеста години
икономическото и дори физическото оцеляване зависи от спо
собността на хората и особено на техните водачи да надхитря
ват властите. Най-корумпираните, безмилостните и егоистич
ните закононарушители сред бюрократите просперират най-
много и те олицетворяват типа на "политикана", който служи
за пример за онези, които заместват османските функционери.
За нещастие именно "системата", въведена от безскрупулните
сановници от късния османски период, а не добре функциони
ращата система от по-ранния се превръща в политическото и
административното завещание от дългите години на чуждо
управление и именно това престъпно наследство придобива
печална слава под името "балкански условия".
Тези условия не само означават продължаване на лошото
управление, осъществявано този път от "християнски паши",
те превръщат Югоизточна Европа в наистина изостанала, в
сравнение с останалата част от континента през XIX в. Западът
и дори унгарските земи на Хабсбургите и Русия преживяват
бързи промени и прогрес, индустриализация и урбанизация,
обновление в областта на селското стопанство и драстични
промени в образованието. Единствено бившите османски земи,
"Балканите" продължават да живеят в миналото, защото то за
доволява един елит, който поставя своите егоистични цели над
всичко друго. Тъй като този елит, неговата ценностна система
и методи на управление представляват продължение на това,
което османците са принудени да търпят към края на своето
управление в Източна Европа, османското политическо наслед
ство трябва да се разглежда като най-големия проблем пред
народите, които отново стават господари на собствените си
съдби.
4 12
Библиографски преглед
1. Въведение
413
родът не натрупва опит от управлението при османците, който
да го подготви за освобождението.
След края на Втората световна война и особено след сре
дата на 50-те години положението се променя. Историците от
Югоизточна Европа започват да използват своите архиви мно
го по-широко, отколкото през по-ранните периоди, и излизат
от рамките на политическата история. Появяват се много по-
научни и обективни трудове, които хвърлят нова светлина върху
османския период. Все още се твърди, че османците донасят
главно разрушения на народите от Югоизточна Европа, но тази
преценка се основава на изследване на документи и събития, а
не се приписва на планирано нехуманно, съзнателно разруши
телно поведение на варварските азиатски орди.
Когато османците преминават от хронографския към исто
риографския период, както и историците на всички други импе
рии, те пишат предимно от гледна точка на центъра. Събитията,
които се разиграват в столицата или някъде другаде, винаги се
оценяват от гледна точка на централната власт. След установя
ването на републиката първите турски историци са вероятно дори
по-националистически настроени и по-политизирани от своите
колеги в Югоизточна Европа. Преобразуването на Османската
империя - която никога не е била национална държава - в наци
оналистическа Турция, загубата на империята и преобразуване
то на ислямската държава в светска пораждат травма, която тряб
ва да бъде преодоляна по пътя на самооправданията и това обяс
нява някои от крайностите на ранната турска историография.
Към края на периода между двете световни войни се забелязват
известни промени, а след 1945 г. турските изследователи създа
ват множество добри трудове.
Някои от ранните западни изследвания са отлични и все
още са полезни. Този период е последван от друг, през който
тези, които пишат, нямат достъп до османските извори или
нямат необходимата езикова подготовка да ги използват. Като
разчитат на предишни изследвания, на работата на своите ко
леги, на работата на историците от Югоизточна Европа, на
материалите, съхранявани в западноевропейските архиви на
414
езици, които владеят, тези автори създават някои солидни, но
много ограничени трудове. И на Запад напълно подготвените
изследователи също започват да се появяват към края на пери
ода между двете световни войни и оттогава техният брой не
прекъснато нараства.
Трудовете на тези изследователи са или монографични, или
биографични, а когато са с по-широк обхват, разглеждат поли
тически или административни проблеми, и възприемат една
централистка, имперска гледна точка. Нито една обща исто
рия на Османската империя не е написана от регионална глед
на точка. Въпреки че настоящият том не е детайлна история на
Югоизточна Европа под османска власт, а просто общ преглед
на живота в тази част от империята, той все пак представлява
една най-обща преценка на основните черти на османското
владичество и неговите последици, основана на разглеждания
материал.
2. Първични извори
415
хивите] (Ankara, 1955) описва първото хранилище, а каталогът
на второто е подготвен от Tahsin Öz, Arşiv Kılavuzu, 2 vol.
(Istanbul, 1938-1940).
Ha второ място по значение са османските документи в
България. Според румънския изследовател Михаил Губоглу в
България има "около един милион османскотурски докумен
ти, както и няколко милиона печатни текстове и ориенталски
ръкописи"1. Тези документи принадлежат към различни колек
ции, сред които най-важната е на Ориенталския отдел към
Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий". До 1966
г., последната дата, за която разполагам със сведения, 138399
документа от този отдел са внимателно идентифицирани и
описани.12 Тъй като познавам блестящите качества на българ
ските османисти и енергията, с която те работят, сигурен съм,
че броят на документите вече е най-малкото удвоен.
Най-голямата колекция турски документи в Югославия е
в Orijentalni Institut, настанен в Zemaljski Muzej в Сараево, по-
малки колекции има в Дубровник, Скопие и други градове.
Сараевската колекция е добре организирана и каталогизирана
и съдържа истинско богатство от много важни материали. За
едно с Gazi Hüsrev Bey Arhiv в същия град, който разполага с
много материали, свързани с босненските мюсюлмани, колек
цията на Ориенталския институт прави от Сараево най-важ-
416
ния център за османски изследвания в Югославия. Държавни
те архиви на различните страни от [бивша] Югославия съхра
няват повечето от останалите османски материали, но никой
от тях не разполага с наистина важна колекция.
Северно от линията Дунав-Сава най-важните колекции от
документи са в Румъния. Те включват не само материали на
турски, но и много по-голям брой от документи на румънски
от вековете, които този том изследва. Те се намират в различни
държавни архиви, както и в архивите на повечето големи гра
дове. Турските материали в Румъния достигат до около 225000
документа и 600 дефтера. За тези, които се съхраняват в
Държавния архив [Arhivelor Statului din Republica Socialista
România], в Библиотеката и в Архива на Академията на науки
те [Bibliotecii Academici R. P. R., Arhivelor Academici R. P. /?.] и
в Музея за археология и история на Букурещ [Muzeului de
Arheologie şi istorie din Bucureşli] Mihail Guboglu публикува
Catalogul Documentclor Turcesti, 2 vols. (Bucharest, 1960-1965),
който описва 5048 документа.3 Двата тома имат чудесни пока
залци и са много полезни за изследователите.
В Унгария повечето от документи,които ни интересуват,
се намират в Унгарски национален архив [Magyar Orszàgos
Levéltâr] в Будапеща. Само малка част от тях са на турски език,
останалите са на унгарски, латински и немски. Множество
материали, свързани с Трансилвания, също се намират в Буда
пеща. Те са са включени в различни колекции, но са добре
организирани, каталогизирани и достъпни. Отлично описание
на тези колекции може да се намери y Domokos Kosâry, Bevezetés
Magyarorszdg tôrténetének forrâsaiba és irodalmâba [Въведение
в изворите и литературата за унгарска история] 3 vols. (Budapest,
1951-1958), както и в първият том от планираното петтомно
418
В България започна публикуването на поредицата Доку
менти за българската история, подготвена от множество
съставители. Трети и четвърти том съдържат турски материа
ли. От 1958 г. в София излиза друга поредица - Foutes Historiae
Bulgaricae. Четвърти и пети том от нея, както и първи и втори
том от Foutes Turcici Historiae Bulgaricae са съставени от Хри
сто Гандев и Гълъб Гълъбов (София, 1959-1960). Гълъбов е
съставител и на Турски твори за историята на правото в
българските земи (София, 1961). Не толкова специализирано,
но много важно е изданието, подготвено от няколко съставите
ли - Турски извори за българската история. Две други колек
ции представляват специален интерес: Асимилаторската по
литика на турските завоеватели. Сборник от документи за
помохамеданчвания и потурчвания, XV-XIX в. (София, 1962),
съставен от Петър Петров, и Положението на българския на
род под турско робство. Документи и материали (София,
1953) на Николай Тодоров.
В [бивша] Югославия водещ в публикуването на турски
материали е Ориенталският институт в Сараево, който издава
много важната поредица Monumenta turcica historiam Slavorum
meridionalium illustrantia, която започва да излиза през 1957 г.
Изключително добре редактирана и покриваща голямо разно
образие от добре подредени документи, Monumenta е много цен
но издание. Научните институции в други градове също публи
куват турски документи. Няколко примера илюстрират разно
образието от проблеми, към които се насочват югославските
изследователи: Хазим Шабанович (съст.), Турски извори за ис-
mopuje Београда (Београд, 1964); Душанка Шопова (съст.), Ма
кедонци eoXVI и XVII век. Документи од Цариградските архи
ви, 1557-1445 (Скопще, 1955); Haşan Kalesi, ed., Najstarije vakufski
dokument uJugoslaviji na arapskomjeziku (Pristina; 1972).
Румъния разполага c три значителни поредици докумен
ти, повечето от които са на румънски език. Най-старата от тях
запазва името на първия си съставител, Euxodiu Hurmuzaki, ed.,
Documente privitoare la istoria Românilor, 24 vols. (Bucharest, 1876-
419
1962) и представлява богато хранилище на сведения. Също
толкова ценна е поредицата, която започва да излиза през 1929
г. - Andrei Veress, ed., Documente privitoare la istoria Ardealului,
Moldovei şi Jarii Rominesti, 11 vols. (Bucharest, 1929-1939). Най-
амбициозно е начинанието, започнато под общата редакция на
Andrei 0(etea и David Prodan през 1951 г. Досега в Букурещ са
публикувани повече ог 60 тома от Documenta Romaniae
Historica. Тази поредица не само е разделена на подпоредици
(А за Молдова, В за Влашко и С за Трансилвания), но и всеки
том внимателно групира документите, свързани с избраните
въпроси от дадения период, например икономическа история
и селско стопанство. Това е най-полезната поредица и ще
продължава да предлага огромно количество сведения. Пуб
ликувани са и някои по-малки поредици. И в този случай ще
бъдат посочени само няколко примера, които да илюстрират
разнообразието на разглежданите проблеми: I. С. Filitti, ed.,
Lettres et extraits, concernant les relations des Principautés
Roumaines avec la France, 1728-1810 (Bucharest, 1915); D. Z.
Furnicâ, ed.. Documente privitoare la comer(ul rominesc, 1473-
1868); две поредици, посветени на град Букурещ -Florian
Georgescu, Paul 1. Cernovodeanu, lana C. Panait, eds.. Documente
privind istoria oraşului Bucureşti (Bucharest, 1960) и Gheorghe
Potras, ed., Documente privitoare la istoria oraşului Bucureşti
(Bucharest, 1961).
Унгария е публикувала повече документи от която е друга
страна, представена в настоящото изследване. През 1930 г.
Emma Bartoniek успява да изреди 3109 заглавия на каталози на
изворов материал и публикации на документи в M agyar
Tôrténeti Forrâskiadvànyok (Budapest, 1930) [Публикации на
извори за унгарска история], много повече са обнародвани след
тази дата. Най-голямата колекция, по която работят множест
во съставители, е Monumenta Hungariae Historica, която изли
за в пет поредици. Една от тях е посветена на Трансилвания от
периода 1540-1699 г. - Sândor Szilâgyi, ed., Monumenta comitiala
regni Transylvaniae, 1540-1699, 21 vols., (Budapest, 1875-1892).
420
Публикуването й започва още през 1857 г. и досега са излезли
няколко стотин тома. Публикуването на турски материали също
започва доста рано. Aron Szilâgyi, Sândor Szilâgyi, ed., Török-
Magyarkorù Tôrténelmi Emlékek [Исторически сведения за тур
ския период на Унгария] е публикувана в Будапеща между 1863
и 1916 г. Първите девет тома съдържат документи, а следва
щите пет тома обхващат значими турски хроники. Lajos
Thallôczy, Jânos Krecsmârik и Gyula Szekfû подготвят през 1914
г. унгарски преводи на много турски документи, които включ
ват в своя труд Török-Magyar Oklevéltâr, 1533-1789 (Budapest,
1915) [Турско-унгарски архив], но само първият том от плани
раното многотомно издание на Sândor Takâts, Perene Eckhart,
Gyla Szekfü, eds., A budai basâk magyarnyolvü levelezése, 1553-
1589 (Budapest, 1915) [Унгарскоезичната кореспонденция на
пашата на Буда] излиза на бял свят. Споменатият по-горе във
връзка с румънски публикации A. Veress подготвя Fontes Rerum
Transylvanicarum, 5 vis., (Budapest, 1911-1921). Изключително
ценен е томът L ajos F e k e te , G y u la K âld y -N ag y , eds.,
Rechnungsbücher Türkischer Finanzstellen in Buda (Ofen), 1550-
1580 (Budapest, 1962), който предлага оригиналните текстове и
отличен коментар. Както бе посочено, томовете с публикувани
материали са многобройни и цитираните заглавия само мар
кират мащаба на начинанието. Други публикации са посвете
ни на по-малки колекции, на архиви на графства, градове, родо
ве, както и на спомени и записки на пътешественици.
Съществуват няколко колекции от документи, посветени
на конкретни общности, споменати в този том. Те не са от
първостепенна важност за хората, които се интересуват от глав
ните проблеми в настоящия труд, и по тази причина тук ще
бъдат дадени само три примера. Kâroly Szabo, ed., Székely
Oklevéltâr, 1211-1750, 7 vols., (Kolozsvâr, 1872-1898) [Архивът
на секелите] съдържа важни материали за събитията, които
засягат секелите. Четвъртият том от Franz Zimmermann, Cari
Werner, Freidrich Müller und Gustav Gündisch, eds., Urkundenbuch
zur Geschichte der Deutschen in Siebenbürgen, 4 vols., (Nagyszeben/
421
Sibiu, 1891 1937) пък предлага сведения за германците в Тран
силвания.
Сред публикациите на документите, обнародвани извън
разглеждания регион, трябва да бъдат споменати следните из
дания: G alâb G âlâbov und H erbert W. D uda, eds., Die
Protokollbücher des Kadiamtes Sofia (München, 1960), I. Hudiça,
ed., Répertoire des documents concernant les négotiations
diplomatique entre la France et la Transylvanie au XVII siècle
(Paris, 1926); Gustav Bayerle, ed.. Ottoman Diplomacy in Hungary;
Letters from the Pashas o f Buda, 1590-1593 (Bloomington, 1972).
Много важен е трудът Franz Babinger, ed., Sultanische Urkunden
zur Geschichte der osmanischen Wirtschaft und Staatsverwaltung
am Ausgang der Herrschaft Mehmeds 11, des Eroberers (München,
1956), който е допълнен от Nicoara Beldiceanu, ed., Les actes des
premiers sultans conservés dans les manuscripts turc de la
Bibliothèque National à Paris. I- Actes de Mehmed U et de Bayezid
Il du MS fond turc ancien 39 (Paris, I960). Разпространението
на турските ръкописи е добре показано в M. J. Blašković, ed.,
A rabische, türkiseh e und persisehe H a n d sch riften der
Universitàtsbibliothek in Bratislava (Bratislava, 1961).
Тези няколко заглавия трябва да покажат обема на публи
куваните вече документи и други първични източници. Въпре
ки че не винаги е възможно или лесно да се работи в самите
архиви, ученият може да осъществи не малка изследователска
работа на основата на материала, издаден в тези и на други
публикации, появили се в многобройните списания.
422
[Османска история], 8 vols., (Ankara, 1960), написани от İsmail
Hakkı Uzunçarşılı, които съдържат много полезен разказ, мно
жество бележки и библиография. Във всеки от тези трудове
историята е предадена изцяло от гладната точка на страната на
автора.
Докато Узунчаршълъ, от петия том заедно с Enver Ziya
Karal, започва Osmanlı Tarihi, най-добрите османски истории
са старите трудове на Joseph Hammer-Purgstall, Geschichte des
osmanischen Reiches, 10 vols. (Pest, 1827-1835), J. W. Zinkeisen,
Geschichte des osmanischen Reiches in Europa, 7 vols. (Gotha-
Hamburg, 1840-1863) и Nicolae Iorga, Geschichte des osmanischen
Reiches, 5 vols. (Gotha, 1908-1913). От тях трудът на Хамер е
най-подробен и най-научен, на Цинкайзен в най-голяма сте
пен съответства на предмета на настоящия том, а на Йорга е
най-небрежно написан, но изпълнен с отлични прозрения и
тълкувания. Узунчаршълъ работи с турски архиви, но за неща
стие е някак небрежен към детайлите и често си противоречи.
За обикновения читател, особено ако не познава добре
Османската империя, най-препоръчителен е трудът на Halil
İnalcık, The Ottoman Empire; The Classical Age, 1300-1600, trans.
Norman Itzkowitz and Colin Imber (New York and Washington,
1973). От останалите османски истории, включително Е. Creasy,
History o f Ottoman Turks from the Beginning o f the Empire to the
Preseni Time, 2 vols. (London, 1854-1856), George J. Evcrsely, The
Turkish Empire, ils Growth and Decay (London, 1917), A. de la
Jonquière, Histoire de l'empire ottoman, rev. ed., 2 vols. (Paris,
1914), Harry Luke, The Old Turkey and the New; From Byzantium
to Ankara, rev. ed. (London, 1955), най-полезни, без да ce откро
яват, са следните три труда: William Miller, The Ottoman Empire
in Europe and its Successors (Cambridge, 1927), Charles Eliot,
Turkey in Europe, new ed. (London, 1908) и Léon Lamouche,
Histoire de la Turquie (Paris, 1934). Нуждата от цялостна ос
манска история в един или два тома на някой от основните
европейски езици е голяма.
Институциите на централната османска власт в последно
време са добре представени в цитираната работа на Иналджък,
423
но и има и още няколко отлични студии по този въпрос. На
блюденията на Ожие Гислин дьо Бусбек, които се съдържат в
неговите писма, писани в Османската империя между 1555 и
1562 г., са издадени в: С. T. Forster and F. H. B. Daniell, The Life
and Letters o f Ogier Ghiselin de Busbecq (London, 1881)*, през
1968 г. книгата е преиздадена от Кларендън прес. Най-ранната
книга по този въпрос, която заслужава да бъде спомената, и
която още е много полезна, отново принадлежи на Joseph
Hammer-Purgstall, Staatsverfassung und Staatsverwaltung des
Osmanischen Reiches, 2 vols. (Vienna, 1815). Към това могат да
се прибавят два изключителни съвременни труда: A. D.
Alderson, The Structure o f the Ottoman Dynasty (London, 1956,
бълг. превод 2002) и H. A. R. Gibb and Harold Bowen, Islamic
Society and the West (London, New York, and Toronto, 1957).
Uzunçarşılı, Osmanlı Devleti Teşkilâtına Medhal [Въведение в
администрацията на османската държава] (Istanbul, 1941) съче
тава предимствата и недостатъците, споменати във връзка е
другата книга на същия автор.
Когато преминем от турските институции към институци
ите на зиммиите, се натъкваме на едно доста незадоволително
положение. Въпреки че литературата за православната църква
е обширна, повечето истории на тази църква се насочват към
Патриаршията и руската църква. Малко са специализираните
трудове, посветени на православието на Балканите по време
на османското владичество. От общите църковни истории, ко
ито отделят внимание на Балканите, най-полезни са следните:
В. J. Kidd, The Churches o f Eastern Christiandom from A.D. 451
to the Présent Time (London, 1927) и A. K. Fortescue, The Orthodox
Eastern Church (London, 1927). Интересен, въпреки лошия пре
вод, е трудът на N. J. Pantazopoulos, Church and Law in the
Balkan Peninsula during the Ottoman Rule (Salonika, 1967). Две
424
те най-важни м онограф ии по тези проблеми са T. Н.
Papadopoullos, Studies and Documents relating to the History o f
the Greek Church and People under Turkish Domination (Brussels,
1952), която е някак недобронамерена към славяните, и по-спе-
циализираното изследване на H. Scheel, Die Staatsrechtliche
Stellung der ökumenischen Kirchenfürsten in der ailen Türkei. E in
Beitag zur Geschichte der Türkischen Verfassung und Venvaltung
(Berlin, 1942). Най-добрите изследвания, посветени на отделни
аспекти на проблема за православието под османска власт са:
Laszlo Hadrovics, Le peuple serbe et son église sous la domination
turque (Paris, 1947) и Иван Снегаров, История па Охридската
архиепископия-патриаршия от падането ù под щурците до
нейното унищожаване (1394-1787 г.) (София, 1931, 2 изд.
1995), Steven Runciman, The Great Church in Captivity (Cambridge:
Cambridge University Press, 1968) и Мирко МирковиЬ, Правни
положаj и карактер српске цркве под турском влашЬу, 1450-
1766 (Београд, 1965).
Най-ранното и все още ценно изследване на евреите в Ос
манската империя е Moïse Franco, Essai sur l ’histoire des Israélites
de l'Empire Ottoman depuis les origines jusqu'à nos jours (Paris,
1897). Много изчерпателен, но и доста небрежно написан е трудът
на Solomon А. Rosanes, Divre yeme Yisrael bo-Togarma [История
на евреите в Турция] 6 vols. (Sofia, 1934-1944; Jérusalem, 1945).
Isaac S. Emmanuel и Abraham Galante пишат многобройни из
следвания, всички те заслужават внимание. Първият от тях е
автор на Histoire des Israélites de Salonique (Paris, 1935), a втори
ят - на Histoire des Juifs d'Istanbul (Istanbul, 1941).
Освен трудовете на Цинкайзен, Милер и Елиът има и още
няколко, които могат да се разглеждат като "регионални исто
рии". F. W. Ebeling, Geschichte des Osmanischen Reiches in Europa
(Leipzig, 1854) е една от най-ранните, след нея излизат още: К.
Roth, Geschichte der christlichen Balkanstaaten, Bulgarien, Serbien,
Rumanien, Monténégro, Griechenland (Leipzig, 1907); Ferdinand
Şehevili, History o f the Balkan Peninsula from Earliest Times to
the Preseni Day (New York, 1922); Nikolae Iorga, Histoire des états
balkaniques jusque’à 1924 (Paris, 1924), чиито първи четири гла
425
ви са свързани с разглеждания период; Jacques Ancel, L ’unité
de la civilization balkanique (Paris, 1924) и Georg Stadtmüller,
Geschichte Südosteuropas (München, 1950). Всички тези изслед
вания са остарели, с изключение на труда на Щадмюлер, кой
то разглежда и Унгария, но за съжаление пренебрегва осман
ския период. За щастие съществуват два труда, които могат да
бъдат определени като класически: Фердинан Бродел, Среди
земно море и средиземноморския свят по времето на Филип
II, 2 т. (Paris, 1949; български превод 1998-2001) и Leften S.
Stavrianos, The Balkans since 1453 (New York, 1958). Прочутият
труд на Бродел разглежда целия средиземноморски басейн.
Това е оригинално изследване, писано с много въображение,
щоего се базира на всички предишни проучвания. Неговите
общи идеи и теории, както и наблюденията му върху осман
ския свят са много ценни. Томът на Ставрианос представлява
регионална/ηα история на Балканите. Основана на сериозни
проучвания, добре композирана и написана, тя несъмнено е
най-доброто публикувано изследване. Добрата библиография
увеличава стойността й.
Съществуват още много други типове публикации, които
могат да бъдат изредени, включително пътеписи, биографии и
истории, посветени на отделни проблеми, но ограниченото
място не дава възможност те да бъдат представени в пълнота,
а споменаването само на някои би било несправедливо спрямо
останалите. По-полезно ще е да се изредят някои от по-малко
известните, но важни библиографии, които биха били полезни
на изследователите на тази материя.
G erhard Teich, "B ibliographie der B ibliographien
Südosteuropas," Wirtschaftswissenschaftliche Süd-osteuropa
Forschung (1963), pp. 177-213 предлага доста пълен списък на
библиографиите по проблема. Léon Savadjian, Bibliographie
balkanique, 1920-1938, 8 vols. (Paris, 1931-1939) също е полезен
и изчерпателен труд. За по-ранните публикации са полезни: J.
D. Pearson and Julia F. Ashton, eds., Index Islamicus, 1906-1955
(Cambridge, 1958) и J. D. Pearson, ed., Index Islamicus Supplément,
1956-1960 (Cambridge, 1962). В повечето библиотеки лесно мо
426
гат да бъдат намерени многобройни библиографии от този тип.
За по-конкретна работа по-важни са специализираните библи
ографии, изготвени от изследователи от Югоизточна Европа.
Румънците са се заели с най-амбициозните и пълни биб
лиографии. Под редакцията на Ioan Lupu, Nestor Camariano и
Ovidiu Papadima през 1967 г. започва публикуването на
Bibliografia Analitica а Periodicelor Româneşti. Досега са излез
ли шест тома, които покриват периода 1790-1858 г. При изчер
пателността на този добре композиран труд няма какво още да
се желае, той е основният справочник за публикациите в
румънската периодика. Едно не по-малко впечатляващо начи
нание започва в Букурещ през 1970 г., когато под редакцията
на Ştefan Pascu, loachim Cracium и Bujor Surdu излиза първият
том на Bibliographia Historien Romaniae, която представя пери
ода 1944-1969. Първият том предлага само подборна библио
графия, но вторият, с който започва разглеждането на публика
ции за XIX в., излязъл през 1972 г. под редакцията на Cornelia
Bodea, вече е изчерпателен. Добре композиран, с индекси и
подзаглавия на френски, това е един изключително важен том.
Най-полезни от съвременните български библиографии са
приложенията към втори и пети том на Etudes Historiques, La
Science Historique Bulgare, 1960-1964, Bibliographie (Sofia, 1965)
и La Science Historique Bulgare, 1965-1969, Bibliographie (Sofia,
1970). Първият том е подготвен от Лилия Киркова и Емилия
Костова-Янкова, а вторият - от Лилия Киркова. И в двата ори
гиналните заглавия са транслитерирани на латиница и са да
дени във френски превод.
Ten Years o f Yugoslav Historiography, 1945-1955 e публику
вана в Белград през 1955 г. под редакцията на Jorjo Tadić. Това
дълго библиографеко изследване е композирано на проблем
но-хронологически принцип, което донякъде затруднява из
ползването му. Заглавията са дадени на английски, както и в
оригинал, транслитериран на латиница. Същият редактор под
готвя и следващия том, публикуван на френски в Белград през
1965 г. - Historiographie Yougoslave, 1955-1965. И тук е използ
вана формата на изследване, но заглавията се намират по-лес
427
но, тъй като са поместени в бележките под линия, а не в са
мия текст.
Bibliographie d'oeuvres choisies de la science historique
hongroises, 1945-1959 (редактор не е посочен) е публикувана в
Будапеща през 1960 г. Гя е организирана на хронологически
принцип с подраздели по проблеми, 2059 заглавия са дадени в
оригинал, във френски превод и са придружени от кратки ано
тации на френски. През 1970 г. като втори том от Etudes
Historiques, под редакцията на М. Sz. Gyivicsân, L. Makkai, et
al., излиза Bibliographie d ’oeuvres choisies de la science historique
hongroise, 1964-1968. Включените 2309 заглавия са представе
ни точно както и в първия том.
През 1966 г. подобен том е публикуван в Атина под редак
цията на С. Th. Dimaras, Quinze ans de bibliographie historique
en Grèce, 1950-1964 avec une annexe pour 1965. Структурата на
тома е по проблеми, а представянето на всеки проблем е хро
нологично. 5500-те заглавия са дадени на гръцки с френски
превод. Да се надяваме, че повече подобни библиографии ще
се появят скоро и ще бъдат представени на предстоящите сре
щи на Международната асоциация за югоизточноевропейски
изследвания (A.I.E.S.E.E.) през 1974 или на Международния
комитет за исторически науки (C.I.S.H.) през 1974 г.
През 1966 г. Институтът по балканистика към Българска
та академия на науките започна да издава всяка година много
ценната Bibliographie d'Études Balkaniques, под редакцията на
Н. Тодоров, К. Георгиев и В. Трайков. Тези томове представят
всички публикации, които се отнасят до Балканския полуост
ров във всички дисциплини. Показалците са много полезни,
единият е на авторите, вторият - на проблемите и географски
те имена, а третият - но периодичнити издания. Този дял
завършва с колективните трудове и новоизлезли библиографии.
Дори само приложенията правят българското издание незаме
нимо. Тази библиография, използвана заедно с четиритомната
Südosteuropa-Bibliographie (München, 1943-1973), в която всеки
том е в две части, покрива всичко значително, което се е по
явило в сферата на изследванията, посветени на Югоизточна
428
Европа. Първият том на немското издание е редактиран от Fritz
Valjavec, а следващите - от Gertrud Krallert-Sattler. В последно
време в Холандия се появи нова важна специализирана биб
лиография: Hans Jürgen und Jutta Kornrumpf, eds., Osmanische
Bibliographie, mit besonderer Berücksichtigung der Türkei in Europa
(Leiden, 1973). Този дебел том ce ползва сравнително трудно,
тъй като е организиран както по проблеми, така и по автори, а
няма показалец. Ако изследователят не се интересува от някой
проблем, който съответства точно на някой от разделите и под
разделите на тома, трудно би могъл да открие необходимите
му заглавия.
Ще завърша този раздел, като спомена няколко колектив
ни труда, издадени главно за конгресите на A.I.E.S.E.E. и
C.I.S.H. Заглавията може и да са подвеждащи, но тези томове
винаги съдържат важни статии и често включват библиогра
фии, посветени на турския период на Югоизточна Европа. За
конгресите на C.I.S.H. през 1955, 1960 и 1970 унгарците изда
доха специални сборници, озаглавени Études Historiques, а за
1965 г. - Nouvelles Études Historiques. Може да настъпи извест
но объркване, тъй като петте тома, публикувани от българите
за конгресите през 1960, 1965 и 1970 също носят името Études
Historiques, а четирите румънски тома за 1955, 1960, 1965 и
1970 са онасловени Nouvelles Études d'Histoire.
Въпреки че споменатите томове съдържат важни статии,
за изследователите на османския период те не са толкова зна
чими, колкото Actes du Premier Congrès International des Études
Balkaniques et Sud-est Européennes (Sofia, 1967-1970). В трети и
четвърти том около 500 страници са отделени на исторически
изследвания на периода XV-XVIII в., някои от които са особе
но значими. Сериозни приноси имат и изследователи от други
области. Този сборник е необходим на всеки изследовател на
османското владичество в Европа. Материалите, представени
на Втория конгрес, също са подготвени за печат.
Нито един преглед на общите трудове по нашия предмет
не може да бъде пълен, без да спомене четири безценни труда:
M. Z. Pakalın, Osmanlı Tarih Deyimleri ve Terimleri Sözlüğü [Реч
429
ник на термините и изразите в османската история], 3 vols.
(Ankara, 1946 1955); старото издание на Encyclopaedia o f Islam,
четири тома в осем книги (Leiden-London, 1913-1929), новото
й издание (Leiden and London, 1960-) и накрая Islâm Ansiklopedisi
(Istanbul, 1940 ).
4. Списания
430
ното албанско издание бе Universiteti Shtetëror Buletin [Бюле
тин на Държавния университет], но след това по-специализи-
раното Studime Historikë [Исторически проучваниу] стана по-
важно. В Гърция фактически няма наистина специализирано
историческо списание. Много от интересуващите ни материа
ли се появяват в историческия раздел на Praktika lis Akademias
Athenon [Трудове на Атинската академия] или в Deltion lis
Istorikis kai Ethnologikis Etairias tis Elladis [Бюлетин на гръцко
то историческо и етнографско дружество]. Сред гръцките спи
сания, публикувани на западни езици, най-важно е Balkan
Studies.
В Турция има сравнително малко значими издания. Най-
важно е Belleten [Бюлетин] на Турското историческо дружест
во което през 1937 г. замества Türk Tarih Encümeni Mecmuası
[Списание на Турския исторически комитет]. По-старото спи
сание също заслужава да бъде преглеждано внимателно. Тряб
ва да се прибави още İstanbul Üniversitesi iktisat Fakültesi
Mecmuası и Istanbul Üniversitesi Edebiyat Fakültesi Tarih Dergisi
[Списание на икономическия факултет на Истанбулския уни
верситет и Историческо списание на литературния факултет...],
както и Ankara Üniversitesi Dil ve Tarih-Coğrafya Fakültesi Dergisi
[Списание на езиковия, историческия и географския факултет
на Анкарския университет], в които са публикувани множест
во важни статии. И накрая, статии по интересуващите ни про
блеми могат да бъдат намерени във Vakıflar Dergisi [Списание
на вакъфите], което публикува както статии, така и докумен
ти, докато Belgeler [Документи] в Анкара е посветено само на
документи. В последно време започна да излиза новото списа
ние Archivum Ottomanicum. То е единственото периодично из
дание, посветено изцяло на османската история, което излиза
на западен език. За нещастие в Турция не се издава истинско
научно списание на западен език.
Когато преминем от тези три страни към другите четири в
региона, броят на важните издания се увеличава. България има
няколко исторически списания, от тях най-важни са Истори
чески преглед и Известия па Института за история при БАН.
431
Много ценното - Études Balkaniques - се публикува в София от
1964 г., от 1973 г. на английски и френски излиза Bulgarian
Historical Review. Малко важни статии са публикувани в оста
налите български списания.
Основното румънско историческо с писание е Studii: Revistâ
de istorie. Двете други исторически издания, които трябва да
се имат предвид, са Anuarul Institutului de Istorie din Cluj и
Studii şi cercetâi ştiin(ifice. Sectia Istorie, Iaşi. Studia et acta
orientalia е по-специализирано и до голяма степен работи с
османски материал. На западни езици излиза Revue roumaine
d ’histoire, което често препечатва материали от списанията,
публикувани на румънски език. Както показва и името му, по-
специализирано е Revue des études sud-est européennes, в което
всеки брой включва поне една статия по интересуващите ни
въпроси. От 1963 г. в Букурещ се публикува и Bulletin de
l ’Association Internationale des Études du Sud-Est Européen. Ос
вен новини от Асоциацията, то помества и статии.
Всяка от републиките в [бивша] Югославия има свое ис
торическо периодично издание. Hcmopuja се издава в Скопие,
McmopujcKU записи - в Титоград, Godišnjak drustva istoriéara
Bosne i Hercegovine и Glasnik Zemaljskog muzeja u Sarajevu
излизат в Сараево, Zbornik Filozofske fakultcte - в Любляна.
Двете най-големи републики издават двете най-стари списа
ния: Istorijski éasopis в Белград и Historijski pregled - в Загреб.
Съществуват множество Zbornik и Radovi, издавани от различ
ни университети и академии. От по-специализираните списа
ния сараевското Prilozi za orijentalnu filologiju i istoriju e свързано
c разглежданата тук проблематика. Поради голямото значение
на Дубровник трябва да се следи Anali Historijskog instituta JAZU
u Dubrovniku. След 1970 г. в Белград на западни езици излиза
отличното списание Balcanica.
Унгария също разполага с множество исторически перио
дични издания. Най-важни са Szâzadok [Векове] Tôrténelmi
Szemle [Исторически преглед]. Въпреки че те са насочени глав
но към по-късните векове, в тях се появяват и статии, посвете
ни на османския период от унгарската история. Освен споме
432
натите главни списания, важни са още и някои други издания:
Annales Universitatis Scientiarium Budapestinensis de Rolando
Eötvös nominatae, Sectio Historica, Acta Universitatis Debreceniensis
и Acta Universitatis Szegediensis. По-специализирано е много
важното Acta Orientalia Academiae Scientiarum Hungaricae. От
двете списания, които излизат на западни езици - Acta Historica
и New Hungarian Quarterly - второто не е научно в строгия
смисъл на думата, тъй като е насочено към по-широки кръгове
образовани читатели. От време на време и двете поместват
отлични статии, посветени на османския период.
Предложеният тук списък на периодични издания далеч
не е пълен. Не бих искал да продължавам и да изреждам рус
ки, италиански и други периодични издания, но бих прибавил
още пет заглавия, които са много важни. Това са холандското
издание Journal o f the Economie and Social History o f the Orient,
пражкият Archiv Orientâlni, полските издания Folia Orientalia
(Краков) и Przeglqd Orientalistyczny (Варшава) и московското
Народи Азии иАфрики. Читателите, които желят да надхвърлят
предложения основен, но, естествено, ограничен подбор, ще
трябва да се обърнат към приложените в цитираните по-горе
библиографии показалци на периодични издания.
434
те книги, студии и енциклопедични статии достига сто загла
вия. Всичко, написано от Иналджък, е ценно, а обхватът на
интересите му е широк. Провокативната му студия "XV Asırda
Rumelide Hıristian Sipahiler ve Menşeleri; Stefan Duşundan
Osmanlı imparatorluğunda" [Християни спахии в Румелия през
XV в. и техния произход; от Стефан Душан до Османската
империя] в сборника Fuad Köprülü Armağanı [Студии в чест на
Фуад Кьопрюлю] се занимава с началото на османското уп
равление, докато неговия пленарен доклад, изнесен на Втория
международен конгрес на A.I.E.S.E.E. в Атина, отпечатан са
мостоятелно през 1970 г., The Ottoman Décliné and ils Effects
upon the Reaya, ce занимава c края на османското управление.
Едва ли има някакъв проблем от периода, очертан от тези две
студии, по който Иналджък да не е писал.
Узунчаршълъ, който също бе споменат в този преглед, е
друг учудващо продуктивен турски историк, чието име се от
крива във всяка библиография. Специален интерес представ
лява неговият труд Osmanlı Devleti Teşkilâtından: Kapıkulu
Ocakları [Към организацията на османската държава: корпусът
на робите към Портата], 2 vols. (Ankara, 1943-1944), който раз
глежда изключително важния проблем за набирането и орга
низирането на въоръжени сили от роби. Ако за момент оста
вим турските изследователи, ще видим, че същият проблем е
разглеждан в много интересния труд на Basilike D. Papoulia,
Ursprung und Wesen der "Knabenlese" im Osmanischen Reich
(München, 1963). В тази връзка трябва да бъдат споменати още
два труда, които осветляват от различни гледни точки набира
нето на воини чрез девширме: Ahmed Refik, Sokollu (911-987)
(Istanbul, 1924) - той представя великият везир в много по-раз
лична светлина от югославския му биограф Радован Самар-
f)Hh, Мехмед Паша СоколовиЬ (Београд, 1967).
От гледна точка на качеството на трудовете им, а и на тех
ния брой, Николай Тодоров и Бистра Цветкова заемат сред
българите същото положение, което имат Баркан и Иналджък
сред турците. Библиографията на произведенията на Тодоров
за периода 1951-1964 включва 107 заглавия, а трябва да се има
435
предвид, че той публикува основните си изследвания след 1964
г. Само между 1964 и 1969 г. той публикува 34 нови заглавия.
Въпреки че неговите интереси се простират от публикации на
архивни източници до популярни статии и обхващат различни
периоди, основните му занимания са свързани с османския
период, а главната му специалност е икономическата и град
ската история. Той поставя доста силен акцент върху иконо
мическата детерминираност на историята, но трудовете му са
незаменими за всеки, който изследва османското владичество
в Югоизточна Европа. Трудно може да се подбере най-добро
то или най-представителното сред многото му статии и книги.
Очевидно заглавията, цитирани в бележките и в този преглед,
са използвани по-пространно от останалите при работата върху
настоящия том.
Интересите на Бистра Цветкова са по-тесни; тя е османист,
при това един от най-добрите в целия свят. Нейната библио
графия също е невероятно голяма и включва публикации на
документи, монографии, пространни студии, публикувани на
части, както и множество по-кратки статии. Тя изследва адми
нистрацията, икономиката на града и селото и практически
всички аспекти на османското владичество, но основният й
интерес е насочен към нейния народ и живота му през този
период. Отново без да цитирам някакви заглавия, извън вече
споменатите, без всякакви резерви мога да препоръчам нейни
те изследвания.
Трудовете на българските автори Гълъб Гълъбов и Вера
Мутафчиева също са солидни и полезни, но не са от калибъра
на трудовете на Тодоров и Цветкова. Винаги съм смятал тру
довете на Иван Снегаров за много интересни, тъй като той се
насочва към историята на културата и религията. Неговите
сънародници също смятат, че приносите му са ценни и са пуб
ликували в Известия на Института за история ( 1964) стати
ята "Научното дело на академик Иван Снегаров" от Д. Анге
лов и И. Николов. По това време той е на осемдесет години. В
същия брой на списанието е поместена библиография на най-
важните му трудове. Едно заглавие може да послужи за при
436
мер на неговите приноси: Турското владичество - пречка за
културното развитие на българския народ и другите балкан
ски народи (София, 1958).
Невъзможно е да се изредят всички български историци,
чиито трудове са ценни. Читателят ще трябва да се задоволи
със само още няколко премиера. Сред трудовете на Христо
Гандев ще спомена Фактори на Българското възраждане (Со
фия, 1943), тъй като също е свързан с културната история. Тези,
които се интересуват от систематизирана икономическа исто
рия, трябва да се обърнат към първата част от труда на Жак
Натан История жономического развития Болгарии (Москва,
1961). Уникално за целия балкански регион е начинанието,
предприето под редакцията на Ашер Хананел и Ели Ешкенази
Еврейски извори за обществено-икономическото развитие на
балканските земи. Т. 1-2 (София, 1958-1960).
Остава да се отбележат, не толкова като изследователско
дело, колкото като показател за интереса към предмета, опити
те да се напише история на България под турско владичество.
Първи е Йордан Георгиев, Българите под турско робство (От
края на XIV до края на XVIII век.) (София, 1901). След това
идва Alois Hajek, Bulgarien unter der Türkenherrschaft (Stuttgart,
1925). През 30-те години на XX в. Ahmed Refik публикува Türk
idaresinde Bulgaristan, (973-1255) [България под турска власт
(973-1255)= 1565-1840] (Istanbul, 1933), а през следващото де
сетилетие излиза книгата на Michel Léo, La Bulgarie et son peuple
sous la domination ottomane, tels que les ont vue les voyageurs
anglo-saxon (1586-1878) (София, 1949). Тези заглавия илюстри
рат разнообразието и богатството на свършеното по отноше
ние на историята на България под османско владичество, глав
но от български учени.
Не по-лесно е да се избира сред многото отлични изследо
ватели в Югославия. Трябва да се отбележи, че повечето сту
дии, които представляват интерес за читателите на настоящия
том, са публикувани под формата на безбройни статии, често с
резюмета на основните западни езици, и е препоръчително,
преди да се предприеме каквото и да е по-подробно изследва-
437
не, да се проучат библиографиите. Тези статии често пред
ставляват малки монографии. Два примера показват значение
то им, както поради темите, така и заради начина, по който са
разгледани: Бранислав Дур1)ев, О во]нуцима. Са освртом на
pa3Boj TypcKoj феудализма и питан]е боснанског а г а л у к а Глас
ния Земсиьског' м у щ a y Capajeey, 2 (1947): 75-137; и Недим
Филиповий, Поглед на османски феудализам (са наройитам об-
зиром на аграрне односе), Годишнак Историског друшства
Боене и Херцеговине, 4(153): 1-146. Сред многобройните дру
ги трудове на Филипович голям интерес предизвиква един,
който разглежда слабо познатия период на гражданската вой
на, последвала поражението на османците при Анкара през
1402 г. - Princ Musa i Šejh Bedreddin (Sarajevo, 1971).
Двамата споменати учени са сред основните изследовате
ли на османския период в земите на Югославия. Джурджев е
изключително продуктивен, неговите силни марксически убеж
дения оцветяват повечето от трудовете му. Въпреки че читате
лят не е длъжен да се съгласява с всички негови възгледи и
тълкувания, неговите трудове се отличават с високи изследо
вателски качества и заслуж ават специално внимание.
Невъзможно е да се отдаде внимание на целият спектър от
интереси на Джурджев. Цитираната по-горе статия е посвете
на на икономически проблеми, но той е автор и на Uloga crkve
и starijoj istoriji srpskog naroda (Sarajevo, 1964), която по съще
ство представлява история на Печ до 1766 г. Джурджев съста
вя и няколко сборника с документи. Заедно с други свои коле
ги той публикува например Kanuni i kanunname za Bosanki,
Hercegovački, Zvornički, Kliški, Crnogorski i Skadarski sandzak
като първи том от Monumenta turcici (Sarajevo, 1953). Като ре
зултат от издателските си усилия Джурджев изковава ориги
нален подход за представяне на османския материал пред по-
широката публика и заедно с Miloje Vasić издава Jugoslavske
zemlje pod turskom vlašču, do kraja XVIII stoljeća (Zagreb, 1962),
една книга, в която документите, поясненията и свързващите
есета образуват един цялостен разказ. Джурджев се насочва
към друга част от Югославия в Turska vlast и Crnoj Gori и XVI
438
i XV1I1 veku (Sarajevo, 1953). Същият въпрос е разгледан и от
Gligor Stanojević, който също има много публикации, в İz istoriji
Crne Göre и XVI i XVIII veku (Titograd, 1959), както и от Tomica
Nikičević и Branko Pavičević, Crnogorske isprave, XIV-XIX vijeka
[Черногорски документи...] (Cetinje, 1964).
Джурджев представлява образец на югославските изсле
довател, така както Баркан - на турските. Няколко други уче
ни, чиито трудове са много важни, включително Недим Фили-
пович, също биха могли да бъдат представени по този начин,
но мястото позволява да се посочат само някои от тях.
Иван Божич е автор на Дубровник и Турска y Dubrovnik и
XIV-XV веку (Београд, 1952). Освен авторите, споменати в бе
лежките в главата за Дубровник, изредените по-долу заглавия
илюстрират разнообразието на изследваните проблеми, свърза
ни с града-република: Dragan Roller, Dubrovački zanati и XV i
XVII stoljeću [Дубровнишките занаяти...] (Zagreb, 1951); Josip
Luetić, Mornarica Dubrovačke republike [Флотата...] (Dubrovnik,
1962), както и почти безкрайната поредица от статии на Вук
Винавер, посветени на всички възможни аспекти на дубров-
нишката икономика. Литературата, посветена на дубровниш-
ката култура, е богата и когато човек се замисли за нея, ведна
га си спомня името на И. Тадич. Сред многобройните му из
следвания вероятно най-известно е Γραήα о сликарско/ школи у
Цубровнику, XIII-XIV veka [Градиво за Дубровнишката худо
жествена школа...], Т. 1-2, (Београд, 1952). За по-късните ве
кове читателят може да се обърне към Kuno Prijatelj, Umjetnost
XVII i XVIII stoljeća u Dalmaciji (Zagreb, 1956), a кратък пре
глед на литературата се съдържа в D. Pavlović, Iz književne i
kültüme istoriji Dubrovnika (Sarajevo, 1955).
Сред изследователите, чиито трудове са ми били много
полезни, са Hazim Sabanović, Hamdija Kreševljaković, Gliša Elesović
и Hamid Hadžibegić. Сред публикациите на Шабанович е
Bosanski Pašaluk; Postanak i Upravna podjela (Sarajevo, 1959), за
Kupetanije i kapetani u Bosni i Hercegovini (Sarajevo, 1954) на
Крешевлякович вече бе дума в настоящия том. Друг интересен
негов труд е Esnafi i obrti и Bosni i Hercegovini (Sarajevo, 1957).
439
Тези четирима учени, както и мнозина други, са публикували
множество добри трудове, главно под формата на пространни
статии.
Още няколко автори, които работят в областта на иконо
мическата история, трябва да бъдат споменати. Най-старият
от все още полезните трудове е М. Нин^иЙ, Mcmopuja аграр-
но-правних односа: српска тежака под турцима (Београд,
1902). Konstantin Bastanić се насочва към същия проблем в
Timarsko vlašnistvo и feudalnom sistemu osmanskia Turske, od
XV do XVIII stoljeéa (Zagreb, 1958). Броят на трудовете, особе
но на пространните статии, посветени на практически всеки
икономически аспект на турския период, е много впечатляващ.
От друга страна най-разпространеният труд - Mijo Mirković,
Ekonomska historia Jugoslaviji (Zagreb, 1958) е по същество учеб
ник и обръща малко внимание на османските векове.
От многото трудове, посветени на задругата, най-лесно
се навлиза в предмета с помощта на Emile Sicard, La Zadruga
sud-slave dans l’évolution des groups domestiques (Paris, 1943).
Интересни особени случаи са разгледани от Миленко Фили-
повий, НесродниЬка и npeeojena задруга (Београд, 1954).
Няколко заслужаващи внимание труда разглеждат голяма
та миграция от 1690 г., която оказва въздействие върху всички
аспекти на сръбската, югославската, църковната и дори унгар
ската история: Душан ПоповиЬ, Велика сеоба срба 1690 (Бео
град, 1954) и по-старото, но по-широкообхватно изследване на
Aleksa Ivić, Migracije Srba u Hrvatsku tokum 16, 17 i 18 stoljeéa
(Subotica, 1926).
Накрая трябва да се посочи, че не само Джурджев се зани
мава с църквата. Най-старият труд, публикуван посмъртно, е
Иларион Руварац, О pehu.ua патриаршима од 1557 до 1690
(Сремски Карловци, 1931). През XIX в. излиза Миленко Byhe-
виЬ, Српске народ, црква и свештенство у турском царству
од 1459-1557 год. (Београд, 1896). По-специализиран е трудът
на Светислав ДавидовиЬ, Српска православна црква у Босни а
Херцеговини (од 960 до 1930 год.) (Capajeeo, 1931).
Историографията на останалите две страни - Румъния и
440
Унгария - е много по-различна. И това е напълно разбираемо.
Въпреки че са свързани е Османската империя Дунавските
княжества имат свои владетели и в известен смисъл се радват
на непрекъсната политическа история. Голяма част от тяхната
страна век и половина е под османска власт, но все пак унгар
ците също имат крал, диета и непрекъсната политическа исто
рия. Така че ударението пада върху националната история и
изследванията, посветени на османското владичество и мно-
гобройните му аспекти, са оскъдни.
Румънската история винаги е била писана от добри учени.
Тази традиция започва с големите историци от XIX в.,
продължава и разцъфтява след Първата и особено след Втора
та световна война, и поражда почти безкраен поток от публи
кации. И най-дребният проблем е разгледан поне в няколко
статии, местни истории са изследвани редом с националните
проблеми, съхранен е споменът за практически всяка личност,
която има някакъв принос в някаква област. Естествено това
изобилие не се състои само от образцови публикации на доку
менти и отлични библиографии, каталози на архиви и други
предимно първични материали, но и от множество статии и
колективни трудове. Някои от тях вече бяха споменати в бе
лежките или в този преглед. В следващите няколко абзаца ще
се съсредоточа главно върху теми, свързани с османското вли
яние и, доколкото е възможно, ще се огранича до основните
монографии. В резултат имената на някои много добри учени,
включително Andrei O^etea, Ştefan Ştelanescu, Constantin C.
Giurescu, Mihail Berza и отличният икономически историк на
османските векове Maria М. Alexandrescu-Dersca ще бъдат про
пуснати или само спорадично споменавани, въпреки многото,
което съм научил не само от техните трудове, но и от разгово
рите с тях. Тъй като този преглед се основава на критерия "по
лезен за моето образование", техните имена трябва да бъдат
изредени с благодарност.
Взаимоотношенията между османците и Молдова са раз
гледани от N. А. Constantinescu, Inceputurile şi stabilirea
suzeranitâ(ii turcesti în Moldova (Bucharest, 1914) и C. Giurescu,
441
Capitula(iile Moldovei си Poarta Otomana (Bucharest, 1908). Тяс
но свързани c османските проблеми са и Н. Dj. Siruni, Domnii
romîni la Poarta Ottomanâ (Bucharest, 1941) и Georg Müller, Die
Türkenherrschaft in Siebenbürgen. Verfassungsrechtliche Verhâltnisse
Siebenbürgens zur Pforte (Bucharest, 1938).
В сферата на османските изследвания се открояват две
имена на румънци: Михаил Губоглу и Карл Гьолер. Губоглу
публикува споменатите по-горе каталози, издава документи и
е автор на наръчник по османска палеография и на няколко
статии. Той е изключителен турколог. Заедно със своя по-млад
колега Mustafa M. Mehmed той преведе и издаде провокатив-
ните Cronici turceşti privind ârile romane (Extrase, sec. XV-mijlocul
sec. XVIII) [Турски хроники за румънските земи...] (Bucharest,
1966). С това издание се поставя началото на поредица.
Cari Göllner стана широко и заслужено известен c Turcica,
die europaischen Türkendrücke des XVI Jahrhunderts, 2 vols.
(Bucharest-Berlin, 1961; Bucharest-Baden-Baden, 1968) и въпре
ки че неговите интереси и писания покриват широк кръг от
проблеми, статиите му, посветени на османския период, заслу
жават специално внимание.
Големите фигури от румънската история, например Ми-
хай Храбри, Щефан Велики или Димитрие Кантемир, естест
вено са обект на няколко биографии, както и някои по-малки
личности, а някои изследвания са посветени на лица, които се
прочуват извън Румъния. Сред тях, например, е Camii Mureşan,
lancu de Hunedoara, 2nd ed. (Bucharest, 1968) за Я. Хуниади и
трудът за важния род Маврокордатос Alexandru A. C. Sturdza,
L ’Europe Orientale et la role historique des Maurocordato (1660-
1830) (Paris, 1913).
Три книги, по една за основните румънски земи, представ
ляват пример за изключително богатата литература, посветена
на икономическата история: Valeria Costâchel, P. P. Panaitescu,
A. Cazacu, Via(a feudalâ în fa ra Romaneascà şi Moldova (sec.
XIV-XVII) (Bucharest, 1957); V. Mihordea, Relaliile agrare din
secolul al XVIII-lea în Moldova (Bucharest, 1968) и накрая, но не
по значение, един от трудовете на отличния икономически ис
442
торик на Трансилвания Samuil Goldenberg Clujul in sec. XVI.
Producpa şi schimbul de mârfuri (Bucharest, 1958).
Последното заглавие e показателно за историите на градо
вете, подобни трудове са написани за почти всяко населено
място, което има някакво значение. Два труда, посветени на
Букурещ, разкриват разнообразието на разглежданите пробле
ми: Milan Popovici, Aspecte din istoria finan{elor oraşulului
Bucureşti [Аспекти от финансовата история...] (Bucharest, 1960)
и Panait I. Panait, Aspecte din lupta populapei bucureştene împotriva
regimului turco-fanariot (1716-1821) [Аспекти от борбата на на
рода на Букурещ срещу турско-фанариотския реж им ...]
(Bucharest, 1962). Сред различните истории на града предпочи
там Dan Berindei, Oraşul Bucureşti, reşedin(â şi capitalâ a r\ârii
Române'Iti (1459-1862) (Bucharest, 1963), защото предлага най-
богатата библиография.
Историята на Трансилвания също е изследвана от всички
възможни гледни точки. За нейната икономика, освен цитирано
то заглавие на Голденберг, най-добрият пример е монументал
ното изследване на David Prodan, lobâgia in Transilvania in secolul
al XVI-lea [Крепостничеството...], 3 vols. (Bucharest, 1967-1968).
За дипломатическата история от критичния период след битка
та при Мохач от 1526 г. добро изследване е написано от Rodica
Ciocan, Politica Habsburgilor falà de Transilvania in tempul Carol
V (1526-1556) (Bucharest, 1945), a историята на независимото кня
жество е представена от Ştefan Pascu, Transilvania in epoca
principatului. Timpul suzeranitâfii turçest, 1541-1691 (Cluj, 1948).
Най-добрите въведения в църковната и културната исто
рия са един колективен труд, издаден от Дружеството за за
православното мисионерско и библейски изследвания istoria
bisericii romane [История на румънската църква], 2 vols.
(Bucharest, 1957-1958) и P. Р. Panaitescu, Introducere in istoria
culturii româneşti (Bucharest, 1969).
И накрая, в споменатата вече поредица, издавана на чужди
езици, Bibliotheca Historica Romaniae досега са публикувани три
тома, свързани с разглеждания тук период. Седмият том е цити
раният вече труд на Ştefan P ascu, Der Transsilvanische
443
Volksaufstand, 1437 1438 (Bucharest, 1964). Той е последван от
том 36 - V. Mihordea, Maîtres du sol et paysans dans les Principautés
Roumaines au XVille siècle (Bucharest, 1971) и том 41 - Paul
Cernovodeanu, England’s Trade Policy in the Levant, 1660-1714
(Bucharest, 1972), който разглежда търговията c румънските земи.
В много отношения положението при унгарските учени и
техните изследвания е сходно с румънското. Многобройните
статии и монографии не могат да бъдат изредени, защото неза
висимо от тяхното значение, те само отчасти докосват пробле
мите, на които е посветен настоящият том. Ограниченото мяс
то ми дава възможност само да спомена Zsigmond Ра 1 Pach,
Kalman Benda, Laszlo Makkai, Klâra Hegyi и много други уче
ни, от чиито трудове съм извлякъл голяма полза.
Унгарците отдавна се интересуват от турските дела и, като
се почне с Arman Vâmbery, сред тях има няколко учени с меж
дународна известност - Gyula Nćmeth, Lajos Fekete, Gyula Kâldi-
Nagy и др. По-голямата част от техните трудове са чиста тур-
кология, методология или част от разгъната програма за пуб
ликуване на документи, свързани главно с графства и градове,
но има и други, свързани с региона като цяло. По тези пробле
ми съществува и голямо множество статии. Дори семейните
архиви са претърсени за турски материали, които след това са
публикувани.
Съществуват много ценни трудове, но естествено изслед
ванията, посветени на строго исторически проблеми са срав
нително редки. Преди да се установи значението на мезьова-
рошок и на някои други въпроси унгарските историци не виж
дат нещо особено интересно във владените от турците земи,
когато сравняват живота и процесите там с развитието на Ун
гария, Словакия или Трансилвания, които са под хабсбургска
власт. Така че малцина се насочват към периода на турската
власт. Sândor Takâts публикува Rajzok а török vilâgbol [Скица
на турските дни], 3 vols. (Budapest, 1915-1917). Неговият труд е
надминат от Maria Schwab, Az igazsâgszolgâltatâs fejlödese a török
hôdoltsàg idején az alföldi vârosokban [Развитие на праворазда
ването в градовете от Голямата низина по време на турската
444
окупация] (Budapest, 1939) и Zsolt Pâkay, Veszprém vârmegye
törtenete a török hôdoltstâg korâban a rovâsadô ôsszeirâsa alapjàn,
1531-1609 [История на графство Веспрем под турска власт въз
основа на джизие регистрите] (Veszprém, 1942). Към същата
група изследвания, насочени към турския период, принадле
жи и Pâ 1 Z. Szabo, А török Pécs [Турският Печ] (Pćcs, 1958).
Значението на периодичните издания не може да бъде подчер
тано достатъчно ясно, тъй като те съдържат огромно богатст
во от отлични студии. Gyula Kâldi-Nagy, "Statisztikai adatok a
török hödoltsâgi terület nyugat l'elé iranyulo âruforgalmârol" [Ста
тистически сведения за притока на стоки от Запад в територи
ите под турска власт], Tôrténeti Statisztikai Evkönyv [Годишник
за историческа статистика] (1967-1966) рр. 27-97 може да по
служи за пример на подобни статии.
Монографиите се насочват предимно към Хабсбургска
Унгария, която е предмет на друг том от нас тоящата поредица,
или към Трансилвания. Вече бяха споменати някои от много-
бройните сборници с документи за това княжество. За всяка
значителна фигура има поне един труд; анализирана е полити
ката на различните князе; многобройните военни кампании са
описани и подложени на дисекция - накратко, всеки аспект от
обществения живот в Трансилвания е изследван. Няколко при
мера могат да демонстрират многообразието на разглеждани
те проблеми: Lajos Szâdecky-Kardoss изследва секелите в А
székely nemzet törtenete és alkotmânya [История и състав на на
цията на секелите] (Budapest, 1927), а любопитната двойстве
ност на тази нация е разгледана от Gyôrgy Bonis, Székely jog,
magyar jog [Секелски закон, унгарски закон] (Kolozsvâr, 1942).
Най-подробната история на секелите е Istvân Rugonfalvi Kiss,
A nemes székely nemzet képe [Образът на благородната нация
на секелите], 3 vols. (Debrecen, 1939-1940).
Интересно изследване, посветено на проблемите на възпри
етите нации и религии в Трансилвания, е Miklôs Enđes, Erdély
Hàrom nemzete és négy vallâsa autonomiâjànak tôrténete [Исто
рия на автономията на трите нации и четирите религии в Тран
силвания] (Budapest, 1935). За разглеждания в този том период
445
от трансилванската история специален интерес представляват
следните заглавия: Kâroly Lam, Az erdélyi orszàggyülés szervezete,
1541-1848 [Организация на Трансилванската диета... ] (Kolozsvâr,
1918); Gyula Vajda, Erdély viszonya a potàhoz és a német csàszàrhoz
mint magyar kirâlyhos a nemezeti fejedelemség korâban, 1540-
1690 [Взаимоотношенията на Трансилвания c Портата и с гер
манския император в качеството му на унгарски крал...]
(Kolozsvâr, 1891); Johann Liptâk, A portai ado tôrénete az erdélyi
fejedelemségben [История на турските данъци в княжество Тран
силвания] (Késmârk, 1911); Vencel Birô. Erdély követei a portân
[Трансилванските посланици при Портата] (Kolozsvâr, 1921);
Imre Lukinich, Erdély területi vàltozàsai a török hôditâs korâban,
1541-1711 [Промените в трансилванските територии през пе
риода на турското владичество...] (Budapest, 1918); Mâria
Szentgyörgyi, J obbâgyterhek a XVl-XVIl szàzadi Erédelyben
[Задълженията на крепостните в Трансилвания...] (Budapest,
1962). F. Gabriella Gâspâr, Az erdélyi fejedelmek tôtekvésie a lengyel
tronra [Опитите на трансилванските князе да спечелят полския
трон] (Debrecen, 1943) се основава на сериозни изследвания,
но изводите са проблематични.
Повечето от тези заглавия са остарели, но те трябва да се
имат предвид, тъй като по-новите изследвания се насочват към
други проблеми. Въпреки че по-новите трудове са много важ
ни, те са или твърде специализирани, или се занимават с въпро
си, които нямат връзка с настоящия том. Желателно е отлични
те съвременни унгарски историци да публикуват изследване,
което да отдаде дължимото на проблема, който френският ис
торик A. Lefaivre не много успешно разглежда в своя труд Les
Magyars pendant la domination ottomane en Hongrie (1526-1722),
2 vols. (Paris, 1902).
По традиция чехите отдавна пишат за Югоизточна Евро
па, като се почне още с прочутия Константин Иречек, който
издава своята История на българите (Прага, 1876) и още по-
известната си Geschichte der Serben, 2 vol. (Gotha, 1911-1918), и
двете са превеждани и преиздавани. Продължител на неговото
дело е Josef Kabrda, който е автор на многобройни статии, по
446
светени на турски и балкански проблеми, и на отличен труд,
публикуван на френски - Le système fiscal de l'Église orthodox
dans l ’Empire ottoman d ’après les documents turcs (Brno, 1969).
В наши дни по-младите изследователи в Чехия и Словакия
работят отлично.
Полша също има своите видни османисти, най-известен сред
които е Jan Reychmann, който заедно с Ananiasz Zajqczkowski
публикува Zarys Dyplomatyki Osmâno-Tureckiej (Warszawa, 1955),
трудът е преведен на английски от Andrew Ehrenkreutz - Handbook
for Ottoman-Turkish Diplomaties (The Hague, 1968). Заедно със
Zygmunt Abrahamowicz, Zajqczkowski съставя Katalog dokumentôw
tureckich. Dokumenty do Djzeijôw Polski i krajôw osciennych w
latach 1455-1672, vol. 1 (Warszawa, 1959). Към тези два примера
ще добавя още само един: Wladislaw Konopczyhski, Polska i
Turcija, 1683-1792 (Warszawa, 1936), от който съдим, че и в Пол
ша изследването на турската проблематика продължава.
В заключение трябва да се направят някои общи поясне
ния за изследванията в западния свят. Авторите и трудовете, за
които ще стане дума, са известни и достъпни, така че, надявам
се, читателят ще извини конспективния ми подход.
Желанието да се разбере и изследва живота на османците
започва отдавна, с най-добрите пътешественици, един от кои
то - Бусбек, бе споменат в този преглед. С труда на Хамер се
поставя началото на писането на османска история от западни
учени. Тази традиция продължава и до днес. Историците, кои
то пишат за османците, могат да бъдат обединени, най-общо, в
две групи: истински специалисти и учени, които са се заинте
ресували от някой османски проблем и са написали нещо цен
но, но по-голямата част от тяхното дело е посветена на други
аспекти на историята.
Сред специалистите по османски проблеми са Claude Cahen
или Paul Wittek, техните основни интереси са или към предо-
сманските турци, или към началото на Османската империя.
Други, като Franz Babinger, Harold Bowen, Alexandre Bennigsen,
Bertold Spuler, Cari Brockelmann и Gotthard Jàschke, ce занима
ват c множество проблеми, свързани c различни периоди от
447
османската история. Техните трудове са незаменими за всеки,
който се насочва към някой аспект на историята, имащ отно
шение към османците, но само периферно засягат проблемите
на Югоизточна Европа под османска власт. Същото се отнася
и за руските специалисти, Василий В. Бартолд (известен и като
Вилхелм Бартолд) е сред изследователите на ранните турци, и
Анаголий Ф. Миллер - сред изследователите на късната Ос
манска империя.
Barnette Miller, Sydney N. Fisher, Albert Lybyer, Harold Lamb,
Hester D. Jenkins, Roger B. Mcrriman и други са автори на едно
или повече ценни изследвания, които се основават главно, а в
някои случаи и изцяло, на източници на западни езици. Едва
по-младите учени, сред тях най-добрите примери са Stanford
J. Shaw и Speros Vryonis, Jr., съчетават пълноценната османи-
стка квалификация, познаването на езиците от региона и ши
ротата на погледа и публикуват изследвания, които са ценни
както по отношение на османците, така и на народите, които
живеят под тяхна власт.
Когато преминем от османистите към балканистите ще за
бележим, че повечето изследователи, споменати в този преглед
(учени като Gewehr или Şehevili), разчитат предимно на източ
ници на западни езици. Изследователи като Hugh Seton-Watson
или унгарския учен Emil Niederhauser, които владеят всички езици
и познават всички истории, необходими за да се пише за Югоиз
точна Европа под османска власт, не са толкова многобройни и
за момента се насочват предимно към XIX и XX в. Въпреки че
съществуват множество отлични специалисти, които ползват
повече от един от езиците в региона - Charles и Barbara Jelavich,
Wayne Vuchinich, Michael B. Petrovich, Gale Stokes, Georges
Castellan, Georges Haupt и много други - на тях или не им дости
га познаване на османски език, или се насочват към последните
два века. На Запад рядко се срещат хора като Leften S. Stavrianos
и Traian Stojanovich. Ето защо е толкова важно запознаването с
делото на изследователите от Югоизточна Европа. И, ще повто
ря още веднъж, сред по-младите изследователи се откриват хора,
чиято подготовка и интереси, както и доказаните им вече уме-
448
ния, потвърждават, че специализираните изследвания на Юго
източна Европа под османска власт ще се развиват. Сред тези
по-млади изследователи, освен няколко европейци, е и John V.
A. Fine, Jr. от Съединените щати.
Зад всяко име, споменато в този преглед, стоят една дузи
на пропуснати, а зад всяко цитирано заглавие - двадесет и пет
пожертвани. Настоящият том представлява панорамно изслед
ване, същото важи и за този преглед, който се опитва да пока
же, че вече са публикувани достатъчно извори и изследвания,
които позволяват едно задълбочено анализиране на повечето
от разгледаните тук проблеми. Ако се осигури достъп до биб
лиотеките в Югоизточна Европа, може да се достигне и пове
че, но достъпните вече материали позволяват на изследовате
ля, който живее извън региона, да проучва подробно голяма
част от въпросите.
450
Няколко са по-новите приодични издания. Централно мяс
то сред тях заема поредицата Studia Balcania ( 1970-), в която се
публикуват статии на основните европейски езици. За съжеле-
ние вече не излизат поредиците Балкани ( 1966-) и Балканисти-
ка ( 1986-). Малко по-различен облик има поредиците Съдба
та на мюсюлманските общности на Балканите ( 1997-2001 ), в
която до момента са излезли осем тома, както и Балканските
идентичности в българската култура. Т. 1-4, (2001-2003), ко
ято включва четири сборника.
През последните години до читателите достигнаха немал
ко истории на отелните балкански страни: Р. Божилова, Исто
рия на Хърватин (С., Абагар, 1998); Кр. Манчев, История на
Сърбия (Абагар...); Надя Данова, Апостолос Христакудис.
История на нова Гърция (С., Абагар, 2003).
Към тях могат да се прибавят очерците от една поредица
на издателство “Отворено общество”, които представят отдер-
ните европейски държави многостранно. Към Балканите са
насочени очерците: Боби Бобев, Тома Кацори. Албания (С.,
1998); В. Мутафчиева, А. Желязкова, Турция. Между Изтока и
Запада (1998); А. Кузманова, Р. Станчева, В. Алексова, Румъ
ния. На една река разстояние ( 1999); В. Лозанова-Станчева, П.
Янева, Гърция. Между мита и реалността (1999).
Много полезни, а и важни за разширяването на български
те представи за балканска история са няколкото големи пре
водни труда: История на Османската империя. Под ред. на Р.
Мантран (Прев. Г. Меламед, С., Рива, 1999); Жорж Кастелан,
История на Балканите, XIV-XIXвек (С., Хермес, 2002); Едгар
Хьош, История на балканските страни (С., Лик, 1998); Бар
бара Йелавич, История на Балканите X V III-X X век (Прев. М.
Христова, София, Амет-АХ, 2003); Н. Зворонос, Кратка ис
тория на нова Гърция (С., Университетско изд. “Св. Климент
Охридски”, 1993); Ричард Клог, История на Гърция и др.
451
Приложения
Приложение 1
Династията на Осман
452
26. Мустафа III 1717 1757 1774
27. Абдул Хамид I 1725 1774 1789
28. Селим III 1761 1789 1807ь/ 1808с
29. Мустафа IV 1779 1807 1808b’d
30. Махмуд II 1785 1808 1839
31. Абдул Меджид I 1823 1839 1861
32. Абдул Азиз 1830 1861 1876ь’с
33. Мурад V 1840 1876 1876ь
34. Абдул Хамид II 1842 1876 1909ь
35. Мехмед V Решад 1844 1909 1918
36. Мехмед VI
Вахдедин 1861 1918 1922ь
37. Абдул Меджид II 1868 1922 1924d
1. Година на абдикация.
2. Връщане на власт.
3. Девир фетрет (Голямото междуцарствие): 28 юли 1402 - 5
юли 1413.
На власт
Име Място на От До
на принца управление
Иса Балъкесир/ 1402 1403
Бурса
Муса Буре а 1403 1404 завладява Бурса
от Иса
Мехмед Амасия 1402 1404
Амасия/ 1404 1413 завладява Бурса
Бурса от Муса,
обединява
Анатолия
Сюлейман Одрин 1402 1411
Муса Одрин 1411 1413 прехвърля се към
Европа, завладявг
Одрин от
Сюлейман
В 1413 Мехмед побеждава Муса, завладява Одрин и отново обе
динява империята.
453
Приложение 2
Велики везири
454
Б аязи д- 1418.
Халил (син на И брахим )- 1429-1453.
Ибрахим (син на Халил) - 1497-1499.
455
Приложение 3
По-големи военни походи, мирни договори, завоевания и
териториални загуби на Османската империя в Европа,
1345-1801*
456
1385 Завладяване на София.
1386 Завладяване на Ниш.
1387 Поражение при р. Тополница (Топлица); първо завладява
не на Солун (Тесалоники, Селяник)
1388 Поражение при Плочник; преминаване през Стара плани
на и завладяване на Шумен (Шумну), Провадия (Права-
ди), Нови пазар.
1389 Първа битка при Косово; първи нахлувания в Унгария.
1390- 91 Първи нахлувания на о. Хиос, Халкис (Негропонте) и в
Атика (Атике, Атики).
1391 Завладяване на Скопие (Шкупи, Юскюб, Юскюп, Скопле).
1391- 98 Първа обсада на Константинопол (Истанбул, Бизантиум).
1393 Завладяване на Силистра (Силистре).
1394 Завладяване на Търново и Никопол (Никополис, Нийбо-
лу); нахлувания в Пелопонес (Морея).
1395 Битка при р. Арджеш - Влашко приема да плаща данък.
Нахлувания в Унгария.
1396 Битка при Никопол.
1397 Завладяване на Видин.
1397-99 Нахлувания в Тесалия, Дорис, Локрис, североизточна Мо
рея, южна Албания и Епир.
1403 Загуба на Солун.
1416 Незавършена война с Венеция.
1419 Война с Влашко, завладяване на Гюргево (Джурджу)
1420 Първо нападение в Трансилвания.
1421 Нападение в Трансилвания и разрушаване на Братов (Бра-
со, Кронщад).
1422 Втора обсада на Константинопол.
1423-30 Война с Венеция.
1430 Ново завладяване на Солун; завладяване на по-голяма-
та част от Епир, южна Албания, нови нахлувания в Пе
лопонес.
1432 Нахлувания в Трансилвания.
1437 Война с Унгария.
1438 Нахлувания в Трансилвания.
1439 Завладяване на Смедерево (Семендире, Сендрьо); Босна
приема да плаща данък; победа в първата битка за Салан-
кемен (Сланкамен).
1441 Поражение на османците край Белград (Београд, Нандор-
фехервар).
457
1441-42 Нахлувания в Трансилвания.
1442 Нападения над Унгария; поражение на османците при Яло-
мица.
1443 Контранастъплението на унгарците достига до Видин и
София. Примирието при Сегед дава възможност на Унга
рия да действа във Влашко и Сърбия.
1444 Унгарците нарушават примирието; голяма османска побе
да при Варна.
1446 Нахлувания В Пелопонес.
1448 Поражение на унгарците във втората битка при Косово; ос
манците навлизат в Сърбия, нападат централна Албания.
1450 Нападения над Албания.
1453 Завладяване на Константинопол.
1454 Нападения над Сърбия.
1455 Завладяване на Нови брод и Крушевац (Аладжахисар);
Молдова приема да плаща данък.
1456 Нападение на Белград.
1459 Окончателна победа над Сърбия.
1460 Завладяване на Атинското херцогството и голяма част от
Пелопонес.
1461 Завоюване на владенията на Генуа в Егейско море.
1462 Нахлуване във Влашко.
1456-63 Войни със Скендербег (Георги Кастриоти) в Албания.
1463 Завладяване на южна и централна Босна (северна Босна е
унгарска); Венеция завладява Пелопонес.
1464 Ново завладяване на Пелопонес.
1465 Завладяване на Херцеговина.
1467 Завладяване на Албания с изключение на крепостите, ко
ито са в ръцете на венецианците.
1463-79 Дълга война с Венеция.
1468 Нахлувания в Далмация и Хърватия.
1470 Завладяване на Негропонте (Евбея, Евиа).
1471 Нахлувания в Хърватия.
1473 Нахлувания в Хърватия.
1474 Обсада на Шкодра (Шкодер, Скутари, Ишкодра); нахлу
вания в Трансилвания.
1475 Кримските татари стават васали на османците.
1476 Военни действия срещу Унгария и Влашко.
Влашко става васална държава.
1477-78 Нахлувания в Италия; завладяване на венецианските кре-
458
пости в Албания - Круя (Круйе, Акчахисар), Леше (Леш,
Алесио), Дрищи (Дривастум, Дривасто, Дривост).
1479 Мир с Венеция; османците запазват завладените терито
рии и получават Шкодра и остров Лимнос (Лемнос).
Нахлувания в Унгария и Трансилвания - поражение на ос
манците при Кениермежо.
1480 Акостиране при Отранто.
1480-81 Обсада на Родос.
1481 Евакуация от Отранто.
1483 Завладяване на Херцеговина.
1484 Война с Молдова, завладяване на Килия (Килиа, Килиа-
Ноуа) и Билхород Днистровски (Акерман, Четатеа Алба).
1494 Нападение на Черна Гора.
1497 Окончателно покоряване на Албания.
1499 Завладяване на Черна Гора. Венеция получава Кипър от
последния му крал, което води до:
1499-1503 Война с Венеция, която завършва със зав ладяване на
Навпактос (Лепанто, Инебахти), Метони (Модон, Мо-
тон), Корони (Корон) и Наварино (Пилос, Анаварин) от
османците.
1512 Молдова става васална държава.
1520 Завладяване на територии в северна Босна.
1521 Завладяване на Белград, нахлувания в Унгария и Австрия.
1522 Завладяване на Родос и Оршова.
1526 Първа битка при Мохач, първа окупация на Буда.
1527 Завладяване на Яйце и цяла северна Босна.
1528 Второ завладяване на Буда (Офен).
1529 Първа обсада на Виена.
1532 Завладяване на Кьосег (Гюнс), но оттегляне от Унгария.
1533 Примирие от Истанбул, Фердинанд и Заполяй приемат да
плащат данък.
1535 Османско-френски съюз.
1537-40 Война с Венеция.
1538 Първа Свещена лига (Карл V и папата се присъединяват
към Венеция).
1540 Венеция отстъпва Навплион (Науплион, Анаболу) и всич
ките си владения в Пелопонес.
1541 Трето завладяване на Буда и установяване на пашалък.
1543 Османците завладяват Печ (Фюнфкирхен), Шиклош, Ес-
тергом (Гран), Секешфехервар (Щулвайсенбург).
459
1544 Османците завладяват Вишеград, Ноград(Новиград, Ной-
град), Хатван, Симонторния.
1547 Фердинанд признава пашалъка, продължава да плаща
данък.
1551 62 Война с Австрия.
1551 Завладяване на Зренянин (Нагибечкерек), Орадея (Орадея
Маре, Нагиварад, Гросвардейн), Чанад, Липова (Липа).
1552 Завладяване на Тимишоара (Темешвар), Веспрем, Дреге-
ли и Солнок, но поражение при Етер (Ерлау).
1554 Завладяване на Капошвар и Филаково (Фюлек).
1557 Завладяване на Тата.
1560 Наксос е завладян.
1562 Мир: Австрия признава всички завоевания на османците,
независимостта на Трансилвания като васал на османците
и продължава да плаща данък.
1565 Обсада на Малта.
1566 Гюла и Сигетвар са завладени, но Веспрем и Тата са загу
бени; завладяване на Хиос.
1570 Война с Венеция (подкрепяна от Испания); завладяване
на Кипър.
1571 -81 Война с Втората Свещена лига.
1571 Морска битка при Лепанто.
1573 Венеция излиза от войната, признава загубата на Кипър и
плаща военно обезщетение; османците атакуват Нагика-
нижа (Канижа, Гросканиша).
1593--1606 Война с Австрия.
1593 Веспрем отново завладян.
1594 Гьор (Рааб, Яник) е завладян, но няколко малки крепости
са загубени.
1595 Естергом е загубен.
1596 Победа на османците при Мезьокерестеш; завладяване на
Егер.
1598 Веспрем е загубен; Буда е атакувана.
1600 Нагиканижа е завладяна.
1601 Секешфехервар е изгубен.
1602 Австрийците атакуват Буда, османците си връщат Секеш
фехервар.
1603 Австрийците атакуват Буда.
1605 Естергом е завладян отново.
1606 Мир при Житваторок; и двете страни запазват това, което
460
са завладели, но Австрия престава да плаща данък.
1619 Вац (Вайцен) е завладян.
1638 (Приблизително по това време се отменя данъка девшир-
ме.)
1645-70 Война с Венеция.
1645 Османците атакуват Крит.
1651 Османците губят морската битка при Парос (Пара).
1656 Османците губят морската битка при Дарданелите; Вене
ция завладява Лемнос и Бозджа Ада ( Генедос).
1658 Османците атакуват австрийски войски в Трансилвания.
1660 Завладяване на Нагиварад.
1663 Австрия се присъединява към Венеция във войната.
1664 Османците са победени при Сент Готард.
При Вашвар е сключено двадесетгодишно примирие с
Австрия.
1669 Османците завладяват Ираклион (Кандия) в Крит.
1670 Мир; Венеция връща всички територии, които е окупира
ла, османците получават Крит без три крепости.
1672-76 Война с Полша.
1673 Османците са победени при Хотин (Хоцим).
1676 Османците са победени при Лвов (Лемберг). Османците
побеждават при Журавно. Мирът от Журавно дава на ос
манците западна Украйна и Подолие. В този момент Ос
манската империя достига своето най-голямо разширение
в Европа.
1677-81 Първа война с Русия.
1681 Мир от Радзин; османците отстъпват западна Украйна.
Първа трайна загуба на територии.
1682-99 Война с Австрия.
1683 Втора обсада на Виена.
1684 Трета Свещена лига (Венеция и Полша се присъединяват
към Австрия); Вишеград и Вац са загубени.
1686 Османците губят Сиклош, Печ, Буда, Веспрем, Сегед и бит
ката за Зента с Австрия; Венеция завладява по-голямата
част от Пелопонес.
1687 Османците губят Егер и втората битка за Мохач с Австрия.
Първа руска обсада на Азов.
1688 Османците предават Секешфехервар, Липа и Белград.
1689 Османците предават Сигетвар, Видин и Ниш.
1690 Османците губят Нагиканижа, но си възвръщат Белград и
461
Видин и побеждават австрийците в Трансилвания.
1691 Османците губят втората битка за Саланкамен.
1694 Гюла е изгубена.
1696 Липа е завладяна отново. Азов е завзет от руснаците.
1697 Османците отново са победени при Зента.
1699 Мир при Сремски Карловци (Карловиц, Карлоца). Полша
си връща Подолието. Венеция завладява Пелопонес и по-
голямата част от Далмация. Австрия завладява цяла Унга
рия с изключение на Банат и Темешвар (Тимишоара, Ти-
мишвар).
1710-11 Война с Русия.
1711 Османците печелят битката при Прут; чрез мира от Прут
си връщат Азов.
1714-18 Война с Венеция; Пелопонес, Лимнос, Тенедос и Коринт
отново завладени от османците.
1715 Завладяване на Тенос (последно завоюване на нови тери
тории от османците).
1716 Война с Австрия; османците са победени при Петровара-
дин (Петерврдейн, Петерварад).
1717 Австрийците завладяват Белград.
1718 Мир от Пожаревац (Пасаровиц) с Австрия; османците гу
бят Темешварския Банат и и Мала Влахия (Олтеня).
1736-39 Война с Австрия и Русия.
1736 Руснаците завладяват Азов.
1739 Руснаците навлизат в Молдова.
1739 Договор от Белград с Австрия; османците си връщат Бел
град. Русия се задължава да премахне укрепленията от
Азов и обещава да не поддържа флота в Черно море.
1768-74 Война с Русия.
1769 Руснаците завладяват Яш (Яси) и Букурещ.
1770 Руснаците завладяват, но отстъпват Наварино, спечелват
голямата морска битка близо до Хиос и последователно
завладяват 18 егейски острови, окупират градовете Ки
лия (Килиа-Ноуа), Билхород Днистровски (Акерман, Че-
татеа Алба), Измаил, Бендер (Бендери, Тигин) и Браила
(Ибраил).
1774 Договор от Кючюк Кайнарджа; руснаците получават сво
бода при Азов, полуостров Керч, крепостите Кинбурн и
Йеникале в Крим, устията на Днепър и Буг; земите на та
тарския хан стават руски протекторат; всички останали
462
земи, завладени от руснаците, се връщат на османците;
австрийците окупират Буковина.
1783 Русия анексира земите на татарския хан.
1787-92 Война с Русия.
1788 Австрия се включва във войната.
1788 Русия завладява Очаков.
1789 Австрийската армия нахлува в Босна и Сърбия.
Руската армия нахлува в Молдова и Влашко.
1790 Руснаците завладяват Измаил.
1791 Мирът от Свищов с Австрия възстановява границите от
1788.
1792 Мир от Яш с Русия; османците отстъпват територии по
северните брегове на Черно море, Днестър става руско-
османска граница.
463
Приложение 4
Владетели (императори, царе, крале, принцове,
банове и пр.), с които османците влизат в контакт
като противници или сюзерени
Владетели на Босна
Степан Костроманич - 1314-53
Степан Твръдко I - 1353-91
Стефан Д абиш а- 1391-95
Елена Груба (съпруга на горния) - 1359-98
Стефан Остоя - 1398-1404
Стефан Твръдко II Твръдкович - 1404-9
Стефан Остоя - 1409-21 с алтернативни крале: Стефан II Твръдко
- 1414-15; Радивой Остоич - 1432-35 и 1443-46
464
Стефан Твръдко II Твръдкович - 1421-43
Стефан Гомаш - 1443-63
Български владетели
Иван Александър - 1331-71
Иван Шишман (владетел на Търново след смъртта на баща му и
разделянето на държавата) - 1371-93
Иван Страцимир (владетел на Видин след разделянето на държа
в ата)- 1365-96
Династия Черноевичи
Стефан - 1427-65
Иван - 1465-90
Джурадж 1490-96
Династия Петровичи
Данило - 1696-37
Сава - 1737-82
Петър (Петер) I - 1782-1830
466
Гаспар Грациани - 1619-20
Александру Илиаш - 1620-21
Щефан II Т ом ш а- 1621-23
Раду Михня - 1623-26
Мирон Барновски-Мовила - 1626-29
Александру Коконул - 1629-30
Моисе М овила- 1630-31
Александру Илиаш - 1631-33
Мирон Барновски-Мовила - 1633
Моисе Мовила - 1633-34
Василе Лупул - 1634-53
Джордже (Георги) Щефан - 1653-58
Джордже Гика - 1658-59
Константин Шербан - 1659
Щефаница Лупул - 1659-61
Константин Шербан - 1661
Щефаница Лупул - 1661
Еустратие Дабия - 1661 -65
Джордже Дука - 1665-66
Илиаш Александру - 1666-68
Джордже Дука - 1668-72
Щефан Петричейку- 1672-78 (с прекъсване)
Димитрашку (Димитри) Кантакузино- 1673, 1674-75, прекъсва
управлението на Щефан Петричейку
Антони Р у сет- 1675-78, прекъсва управлението на Щефан Пет
ричейку
Джордже Дука - 1678-83
Щефан Петричейку - 1683-84
Димитрашку Кантакузино - 1684-85
Константин К антемир- 1685-93
Димитрие Кантемир - 1693
Константин Дука - 1693-95
Антиох Кантемир - 1695-1700
Константин Дука - 1700-3
Михаил Раковица- 1703-5
Антиох Кантемир - 1705-7
Михаил Раковица - 1707-9
Николай Маврокордатос - 1709-10
Димитрие Кантемир - 1710-11
467
Начало на фанариотския режим
Николай Маврокордатос - 1711-15
Михаил Раковица -1715-26
Григоре II Г ика- 1726-33
Константин Маврокордатос - 1733-35
Григоре II Гика - 1735-41
Константин Маврокордатос - 1741 -43
Йон Маврокордатос - 1743-47
Григоре II Гика- 1747-48
Константин Маврокордатос - 1748-49
Константин Раковица - 1749-53
Матей Гика - 1753-56
Константин Раковица - 1756-57
СкарлатГика- 1757-58
Йоан Теодор Калимахи - 1758-61
Григоре Калимахи - 1761-64
Григоре III Гика - 1764-67
Григоре Калимахи - 1767-69
Константин Маврокордатос - 1769 (последван от 5 години рус
ка окупация)
Григоре II Гика - 1774-77
Константин Морузи - 1777-82
Александър К. Маврокордатос - 1782-85
Александър И. Маврокордатос - 1785-86
Александър Ипсиланти - 1787-88
Емануел Джани-Русет- 1788-89 (последван от 3 години руска
окупация)
Александру Морузи - 1792
Михаил Суцу - 1792-95
Александру Калимахи - 1795-99
Константин Ипсиланти - 1799-1801
Александру Суцу - 1801-2
Александру Морузи - 1802-6
468
Дан II - 1422-31 (прекъснат от Раду II през 1421, 1423, 1424,
1426 и 1427)
Александру I - 1431-36
Влад Д ракул- 1436, 1442, 1443, 1446
Мирно (син на Дракул) - 1442
Басараб I I - 1442-43
Владислав II - 1446-56
Влад Цепеш - 1456-62
Раду Красиви (чел Фрумос) - 1462-75
Басараб-Лайота - 1473-74
Влад Цепеш - 1476
Басараб-Лайота - 1476-77
Басараб чел Тинър-Цепелуш - 1477-81
Мирчо - 1481
Влад Кълугьрул - 1481
Басараб Млади (чел Тинър) - 1481-82
Влад Кълугьрул - 1482-92
Раду Велики (чел Маре) - 1495-1508
Михня Лоши (чел Р ъ у )- 1508-9
Мирчо - 1509-10
i Влад Млади (чел Тинър) - 1510-12
Нягое Басараб - 1512-21
Теодосие- 1521
Влад Кълугьрул - 1521-22
Раду де ла Афумаци - 1522-29 (с прекъсване)
Владислав III - 1523-25 (управлението му е прекъснато от Раду
Бъдиса- 1523-24)
Моисе - 1529-30
Влад Инекатул - 1530-32
Влад Винтила де ла Слатина - 1532-35
Раду Паисие (Петру де ла Арджеш) - 1535-45
Мирчо Чобанул - 1545-59 (с две прекъсвания)
Раду Илие - 1552-53
Пътрашку Стари (чел Бун) - 1554-57
Петру Млади (чел Тинър) - 1559-68
Александру II Мирчо - 1568-77
Михня Турчитул - 1577-83
Петру Чернел - 1583-85
Михня Турчитул - 1585-91
Щефан Глухи (Сурдул) - 1591-92
469
Александру Лоши (чел Ръу) - 1592-93
Михай Храбри (Витязул) - 1593-1601
Симион Мовила - 1600-1
Раду Михня - 1601-2
Раду Шербан - 1602-11
Раду Михня - 1611-16
Гаврил Мовила - 1616
Александру Илиаш - 1616-18
Гаврил Мовила - 1618-20
Раду Михня - 1620-23
Александру Коконул - 1623-27
Александру Илиаш - 1627-29
Леон Томша - 1629-32
Раду Илиаш - 1632
Матей Басараб - 1632-54
Константин Шербан - 1654-58
Михня III Раду - 1658-59
Джордже Гика - 1659-60
Григоре Г и к а- 1660-64
Раду Леон - 1664-69
Антоние дин Попещи - 1669-72
Григоре Гика - 1672-73
Джордже Гика - 1673-78
Шербан Кантакузино - 1678-88
Константин Брънковяну - 1688-1714
Стефан Кантакузино - 1714-15
470
Константин Раковина - 1653-56
Константин Маврокордатос - 1756-58
С карлатГика- 1758-61
Константин Маврокордатос - 1761-63
Константин Раковина - 1663-64
Щефан Раковина - 1764-65
Скарлат Гика - 1765-66
Александру Скарлат Гика - 1766-68
Григоре II Г и ка- 1768-69
Емануел Джани-Русет- 1770-71 (последван от три години рус
ка окупация)
Александър Ипсиланти - 1774-82
Николае К араджеа- 1782-83
Михаил С у ц у - 1783-86
Николае Маврогени - 1786-90
Михаил Суцу - 1791-93
Александру Морузи - 1793-96
Александър Ипсиланти - 1796-97
Константин Ханджерли - 1797-99
Александру Морузи - 1799-1801
Михаил Суцу - 1801-2
Константин Ипсиланти - 1802-6
Крале на Унгария
Сигизмунд (Жигмонд) Люксембургски - 1387-1437
Алберт Х абсбург- 1437-39
Владислав (Уласло) Ягело - 1440-44
Янош (Ян) Хуниади (Янку де Хунедоара), регент - 1446-52
Лаело V (Ладислас) Хабсбург - 1452-57
Матиаш (Матиас) Хуниади - 1458-90
Владислав II (Уласло) Ягело - 1490-1515
Лайош (Луи) II Ягело - 1516-26
Хабсбурги
Фердинанд I - 1526-64
Янош (Ян) Заполяй, съперник за трона на Фердинанд I - 1526-40
Максимилиан (Микша) I - 1564-76
Рудолф - 1576-1608
Матиаш II - 1608-19
Фердинанд II - 1619-37
471
Фердинанд III - 1637-57
Леополд (Липот) - 1657-1705
Йосиф (Йожеф) I -- 1705-11
Карл (Кароли) I I I - 1711-40
Мария Терезия - 1740-80
Йосиф (Йожеф) II - 1780-90
Леополд II - 1790-92
Франц (Ференц) I - 1792-1835
Князе на Трансилвания
Ян (Янош) Заполяй (крал на Унгария) - 1526-41
И забела- 1541-51
под Хабсбургско управление 1551-56
Изабела - 1556-59
Ян-Сигизмунд (Янош-Сигизмонд, Янош-Жигмонд) Заполяй -
1559-71
Стефан (Ищван) Батори - 1571-86 (след 1576 крал на Полша,
живее в Краков)
Кристофер (Кшищов) Батори - 1576-81
Сигизмунд (Жигмонд) Батори - 1581-99 (абдикира през 1593,
връща се на трона през 1594, през 1598 абдикира и отново се връща
на власт)
Андрей (Андраш), кардинал Батори - 1599
Михай Храбри - 1599-1600
Сигизмунд (Жигмонд) Батори - 1601-2 (през 1601 абдикира и
след това се връща на трона)
Хабсбургска окупация (генерал Георг Баста) - 1602-3
Мозеш Секели - 1603
Хабсбургска окупация (генерал Георг Баста) - 1604
Стефан (Ищван) Бочкай - 1604-6
Сигизмунд (Жигмонд) Ракоци - 1606-08
Габриел (Габор) Батори - 1608-13
Габриел (Габор) Бетлен - 1613-29
Катерина (Каталин) Бранденбург (вдовица на Габриел Батори) -
1629-30
Стефан (Ищван) Бетлен - 1630
Дьорд (Георг) I Ракоци - 1630-48
Дьорд (Георг) II Ракоци - 1648-57 (носи титлата до 1660)
Ференц Редей - 1657-58
Акош Барчай - 1658-60
472
Ян (Янош) Кемени - 1661-62
Михаил (Михали) I Апафи 1662-90
Имре Тьокьоли - 1690 (поставен на власт от османците, управ
лява един месец)
Михаил (Михали) II Апафи - 1690 (избран от трансилванците,
не идва на власт)
Дьорд (Георг) Банфи - хабсбургски управител на Трансилвания,
1692-1704
Ференц II Ракоци - 1704-11
Крале на Полша
Казимир IV Ягело - 1447-92
Ян Алберт Ягело - 1492-1501
Александър I Ягело —1501-6
Сигизмунд 1 Ягело - 1506-48
Сигизмунд II Ягело - 1548-72
Анри дьо Валоа 1572-75
Стефан Батори - 1575-86
Сигизмунд III Baca - 1587-1632
Владислав IV Baca - 1632-48
Ян Казимир Baca - 1648-68
Михаел Вишньовйецки - 1669-73
Ян III Собиески - 1674-96
междуцарствие - 1696-97
Август II Саксонски - 1697-1733
Царе на Русия
Фьодор III - 1676-82
София, регентка - 1682-89, на Иван V (1682-96) и
Петър 1(1682-1725)
Екатерина I - 1725-27
Петър I I - 1727-30
Анна - 1730-40
Иван V I - 1740-41
Елисавета - 1741-62
Петър I I I - 1762
Екатерина II - 1762-96
Павел I - 1796-1801
Александър I - 1801-25
473
Дожи на Венеция
Андреа Контарини - 1368-83
Михаел М оросини- 1383-84
Антонио В ен иер- 1384-1400
Михаел Стено - 1400-13
Томазо Мочениго - 1413-23
Франческо Фоскари - 1423-57
Паскуале Малипиер - 1457-62
Кристофоро Моро - 1462-71
Николо Трон - 1471-74
Николо Марчело - 1474
Пиетро Мочениго - 1474-76
Андреа Вендрамин - 1476-78
Джовани Мочениго - 1478- 85
Марко Барбариго- 1485-86
Агостино Барбариго - 1486-1501
Леонардо Лоредан - 1501-21
Антонио Гримани- 1521-23
Андреа Трити - 1523-38
Пиетро Ландо - 1538-45
Франческо Донато - 1545-53
Маркантонио Тревизан - 1553-54
Франческо Вениер - 1554-56
Лоренцо Приули - 1556-59
Джироламо Приули - 1559-67
Пиетро Лоредан - 1567-70
Алвизе (Луиджи) Мочениго - 1570-77
Себастиан Вениер - 1577-78
Николо да Понте - 1578-85
Паскуале Чиконя - 1585-95
Марин Гримани - 1595-1606
Леонардо Дона - 1606-12
Маркантонио Мемо - 1612-15
Джовани Бембо - 1615-18
Николо Дона —1618
Антонио Приули - 1618-23
Франческо Контарини - 1623-24
Джовани Корнер - 1624-30
Николо Контарини - 1630-31
Франческо Ерицо - 1631 -46
474
Франческо Молин - 1646-55
Карло Контарини - 1655-56
Франческо К орнер- 1656
Бертучо Валиер - 1656-58
Джовани П езар о - 1658-59
Доменико Контарини - 1659-74
Николо Сагредо - 1674-76
Алвизе Контарини - 1676-83
Маркантонио Джустиниан - 1683-88
Франческо Морозини - 1688-94
Силвестро Валиер - 1694-1700
Алвизе Мочениго - 1700-9
Джовани Корнер - 1709-22
Алвизе Себастиан Мочениго - 1722-32
Карло Рицини - 1732-35
Луиджи Пизани - 1735-41
Пиетро Гримани - 1741 -52
Франческо Лоредан - 1752-62
Марко Фоскарини - 1762-63
Алоис Мочениго - 1763-79
Паоло Р ениер- 1779-88
Лодовико М ан и н- 1788-97
475
Приложение 5
Речник на географските имена
476
Бендери (Бендер, Тигин) - град близо до устието на Днесгьр
Билхород Днистровски (Белгород, Акерман, Акирман, Монкас-
тро, Четатеа Алба) — пристанищен град при устието на Д непър
Бистрица (Бистерце, Бис гриц) - град в северна Трансилвания
Битоля (Битола, Монастир, Манастир) —град в Македония
Бихор (Бихархегисег, Мунции Бихорулуй) - планинска верига в
западна Трансилвания
Блай (Балажфалва, Блазендорф) - малък град южно от Клуж
Бобълна - село в северна Трансилвания
Бозджа Ада (Тенедос) - егейски остров близо до Дарданелите
Босна - част от държавата Босна и Херцеговина
Браила (Ибраил) - дунавско пристанище в Румъния
Братислава (Пожон, Пресбург) - столица на Словакия
Брашов (Брасо, Кронщад) град в югоизточна Трансилвания
Буда (Будин, Офен) - един от двата града, образували Будапеща
Букурещ (Букурещи, Бюкреш) - столица на Румъния
Бургас (Пиргос) - пристанищен град в България
Бурса (Пруса, Бруса) - град в западна Мала Азия, южно от Мра
морно море
477
Дамаск (ал-Димашк, Димиш) - столица на Сирия
Дебрецен - град в североизточна Унгария
Делиорман - област в североизточна България
Дибра - планина северно от Охридското езеро
Димотика (Дидимотихон, Диметока) - град в източна Тракия
Добруджа - област край Черно море, резделена между България
и Румъния
Дрегели - град в северната част на централна Унгария
Дрищи (Дривастум, Дривасто, Дривост) - град край Шкодра в
Албания
Дубровник (Рагузиум, Рагуза) - пристанищен град в северното
адриатическо крайбрежие на Черна Гора
Дуръс (Дърач, Драч, Дурацо) - пристанищен град в централна
Албания
478
Измир (Смирна) - анатолийско пристанище на Егейско море
Изник (Никея) - град в северозападна Анатолилия близо до Бурса
Ираклион (Кандия) - град, административен център на Крит
Ихтиман - град в западната част на централна България
479
Лариса (Йенишехир) град в източната част на централна Гърция
Ластово (Ластво, Лагоста) остров в Адриатическо море, вла
дение на Дубровник
Лвов (Лемберг, Лвив) - град в западна Украйна
Лемнос (Лимни, Лимнос) - остров в Егейско море северно от
Лесбос
Лесбос (Митилен, Митилини, Мидили) - голям остров в Егей
ско море северно от Хиос
Леше (Леш, Алесио) град в северна Албания
Липова (Липа) - град в Кришана (Румъния)
Локрум - остров в Адриатическо море, владение на Дубровник
Лопуд - остров в Адриатическо море, владение на Дубровник
480
Никопол (Никополис, Никболу, Ниебол) - дунавски град в
България
Ниш (Наисус) - град в централна Сърбия на р. Морава
Нови пазар (Новибазар, Йенипазар) - град в южна Сърбия и град
в североизточна България
Ноград (Новиград, Найград) - град в северната част на централ
на Унгария
Ново Бърдо (Новабърда) - град край При шина
482
Текирдаг (Даидестос, Родосто) - турски град на европейския бряг
на Мраморно море
Тенос (Тинос, Истендил) - един от Цикладските острови, Гърция
Тепелене (Тепелен, Тепеделен) - град в южна Албания
Тимишоара (Темешвар, Тъмъшвар) - град в югозападна Румъния
Тиса - река в унгарската равнина
Тополница (Топлица) - река в централна Сърбия
Трабзон (Трапезунд, Требизонд, Трапезус, Травзон) - турско
пристанище на Черно море в източна Анатолия
Трансилвания (Ердели, Ардеап, Зибенбюрген, Седмоградско) -
част от днешна Румъния западно от Карпатите
Трикала (Търхала) - град в централна Гърция
Триполи (Триполис, Тарабулус, Тараблус) - град в Ливан
Триполица - град в централен Пелопонес
Трогир (Трагирум, Трау) - пристанищен град в Хърватска
Търговище - град северозападно от Букурещ
Търнава Маре (Нагикюкюльо, Гросе Кокел) - река в централна
Трансилвания
Търново (Велико Търново) - град в България
483
Ч о р л у (Ц у р л о н , Ц у р у л о с ) - гр а д на за п а д н и я б р я г н а Д а р д а н е -
лите
484
Приложение 6
Речник на чуждите думи и изрази
485
бейлербейлик провинция (до XVI в.)
бейлик - 1. район, управляван от бей; 2. в Босна име за чифлик
(вж.)
бенак - данък, с който се облагат семейните мюсюлмани, глави
на домакинства; един от трите налога, които образуват райет русму
(вж.)
берат - султанско удостоверение за някакъв пост или привиле
гии
бирун - "външна служба"; общ термин за членовете на мюлкие
(вж.), които служат в султанския дворец извън резиденцията на сул
танското семейство
486
дервиш - скитащ мюсюлманин, свят човек
дефтер емини - пазител на регистри
дефтердар - началник на финансовата администрация
джебелю - въоръжен мъж, който служи при спахии (вж.)
джелеп - агент, на когото е възложено купуването на задължи
телните продоволствени доставки и предаването им на определено
място
джелепкешан - джелеп (вж.), който е натоварен и с отглеждане
то на част от добитъка, който трябва да доставя
джеляли - бунтовник от Мала Азия
джизие - поголовен данък, плащан от немюсюлманите
джихад - свещена война
диван - 1. държавен съвет; 2. съвет на румънските владетели
диван-и хюмаюн - султански съвет
димма - вж. зиме
димми - вж. зимми
диние - групата на религиозни функционери
дирлик - 1. доход, издръжка; 2. минимален доход, гарантиращ
необходимата издръжка
доганджи - гледач на ловни соколи
домн - традиционна титла на владетелите на Молдова и Влашко
доробанци - румънски селянин, закрепостен към земята
дьомюм - османска мерна единица за земя равна на 940 кв. м.
487
зер-и махбуб османска златна монета
зимме - гаранция на сигурността
зимми - "защитена личност", всеки немюсюлманин, който жи
вее в мюсюлманска страна и се подчинява на нейните закони
зинджирли османска златна монета
488
нистратор или на различни други длъжности; платен служител на
османската власт
кара куруш - османското название на австрийския сребърен грош
кафез - "Златна клетка"; обичай, който задължава османските
принцове цял живот да останат във "вътрешния дворец", освен ако
не станат султани
кетхюда - 1. агент; 2. главен представител на гилдия пред влас
тите; 3. "втори по власт", подчинен на управител или друг висш слу
жител; 4. представител на град пред централната власт; 5. надзира
тел на градски квартал
кехая - 1. управител, надзирател, агент, помощник (думата се
използва по многобройни начини във връзка с тези понятия); 2. пред
ставител на общност пред централната власт
киле - наименование на няколко мерни единици за тегло (в мо
мента едно истанбулско киле е равно на 37 кг; 40 килограма в пре
дишните векове
клефт - 1. разбойник; 2. участник във въоръжена съпротива
кмет - нисш съдия и полицейски служител, който селяните из
бират от своите среди
кнез - 1. водач; 2. старейшина на село; 3. водач на задруга (вж.)
Коран - свещената книга на мюсюлманите
кул - роб
куруш - османска монета, въведена в обръщение през XVII в.
къзлар ага - началник на черните евнуси в султанския дворец
къйяс - аналогия
кълъраши - свободни румънски селяни
кълъч - "сабя"; минималния размер поземлена собственост за
издръжка на един воин
кърджалии - мюсюлмански полицаи, набирани от местното на
селение през XVII и XVIII в., често неподчиняващи се на властта
489
махала - квартал, част от град
мевкуфчия регистратор или администратор на недвижимо и
друго имущество, което няма законен собственик
медресе - мюсюлманско училище, даващо по-високо образо
вание
мезьоварош - "град в пустата"; самоуправляващ се селскосто
пански град в Унгарската низина
миллет - общност от немюсюлманско население, разглеждано
като правна и административна единица от османската власт
мири - държавна собственост, главно земя
могориш - титла на предводители на славяните през ранните
векове
морлак - 1. разбойник; 2. участник във въоръжена съпротива
мубая - доставка на едро; понякога принудително доставяне на
храни
мукатаа - 1. даване под наем; 2. земята, давана под аренда; 3.
поземлен държавен данък, характерен за периода след 1550
мукайесе - принудителна доставка на храни
мухтар - управител на градски квартал
мухтесиб - държавен служител, който отговаря за прилагането
на ихтисаб (вж.) законите; инспектор на пазари
мюдерис - учител в медресе (вж.)
мюджеред - ергенски данък; един от трите налога, които обра
зуват райет русму (вж.)
мюлк - частна собственост, обикновено земя
мюлкие - група чиновници, служещи в имперския дворец
мюлтезим - 1. събирач на данъци; 2. откупвач на данъци
мюселем - лице което служи в армията заради данъчни облек
чения
мютевелия - управител на вакъф (вж.)
мюфтия - тълкувател на законите
назър - надзирател
наиб - нисш съдия, помощник на кадия
нахия - 1. част от съдебна каза; 2. част от махала (вж.)
нишанджия - висш чиновник, който поставя върху документи
султанския монограм и секретар на султанския съвет
490
ока - османска мерна единица за тегло; 0.01 киле (вж.)
опида - друго название за мезьоварош (вж.)
отлак реем и - такса за ползване на пасище
491
тапу - 1. нотариален акт; 2. такса, плащана от селяните за нота
риален акт за неговия тасарруф (вж.)
тарикат - дервишки орден; понякога означава и правилата на
ордена
тасарруф - собственост и владение на селяните
тахрир - преброяване на населението и имуществото
теке - сграда на дервишки орден
тимар - османско "феодално" владение
тимариот - получател на дохода от тимар (вж.)
туг - конска опашка, броят на конските опашки, носени пред
някой служител, показва неговия ранг
тугра - подчертано стилизиран официален монограм на султана
тугралъ - османска златна монета
туджар - търговец на едро
тьорю - правото на владетеля да издава декрети
492
хас - голямо поземлено владение
хаоса чифт - централната част на тимар (вж.), обработвана от
самия тимариот (вж.)
хиджра - бягството на Мохамед от Мека в Ятриб (Медина)
хипостатика - гръцка дума за чифлик (вж.)
хисба - дял от ихтисаба (вж.), важен за регламентирането на
търговията
хюкюмет санджак - самоуправляваща се провинция, понякога с
наследствено управление
чаршия - пазар
чауш - първоначално, куриер при султанския двор, по-късно
(XVIII в.) служител, натоварен с изпълнението на заповеди или
присъди
чаушбаши - началник на корпуса на чаушите
черисюрюджия - 1. офицер от полицията; 2. военен полицай
чифлик - частно селско стопанство или имот
чифт - основна единица за земевладеене, размерът й зависи от
плодородието на почвата
чифт ресми - един от трите данъка, съставящи райет русму (вж.)
чорбаджия - богат немюсюлманин, който заема някакъв малък
пост
493
Показалец
Абагар -3 7 9
Абасиди- 18-19, 77, 87,388
Абенаиш, Соломон - 382
Абидос -2 8 , 384
авари - 209
авариз - 144, 177
Австрия - 4 4 , 77, 154, 190, 202-4, 272, 293, 296-7, 354
ага- 5 8 , 343, 355
агъл ресми - 148
ад а т - 15
Адени, Махмуд - 89
адет-и агнам - 148
аджеми оглани - 90, 92
Азов - 285-6, 292, 293
Азърбайджан - 273
А керман- 163, 175,293
акрити - 19, 21-2, 95
а к ч е - 59-61, 95, 133, 137-9, 143, 148-52, 176, 181-2, 189, 199,
258,283
акънджия - 62
алайбей - 61
Албания - 35,43,46,48, 84-5, 99, 136, 159,265,281, 340-1,343-
4, 409,415,451
албанци - 6, 82, 249, 266, 282, 294, 313, 320, 400, 405
ал-Басасири - 19
Алба Ю лия-2 0 9 , 214, 223
Алберт 1 Хабсбург- 101
Александър Ипсиланти - 201
Александър Маврокордатос - 186-7, 366
Алепо - 65
Али Янински - 343-4, 346
Ал-Каим - 18
Алп Арслан - 19-20
Алтайски планини - 18
Америка - 8, 267, 395
амме- 15
Ана Ягело -1 0 1 , 225
494
Анадол - на много места
Анатолия, вж. Анадол
Англия - 274, 320, 377, 385, 408
Андраш II Арпад - 211
Андрей (Андраш) Батори, кардинал - 172, 230
Анкара, битка при - 39-40, 42, 44-5, 162, 252, 438
Анри дьо Валоа - 227
Антверпен - 382
Апафи - унгарски/трансилвански аристократичен род, вж. Ми
хаил (Михали) I Апафи, Михаил (Михали) II Апафи
Апокопос - 364
араби в Османската империя - 396
Арджеш - 38, 166
арматоли - 352
Армения - 20, 78
арменски миллет - 71, 78, 391, 397
Арпад, династия, 212, вж. и Андраш II Арпад, Бела III Арпад,
Геза II Арпад
Арсение III Черноевич - 320, 369, 376
Арта - 381
арус ресми - 152
Астарея - 246-7
Атика - 29, 343
Атина - 111, 124, 140, 185, 305-7,310,321,428,435
Атон, вж. Света гора
Аусбургска лига - 286
Африка - 57-60
ахднаме - 253
а х и я -2 3 ,3 2 , 84,91, 104, 113, 115, 134
Ахмед II - 60, 88
Ахмед III - 60
ашар - 149, 153
ашкенази - 77, 381-2, 384
Ашкенази, Соломон - 382
ашрафи - 60
аяни - 123, 309, 325, 330, 342-5, 347, 349
баба - 84
Б а г д а д - 18-9, 21,77, 87
базиргян - вж. туджар
495
Балкани - на много места
Балтазар Батори - 228-9
бан - 209,337
Банат -1 3 0 ,1 5 6 , 290-1, 322, 406
Банско - 379
Банфи, Дьорд -236
Баня Лука - 322
Бараня - 130
Баркан, Омер Лютфи - 80, 137-8, 433-5, 439
Барчай, Акош - 235
Басараб - 166
Басараб, М атей- 173, 183, 187, 234
Басараб-Лайота - 168
Басни - 377
Баста, Г еорг- 172-3,230
Батори, династия - 224-6, 242; вж. Андрей (Андраш) Батори,
Балтазар Батори, Габор Батори, Кристофер (Кшищов) Батори, Си-
гизмунд (Жигмонд) Батори, Стефан (Ищван) Млади Батори, Стефан
(Ищван) Стари Батори.
Бафеум - 17
Б ачка- 130, 322, 406
Бая, битка при - 167
Баязид I - 29, 36-43,48, 63, 87, 89-90, 95, 166
Баязид 11 - 96, 99, 104, 168, 358
Баязид паша - 43
бедел - 154, 272
бедестан - 113-15
Бедредин, шейх - 45-7, 82
бей - 17-8, 22, 59, 68, 90, 122,255, 268, 270, 314, 339-40, 344
бейлербей - 49, 57-8, 66, 116, 123, 132-3, 157, 195, 310, 313
бейлербейлик - 66
бейлик, вж. чифлик
Бекеш, Гаспар - 219, 227-8
бекташи - 84
Бела III Арпад - 211
Белград - 8-9, 48, 66, 102, 108, 110, 124, 220, 285-6, 291-3, 296,
321,344,355,576,427, 432
б ен ак- 150
Бендери- 171
берат - 73-4, 76, 151, 317, 329
496
Бергадис - 364
Бесарабия - 297
Бетлен, род - 124, 241 -2
Бетлен, Габриел (Габор) - 230-4, 237-8, 240
Бетлен, Миклош - 236
бирун - 56-8, 90, 143, 177, 267, 270, 282
Бисмарк, Ото фон - 160
Бистрица - 211
Битоля - 321, 345
Блай, договор от - 235
Бландрата, Джордже - 219, 222
Бобълна, битка при - 214
Богдан I I I - 175
богомили - 78, 85-6
боляри- 167-70,173-75, 178-79, 183-6, 188-90,193-201,203,255,
409-10
Босна - 8, 39, 46, 48, 67, 80, 84-5, 92, 94, 109, 128, 154, 159, 245,
249, 250, 256, 307, 322, 339, 343, 354, 372, 409
Бохемия - 89, 101
Бочкай, Стефан (Ищван) - 226, 228-231, 280
Бошкович, Руджер - 260, 372
Браила - 293, 343
Бранкович, Джурадж (Георги) - 29, 48
Бранкович,Мара - 29
Братислава - 231
Брашов - 207, 221,232
Брезовачки, Тито - 374
Б у д а-6 3 , 67, 94, 103-5, 108, 110, 130, 132-3, 157, 160,256,285,
276, 421
Буковина - 202, 293
Букурещ - 9, 166, 204, 367, 417, 420, 427, 432, 443
Бургас - 29
Бурса - 28, 42-4, 65, 78, 107, 258, 362, 387
Бушатли, род - 32-3
Буш-Цантнер, Р. - 308, 315
българи - 6,35,64, 72-3, 79,208, 320, 369, 376,378-80,409,429,
435, 437, 446
България- 3 1 , 35-7, 49, 79-80, 127,250,295, 317, 378, 380,416,
419, 431,437, 450
бюджет на Османската империя - 143, 276, 287, 396, 434
498
войвода - 194-5, 209
Войводина - 130, 322, 376, 405
войнуци - 63-4, 89
Врионис, Сперос - 2 1 , 79-82
Втора Свещена лига - 279
Вулгарис, Евгениос - 367
Възраждане - 314,331,363-4,404; на гърците - 367; на славяни
т е -3 6 9 , 379, 381
Въслуй, битка при - 168
"вътрешни провинции" - 67, 93-4,96, 105, 109-110, 121, 126-8,
134,136, 159, 171, 176, 183-4,245,267,278,298,319,335,378,385-6,
400, 402,407
499
Григоре III Г и ка-2 0 0
Григорий Просветител - 79
грош - 60
гуз - 18
Гундулич, Иван - 263-4
гърци - 6, 67, 79, 82, 124, 127, 179, 185-7, 189, 193-4, 313, 320,
331, 333, 345, 357, 359-64, 368, 380, 385-6, 398-400, 405, 408
Гърция- 4 8 , 79, 135,265-6,292,306,340-1,344-5, 364,368,409,
415,431,451
гьонюллю - 283
Гюргево (Джурджу) - 47, 295
даване на милостиня - 16
Давид, Ференц - 222-3
даки - 165-6, 207-8
Дакия - 166, 207
Далмация - 251,253, 259-60, 286, 240, 368, 370-2
Дамаск - 65, 282
Дамаскинос, Михаил - 365
Данишменди - 20
данъци - на много места
Дапонтес, Константинос [Кесариос] - 367
дар ал-ислям - 17, 31, 253, 274, 280
дар ал-харб - 17, 253-4
Дарданели - 10, 28-9, 32-3, 49, 129, 294-5, 384
дахии - 348-9, 355
Дебрецен - 222,231
девширме - 5 1 , 56, 67, 82, 86-92, 158, 281, 347-8, 435
дервенджи - 63
дервишки ордени - 23, 84, 327
дефтер емини - 68
дефтердар - 57-8, 68, 116
дж ебелю -61, 145, 275
Джезар-и бахр-и сефид, вж. Егейските острови
джелеп - 118, 182, 325, 407
джелепкешан - 118, 182
джеляли, бунт - 279
дж изие- 13, 121, 132-3, 137-40, 150-3,434, 445
джихад - 17
Джорджеску, Влад - 192, 195
500
Дибра - 98
диван - 175
диван-и хюмаюн - 57
Дивкович, Матия - 372
Димитрие К антемир- 188-9, 191, 194, 442
димма - 12
диние - 64, 66, 68
Ц и о ге н е ш - 375
Диоклециан- 390
дирлик - 145, 337
Добротица - 35
Д обрудж а-35, 37-8, 47, 99, 108, 175,296
доганджии - 64, 82
договор, вж. Блай, Житваторок, Журавно, Кючук Кайнарджа,
Николсбург, Одрин, Пожаревац, Радзин, Сатмар, Свищов, Сегед, Яш
Дожа, Георг, бунт на - 216
домн - 194
доробанци - 169
Драгош - 166
Дракула, вж. Влад Цепеш
Дрезден - 375
Дубровник - 67, 93, 126, 135,245-66, 274, 313, 357, 361,368-72,
400-1,416, 432, 439
Ц у б р о в н и ш к а х р о н и к а - 265
дукат -6 0 -1 , 121-2, 135, 139,166, 172, 176-9, 182,220,227,235-
7,251 ,2 5 8 ,2 8 4 ,3 0 5
Дунав-Сава, линия - 6 ,4 8 , 97, 99, 104, 129, 156, 296, 298,417
Дунавски княжества - 38, 165-6, 169-70, 172, 174, 176-8, 185-7,
190, 193, 202-4, 229, 233-4, 237-8, 255,293, 296, 401,403, 441
Д у р ъ с- 108, 245,344, 348
Дългата война - 272-3, 278-80, 288, 303, 309
Държич, Джордже - 262
Държич, Марин - 262
дьонме - 385
Дьорд (Георг) I Ракоци - 232, 234, 237, 240
Дьорд (Георг) II Ракоци - 234, 237, 242, 282
501
евреи· 71, 76-8, 111-2, 118, 124, 159, 222, 320-1,331, 359, 362,
381-5, 391,393,397, 425
Евренос, род 43
Егейски острови - 67, 94, 135
Егер - 67
Египет - 60, 180, 204, 250, 397
Едебали, шейх - 24
езичници - 13
Езоп - 377
Екатерина Велика - 201, 204, 293, 295-6
Ел Греко - 365
Елфинстоун, Джон - 294
ендерун - 56-7, 90, 92, 143, 176, 267, 270, 306
еничари - 42, 49, 56-8, 64, 87, 90-1, 172, 175, 276, 279-81, 283,
288,302, 321, 327-30,332,337,339-40, 342-4,347-8, 350,352-3; вж. и
маашлъ, ямаци.
Епидавър - 246-7
Ереван - 78
еркян-и девлет - 57
Е р о т о к р и т о с - 366
Е р о ф и л и - 365
Ертугрул - 27
Ерусалим - 65, 282, 383-4
еснаф - 114
Ефески събор —75
ехл-и хибре - 117, 122
еялет - 66-7, 93-4, 103-5, 109, 129, 160, 180, 183,406
502
З ад ар -2 4 5 , 371
задруга - 315,440
заим - 61
зак о н - 12, 15-6,37, 39, 42, 54, 65, 6 9 ,7 1 ,9 3 , 101, 112, 119-20,
123-4, 126, 131, 142, 144, 146, 153, 162-3, 187, 197,213,216-8,222-4,
248-50,256,269,276-7,287,298,301 -4,307,310,323,329,332-4,337-
8, 346, 348, 355, 361,383, 387, 390, 411,434-5; вж. и канун, шариат
"Закриляното от Бога процъфтяващо абсолютно владение на
дома на Осман" -1 1 ,3 9 9
Заполяй, благороднически и владетелски род в Трансилвания -
212, 215-6, 224, 226; вж. и Изабела Заполяй, Ян-Сигизмунд (Янош-
Сигизмонд, Янош-Жигмонд) Заполяй, Ян (Янош) Заполяй
зеамет -6 1 -2
Зеви, Сабатай - 383-5
Зеви, Сара - 383
земевладение, земевладелци-20,33-4,61-2,133,137, 140-2, 187,
200, 212-3, 273, 288, 303-5, 308, 310, 312-4, 316-8, 322-3, 330, 335,
337, 341,348-9,362
Земун - 321
Зента, битка при - 286
зер-и махбуб - 60
зи м м и и - 13, 54,63,69-71,79-80, 85,88, 107, 112, 115, 117, 121,
123, 150-2, 160-1, 181,253-6, 258, 266, 275-7,285,298, 300, 304, 307,
310, 312-20,323-4, 327, 329-31,333-4,337,341,391, 396-7,411,424
зинджирли - 60
"златен век" - 26, 95, 159, 161-3, 232, 265
Златния рог - 110
Зоранич, Петър - 371
Зрински, граф Никола (Миклош Зрини) стари - 371
Зрински, граф Никола (Миклош Зрини) млади - 373
Зрински, Петър - 373
503
Измир - 45, 65, 383
Изник, вж. Никея
износ- 124, 133, 175, 178, 180, 184, 187,237,258,313,318,325,
331,335
изповядване на вярата - 16
Източен въпрос - 204, 289, 291
иконопис - 365
икта - 20
илмие - 55, 64, 66, 68
илтизам - 301, 309-10
И л ю с т р о в а н а С ъ р б и я - 374
имарет - 113
Иналджък, Халил - 50, 56, 67, 138-40, 423, 434-5
Инан, Афет - 138-9
инфлация- 9 5 , 150-1, 176, 267, 271-2,274,308,347,360,395
Ипек (Печ) - 72-3, 75, 91, 320, 369, 438
Ирак - 27, 90, 97, 273
Иса - 42-4
Исак II Ангел - 247
ислям - 10, 13, 17-8, 23, 25, 41, 45, 52, 54, 63, 70-1, 79, 82, 85-6,
100, 104, 155, 276, 339, 353, 358, 384, 388, 391, 396, 430
ислямизиране - 24, 82-3, 86, 92, 96
Испания - 159, 250
испенче - 150
Истанбул - на много места
И с т о р и я н а р а зл и ч н и т е с л а в я н с к и н а р о д и , н а й -в е ч е н а б ъ л г а р и
т е, х ъ р в а т и т е и с ъ р б и т е - 376
- 380
И с т о р и я с л а в я н о б ъ л га р с к а
Исфахан - 18
Италия - 98, 126, 143, 222-3, 245, 260, 262-3, 382; гърци в - 363
ихтисаб - 119
ичоглан - 90, 92
ищира - 181-2
йезуити - 228,232,372,374
Йемен - 12
Йеремия II 365
йерли - 148
йигитбашия - 117, 327
Йоан VI Кантакузин - 10, 29
504
Йоан V Палеолог - 10, 29
Йоан VII Палеолог - 71
Йожен Савойски - 285-6
йорф вж. урф
Йосиф I Хабсбург - 236, 296, 354
Йосиф II Хабсбург - 201
кабала - 383
Кабасилас, Симеон - 306
Кавказ - 90, 292
кадиаскер - 57, 65
кадия - 16,65-9, 74,91, 113, 117, 120-2, 134, 140, 149, 151,308
каза - 62, 65-6, 80, 85,94, 122, 155
казаци - 234, 284
Казимир IV Я гел о - 167
кайкавски - 270
Кайро - 65, 77, 383
калвинизъм - 187, 222-4
Калемегдан - 110
калемие - 55, 58, 68
Калманчехи, Мартин (Мартон) - 222
калфа - 117
Каменец Подолски - 67
Кантакузин, византийски аристократически род, дал владетели
в Дунавските княжества - 186, 193; вж. и Йоан VI Кантакузин, Ма
рия Кантакузин и Шербан Кантакузин
Канижа - 67, 94
канун - 15-6, 65, 69-70, 93-4, 99, 144, 146, 2 18, 250,
кануннаме - 69, 145
капитулации - 326, 329
Капсали, Моше - 76
капудан-и дерия - 57-8, 294
капъ кехая - 176, 257
капъ кулу - 56-7, 64, 88-9
кара куруш - 60
Караджич, Вук - 261
караити - 77
караманци - 36, 48-9
Карафа, Антон - 237
Карильо, Алфонс - 228-9
505
Карл V Хабсбург - 100-1
Карл VI Хабсбург - 293
Карл-Густав - 234
Карловци - 188, 265, 286, 290, 369, 404, 440
Карой (Карл) Роберт Анжу - 212
Карпат, Кемал - 391-2
Карпати - 154, 173,207
де Картигианис, Филипус де Диверсис - 262
Катардзис, Димитриос - 367
католикос - 78
кафез - 269, 285
Кацурбос - 365
Качич-Миошич, Андрия - 376
Кашич, Бартол - 371-2
Кемени, Ян (Янош) - 235
кетхюда- 122-3
кехая - 68, 76, 327
Кечкемет- 132
килийно училище - 378
Килия - 168, 175,293
Киприян, монах - 376
Кипър - 67, 75-6, 279, 363-5, 382
Киселев, граф Павел - 192
Китай - 387-8
класата на воините-3 1 -2 , 63-4, 70, 145-6, 162; вж. и сейфие
клефти -315, 349, 364
Клефтика —364
Климент, свети - 72
К луж -215, 222
кмет - 316, 394
кн ез-3 1 6 , 345, 354-5, 394
Козмас - 367
Коложвар, вж. Клуж
Колочеп - 246
Константин, велик херцог - 296
Константин Брънковяну - 189, 290
Константин Ипсиланти - 205
Константин Маврокордатос - 197-9
Константин, Мирон - 188
Константин Порфирогенет - 246
506
Константин Ханджерли - 204
Константинопол - на много места, вж. и Истанбул
консули на Дубровник - 256-7
Контрареформация - 221, 223, 232, 237, 271
Коня-2 0 -1 , 25
К о р а б л и ц а - 372
Кораис, Адамантиос - 368
Коран - 12, 14, 16
Коридалевс, Теофилос - 365
Корнарос, Викентиос - 366
корупция- 9 5 , 118, 170, 172, 177, 196.201,257,267,271,277-8,
283, 288, 303, 305, 308, 313, 335, 374, 402
Косово, първа битка при - 36, 368; втора битка при - 49
Косово-Метохия - 320, 322,405
К о с о в с к и е п о с - 3 6 , 260, 263, 369
Котел - 380
Котор- 245
Котрулевич, Венко - 264
Коюнхисар, вж. Бафеум
Краков - 228, 433
Кралевич, Марко - 38
Крижанич, Юрай - 374
Крижевич, Лудовик Туберон - 264
Крим - 90,274, 290, 292, 294-6
К рит- 6 7 , 281-3, 363-6
Кристофер (Кшищов) Батори - 225-6, 228
Кришана -1 3 1 ,1 5 4 , 207, 405
Крънарутич, Бръно - 371
кръстоносни походи срещу османците - 20, 35,49, 75,97,228-9,
252
Ксенопол, А. Д. - 178-9
кул - 26, 90; вж. и капъ кулу
култура - 25, 49, 126, 186-9, 196,234, 260, 358, 363-6, 375,378,
381, 386, 436,439, 451 ; народна култура - 83, 86, 361-2
куруш - 60, 120
къзлар ага - 305-6, 310
къйяс - 14
К ъ л гьу -2 1 5
кълъраши - 169
кълъч - 145, 307
507
Кълъч Арслан - 20
Къпълна, събрание в - 215
кърджалии - 352
Кьонигзмаркс, Ото фон - 285
Кьонигрец, битка при - 160
Кьопрюлю, род велики везири - 26, 173, 177, 267, 278-9, 282,
287-9, 302
Кьопрюлю, Ахмед - 282-4, 287
Кьопрюлю, Кара Мустафа - 284-5, 287
Кьопрюлю, Мехмед - 234-5, 282-3, 286-7
Кьопрюлю, Мустафа - 286
Кьопрюлю, Нуман - 286
Кьопрюлю, Хюсеин - 286, 290
Кюстендил - 136, 282
Кючук Кайнарджа - 203-5, 297
508
Маврокордатос, фанариотски род. - 186,442; вж. и Александър
Маврокордатос, Константин Маврокордатос, Николай Маврокорда
тос
Мавромихалис, род - 135
Македония - 35-6, 63, 80, 84, 180, 317, 320, 322, 378-9, 405, 419
Максимилиан Брауншвайгски - 284
Максимилиан 1 Хабсбург - 220, 227-8
мал - 124
мал дефтердар - 68
Мала Азия, вж Анадол
маликити - 52
маликяне -3 1 1 -2
Мало вече на Дубровник - 248
манастири (румънски) - 169, 184-5, 187, 198
Мани, вж. Меналон
Маниса - 42
Мануил II Палеолог - 43, 45-7
Манцикерт, битка при - 19, 21, 32
Марица - 35
Мария, кралица на Унгария - 101
Мария Кантакузин - 29
Мария Хабсбург - 221
Марошвашархели, диетата в - 223
Мартинуци, кардинал - 217
мартолоси - 63
Марулич, Марко - 370
Матиаш Корвин - 9 8 , 101, 156, 166-7, 212, 215-6; "черната ар
мия" на - 156, 251
махала - 11-2, 116, 122, 126-8, 399
Махерас, Леонтиос - 365
Махмуд 1 -6 1
Махмуд II - 302, 345
мевкуфчия - 68, 146
мевлеви - 84
Медина - 11,65
медресе - 64-5, 68, 82-3, 112, 122
мезьоварош, вж. градове в пустата
Мезьокерестеш, битка при - 280, 282
Мека - 11,65
Мелиус-Юхас, Петер - 122
509
Меналон, планина - 135, 291, 294,
Менчетич, Шишко - 262
Мехмед I - 42-7, 93, 95,
Мехмед II - 49-50, 58, 65, 71-3, 75-6, 78, 89, 96-9, 140, 145, 150,
161, 167-8, 179,268,271,358,381
Мехмед 111-280
Мехмед IV - 281-2
Мехмед Соколлу - 91, 95, 177, 288, 382
Милеску, Николае - 187
м иллет- 13, 15,70-4,76-8,86,111, 115, 123,277,306,332-4,337,
360, 391-2, 396-7,411; вж. и арменски миллет, православен миллет
миллет баши - 72-4, 76, 78
Милър, Уилям - 306
мирийска собственост - 132, 137, 145, 147-8, 303-5,307,312
Мирчо Стари - 37-8, 44, 46-7, 166
Мисиодакас, Йосипос - 367
м и т о - 32, 121-2, 124, 137, 181,326,395
Михаил (Михали) I Апафи - 235
Михаил (Михали) II Апафи - 235-6
Михай Храбри - 170, 172-3, 177, 179, 229-30, 442
младотурци - 27
Мовила, род - 184
могориш - 184
Мозеш Секели - 230
Молдова - 67, 93,99, 104, 108, 165-8, 170-8, 182-3, 185, 188-92,
194-200, 202, 206, 220, 232-3, 237-9, 241, 253, 257, 274, 280, 292-3,
295-6, 354, 357, 401-3,420,441
Молиер - 373
молитва - 16
Молтке, Хелмут фон - 160
Монастир, вж. Битоля
монголи - 20-1, 27, 32
монофизити - 78, 397
Монтекукули, Раймондо - 282
Морея - 29, 38-9,47-9,67,97, 99, 135,281,285-6, 291,294, 319-
20, 340-1,344
морлаци - 349; вж. и разбойници, хайдути, клефти, ускоци.
Моросини, Франческо -2 8 1 , 285
Морузи, Александру - 205
московци -1 7 1
510
Мостар - 108
Мохамед - 11-2, 14, 42, 388
Мохач, първа битка при - 102, 104, 132, 406, 443; втора битка
п ри -2 8 5 , 288
мубая - 181
мукайесе - 181
мукатаа - 309
Мурад I - 29, 32, 35-7, 40, 43,48, 63, 87, 90, 358
Мурад II - 29, 46-50, 63, 76, 89, 96, 98, 270
Мурад III-9 5 -6 , 343
Мурад IV - 88
Муса - 42-6, 82
мухтар - 111, 122
мухтесиб - 121-2
мюдерис - 65, 68
мю джеред- 150
м ю л к- 135, 138, 142, 144, 146-7,303,305,307,312
мюлкие - 66-6, 58, 61, 66
мюлтезим - 58, 61, 143, 258, 301, 309-12, 314, 330
мюселем - 62, 70, 80
Мустафа II - 60
Мустафа, брат на Мехмед I - 47
Мустафа, брат на Мурад И - 47
мюсюлмани - на много места
мюсюлмански календар - 11
мюсюлманско образование - 25
мюсюлмански правни школи - 14, 52, 253
мютевелия - 147, 304
мюфтия - 16, 64, 68
Нагикьорьош - 132-3
Нагиварад - 67, 131, 220
нагид - 78
Наджран - 12-3, 15
назър - 304
наиб - 26, 69, 122
Наксос - 382
Наполеон I - 204-5, 246, 253, 290, 345, 354
народен ислям - 24, 82, 84-5
народна литература - 364
511
народна религия -4 1 , 82-3
Наси, Йосиф - 382
Натан от Газа - 383
нахия - 66, 94
Неделник - 380
Нидерландия, вж. Холандия
Никея - 17, 20, 28
Николай Маврокордатос - 191
Никопол - 38, 77, 343
Николсбург, мирен договор от - 233
Никузиос, Панайотис - 186
Ниш - 3 6 , 46, 108,285,291
нишанджия 57-8
Нови пазар - 291
Нови Сланкамен, битка за - 286
Нокулче, Йон - 188
обер-кнез —317
обичаи - 15, 53-4, 83-5, 136, 145, 149, 159, 169, 188, 193, 210,
213,339-40
Обрадович, Доситей - 261, 263, 376-8
Обренович, Милош - 299
О г л е д а л о т о н а Д е в а М а р и я - 373
огуз 18
Одрин- 3 2 , 34,42-3,49, 65,67, 77, 98, 108, 111, 124, 140, 192,
258, 321,362, 369, 378, 381, 387, 434
ока - 182
Олтеня (Мала Влахия) - 291, 293
Омейяди - 388
опида, вж. градове в пустата
Органичен статут - 192, 201
Орлов, граф Григорий - 294-5
Орфелин,Захари - 376-7
Орхан - 10, 28-9, 32, 41,59, 269, 358
Оршова - 102
Оръщие - 211
Осман I - 11, 17, 22, 24, 27-8, 39-42, 52-3, 87. 197, 162, 268-9,
276-7, 359, 399
Осман II - 60, 263
Османска империя - на много места
512
османска история, периодизация на - 27
османска парична единица - 59-60
османска социална структура -51-2, 322, 394, 400
османски език - 388,448
османци - на много места
откупвач на данъци - 58, 122, 258, 275, 301, 303, 305, 309, 311;
вж и мюлтезим
откупуване на данъци - 126, 258, 301, 309-10, 325; вж. и илти-
зам, мукатаа, мюлтезим
отлак ресми - 148
Отон 1 Вителсбах - 306
Отранто - 98-9
отсъстващи земевладелци - 310, 323, 330, 335
Охрид-72, 75, 108,425
Очаков - 296
514
Рагуза, вж. Дубровник
Радзин, мирен договор от - 190, 284
Раду Красиви - 167-8
Раду Шербан - 232
разбойници, - 63, 160, 337-8, 349-50;вж. и клефти, хайдути,
морлаци, ускоци
Раич, Йован - 376
райет русму - 150
Ракоци, владетелски род в Трансилвания - 224,241-2; вж. Дьорд
(Георг) I Ракоци, Дьорд (Георг) II Ракоци, Сигизмунд (Жигмонд) Ра
коци, Ференц Н Ракоци
Растич, Джоно - 265
Рача-376
рая - 52, 54-5, 69-70, 77, 86, 96, 123, 126, 141, 161, 300-1, 304,
306-7, 310, 312, 314,-5, 319, 330, 340, 353-4, 391,394, 411
Редей, Ференц - 234
религиозно преследване - 17, 31, 127
Релкович, Матия Антун - 375
Ренесанс, вж. Възраждане
Репнин, княз Николай - 296
ресм-и духан - 153
ресм-и кован - 149
Реформация - 100, 221 404
Риболов и рибарски разговор - 371
Ричард I Плантагенет - 75
роби, робство - 18, 25-6, 37, 40, 54, 56-8, 64, 87-92, 125, 143,
152, 158, 178,249, 268,270-1,275,341,370,419, 435,437; вж. и дев-
ширме, капъ кулу
Робиня - 370
Родос- 102, 135
Роман Диоген - 19
романьоти, вж. грегоси
Росети, род - 186
Рудолф I Хабсбург - 172-3, 229, 231
Румелия-5 7 , 63,66-7, 94, 106, 109, 138-40, 148, 160, 180,435
Румски султанат - 20
румънци - 6, 38, 67, 130-1, 156, 165-6, 171, 177, 179, 188, 193-5,
202-3, 207-10, 212-3, 215, 223-4,238, 240, 263,403,405,427,442
Русе - 323
Русия - 5-6, 94, 186, 188, 190-1,202-5, 228,284, 286, 290,292-3,
515
295-6, 316, 354, 357, 367, 374, 409, 412, 430
рюсум, вж. данъци
Рутения - 207
сабеи- 12
саксонци - 210-3, 221-3, 232, 238
саларие - 149
салияне-67, 141
санджак - 62, 67, 94, 122, 152, 306
санджакбей -61,98, 155, 305, 310, 313, 342
Сараево - 9, 34, 77, 85, 108, 124, 128,321,416,419,432
Сасаниди -71, 279
Сатир- 375
Сатмар, мирен договор от - 220
Сафавиди - 104, 318
Сафед- 386
Сахликис, Стефанос - 364
Света гора - 187, 367, 376, 378-9
Свищов - 204, 296, 343, 354
Сегед ; мирен договор от -
сейфие - 55, 58, 64, 66, 68; вж. и класата на воините
секели - 210, 212, 215-7, 220, 223, 227-30, 232, 421,445
селджуци - 17, 19-21, 27, 32
Селим 1- 70, 78, 104, 158, 268, 277, 347, 358
Селим 11 -95-6, 105, 268,382
Селим III -26-7, 291,296-7, 317, 338, 347, 353-5,
Селимие, джамия - 361
селяни - на много места
Сентендре - 376
Сентгьорги, Ян - 216
сефаради - 77, 118, 159,380,382,284-5
Сен - 374
Сент Готард, битка при - 282-3
Серес-38, 108, 343
Сибир - 18, 374
Сибиу- 211,232
Сигетвар - 371, 373-4
Сигизмунд Батори - 172, 228-30, 232-3, 237, 340, 380
Сигизмунд Люксембургски - 38, 46, 48, 213
Сигизмунд (Жигмонд) Ракоци - 226, 231 -2
516
Сигизмунд I Ягело - 101
Сигизмунд 111 Baca - 172
Силистра - 37, 67, 80, 343
Симеон - 72
Синан - 361
Синан паша - 279
сипахи - 90
С и р е н а т а н а А д р и а т и к а - 373
Сирия - 250
Скендербег - 49, 98-9, 251
Скопие - 108, 321,416, 432
Славония - 128, 130, 156, 369, 375, 405
славяни - 82, 89, 91, 109, 127, 193, 246, 249, 259-60, 263, 265-6,
298, 313, 320, 361, 368-9, 372, 374, 377, 385-6, 398-400, 425
С л а в я н о -с р ъ б с к и м а г а з и н - 376
Словакия - 154, 207, 221, 231, 235, 441,447
словенци - 368-9
Солун - 29, 36, 43, 48, 77, 108, 118, 124, 140, 321,381,383,385
София- 9 , 36, 46, 77, 79, 108, 151,321,323,381,419, 432
Софроний Врачански - 379-81
спахия-59,61,64,67-8, 80,91, 100,145, 149,268,270,272,275,
278, 307,311,341,435
спиртоварни - 200
Сплит - 245, 370
Станилещи, битка при - 191
Стено, Михаел - 43
Стефан Душан - 29, 35, 73, 263, 435
Стефан Лазаревич - 37, 44,46
Стефан (Ищван) Млади Батори - 220-1, 223, 226-9, 233
Стефан (Ищван) Стари Батори - 101,216
Стефан, свети - 209
Стефан IV Урош - 29, 371
Стоянович, Траян - 111
Стриоч, рода - 184
субашия-62, 122
Суворов, княз Александър - 296
султан - на много места
султан-и азам - 17
сура - 12
суфия - 23
517
Сучава - 166-8
съд, съдебен - 57, 65, 68-9, 122, 211,248, 304, 315
сърби - 29, 38,44,46, 73, 104, 124, 128, 130, 156, 158,213,286,
298, 320, 369, 375-6, 378, 406
Сърбия - 9, 29, 31,35-6, 39, 43, 46, 48-9, 63, 73, 94, 247, 249-50,
256, 296, 317-8, 320,245, 349, 354-6, 374-5,406, 451
Сьогют-27, 387
Сюлейман I - 26, 63,65,76,91,95-6, 99-105, 130, 138, 140, 146,
156, 173, 181-2,217-21,268-71,274, 277, 279,286,371
Сюлейман II - 60, 285, 347
Сюлейман, син на Баязид I - 42-4
Сюлейман, селджукски владетел -20
сюрсат захиреси - 182
тапу - 146
талмуд - 77
Тамара - 29
тарикат - 64
тасарруф - 146-7
Тасо, Торкуато - 263
татари - 171, 203, 229, 234-5, 284
тахрир - 146
Твръдко 1-36
теке - 24, 33, 84, 113
Темешвар - 67, 94, 131, 160, 286, 290, 291
Тенос - 284
Тесалия - 80
тимар-20, 59,61-2,66-7,96, 104, 119, 131, 137, 139, 140-1, 144-
6, 272-3, 303-4, 307-10, 312, 316, 319, 333, 351,406
тимариот - 58-9, 61-3, 67, 82, 85, 100, 104, 123, 129, 137-8, 140,
142, 144-5, 147, 272,288, 303-, 310-12, 314, 399
Тимур - 39-40, 42,47
Тиса- 129, 131, 154, 160,207,219,417
дьо Тот, Франсоа - 295
Тодоров, Николай - 119-20, 322-4, 408, 419,428,435-6
Токо, Карло - 38
Торда, диетата в - 223
Трабзон - 27
Тракия-33,43, 322
Трансилвания-48, 67,93, 101, 103, 129, 131, 135, 154, 165, 170-
518
3, 184, 187, 189, 201, 207-43, 252, 274, 280, 286, 297, 401, 417, 420,
422, 443-6
Трета Свещена лига - 285
Тридесетгодишна война - 233
Трикала- 381
Триполи-281
Триполица - 135
"трите нации” на Трансилвания - 215, 217, 221 -2,224, 230, 236,
239,241-2,445
Трогир - 245
ту г- 74,
тугра - 57
тугралъ - 60-1
Тугрил - 19, 25
туджар- 114-5, 119, 123-7, 160, 309,313,325,330
тюркмени - 18, 32, 62, 80
турско-гръцко иго - 193, 259
турци - 7, 11, 18, 24-5, 30, 32-3, 38, 45, 62, 75, 79-81, 87, 89-90,
104,106, 124, 129,133,137,161, 167-8,213,217,230,232,234-5,251,
314, 350, 352, 358, 361-2, 364, 366, 370, 375, 387, 393, 403, 425, 435,
444,447-8, 451
Турция, съвременна -27,412,415,431,451
Търговище - 166
Търново - 29, 35, 72-3
Тьокьоли, Имре - 235-6
тьорю - 16
Узункьопрю - 34
Уласло (Владислав) Ягело - 101
Уласло 11 (Владислав) Ягело -101,216
улема- 16, 22, 34, 64-5, 96, 303, 327
Улцин - 384
Унгария - 38,46,48, 69, 77, 95, 98, 100-5, 109, 128-33,149, 154,
158, 160, 167,185, 189,208,210-1,217-22,226-9,321-3,235-6,238-9,
241-3, 247, 252, 274, 285-6, 296-7, 313, 316, 320, 357, 371, 373, 401,
406-7,417,420-1,426,432,441,444-5
унитарианство - 223
Уреке, род - 184
Уреке, Григоре - 188
урф - 15-6, 69, 144
519
ускоци - 63, 349; вж. и разбойници, клефти, хайдути, морлаци
уста - 117
Ученикът на м а гьо сн и к а —374
520
Хекторович, Петър - 370
хиджра - 11,69
Хилендарски манастир - 379
Хиос - 138, 186, 294
хипостатика, вж. чифлик
хисба - 119-20, 124
Хмелницки, Богдан - 234
Хобсбом, Ерик - 350-2
Холандия - 274, 292, 320,384,429
Хонтерус, Йохан - 221
Хорагим - 78
Хортацис, Георгиос - 365
християни - 12, 29, 32, 38, 43, 63, 71-2, 74-5, 82-3, 85, 92, 111-2,
130, 141, 159, 171,294,296,322,331,341,345,359-60,362,384,403,
435
християнски държави - 33, 97, 129, 357
християнство - 11-3, 23, 45, 82, 84, 209, 276, 397
худавендигяр - 17
Хуниади, род-209; вж. и Матиаш Корвин, Янош (Ян) Хуниади
Хуниади, Мария - 29
Хърватия-Славония - 193, 368, 372-3
хюкюмет санджак - 66-7
Хюсамедин - 294
Чакавски - 370
Чаки, Михаел - 222
Чанаккале - 28
Чандарлъ, род - 28,42
Чандарлъ, Али - 42-3
Чандарлъ, Халил - 49, 89, 97
чаршия - 113-5, 117
чауш - 68, 122
чаушбаши - 122
черисюрюджия - 62
черковнославянски - 73, 187, 360, 376, 380
521
Черна армия, вж. Матиаш Корвин
Черна гора - 136, 265, 340
Черно море - 27, 168, 292-3
Чепел - 133
"четирите възприети религии" -221, 224
Чешме, битка при - 296
Чимпе - 29
чирак - 117
Чирмен, битка при - 35
чифлик - 303, 307-10, 312-9, 323-4, 351
ч и ф т-58, 85, 130, 141, 146, 150,307
чифт ресми - 150
чорбаджия - 324, 346, 378, 394
Чубранович, Андрия - 263
чума - 160, 247, 274, 294, 303, 319
училище за пажове - 56
522
ю руи-64, 70, 80, 127, 148, 152
Ягело, род - 101, 171, 224, 226-7; вж. и Ана Ягело, Казимир IV
Ягело, Лайош (Луи) II Ягело, Сигизмунд I Ягело, Уласло (Владислав)
Ягело, Уласло II (Владислав) Ягело
ямаци - 348-9, 350, 352-5
Янина- 135,343-4
Ян(Янош) Заполяй- 101-3, 105, 171-2,216,219, 221,240
Ян III Собиески - 284
Янов - 67
Ян-Сигизмунд (Янош-Сигизмонд, Янош-Жи/монд) Заполяй -
217, 220-4,241
Янош (Ян) Хуниади - 29, 48-9, 88-9, 166, 209, 442
Япония - 387
Яш - 66, 168, 204, 367; мирен договор от - 204, 297
яя - 62
яябаши-91-2
alte lande-211
Andreanum -211-2
Biblia lui Şerhan ~ 187
Codex Triparîitum - 218, 224
Commentant suorum temporum - 264
Descriptio Moldaviae - 188
Diploma Leopoldinum - 236
Institutiones linguae lllyricae - 371
Istoria Imperiuli Ottomanu - 188
graves - 212
Lefopisetul fârii Moldovii - 188
Partium -219-20, 241,281
Pax Ottomanica - 161, 334, 393
Situs aedificiorum, politiae et laudabilium consuetudinum inclytae
civitatis Ragusii - 262
Szigeti Veszedelem - 373
523
Съдържание
Част първа
Османците......................... 10
Глава 1
Ранна история и установяване на османците в Европа........ 10
1. Мюсюлмански и турски основи
на османската държава....... ....................................................10
2. Първата Османска империя и нейните европейски
провинции.................. 26
3. Гражданската война и установяването на втората
Османска империя...... ........................................................... 40
Глава 2
Османското социално и държавно устройствс ...................... 51
1. Основни положения ..... .................................................... 51
2. Професионалните османци.............................................. 55
3. Раята.......................................................................................69
4. Проблемът с ислямизацията..............................................79
5. Девширме........ .................................................................... 86
Част втора
Животът във "вътрешните" европейски провинции
на Османската империя, 1413-1574 ........................................ ,93
Глава 3
Окончателното установяване
на османската власт, 1451-1566.................................................. 93
1. Въвеждащи бележки............................................................93
2. Териториални завоевания вЕвропа, 1451-1566.............. 96
Глава 4
Градска организация и администрация .................................106
1. Отношението на османците към търговията;
търговски пътищ а.................................................................106
2. Поглед към градовете от "вътрешните" провинции ... 110
3. Системата на гилдиите и градското управление....... 114
4. "Нетипичният" град от "вътрешните" провинции..... 128
Глава 5
С елата.......................................................................................... 137
1. Системата на земевладение............................................. 137
2. Селски д анъ ци....................................................................147
3. Граничните области........................................................... 154
4. Заключителна оценка........................................................ 159
Част трета
Васални страни и страни, които плащат д а н ъ к ................... 165
Глава 6
Молдова и Влашко..................................................................... 165
1. Периодът на местните князе............................................ 165
2. Отношенията на османците с Молдова и Влашко..... 175
3. Векът на болярите............................................................. 183
4. Фанариотски период......................................................... 192
Глава 7
Трансилвания..............................................................................207
1. Исторически преглед.........................................................207
2. Правна основа на трансилванското княжество............217
3. Периодът на Батори, 1571-1613 ......................................224
4. Последните кн я зе.............................................................. 230
5. Изводи.................................................................................. 237
Глава 8
Дубровник (Рагуза)....................................................................245
1. Малко история............................................................... 245
2. Връзките на Дубровник с османците............................252
3. Културното значение на Дубровник.............................260
4. Обобщение........................................................................265
Част IV
Животът в европейските "вътрешни" провинции
на Османската империя, 1574-1804 ....................................... 267
Глава 9
Промяна на съдбата...................................................................267
1. Упадък на Османската империя.................................... 267
2. Войните през XVII в. и периодът Кьопрюлю.............279
3. Войните през XVIII век...................................................290
Глава 10
Промененият свят на Европейска Турция.............................300
1. Въведение........................................................................... 300
2. Новото сел о........................................................................ 303
3. Демографски промени..................................................... 318
4. Новият град........................................................................ 323
Глава 11
Окончателното разпадане на реда
в османските провинции в Югоизточна Европа..................335
1. Въведение........................................................................... 335
2. Гражданската война в рамките на върхушката............338
3. Народни си ли .......................................... 349
Част V
Общи въпроси............................................................................357
Глава 12
Културен живот..........................................................................357
1. Въведение........................................................................... 357
2. Гърците................................................................................362
3. Славяните............................................................................368
4. Евреите................................................................................381
Глава 13
Изводи............................................................................................387
1. Османският период............................................................387
2. Османското наследство.................................................... 404
Библиографски преглед..............................................................413
1. Въведение............................................................................413
2. Първични извори...............................................................415
3. Общи курсове и библиографии...................................... 422
4. Списания.............................................................................430
5. Някои подбрани автори и заглавия................................433
[6. Някои актуални заглавия
Допълнение към българското издание].............................449
Приложения.................................................................................. 452
Династията на О см ан............................................................452
Велики везири.........................................................................454
Показалец 494
Питър Шугър
Югоизточна Европа
под османско владичество
1354-1804